Шърл Хенке
Условие за капитулация (10)

Десета глава

— Това е вече прекалено, млада госпожице. Първо брат ти изчезва, без да си направи труда дори да каже довиждане и заминава един Господ знае къде, после ти се скарваш с Чарлс точно в навечерието на обявяването на годежа. Няма да позволя това, чуваш ли? Няма да го позволя!

Хеда Лотън крачеше разгневена по турския килим в личната си всекидневна, където бе повикала вироглавата си дъщеря. Беше късно и тъкмо се бяха върнали от вечерята у Лора без Чарлс. Тори разтри челото си и въздъхна.

— Може ли да поговорим за това утре, мамо? Чарлс ревнуваше от онзи ужасен Рийс Дейвис — като че ли можех да попреча на отвратителния начин, по който Лора бе настанила гостите. Ще дойде след ден-два. Винаги го прави.

Гласът й звучеше необичайно равнодушно и безчувствено. „Сякаш ми е все едно дали отново ще видя Чарлс!“

Тази мисъл я разтревожи много повече отколкото студената, отсечена лекция на Хеда. Майка й никога не губеше самообладание и не повишаваше тон. Естествено, смразяващият й леден гняв режеше като нож, дори и да шепнеше. Тази вечер огорчението на Хеда, че Чарлс си е тръгнал, се съсредоточи върху Тори и онзи глупав спор. За цялата тази бъркотия беше виновен Рийс Дейвис! Майка й нямаше да излива гнева си сега върху нея и Чарлс нямаше да се държи така глупаво, ако кръчмарят не беше поканен от Лора Евърет.

Накрая Хеда разбра, че дъщеря й не я слуша, въздъхна и каза с помирителен тон:

— Може би имаш право. Всички сме изтощени и пренапрегнати. Каква нервна вечер — да изтърпим онзи вулгарен чужденец. Напоследък взех да се съмнявам в разсъдъка на Лора. Как можа да те настани до него?

— Чарлс ревнуваше.

Думите се изплъзнаха от устата на Тори, без да иска. Хеда присви очи и забарабани с пръсти, както бе скръстила ръце.

— Каква нелепост! Да ревнува от този боклук! А някои от онези глупави гъски като Лисет и приятелките й се изложиха, като флиртуваха с него.

— Той е хубав по някакъв недодялан начин — рече Виктория, като се опитваше да изясни собствените си объркани чувства.

Майка й се вцепени от ужас:

— Не говориш сериозно!

— Не искам да кажа, че аз го намирам за привлекателен — побърза да отговори Виктория. — Само си мислех защо Лора го е поканила и защо толкова много жени, които би трябвало да са по-разумни, са заслепени от него. Убедена съм, че придобитото му по нечестен начин богатство помага — добави тя с престорено безразличие.

— Нека да не обсъждаме този противен човек повече. Предполагам, че ще дойдеш с мен на обяд у мисис Дрейтън утре. Тази вечер беше дълга и неприятна. Почини си сега.

Хеда освободи дъщеря си.

След като се прибра в стаята си, Тори седна пред огледалото и започна да разресва косата си, докато почувства отпускаща умора, която освободи напрежението в нея. И все пак, когато се мушна под завивките и затвори очи, сънят не дойде. Големи топли ръце я прегръщаха и тъмносини очи пронизваха душата й. Тя започна да удря по възглавницата и измънка няколко съвсем нетипични за дама ругатни. Нощта й беше изпълнена с обезпокоителни сънища.

 

 

— Да те вземат дяволите, Алфред Пакър! Републиканско копеле такова! В областта Хинсдейл имаше само седем демократи, а ти изяде пет от тях! Осъждам те да висиш на въжето, докато умреш, докато умреш, докато умреш!

Майк Манион спря да чете, като още се превиваше от смях, и хвърли броя на „Плейн спийкър“ върху и без това затрупаното си бюро.

— Съдията Джери беше в чудесна форма на процеса. Той е невеж стар скъперник, но поне е наш невеж стар скъперник.

Рийс се засмя заедно с приятеля си, после не се сдържа и добави:

— И все пак, те, изглежда, имат преднина пред нас. Един републиканец канибал срещу пет демократа златотърсачи.

Той сви рамене.

— Освен това чувам, че адвокатът на Пакър ще обжалва смъртната присъда.

Манион се бе успокоил междувременно и каза почти сериозно:

— Днес отивам в Лейк сити, за да разбера всичко на място. Няма да е зле, ако започне нов процес. По дяволите, не съм продавал толкова много вестници, откакто ти се заплете в онази бъркотия с Фил Канибала миналата пролет. Доста път измина оттогава, момче.

Усмивка заигра по устните на Рийс, като си спомни за разговора по време на вечерята у Лора миналата седмица.

— Още избирам приятелите си, Майк. Това е едно от преимуществата да имаш достатъчно пари.

— Или достатъчно здрави нерви — отговори Майк. — Някак не мога да си те представя да раболепничиш пред някого.

— Но има хора, които възнамерявам да смая, Майк. Затова дойдох тук тази сутрин — не че статията ти за процеса на Пакър не беше забавна.

— Забавна, а? И това е всичко? Та тя беше блестяща!

Рийс извади елегантен златен часовник от джоба си и погледна колко е часът с престорено нетърпение. Манион се успокои и рече:

— Добре, какво искаш да знаеш?

— Искам да построя къща. Скромна. Да кажем — три етажа от хубав камък, с газено осветление, отопление, студена и топла течаща вода.

Той замълча, а очите му заблестяха:

— Може и бална зала. Със сигурност — градина с рози.

Лицето на Майк изразяваше недоверие.

— Знам, че от онази планина се лее сребро, но ти трябва да имаш и златна мина! За какво ти е такава къща? Ще засрамиш дори Лотън!

— Точно това е идеята. Да не споменавам за онази грозотия, която Чарлс Евърет построи в източната част на града. Избрал съм великолепно място, малко извън Старлайт, с борова горичка на югозападния склон. Наел съм най-добрите зидари и дърводелци в областта. Но ми трябва човек да надзирава изпълнението на проекта. Кой построи къщата на Лотън?

Манион се почеса по главата:

— Най-добрият построи къщата на Стодард Лотън, но това беше преди около петнадесет години. Чух, че се е преместил в Сан Франсиско. Едър германец на име Клаус Крюгер.

— Щом Крюгер е построил такава великолепна къща, за мен ще направи още по-хубава — рече замислено Рийс. — Ще се свържа с Блеки Драго. Той ще го открие дори да е в гроба.

Манион направи гримаса.

— Ако половината от онова, което чувам за шефа на подземния свят в Денвър е истина, Драго наистина може да намери всеки — от гроба или не — ако, разбира се, му трябва.

Той погледна изпитателно Рийс с проницателните си кафяви очи.

— Ти продължаваш да поддържаш връзка със старите си познати, а същевременно кроиш планове да влезеш във висшето общество. Дали ще ти хареса въздуха там, момче?

— Зависи — отговори загадъчно Рийс.

Манион въздъхна:

— Искаш да кажеш, че всичко зависи от Тори Лотън?

— Няма друг начин. Да не мислиш, че не съм преценил всякакви други възможности? Знам, че е немислимо…

— Знаеш! Но не знаеш как би се почувствала една дама, като я продават като някаква кръчмарска проститутка.

Хеда впи очи в Стодард. Вледеняващите й воднисти очи бяха почти побелели от леден гняв.

— Няма да продам дъщеря си на онзи… онзи чужденец — онзи долен, груб, невъзпитан кръчмар.

Стодард продължи да крачи нервно пред смразяващия гневен поглед на съпругата си. Ако викаше и пищеше, щеше да е по-добре. Всичко друго, но не и тази непоклатима ледена фасада. Дори си лягаше с нея преди двадесет и две години, когато се ожени за нея. Той се стегна, за да се разправя с нея. Сложи ръце върху масивното орехово бюро в кабинета си, вторачи се в горящите и смразяващи очи и каза:

— Или Тори ще се омъжи за Дейвис заради парите му, или сме разорени. Няма да ти останат дори за билет до Бостън, след като дойдат банковите инспектори. Не можеш да скриеш позора на сина си. Обвинявай Сандърс, не мен, за бедствието, пред което сме изправени.

Тя махна пренебрежително с ръка на логичните му разсъждения.

— Сега, когато Сандърс разори скъпоценната ти банка, той е мой син. А къде беше ти през последните години, когато се предполагаше, че той ще се научи как да я ръководи, а не как да я съсипва? Чарлс сигурно може да ти даде на заем или да ти помогне по някакъв начин.

— Вече разговарях с Чарлс. Дейвис и проклетата вдовица на Джейкъб буквално са го разорили. Принуден е бил да продаде почти цялата си собственост, за да финансира кампанията си. А сега дори избирането му е съмнително. Чарлс не може да ни помогне, Хеда. Трябва ни малко състояние, при това до седмица, иначе банката ще затвори.

Хеда започна да кърши ръце. Сетне спря и ги сложи върху изгладената си гълъбовосива копринена пола.

— Какво те кара да мислиш, че Дейвис има толкова много пари?

Стодард се изсмя дрезгаво и горчиво:

— Не четеш ли друго, освен новините за градинарството и модните списания? Дейвис притежава най-голямото заведение, най-доходоносната сребърна мина и две от най-преуспяващите ферми за добитък в Югозападно Колорадо. Строи цял дворец на юг от града — дворец за невеста.

— Вулгарен показ на новопридобито богатство — изсумтя студено тя. — Никога не можеш да разчиташ на думата на такива долни типове — ако, разбира се, изобщо мисли да се жени за Виктория.

Тя потрепери.

— О, мисли и още как! — каза мрачно Стодард. — Тича подире й и я преследва с благословията на Лора. Дори ги видях двамата на вечерята у тях. Бяха сами на портата и тя не се противеше много на неговото ухажване — добави той, като знаеше, че това ще ужаси фригидната му жена.

— Това е неприлично. Тори мрази този човек — възрази Хеда, макар да си спомни за последните месеци.

След първата си среща е Дейвис, когато я бе спасил от реката, Тори се държеше странно. Дали… не, не може да бъде.

Стодард видя, че Хеда мисли по въпроса, и се възползва от преимуществото си.

— За разлика от брат си, Виктория прави каквото й кажем. Когато й обясним за какво става дума, ще се съгласи.

Стодард се спря на външната врата на „Голата истина.“ Никак не му се искаше да влиза в хладното, тъмно заведение. Слънцето печеше с весел блясък и това не съответстваше на настроението му. По дяволите, беше едва девет сутринта, а той вече се потеше. Това не беше начинът, по който би заблудил противника си — особено проницателен и опасен човек като Рийс Дейвис. Трябваше да настоява срещата да се състои на неутрален терен, но проклетият комарджия го бе изпреварил, като му изпрати отговор: „Бъди в «Голата истина» утре в девет или няма да разговаряме по работа.“ Наглостта на Рийс Дейвис беше изумителна. Той беше — както казваше старият Джейк — човек, който може да се перчи, докато седи.

Стодард доста се притесни за тона на бележката. Той беше изпратил обикновена покана за бизнес среща, без да уточнява нищо. Дали Дейвис знаеше, че банката му има неприятности? Той отново прокле покупко-продажбите на земите на Чарлс, които бяха излезли абсолютно неудачни, загубите му от подпомагането на строежа на железопътната линия и всички други пропаднали инвестиции, оставили го отчаяно уязвим за предателството на Сандърс.

Стодард си пое дълбоко въздух и отвори голямата врата на пивницата. За такъв ранен час, в бара имаше доста посетители. Едно време би се страхувал как ще се отрази посещението му в такова място на доброто му име, но сега толкова много приятели и съдружници идваха редовно тук, че заведението беше станало порядъчно или поне се свързваше с по-уважаваните граждани на Старлайт.

Дългият, красив мраморен бар блестеше като сатен. Прехвалената картина на сластолюбива и съблазнителна гола жена изпълваше цялата стена. Позлатената й рамка беше с размери дванадесет на пет фута — размери, внушителни колкото голото тяло. Неугледните и евтини мебели на Хаузър бяха изчезнали и бяха направени някои допълнителни размествания. Полираните с диамант огледала и кристални полилеи блестяха величествено. Бъбривият стар папагал на Хаузър беше заменен е десетина екзотични птици, които переха опашки в позлатени клетки. Огромен аквариум, пълен с разноцветни, оранжеви и зелени рибки, заемаше другата стена, а върху голямата маса до бара имаше листа хартия, пликове и писалки с предупреждението: „Пишете на скъпата си стара майка.“

Лотън изсумтя с отвращение и потърси Дейвис, когото не виждаше в помещението. „Уелското копеле ще ме накара да потърся някой проклет негов заместник!“

Рийс стоеше на широкото орехово стълбище, скрит в сянката, и наблюдаваше как Лотън се ядосва. Чул беше за неприятностите в банката му. Знаеше, че напоследък на Лотън му липсват доста пари. Самият Рийс бе спечелил много от подновяването на заемите с по-висока лихва. Другите сделки на Лотън също не вървяха добре. Дали пък не очакваше долният кръчмар да го откупи? Уелсецът се усмихна мрачно и се върна в апартамента си.

Когато Стодард влезе след няколко минути, Рийс седеше зад голямото дъбово бюро и закусваше с палачинки и бъркани яйца. Той избърса небрежно устни със снежнобяла ленена кърпа и посочи стола срещу бюрото.

— Седни, Стодард.

Той бутна чинията настрана и посегна към красивата вградена кутия за пури от тиково дърво.

— Пура?

Ароматът на скъп тютюн съблазни Стодард.

— Да, благодаря — отговори сковано той.

Едър чернокож прислужник, на име Руфъс, влезе от една странична врата. След като запали пурите на двамата мъже, той взе остатъците от закуската на Рийс и мълчаливо излезе.

Рийс се облегна в кожения стол и дръпна продължително и доволно от пурата. Загледа мъжа пред себе си с безизразно изражение на комарджия и зачака.

Лотън пафкаше и се мъчеше да не се върти неспокойно. Свикнал беше да седи от другата страна на бюрото. Накрая се прокашля и попита:

— Сигурен ли си, че сме сами? Онова, което искам да ти кажа, е съвсем лично.

Очите на Рийс потъмняха едва забележимо.

— Сами сме, Лотън. Искаше да разговаряме по работа. Говори.

Струваше му се, че това е най-разумното решение на дилемата му, когато бе замислил този план. След караницата вчера с Хеда всичко беше станало изключително неприятно и трудно за обяснение. Той събра смелост и преглътна гордостта си.

— Необходим ми е заем. Краткосрочните ми инвестиции се оказаха… несполучливи. Банката се нуждае от значителен прилив на капитали, докато се съвзема.

— Банката ти ще се затвори до края на седмицата. Някак не виждам как инвестициите ти — били те дългосрочни или краткосрочни — ще ти бъдат достатъчни, за да те спасят от фалит.

Рийс видя как по-възрастният мъж пребледня и захапа пурата между зъбите си. „Значи аз съм на прицел!“ — каза си той.

— Съмнявам се дали сме толкова близки, че да ти дам заем с такъв размер.

На лицето на Лотън се изписа лукава усмивка:

— Мисля, че сме, Дейвис. Ти искаш да влезеш в порядъчното общество…

— Вече съм влязъл. Лора Евърет се погрижи за това — прекъсна го Рийс.

Сетне започна лениво да разглежда ноктите си и попита:

— Като стана дума за семейство Евърет, защо не помолиш бъдещия си зет за помощ?

— Знаеш, че самият Чарлс изпитва финансови затруднения — отговори високомерно Стодард. — И няма да ми бъде зет, след като позволи на теб и на Лора да го разорите!

Рийс вдигна вежди.

— Така ли? Какво щастие за Тори — добави нахално той.

Дали дъртият козел няма да му предложи онова, което предполагаше? Рийс се облегна назад и зачака привидно спокоен, но сърцето му удряше в гърдите като миньорски парен свредел.

— Да оставим подробностите настрана, Дейвис. Ти си кръчмарско изчадие, безименен чужденец. Искаш дама за съпруга, за да ти купи порядъчност и да ти помогне да се изкачиш по обществената стълбица.

Месестото му лице стана сурово от цинизма.

— Аз се ожених за жена от Бостънската фамилия Лодж, защото исках същото! Мъжете, както и жените, се женят заради привилегиите. Бракът е чисто прагматична институция. Аз се сдобих с достатъчно богатство от родителите на Хеда. Тя има потекло, което аз желаех.

— А Чарлс? Той има политически потенциал, но сега, след като парите свършиха, той е вън от играта, така ли? — Попита Рийс, макар вече да знаеше отговора.

— Да, Чарлс вече не е подходящ за Виктория, но да забравим за него. И ти желаеш нещо. И нямам предвид само Виктория. Ти искаш да те приемат — мечтата на всеки емигрант. Моята дъщеря е билетът ти за прогрес в бизнеса, пък и кой знае?

Той махна нашироко с пурата.

— Може един ден да влезеш в политиката.

— В момента изобщо не ме интересуват изборните длъжности — рече студено Рийс.

— Но искаш да си сред бизнес елита на Колорадо. Строиш къща на онзи хълм — къща за изтънчена дама, не за такива като Джинджър Вогъл. Никоя порядъчна жена няма да се омъжи за теб…

— Освен ако баща й не е достатъчно отчаян за парите ми? — довърши тихо Рийс. — Да зарежем „подробностите“, Лотън. Ние се мразим и въпреки това ти седиш в кабинета ми, пушиш пурите ми и ми искаш пари. После ми изнасяш лекция за политиката на брака. Къде е мястото на невежо нищожество без потекло като мен?

— По дяволите, наблюдавах те с дъщеря ми и чух как си я търсил след онази случка в реката. Ти я желаеш. Ти желаеш Виктория!

— И колко струва добродетелта на дъщеря ти? — Попита хладно Рийс.

Започна да му се повдига. Още не можеше да повярва, че Лотън ще го направи.

— Сто хиляди незабавно. После се ангажираш да откупиш всички непродадени акции на банката. Естествено, ще го направиш преди сватбата.

Рийс почувства необикновена смесица от ликуване и отвращение.

— Какво те кара да мислиш, че ще се оженя за нея? Ти каза само, че я желая.

Изпита удоволствието да види как по-възрастният мъж се сви и стана мъртвешки блед, преди да се смили над него. Наведе се напред, въздъхна и рече:

— По дяволите, да, ще се оженя за нея… ако тя ме иска.

Лотън бързо се съвзе с циничен победоносен смях.

— Разбира се, че ще се омъжи за теб. Виктория е разумно момиче. Ще направи, каквото й кажа.

Рийс се изсмя глухо:

— Аз съм кръчмарско изчадие, а ти — джентълмен и въпреки това ми предлагаш дъщеря си в замяна на една банка — той замълча за миг. — Така да бъде, Лотън.

— Добре. Не е необходимо да се обичаме, за да вършим работа заедно. Всъщност от досегашния си опит съм установил, че повечето роднини по брак се ненавиждат. Ще приготвя документите и ще ти ги изпратя утре.

Стодард се надигна да тръгва.

— Кажи ми, твоят адвокат Чарлс Евърет ли ще изготви документите?

Въпросът на Рийс го закова за миг, сетне Стодард отговори:

— Чарлс е реалист като мен, когато е изправен пред неприятен избор.

Без да каже нито дума повече, Лотън се обърна към вратата.

Последните думи на Рийс кънтяха в ушите му: „Евърет трябва да е още по-разорен от тебе“.

След като бъдещият му тъст си тръгна, Рийс остана замислен за миг. Дали бе взел правилното решение? Как ще реагира Тори? Мислеше, че ще му коства месеци упорито ухажване, за да я отнеме от онзи баровец Евърет. Всъщност Рийс съвсем не беше сигурен дали някога щеше да я спечели, но никога не се замисляше за шанса си, защото знаеше, че е скапан. Сега пък това. Как да отхвърли предложението на Лотън?

„Само да се оженим и ще я направя щастлива.“ Тогава защо това дребно чувство на неловкост кръжеше така неумолимо над него? Имаше чувството, че току-що е закрил сиропиталището на сестра Франсес Роуз. По дяволите! Стодард Лотън му бе направил най-невероятното предложение, което някога бе чувал. Не знаеше дали да се смее, да плаче или да се напие.

Като в отговор на дилемата му, Джинджър влезе от спалнята и сложи пред него бутилка и две чаши. Беше облечена с жълтото сатенено кимоно, което й бе купил от Денвър миналия месец, когато бе отишъл да поръча материали за къщата си.

Тя отметна немирните си червеникави къдрици зад рамо и седна в мъжката стая, сред тежките тъмни мебели като у дома си. Това беше мястото на Рийс сега — в него се усещаше присъствието му, миризмата му. Беше превърнал старата къща на Хаузър в дворец. Какво повече му беше необходимо? Защо му трябваше тя?

Джинджър напълни двете чаши и му подаде едната, сетне отпи от чистия бърбън за смелост.

— Няма да го направиш… нали?

Само един поглед към лицето му я убеди в безполезността на въпроса й.

— Ти си глупак, Рийс Дейвис. Тя не е като нас. Ще те намрази заради това.

Той се усмихна тъжно, глътна питието и се облегна назад в стола.

— Може би да, може би не. Също, както когато спечелих това заведение, Джинджър. То падна съвсем неочаквано в ръцете ми. Едно води към друго… винаги съм искал да стана порядъчен един ден, да имам семейство.

— И мислиш, че с онази ледена принцеса ще се сбъднат мечтите ти ли? — присмя му се тя, като се опитваше да прикрие болката си под маската на сарказма. — Тя ще те замрази в леглото.

Рийс най-после се усмихна. Спомни си как Тори бе треперила в ръцете му в реката, как бе реагирала на целувката му, как улови ръката му на вечерята у Лора и почувства прилив на въодушевление. Тя още не знаеше какво е страст. Но той щеше да я научи. „Тя ще ме обикне!“