Сандра Браун
Сладък гняв (2)

Втора глава

Стъпките на Мегън потъваха по дебелия килим в коридора. Тук нямаше постоянно звънящи телефони, забързани репортери, тракащи пишещи машини и пискащи полицейски радиостанции като в стаята на репортерите и редакторите. Долу инженерите, които поддържаха телевизионната станция в ефир, работеха в мрачни стаи, пълни с бръмчащи компютри и светещи циферблати. Директорите и продуцентите използваха малки кутийки до прилични на пещери студия, претъпкани със сценарии и графици.

Но този етаж, където се помещаваха кабинетите на ръководните кадри на УОНЕ, можеше да се види във всяка главна сграда на корпорация в страната. Тихият коридор с нищичко не наподобяваше на онзи, в който бяха натъпкани Мегън и отделът й. Нейният кабинет беше по-хубав от останалите, защото го бе обзавела сама, за своя сметка. Но не беше луксозен като този, в който влизаше в момента през двойните дъбови врати.

— Здрасти — поздрави тя секретарката на господин Адъртън. — Върнал ли се е от обяд?

— Върнал се е и те чака — усмихна се жената. — Влизай направо.

Придавайки си уверен вид, което не отговаряше на начина, по който се чувстваше, Мегън прекоси приемната и влезе в убежището, където главният управител на станцията взимаше всичките си важни делови решения.

— Влизай, Мегън — каза той, като направи леко усилие да се изправи, докато тя заемаше дълбокия плюшен стол пред огромното му бюро. — Кафе?

— Не, благодаря ти, Дъг. Току-що изядох картонена кутия кисело мляко за обяд и е по-добре да го оставя да се слегне.

Дъг Адъртън, оплешивяващ и шкембест, потрепери.

— Господи, ако изям такова нещо, то никога няма да се слегне.

Най-привлекателното нещо в този мъж на средна възраст беше мелодичният му, провлечен южняшки говор. Дори и когато четеше конско на някой от служителите си, гласът му звучеше утешително. Той огледа нокътя на палеца си и попита:

— Как стоят нещата с местните продажби тази седмица?

— Радвам се да докладвам, че планът е преизпълнен. Наложи се да извикам Барнс в кабинета си и да го понахокам. Мисля — надявам се — че ще се оправи.

— По-добре е да поставиш всички под бойна тревога. Чух, че група важни клечки от компанията-майка ще ни посетят до няколко седмици. Сигурен съм, че ще искат да увеличат плана ти.

— Нещо ново да ми кажеш? — попита сухо тя.

Дъг кимна разсеяно.

— Сигурен съм, че няма да ни разочароваш. И едва ли би искала да направиш нещо отсега до посещението им, което да ни отнеме някоя поръчка. — Той се покашля. — Мегън, тази сутрин Джош Бенет намина да ме види.

Стомахът й се сви, но тя успя да запази безизразно изражение.

— Е, и?

— Амии — каза провлечено Дъг — иска ти лично да движиш поръчката за Сийскейп.

— И на мен каза същото — рече Мегън, размърда се и постави ръце на облегалките на стола в напразно усилие да изглежда спокойна. — Не виждам нуждата обаче. Имам пълно доверие на Джо Хампсън.

— Да, но клиентът й няма — отговори Дъг. Помръкналите му очи я пронизаха за момент, а след това изражението му отново стана търпеливо. — Знам защо изпитваш антипатия към него, Мегън.

Тя се изсмя рязко.

— Антипатия е твърде слаба дума, Дъг. Аз го мразя. Той умори съпруга ми от работа. Какво друго бих могла да чувствам към него?

— Познавах Джеймс и не смятам, че имаше нужда от експлоататор. Този младеж притежаваше повече енергия от всички, с които съм работил. Просто нямаше мяра. Всъщност той всичко правеше без мяра. — Дъг вдигна ръце, за да й попречи да възрази. — Почакай. Не съм тук, за да говоря за него без уважение. Просто мисля, че си останала сляпа за фактите или поне си ги оцветила в съзнанието си.

— Нима се опитваш да ми кажеш, че са ми се привиждали късните часове, в които Джеймс оставаше да работи, безкрайните коктейли, срокове, капризните клиенти? — Внезапно въздухът в стаята й се стори задушаващ, столът я стягаше и тя се отблъсна от него. После го заобиколи, сложи ръце на подплатената му облегалка и каза: — Гледах как съпругът ми копае собствения си гроб, защото този човек не искаше да го остави на мира. Не ме моли да изпитвам благосклонност към Джош Бенет.

— Ще ти бъде ли невъзможно да работиш с него по тази поръчка?

— Абсолютно. По мое мнение Бенет никога не е направил нещо, заслужаващо похвала. Той е манипулатор и егоист.

Дъг въздъхна и прокара уморено ръка по месестото си лице.

— Седни, Мегън. — И когато Мегън се поколеба, той вдигна властен поглед към нея. — Седни.

Тя осъзна, че думите му са нещо повече от молба и седна обратно на стола си. Инстинктивно, поради причина, която не можеше да назове, сърцето започна да се блъска в гърдите й с лоши опасения. Имаше силното предчувствие, че не иска да чува това, което щеше да й каже Дъг.

— Мегън, има нещо, което трябва да знаеш, нещо, което може би трябваше да ти кажа много отдавна. Джош Бенет беше причината да те приемем на работа в УОНЕ.

Предчувствията й за нещо неприятно се бяха оказали напълно основателни, но не беше очаквала чак такъв опустошителен ефект от думите на Дъг. Гледаше го слисано, като отчаяно се надяваше да не е чула добре. В очите му почти личеше болка. Лицето му изразяваше почти състрадание. Не я лъжеше.

Тя се опита да възприеме това, което току-що й бе казал, но не можа. Беше немислимо. Това, че дължи на мъжа, когото мразеше най-много на света, работата си, целия си живот, какъвто беше днес, не бе за вярване.

— Невъзможно — каза Мегън. — Аз кандидатствах тук по едно хрумване.

— Дори и така да е.

Силите й започнаха да се възвръщат, разумът — също. Спомни си дните след погребението на Джеймс преди три години.

— Отидох до радиостанцията, но те нямаха нужда от служители. След това си подадох молбата тук. Как би могъл да знае Бенет?

Раменете на Адъртън красноречиво се повдигнаха и спуснаха.

— Ами… знаеш как е тук. Стига само да си издухаш носа и вече всички знаят. Ако си спомняш, когато си подаде молбата, ти казахме, че нямаме нужда от хора. И наистина беше така.

— Но седмица след това ми се обадихте и ме уведомихте, че сте преразгледали решението си.

— Да, след като ме посети Бенет. Той беше непреклонен, Мегън. Заплаши ме, че ако не те наемем в рекламния си отдел, ще посъветва всичките си клиенти, които вече рекламираха в тази станция, да харчат парите си другаде. И лично прегледа списъка с поръчки, който ти дадохме, за да се увери, че получаваш честен дял от по-добрите.

— Господи! — прошепна тя и покри лицето си с ръце.

Адъртън се засмя.

— Бенет може да упражни такава сила. Искаше ми се да му кажа да върви по дяволите, но той можеше да изпълни заплахата си и да загубим цяло състояние. О, да, след като си побъбрихме с Бенет, на минутата се съгласих да те наема. — Той се наведе напред и сложи скръстените си ръце на бюрото. — Но не бях разочарован, Мегън. Казах на господин Бенет, че ако не можеш да се справиш, след шест месеца ще изхвърчиш. Той се съгласи на тези условия. Ти се доказа, както ме беше уверил.

Мегън пренебрегна комплимента.

— Та той не е знаел нищо за мен! — извика тя. — И все още не знае. Докато Джеймс работеше за него, правех всичко възможно да го виждам колкото се може по-малко.

Адъртън отново сви рамене.

— Погрижил се е да знае колкото е възможно повече за теб. И всичко, което ми каза, по-късно се оказа точно.

Мегън отново стана и закрачи неспокойно из стаята. Чувстваше се като звяр в клетка и все й се струваше, че стените се приближават към нея. Връхлетя я още една мисъл и тя се обърна към шефа си.

— Когато се освободи място за началник на местния отдел реклама, той имаше ли нещо общо с повишението ми? — попита Мегън. Очите й го гледаха заплашително, сякаш му забраняваха да лъже.

Той поклати глава.

— Не. Управлението вече беше решило, че ти ще поемеш длъжността. Отчетите ти бяха забележителни и имаше необходимите лидерски качества. Винаги беше в състояние да се оправяш с най-трудните клиенти.

— Благода…

— Но — прекъсна я той — Бенет ми се обади и силно препоръча да бъдеш назначена на вакантната длъжност. Бях радостен да му кажа, че вече сме стигнали до това решение.

— Той го е знаел преди мен — каза Мегън със заплашително тих глас.

Адъртън направи пауза, преди да се съгласи предпазливо:

— Да.

— По дяволите! — Тя удари облегалките на стола и отново се отпусна в дълбоките възглавници, обхваната от униние.

Адъртън я остави няколко минути да се съвземе. Мислите й бяха толкова безредни, че дори не го забелязваше, докато той не се покашля тихо.

— Във връзка с това, което ти казах току-що, мислиш ли, че би преразгледала молбата на господин Бенет да поемеш поръчката на Сийскейп?

Мегън повдигна предизвикателно брадичка.

— Че какво й е толкова важно на тази поръчка? Той няма нужда от нея. Вестниците всеки ден го споменават с това, че е дал пари на тази или онази благотворителна организация, че е присъствал на този или онзи благотворителен концерт. Защо пък ще го е грижа чак толкова за тази поръчка?

— Защото е професионалист — изстреля в отговор Адъртън. — Не позволява на лични чувства да пречат на нормалното му делово поведение.

— И, предполагам, мислиш, че с мен не е така — рече разгорещено тя.

— Да, точно така! — кресна Дъг. — Що се отнася до него — да. За пръв път съм разочарован от теб. Не подхождаш към въпроса професионално.

Това болеше. И още повече болеше, защото беше истина. Мегън се опита да погледне сърдито Адъртън, но не можа. Когато сведе очи, той я попита енергично:

— Мога ли да му кажа, че си се съгласила довечера да вечеряш с него и Бишъп? Госпожица Хампсън също е поканена.

Вечеря. С него. С Джош Бенет. Мегън нямаше избор и го знаеше. Без да го казва направо, Адъртън, в качеството си на неин шеф, й даваше да разбере, че трябва заради кариерата да остави личните си чувства настрана.

Тя стана, изправи рамене и сви устни.

— Да, разбира се.

— Добре — отвърна кратко Адъртън и започна да търси нещо из бюрото си. — Ето, това е за теб. — Подаде й кремава визитка с омразното име, отпечатано на нея. — Очаквам доклада ти утре сутринта.

— Ще го имаш.

Когато Мегън стигна до вратата, той я спря.

— Мегън, тази поръчка няма да издигне или съсипе Бенет. Той вече се е доказал. Интересува го единствено поддържането на репутацията на агенцията му. За него всичко това е игра, а парите са само средство да поддържа темпо. Но рекламите на Сийскейп означават огромни суми за нас. Знам, че ще се постараеш да зарадваш всички.

— Така е, ще го направя — отговори с достойнство тя и излезе гордо от кабинета.

Фамилиарното единствено „Д“ в края на кратката бележка я вбеси най-много от всичко. Легнала в леглото и полагаща напразни усилия да се отпусне след битката с уличното движение на Атланта в пиковия час, тя четеше за стотен път написаното на гърба на визитката. „В седем и половина ще те вземе кола. Д.“

— Аз пък може и да не искам някоя от проклетите ви коли да ме взема в седем и половина, господин Бенет — каза гласно Мегън.

Но колата щеше да пристигне навреме и тя знаеше, че ще бъде готова. Независимо дали й харесваше или не, беше принудена да работи с Джош.

След срещата с Дъг Адъртън беше прекарала остатъка от следобеда в опити да подреди в съзнанието си това, което й бе разкрил. Никога не й беше хрумвала мисълта, че Джош може да е манипулирал живота й. Защо си беше направил целия този труд за нея? Нима просто се опитваше да облекчи угризенията си от ненавременната смърт на Джеймс, да се освободи от вината? Сигурно беше заради това. Но само като си помислеше, че дължи успеха си на него…

„Не!“, реши тя, като скочи от леглото и влезе в банята, за да си вземе набързо душ. Може и да й беше осигурил работата отначало, но успехът си беше лично неин. Той нямаше нищо общо с това. Не беше идвал да й дава съвети за работата.

И все пак как щеше да се изправи пред него, като знаеше колко много му дължи? Ако не беше той и влиянието, което бе упражнил, тя сигурно щеше да се мъчи да живее с недостатъчната застраховка на Джеймс и оскъдната заплата в някое малко, незначително радио. А вместо това, сега беше шеф на рекламен отдел в телевизионна станция с репутация в един от най-големите телевизионни пазари в страната. Малко жени можеха да се похвалят с такова нещо. Дори малко мъже.

Реши, че ще се изправи пред него с гордост и надменност, и облече роклята, която беше избрала за вечерта. Щеше да е със строго официален тоалет, както предполагаше, че ще направи и Джош. Дребничката й фигура се губеше във волани, големи ръкави или клоширани поли. Беше избирала всичките си дрехи, имайки предвид тези ограничения.

Сега, когато се гледаше в огледалото, знаеше, че тази рокля е една от най-хубавите й. Оттенъкът й беше твърде нежен, за да може да се нарече чисто бял. Яката се спускаше в дълбок остър ъгъл, свързан с широкия колан от същия плат на талията й с малки стъклени копченца. Подгъвът на кокетната пола докосваше краката й малко под коленете. Високите сандали с каишки подчертаваха добре оформените й прасци.

Машата беше възстановила къдриците, които падаха свободно от двете страни на лицето й. Тя постави малки обици с диамантчета на ушите си и беше готова. Тъй като роклята беше без ръкави, избра дантелен шал и сатенена вечерна чантичка. Точно когато си пръсваше парфюм, на вратата се позвъни.

Отвън стоеше униформен шофьор.

— Госпожа Ламбърт?

— Да.

Тя излезе навън, затвори и заключи вратата след себе си. Остави се на достолепния мъж да я отведе до лъскавата черна лимузина. Веднага щом се увери, че е настанена добре на луксозната задна седалка, той се съсредоточи върху шофирането и остави Мегън на собствените й мисли. Страхът от предстоящите часове дотолкова поглъщаше съзнанието й, че се изненада, когато лимузината спря плавно пред тентата на един от най-луксозните ресторанти на Атланта.

Когато шофьорът отвори вратата, първия човек, когото Мегън видя, беше Джо Хампсън, която й помаха весело и се затича към нея.

— Здрасти. Много се зарадвах, когато чух, че ще идваш тази вечер. Страхувах се, че или господин Бишъп, или господин Бенет ще ме попитат нещо, на което няма да мога да отговоря.

— Щеше да се оправиш — увери я Мегън.

— Благодаря за комплимента, но все пак се радвам, че си тук, шефе.

Двете се засмяха безгрижно, докато портиерът ги въвеждаше вътре. Облечена в розова тафта, с руса коса, която представляваше купчина къдрици, и украсено с простодушна усмивка лице Джо Хампсън приличаше на манекен на безвкусна конфекция. До нея Мегън изглеждаше елегантна и изящна.

Джош Бенет имаше склонност към елегантност, както стана очевидно, когато дойде да ги посрещне. Поздрави приятелски Джо, очите му се впиха в Мегън и той я хвана над лакътя.

— Радвам се, че успя да дойдеш при такова кратко предизвестие, Мегън.

Тя изскърца със зъби, за да не му напомни, че не е имала друг избор. Вместо това, отговори с хладна учтивост:

— Благодаря ви за поканата.

Джош изглеждаше развеселен от леко саркастичните й думи и прекрасно изваяните му устни се повдигнаха в едното ъгълче.

— Господин Бишъп е вече тук. Заповядайте насам — каза той и ги поведе към кръгло, украсено с пискюли сепаре в ъгъла на полуосветения бар.

Слаб мъж на средна възраст с рошава сива коса и очила с дебели стъкла се изправи.

— Здравейте, господин Бишъп — каза Джо.

— Госпожице Хампсън, помолих ви да ме наричате Тери — отвърна той, като хвана ръката й и я раздруса.

— Тогава и вие престанете да ме наричате госпожица Хампсън — рече тя.

Бишъп се обърна очакващо към Мегън. Джош разбра намека му.

— Тери Бишъп, Мегън Ламбърт, шеф на местния отдел „Реклама“ към УОНЕ.

— Господин Бишъп — каза тя, като се усмихна мило и протегна ръка. Човекът веднага й хареса. Беше очаквала агресивен бизнесмен от типа на Джош Бенет, но този мъж изглеждаше притеснен сред екстравагантната обстановка. Вероятно се чувстваше по-удобно наведен над чертожната дъска, отколкото на делова вечеря.

— Моля, наричайте ме Тери — каза той. — Нямах търпение да се запознаем. Джош толкова ми е разказвал за вас. Разбрах, че сте приятели отдавна.

Мегън пренебрегна замисления поглед на Джо, която сядаше в сепарето до Тери Бишъп.

— Да, запозна ни съпругът ми преди няколко години.

Усещането за присъствието на Джош зад нея я принуди да заобиколи бързо сепарето и да му позволи да се настани до нея. Едва ли щеше да се почувства по-беззащитна, ако около нея се бяха сключили железните челюсти на капан.

В този момент Тери Бишъп казваше:

— Да, Джош ми спомена за това. Ранната смърт на съпруга ви е била истинска трагедия.

— Да, така беше — промълви тя и прикри яда си, като нагласи полите върху коленете си и постави чантичката и шала си между себе си и твърдото бедро на Джош. Той веднага ги вдигна и ги постави от другата си страна. Мегън му хвърли предупредителен поглед, но той не го забеляза. В този момент питаше Джо какво ще пие.

— А ти, Мегън? Ти какво искаш?

Искам да престанеш да притискаш бедрото си до мен, искаше й се да изкрещи, но вместо това, отговори със студена учтивост:

— Бяло вино с лед, моля.

Джош накара сервитьорката да почака, докато за кратко погледна устните на Мегън. Когато обърна глава и даде поръчката, Мегън въздъхна облекчено. Само да не беше толкова близо! Само да не миришеше на този омайващ одеколон! Само да не изглеждаше тъй дяволски добре! Само да можеше да забрави как бе звучало името й от устните му, когато я целуваше с повече страст, отколкото някога бе познавала!

Само да не си спомняше вкуса на устните му!

Джо се впусна в оживен разказ за един мъж, който искал да рекламира рецептата си за домашна дъвка по телевизията. Рекламният му бюджет бил ограничен до петдесет долара. Тери все още слушаше с интерес, когато сервитьорката се завърна с питиетата им.

— Ще има ли още нещо, господин Бенет? — пропя тя и се наведе, като заплашваше да излее впечатляващия си бюст от тясното елече от черно кадифе.

— Ако има, ще ти кажа — отговори Джош и й се усмихна косо, което Мегън знаеше, че може да разтопи и най-студените женски сърца.

— Ще ви бъда задължена — каза момичето и се обърна с преднамерено прелъстително движение на бедрата си под късата червена пола на плисета.

Джош се изкикоти и отпи уиски със сода.

— Къде е отишъл непристъпният подход?

— Мислех, че си очарован — каза Мегън с отмъстителен шепот, предназначен само за неговите уши. Джо и Тери бяха погълнати от собствения си разговор.

Джош остави чашата си с решително тупване. Сякаш цяла вечност пронизващите му кехлибарени очи задържаха нейните, след това се плъзнаха надолу по шията й и към дълбокото остро деколте на роклята й.

— Тази сервитьорка има твърде много от хубавите неща. Винаги обаче съм се придържал към максимата, че е важно не количеството, а качеството.

Гърлото на Мегън се сви болезнено. Очите му сякаш проникваха през дрехите й, галеха най-тайните, чувствителни части от тялото й и ги връщаха към отдавна забравени усещания. Когато отново вдигна очи към Мегън, съпругата на Лот^[1] сигурно бе имала по-силен характер в сравнение с нея. Тя нямаше сили да отмести поглед, макар и Джо да беше започнала да разказва друга случка.

Джош постави пръст върху ръката й и попита тихо:

— Говори ли днес с Адъртън?

Но не изглеждаше толкова заинтригуван от срещата й с шефа, колкото от украсеното й с диамантче ухо, което наблюдаваше напрегнато. Той придвижи пръста си по ръката й само колкото да накара косъмчетата там да настръхнат.

— Да — каза сковано Мегън и дръпна ръката си.

— И?

— Тук съм, нали?

— Не бях сигурен дали ще дойдеш. Не беше принудена.

— О, бях, иначе, повярвай ми, нямаше да съм тук — рече подигравателно тя. — И дяволски добре знаехте, че ще дойда, господин Бенет. Нали винаги получавате това, което искате? Нали правите винаги това, което ви е приятно?

— Не — изръмжа той под нос и се наведе на опасно близко разстояние. — Ако преди четири години бях направил това, което исках, онази нощ щях да те отвлека, да те любя, докато и двамата останем без дъх, и да използвам сила, ако се наложеше, за да те накарам да не се омъжиш за Джеймс Ламбърт.

Кръвта на Мегън задумка в ушите й, докато наблюдаваше с разширени очи яростното му изражение само на сантиметри от своето. Решителността, отпечатана на мъжественото лице, не оставяше никакво съмнение за искреността му.

— А ако сега правех това, което исках, нямаше да се занимавам с този привидно учтив разговор, а да целувам до полуда тези твои сочни устни.

— Господин Бенет?

— Какво? — буквално изрева той и се обърна рязко към прекъсналия ги оберкелнер.

Мъжът отстъпи стреснато назад.

— Из… извинете ме, господин Бенет. Масата ви вече е готова — каза почтително той.

За най-голямо свое облекчение Мегън забеляза, че Джо и Тери се смеят заедно и не са забелязали моментния гняв на домакина си или остатъчното напрежение, което пропукваше между него и нея, докато вървяха към масата.

По време на двучасовата вечеря Мегън не забелязваше великолепните ястия и безупречното обслужване. Беше запленена от обаятелната личност на Джош. Той обсъждаше много малко деловите въпроси и поддържаше оживен разговор на безброй теми. Беше приятен за нея и Джо и общителен към Тери. Мегън виждаше как всички, включително и покойният й съпруг, биваха заслепени от този човек, който излъчваше чар и определен авторитет.

В края на един изключително забавен анекдот тя откри, че се смее заедно с другите. Така Джош я свари абсолютно неподготвена, когато се обърна към нея. В този момент на рядка интимност между тях премина мощна енергия. Мегън се почувства точно така, както когато Джеймс ги беше представил един на друг за пръв път. Сега, както и тогава, чувстваше всичките си сетива изострени. Джош ги владееше; той бе техният завоевател. Немалко я безпокоеше фактът, че тя бе негова почти доброволна пленница.

След това, подобно на излизащ от тъмен тунел локомотив, всичките причини, поради които трябваше да го мрази, се върнаха към нея и я връхлетяха с огромна сила. Успя да овладее лицето си в стоическа маска и отпи от студеното кафе. С ъгълчето на окото си забеляза, че по лицето му преминава сянка на раздразнение.

— Толкова се радвам, че ще ни бъдеш консултант в тази рекламна кампания — каза Тери по-късно, докато се ръкуваше почтително с нея на входа на ресторанта.

— Ще се радвам да помогна с каквото мога, макар и да смятам, че Джо и господин Бенет се справят безупречно с поръчката ти.

— О, аз също — побърза да я успокои той, — но още едно мнение никога не вреди.

После им пожела лека нощ, защото пиколото беше докарало автомобила му под тентата. Яркожълтата малка кола на Джо пристигна втора. Тя поблагодари на Джош и махна весело за довиждане на Мегън. Когато лимузината избръмча и спря пред тях, Джош хвана Мегън за лакътя и я поведе към нея.

— Мога и сама да се прибера вкъщи — каза тя, като се дърпаше.

— Да, можеш, но няма причина да го правиш.

Буквално я набута на задната седалка. Мегън се обърна, за да му пожелае учтиво лека нощ, и се стресна, защото го видя да се качва след нея.

— Аз… Мислех си, че имаш още една кола тук.

— Не, взех такси от офиса.

— О!

Той се настани удобно на велурените възглавнички, протегна напред дългите си крака, разхлаби вратовръзката и разкопча горното копче на ризата си. Държеше се така, сякаш бяха близки, семейство, сякаш пътуваха на задната седалка на колата си всеки ден. Тя седеше сковано до него и гледаше право пред себе си.

— Студено ли ти е? — попита той, когато Мегън се уви още по-плътно в шала си. Очевидно изобщо не предполагаше, че това е отбранителен жест. Мегън усещаше твърде добре височината и силата на мъжкото тяло до себе си, широките му гърди и рамене и тесния му ханш.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

Джош плъзна ръка около раменете й и я притегли към себе си.

— Сигурна ли си? — промърмори в ухото й.

Горещият му дъх я погъделичка.

— Недей — каза Мегън и се опита да се отдръпне.

— Защо? — Носът му побутна бузата й.

— Недей — повтори по-напрегнато Мегън и хвърли тревожен поглед към тила на шофьора. Разделяше ги шумоизолиращо стъкло. Нямаше да намери спасение в негово лице, но и без това той нямаше да осуети намеренията на работодателя си. Отблъсна нахалната ръка от рамото си. — Престани, Джош. Цялата вечер ме докосваш. Не ми харесва.

Той се засмя гърлено.

— О, да, харесва ти. И в това се крие целият ти проблем. Твърде много ти харесва да те докосвам.

— Не ми харесваше… Не ми харесва! — извика тя. — Причината да съм тук е чисто професионална. Ако си търсиш жена, на която да показваш грубостите си, по-добре си намери друга. Сигурна съм, че има много, които биха се зарадвали.

— Съвсем не са толкова, колкото изглежда.

— Изобщо не ме интересува. И махни ръката си от врата ми.

Лениви пръсти се плъзгаха надолу по копринената основа под косата й. Усилията да го отблъсне останаха без успех.

— А ти, Мегън? Как е интимният ти живот?

— Аз… — Канеше се да каже, че няма такъв, но след като видя в това безразсъдна смелост, се поправи: — Напълно задоволителен е, не че това те засяга.

— Отново лъжеш, Мегън — подразни я той. — Постарах се да науча за интимния ти живот. През последните три години си излизала точно с петима мъже. С трима от тях само веднъж. Но не си прекарала нощта с никого от тях.

От деколтето нагоре по шията и лицето й плъзна руменина. Изпълни я толкова всепоглъщаща ярост, че я плашеше.

— Ти…

Той я накара да млъкне, като сложи показалец на устните й.

— Тази красива уста не бива да произнася неприличните думи, които си мислиш точно сега. А и вече си си у дома.

Преди да успее да се окопити, Джош я измъкваше от задната седалка. Нощният въздух беше изпълнен с уханието на ранни летни цветя. Ветрецът охлади пламналата й кожа, но не и гнева, който кипеше в нея. Беше толкова разстроена, че й бе трудно да пъхне ключа в ключалката.

Той посегна иззад гърба й, взе театрално ключа от треперещите й пръсти и отвори с лекота вратата. След секунда и двамата бяха в тъмната къща и Мегън се оказа притисната до стената на антрето.

— Не! — каза задъхано тя и устните му се наведоха към нейните. Опита се да се съпротивлява, блъскаше твърдите му като скала гърди, местеше рязко глава наляво-надясно, избягваше търсещите му устни.

Джош стисна и двете й ръце в железния си юмрук, вдигна ги над главата й и ги задържа там. После с другата си ръка хвана брадичката й и я задържа неподвижна, докато устните му се приближиха над нейните.

Колкото и да й се искаше да го обвини в това, не можеше да му припише бруталност. Устните му не бяха твърди и груби, а нежни и убедителни. Той я целуна веднъж, два пъти, три пъти, като всеки път го правеше все по-бавно.

Буцата от напрежение в гърлото й започна да се разтапя и се разпространи до ерогенните зони на тялото й. Неканеното желание, което се криеше в най-тъмните й дълбини, се осмели да изпълзи навън, да опита свободата си и да се движи, накъдето си иска.

Когато езикът на Джош проникна между устните и погали зъбите й, тя се чу тихо да проплаква от безнадеждност и безпомощност. Нямаше смисъл да се съпротивлява, да го отрича. Желаеше този мъж. И той го знаеше.

Но дори и този неопровержим факт не й попречи да се наслаждава на тази единствена забранена целувка. Щеше да се укорява по-късно. Разкаянието беше запазено за после. Точно сега бе убедила себе си, че е безполезно да се съпротивлява пред тази сила.

Той завладя жадно устата й. Езикът му воюваше, докато властта му беше безспорно доказана. Тогава започна да я целува лениво. Опита медената кухина на устата й, като всеки път потапяше езика си все по-надълбоко, за да улови цялата й сладост.

Мегън стоеше съвсем неподвижна, без да смее да участва, но държеше здраво юздите на всеки свой нерв, който копнееше да се присъедини към тази оргия от усещания. Едва когато ръката му греховно се плъзна надолу по шията и започна да разкопчава корсажа на роклята й, тя разбра, че се намира в коварна близост до поражението. Отдръпна с мъка устни от неговите.

— Не, Джош — рече тя, като се опита да се отскубне от прегръдката му, но по този начин само успя да усети силната му възбуда. Твърдото доказателство, опряно в корема й, я разтревожи. Или може би трепетът, който изпита, я докара до паника? — Не!

— Мегън — промълви той с дрезгав шепот, когато най-сетне разкопча и последното копче и сложи ръка върху разкошната вдлъбнатина между гърдите й, — има заповед, която гласи да не пожелаваш съпругата на приятеля си, и откакто ти се омъжи, аз живеех в грях. Пожелах те още от първата вечер, когато те видях, прегърнах те и те целунах.

Устните му намериха нежната вдлъбнатина в основата на шията й и я целунаха жарко. Ръката му стана още по-дръзка, галеше я така, че спираше дъха й и изпращаше вълни от усещания по цялото й тяло — усещания, каквито не беше чувствала от последния път, когато я бе докоснал така.

— Дадох ти време, време да се излекуваш, да добиеш увереност, да се докажеш. Но, за бога, търпението ми вече се изчерпа.

Тези думи, без да се споменават пръстите, които се плъзнаха покрай дантеления ръб на сутиена й, за да проверят степента на нейното желание, я изплашиха и възбудиха. Мегън се съпротивляваше от чисто животински инстинкт за самосъхранение. Знаеше, че ако сега се предаде, ще бъде непоправимо, завинаги загубена. Затова престана да слуша молбите на собственото си сърце. И понеже знаеше, че никога не може да го победи физически, използва единственото си оръжие.

— Трябва ли да прибавя изнасилване към всичките унижения, които струпа върху мен?

Главата му се вдигна рязко, сякаш някой го беше сграбчил и дръпнал силно за косата. Срещна обвинителния й поглед и дрезгавото му дишане проехтя в тихата къща.

Ако беше очаквала разкаяние, това бе най-голямата й грешка. Джош спусна сърдито ръце и я притегли към себе си.

— Желая те и ще те имам. Нито в моето, нито в твоето съзнание има някакво съмнение за крайния изход на събитията. И колкото по-рано се вразумиш, толкова по-добре и за двама ни.

Изгарящата му целувка нападаше както сетивата, така и гордостта й. После Джош я пусна внезапно, пожела й рязко лека нощ и затръшна вратата зад гърба си, като я остави сама и безутешна в тъмното антре.