Сандра Браун
Сладък гняв (1)

Първа глава

— Това е последното ти предупреждение, Барнс — каза Мегън Ламбърт с тон, който накара подчинения й да се размърда притеснено на стола си. — Малко е да се твърди, че клиентът е ядосан. Каза ми, че дори не си му споменал за специалната кънтри програма. Бил е готов да купи толкова рекламно време, колкото му предложим.

Младежът се присви неловко на стола си и извърна очи от нетрепващия й поглед. После се покашля.

— Просто не съм си и помислил…

Дланта на Мегън издумка с неочаквана сила по ореховото й бюро в тишината на стаята.

— Точно това исках да разбереш. Не мислиш! За три седмици трети път ми се налага да ти се карам. Всеки път, когато действаш некомпетентно, това струва на телевизионната ни станция хиляди долари.

Тя стана от стола си, заобиколи бюрото, облегна се на ъгъла и кръстоса тънките си глезени.

— Още повече че когато ти се оплескаш, страдам и аз. Трябва да докладвам на управителя на станцията, че не сме изпълнили плана, а тогава той направо ме сдъвква и изплюва. Схващаш ли мисълта ми, Барнс?

— Ъ-ъ… да.

— Какъв е проблемът ти? — попита остро тя.

Острият й тон не беше като на загрижен родител или съчувстващ учител, а по-скоро като на казармен фелдфебел, който не се интересува какъв точно е проблемът, а само иска да бъде разрешен.

Барнс вдигна към нея обнадежден поглед.

— Ами имам проблем с онова момиче. Тя…

— Спести ми подробностите, Барнс — прекъсна го веднага Мегън. — Не ме интересува към коя са насочени в момента любовните ти копнежи. Не ме е грижа за личния ти живот, освен когато засяга работата ти.

Тя го прониза с поглед и Барнс се сви под него.

— В края на тази седмица ще прегледам отчета ти за продажбите. Трябва в него да личи значително подобрение. И ти предлагам да заведеш господин Торнтън от „Кънтри плочи и музикални магазини“ на обяд и между другото да предложиш рекламен пакет, който ще ни струва част от печалбите, но поне ще го поуспокои.

— Добре — промърмори той.

Мегън заобиколи ъгъла на бюрото си и отново седна. После ненужно подравни купчина книжа и каза:

— А сега, ако ме извиниш, имам друга работа.

Барнс разбра намека и напусна кабинета с облекчението на осъден, чиято присъда е отложена.

Вместо да се почувства доволна от сцената, която така добре беше изиграла, Мегън въздъхна уморено и се отпусна назад в кожения си стол с висока облегалка. Ръката й с поддържан маникюр се вдигна и прибра един непокорен кичур. Не обичаше да нанася удари в ситуации като тази, но това често се изискваше от нея.

Изправи се, отиде до прозореца и поотвори още малко щорите. Пред нея ясно се разкри небето на Атланта, но тя едва го виждаше. Подобно на повечето хора от рекламния отдел, които й бяха подчинени, беше я грижа за Барнс, за това той да харесва работата си, за неговото благополучие. Но му беше казала истината. В качеството си на управител на местния рекламен отдел на УОНЕ трябваше да прави седмични отчети за продажбите пред управителя на станцията. Ако дори една поръчка им се изплъзнеше, това струваше на компанията хиляди долари. Дъг Адъртън щеше да приложи натиска, който се очакваше от него. А тя, на свой ред, трябваше да натрие здравата сол на главите на персонала си. Това беше постоянно прехвърляне на отговорността.

Съчувстваше на Барнс. Една от репортерките беше разбила сърцето му, а после го беше зарязала заради някакъв оператор от екипа на студиото. Вместо да усложнява още повече живота му, на Мегън й се искаше да го утеши, да му даде възможност да й се довери. Но не можеше да си позволи този лукс, особено при положение, че заемаше мъжка длъжност и всеки очакваше от нея повече или по-малко да мисли със сърцето, а не с главата си. Когато ставаше дума за работа, тя оставяше настрани чувствителната си натура и реагираше на всичко с чист професионализъм. Не позволяваше лични проблеми да повлияят на деловите й решения.

Мегън се завъртя на високите токчета на сандалите си от змийска кожа и огледа обзаведения си с вкус кабинет. Не го беше придобила с нежност и щедрост. Винаги й беше трудно да уволнява хора от рекламния отдел, ако не си изпълняваха плана, но щеше пак да го направи, ако се наложеше. Ръководството на станцията никога не се бе радвало на такива отчети, каквито беше установила с встъпването си на тази длъжност преди две години.

Надяваше се Барнс да се вземе в ръце. Не само искаше да поддържа непрестанния растеж на продадено рекламно време, но и винаги й бе било трудно да се отмята от думата си. Беше му казала, че ако не влезе във форма, ще бъде уволнен — и възнамеряваше да удържи на обещанието си. Много хора можеха да я нарекат инат. Но тя предпочиташе друго определение — непреклонна.

Лампичката на интеркома й светна и се чу тих сигнал. Мегън се върна на бюрото си.

— Да, Арлийн? — попита тя, след като натисна бутона, който й позволяваше да говори със секретарката си.

— Господин Бенет желае да те види. Свободна ли си?

В този момент тялото й се вцепени. Сърцето й сякаш пропусна един такт, а след това заби с двойна бързина и в ушите й задумка придошлата кръв. За момент забрави да диша, а после си пое дълбоко дъх и се почувства замаяна. В продължение на цяла малка вечност остана наведена неподвижно над бюрото си, а след това внимателно се отпусна на стола си.

— Господин Бенет?

Твърдата топка от объркване се беше настанила в гърлото й и караше името му да звучи дрезгаво.

— Господин Джошуа Бенет от агенция „Бенет“.

В добре модулирания глас на Арлийн се усещаше нотка на озадаченост. От агенцията „Бенет“ идваше голяма част от рекламиращите клиенти на станцията. Най-голямата и най-престижната в Атланта, тя имаше клиенти от целия югоизточен район на страната. Мегън знаеше до последния цент сумата на приходите, които агенцията изливаше в касите на УОНЕ, но от самото си встъпване в длъжност никога не беше работила пряко с Джошуа Бенет. Той знаеше защо и след няколко опита да се срещне с нея не беше настоявал повече. Неговите агенти винаги работеха с една служителка от нейния отдел.

Защо ли сега искаше да я види?

Първата й мисъл бе да си намери извинение, но я отхвърли. Щеше да постъпи като страхливка, но нямаше да позволи Джошуа Бенет да я мисли за такава.

— Госпожо Ламбърт? — попита тихо Арлийн.

Тези думи трябваше да покажат на Мегън, че вълнението й е твърде осезаемо. Кога пък секретарката я беше наричала другояче, освен по име?

— Да, добре. Мога да приема господин Бенет за няколко минути.

Изключи интеркома и се опита да събере мислите си, но те бягаха от съзнанието й като капризни светулки и се разпръскваха в милиони посоки. Първо реши да се изправи, но после размисли и отново седна, главно поради очевидната неспособност да се държи на крака. Нямаше никакво време да се подготви за това изпитание. Той влезе с цялата нагла самоувереност, която Мегън си спомняше.

Джошуа Бенет затвори вратата след себе си. Мегън се почувства пленница на очи с цвета и многобройните отблясъци на топаз. Той я гледа сякаш безкрайно дълго и накрая каза тихо:

— Здравей, Мегън.

— Господин Бенет.

Вместо да се смути от хладния й поздрав, той сякаш се развесели. Но всъщност тя си спомняше, че почти всичко в живота го развеселява. Както винаги, самодоволната му снизходителност я дразнеше и ядът, който той винаги бе предизвиквал у нея, отново започна да кипи. Мегън му се радваше. Сега поне не беше вече в плен на вцепенението, което я бе завладяло в момента, когато чу името му.

Огледа го колкото можеше по-резервирано. Физически не се беше променил от последния път, когато го беше видяла — на погребението на съпруга си. Ако не друго, новопоявилото се сребро в тъмната му коса го правеше по-привлекателен и магнетичен от всякога. Той притежаваше животински чар, който не беше толкова суров, но със сигурност бе опасен. Караше жената да изпитва любопитство, сякаш ако останеше насаме с него, играеше на комар с добродетелта си. Мегън знаеше твърде добре как той използва чара си и едва се сдържа да не изкриви устни от отвращение.

Високата му фигура все още беше добре поддържана, стегната и силна. Очевидно продължаваше да тренира всеки ден в гимнастическия салон, докато караше подчинените си да работят с такова темпо, че да не могат да се грижат за себе си. Мегън ненавиждаше всеки изваян негов мускул, който се очертаваше под съвършено скроения му тъмносив костюм и ризата с мек син цвят.

Джошуа застана до вратата със спокойната самоувереност, с която се оправяше с всяка ситуация. Мегън нямаше друг избор, освен да продължи със задължителните учтивости.

— Заповядайте, седнете, господин Бенет.

— Благодаря — каза той с фалшива нотка, която накара кръвта й да закипи.

Искаше й се поне веднъж той да покаже истинското си лице и да се изсмее презрително на света, а не да продължава да си играе на котка и мишка с низшите му обитатели. Знаеше, че отношението му е именно такова. Вселената и всички в нея бяха просто негови играчки и той си играеше с тях, както му скимнеше — като някакъв покварен бог.

Джош Бенет седна и кехлибарените му очи я изгледаха лениво. Проучи бавно меката коса с цвят на канела, която падаше назад. Очите му се срещнаха с нейните за кратко, спуснаха се към устата й и останаха там неприятно дълго време. Мегън беше почти благодарна, когато продължиха надолу, но малко след това ги почувства как се впиват в гърдите й под жълтата муселинена блуза с изящни вертикални набори и малки перлени копченца. За свой ужас усети как зърната й се втвърдяват, сякаш се подчиняваха на тихо изречена заповед. Защо бе свалила сакото на гълъбовосиния си костюм?

— Изглеждаш добре, Мегън.

— Благодаря.

— Но всъщност това винаги е важало за теб — каза бързо той, сякаш не беше я чул.

Тя прелисти със зает вид папките, които Арлийн й беше донесла по-рано същата сутрин.

— За днес програмата ми е запълнена, господин Бенет. Какво…

— Странно — прекъсна я той и повдигна едната си вежда с маниер, който предизвикваше истинска бъркотия в сърцата на жените. Един белег прорязваше дебелата извивка на веждата му и я правеше дръзка и мъжествена. — Секретарката ти ми каза, че днес си свободна. Именно затова ми позволи да вляза без уговорена среща.

Мегън стисна зъби така, че челюстта я заболя. Потисна желанието си да го среже с думите, че програмата й изобщо не е негова работа, и попита, скована от яд:

— Има някакъв проблем с това как движим поръчката на някой от вашите клиенти?

— Не, ни най-малко — каза безгрижно той, разкопча сакото си и вдигна единия си глезен върху коляното на другия крак.

Нехайната му поза усили яда й. Ако сърцето думкаше в гърдите й и дланите й бяха влажни от пот, най-малкото, което той можеше да направи, бе да изглежда поне леко объркан. Главната мисъл в ума й сега бе, че Джошуа Бенет изобщо не трябва да разбира колко я притеснява. Но вероятно знаеше. Беше му известен опустошителният ефект, който имаше над жените, и го използваше безскрупулно. Несъмнено си спомняше нощта, в която тя се бе поддала…

— Запозната ли си със Сийскейп? — върна я внезапно въпросът му в настоящето.

— Сийскейп ли? Да, новият курорт на Хилтън Хед.

Искаше й се да му направи комплимент за забележителната реклама на неговата агенция на разкошния нов комплекс на курортния остров до крайбрежието на Южна Каролина. Навсякъде, по дъски за афиши и в списания, можеха да се видят екстравагантни реклами за курорта, който предстоеше да се открие. Но въпреки това Мегън се въздържа да изрази мнението си. Никога нямаше да признае на Джошуа Бенет нещо друго, освен разрушение.

— Вашата агенция закупи голям пакет рекламно време за него.

— Именно затова исках да разговаряме.

Сърцето й се качи в гърлото. Сумата за телевизионно време, продадено на Сийскейп, беше астрономическа. Нима сега Джошуа Бенет се канеше да им отнеме част от нея? Или цялата? Щеше да бъде съвсем в негов стил да направи нещо толкова извратено. Досега го бяха обвинявали в много неща, но не и в предсказуемост.

Мегън се чувстваше уверена в способностите си. Бяха я назначили на длъжността началник на рекламен отдел преди две години поради отчетите й за извършени продажби. Работата беше свързана с безгласно напрежение както от раздразнителните клиенти, така и от по-големите началници, на които бе невъзможно да се угоди. Когато изпълнеше един план, даваха й по-висок. До този момент обаче се бе справяла успешно с всяко предизвикателство.

Владееше тези неща, но имаше някои аспекти в работата си, които не можеше да предскаже. Например икономиката. Или решенията, взимани от други хора. Ако играчите на Националната футболна лига стачкуваха и нямаше футболен сезон, тя губеше хиляди долари приходи от клиенти, желаещи да рекламират по време на мачовете. Също така трябваше да се оправя и с мръсните машинации, които понякога се намесваха в работата й.

Ако Джошуа Бенет решеше ей така просто да й измъкне тази тлъста сделка, тя не можеше да направи почти нищо. Освен ако той не поискаше нещо от нея. Мегън потрепери при мисълта какво можеше да бъде това.

Тя събра цялата си студенина и дистанцираност и попита:

— Е?

Той се усмихна саркастично с онази крива, сатанинска усмивка, за която може би знаеше, че възбужда сексуално жените с по-малко придирчив вкус от този на Мегън.

— В УОНЕ поръчката е поета от госпожица Хампсън.

— Тя е много добра — защити веднага Мегън служителката си.

— Да, така е. Тя е очарователна млада жена.

Мегън си помисли за пищната фигура и бъбривостта на Джо Хампсън и много добре си представи колко „очарователна“ може да я намира Джошуа Бенет.

— Но тя е млада и не вдъхва увереността, от която Тери Бишъп се нуждае в този момент.

— Вероятно говорите за създателя на Сийскейп — каза Мегън, като си спомни, че Джо Хампсън беше споменавала дизайнера и строителя по име.

— Да. Той е гений пред чертожната дъска, с молив в ръка и видения в главата, но в делово отношение има нужда от помощ. Създал е на Хилтън Хед истински рай и са му дадени неограничени средства за реклама. Парите не са проблем, но трябва да го храня с лъжичка на всяка стъпка в лансирането на общата концепция за курорта.

— Ако вие лично отговаряте за тази поръчка, сигурна съм, че няма да се появи никакъв сериозен проблем, господин Бенет.

Той сви раздразнително устни, а след това се насили да се усмихне широко.

— Благодаря ти, но господин Бишъп има нужда от второ мнение. Ако искаш, наречи го консултация. — Той се наведе напред на стола си, вече напълно делово: — Искам лично да се занимаваш с поръчката на Сийскейп.

Очите им се срещнаха и в този момент двамата вече нямаха предвид Сийскейп. Вместо това, Мегън се върна назад във времето, когато я беше притиснал на решетъчната стена на беседката и бе казал:

— Искам да ме целунеш и след това да ми кажеш, че обичаш Джеймс Ламбърт.

— Не мога — каза тя сега със същата несигурност, с която му бе отговорила тогава. После облиза устни и откъсна с мъка очи от прелъстителната сила на погледа му. — Не мога. Тази поръчка носи голяма комисионна за госпожица Хампсън. Тя се справя добре. Не мога просто така да й я отнема без каквато и да било основателна причина.

Той се отпусна назад на стола си.

— Не те и моля за подобно нещо. Просто искам да я наглеждаш по-отблизо. Искам Джо да се съветва за всяко свое решение с теб, преди да го приложи. Искам да се срещнеш с Тери Бишъп и да го увериш отново, че вече произведените рекламни клипове са върховни.

— Ако той не се доверява на вашето мнение, защо ще се довери на моето?

— Защото вече му казах колко дяволски добра си — отвърна остро той, най-сетне дал израз на нетърпението, което Мегън знаеше, че е на косъм под повърхността.

Думите му я стреснаха. Тя се изправи и отиде до прозореца за втори път тази сутрин. Слънцето се бе скрило зад един облак и внезапно градът изглеждаше мрачен. „Колко уместно“, помисли си Мегън. Денят бе започнал лошо с нахокването на Барнс. Сега Джош Бенет още повече бе нарушил спокойствието й. Все пак не можеше да не изпита радост от тънкия лъч гордост, че той зачита мнението й до такава степен.

— Защо сте му казали, че съм толкова добра? — попита тя.

— Защото е вярно. Той има доверие на преценката ти. Аз — също. Поне по делови въпроси. — Мегън го чу да става и почувства паника, когато стъпките му се приближиха към нея. — Горд съм от това, което постигна.

— Няма нужда — каза заядливо тя и се обърна рязко.

Разтревожи се, когато го видя да стои толкова близо. Наложи й се да изправи глава, за да го погледне в лицето. Беше забравила колко е висок. Винаги се извисяваше над нея. Съпругът й Джеймс беше нисък, напълно подходящ за миньонския й ръст. Ако не нещо друго, то височината на Джош я плашеше.

— Не искам да чувам снизходителни хвалебствия за горката малка вдовица, която се бори сама в студения жесток свят — рече тя. — Поне не от вас.

— Не се отнасям снизходително с теб, по дяволите! Моите хора казват, че ако винаги работят с рекламен отдел, толкова компетентен като твоя, никога няма да имат проблем.

— Благодаря — каза сковано тя, като му позволи да ласкае подчинените й.

— Защо не пожела да ме видиш след погребението?

Неочакваният въпрос я улучи право в сърцето и отвори раната, която от три години насам не искаше да заздравее.

— Не отговаряше нито на обажданията, нито на бележките ми. Защо? — попита той.

Мегън отстъпи крачка встрани и го погледна с неприкрита омраза.

— Не исках, ето защо! Намирах неискрените ви съболезнования на погребението на Джеймс нелепи и не желаех да участвам в това лицемерие.

Мускулите на лицето му потръпнаха и се стегнаха. Ирисите на очите му проблеснаха като стъкло.

— Когато Джеймс припадна в кабинета си, аз самият му оказах първа помощ. И след като това не помогна, го откарах в болницата, без дори да дочакам линейката. Направих всичко възможно, за да спася живота му. Той беше мой приятел, моят най-добър служител. Как можеш да твърдиш, че не съм скърбял за смъртта му?

— Защото направихте всичко възможно, за да го убиете.

— Знаеш, че не е така, Мегън.

— Не, не го знам. Дългите часове, през които изисквахте да се работи, доведоха дотам. Та той беше на тридесет и пет години! — кресна тя. — Мъжете на тази възраст не се сгромолясват мъртви от инфаркт, освен ако не са подложени на изключително, непреодолимо напрежение. Мислех си, че поне вината ще ви накара да не присъствате на погребението, още повече — да изричате неискрените си учтивости пред мен след това.

— Вина ли? — Белязаната му вежда се повдигна. — Вина за какво? Какво всъщност искаш да кажеш, Мегън? — Изречен тихо, въпросът беше още по-заплашителен. — Не съм насилвал Джеймс да пуши по пет пакета цигари на ден. Не съм настоявал да води различни клиенти на обяд с по три мартинита пет пъти седмично. Не е моя грешката, че не спортуваше. За какво трябва да се чувствам виновен?

Господи, искаше й се никога да не бе повдигала този въпрос! Не можеше, не искаше да го погледне. Знаеше ли той, че сърцето се блъска бясно в гърдите й, че само част от вълнението й се дължи на гнева от това, което обсъждаха? Стоеше тъй дяволски близо! Ухаеше толкова мъжествено. Всеки път, когато заговореше, Мегън вдишваше дъха му като последователка на хедонизма.

— За нищо — каза тя. — Няма за какво да се чувствате виновен. Просто искам да ме оставите сама.

Той се наведе към нея като дива котка, готвеща се за скок към жертвата си.

— Защо трябва да се чувствам виновен, Мегън? Не говорим за работата, която Джеймс вършеше за мен, и двамата го знаем. Говорим за нощта, преди да се омъжиш за него.

— Не!

— Да — каза той и преди Мегън да успее да се дръпне, я хвана над лакътя. — Ето откъде идва цялата ти враждебност — от онези няколко откраднати минути в беседката. След като се оженихте с Джеймс, ме отбягваше като чумав. Когато можеше да го избегнеш, изобщо не се виждахме. Беше ми сърдита още от онази нощ, Мегън.

— Да — изсъска тя. — И защо да не ви избягвам след онова отвратително нещо, което сторихте на мен и на приятеля си Джеймс?

Джошуа се наведе над нея, докато устните му стигнаха на сантиметри от нейните. Топлият му дъх беше уханен и облъхна устните й.

— Ти не ми се сърдиш, задето те целунах. Сърдиш се, защото страшно много ти хареса.

Мегън се вцепени от ярост. В продължение на няколко мъчителни секунди можеше само да го гледа безмълвно. После, когато думите му проникнаха напълно в съзнанието й, издърпа ръката си от силните му пръсти и отстъпи назад.

— Напуснете кабинета ми, господин Бенет! Напуснете живота ми.

Гърдите й се надигаха и спускаха рязко и за неин още по-голям яд, той като че ли беше очарован от гърдите под нежната материя, която ги покриваше.

Когато накрая вдигна с мъка очи към лицето й, мъжът каза:

— Ще си отида. Засега. Но бъди честна със себе си, Мегън, и си признай, че съм прав. Таиш този безсмислен гняв от години. По-добре внимавай с него. Когато е насочен към самата теб, може да се окаже и саморазрушителен.

Джошуа стигна с широки бавни стъпки до вратата. Когато постави ръката си на бравата, се обърна. Мегън стоеше безмълвна, със стиснати юмруци, със скован и изправен като бастун гръб.

— Ще се обадя пак — каза той, излезе и затвори тихо вратата след себе си.

Минути по-късно, когато Мегън успя да отпусне напрегнатите си мускули, трябваше да се хване някъде, за да не се свлече на пода. Отиде със залитане до бюрото си, облегна се на него с една ръка и, с треперещите пръсти на другата натисна копчето на интеркома.

— Арлийн, моля те, задръж телефонните обаждания. Аз… боли ме глава. Ще си почина малко.

— Добре ли си? — попита загрижено Арлийн.

— Да, да — побърза да я успокои Мегън. Не искаше никой да знае колко я е разстроило посещението на Джош. — Ще взема един аспирин и ще се оправя.

— Това беше първата ти среща с господин Бенет, нали?

— Не — отговори бавно тя, след като си помисли дали да не излъже. — Съпругът ми работеше за него.

— Не знаех. Той е голяма работа, нали? — попита с притаен дъх Арлийн.

Мегън сви горчиво устни.

— Да, голяма работа е.

Когато се отправи към дългото канапе, което заемаше част от стената срещу бюрото й, почувства краката си като гумени. Изхлузи сандалите си, легна върху грапавата жълтеникава тапицерия и затвори очи, като се опита да прогони от съзнанието си образа на Джош и всичко, което бе казал.

Мислите й бяха разпръснати и мъгляви, но от време на време се сливаха и в паметта й изникваше нощта, която й се искаше да може да изтрие от живота си — нощта, преди да се омъжи за Джеймс Ламбърт.

 

 

Майка й и вторият й баща бяха наели голямата зала на селския клуб в чест на сватбата на дъщеря си с Джеймс, млад рекламен агент, с когото се беше запознала, докато продаваше рекламно време за една местна радиостанция. Той работеше за агенция „Бенет“ и за младата двойка бъдещето изглеждаше слънчево. Те поздравяваха гостите си между танците и посещенията на фонтана с шампанско.

Мегън винаги щеше да си спомня роклята. Никога повече не я беше облякла, но я държеше закачена в ъгъла на гардероба в къщата на майка си. След онази нощ повече не искаше да я види, макар че беше хубава. Морскозеленият цвят отиваше на зелените й очи. Тънката материя прилепваше примамливо върху нежните извивки на дребничката й фигура, тъй като роклята беше права и окачена с презрамка на врата й. Гребени със скъпоценни камъни придържаха косите й в мек кок на темето и тя носеше годежния си пръстен на третия пръст на лявата си ръка.

— Джеймс, успокой се, за бога — сгълча го със смях Мегън.

Джеймс крачеше из залата преди тържеството, проверяваше това и онова и постоянно тормозеше наетия персонал, като им се пречкаше. Той я прегърна ентусиазирано.

— Как да се успокоя? Утре ще се оженя за най-хубавото момиче на света. — Тя се усмихна поласкана, но усмивката й изчезна, когато Джеймс прибави: — А и не съм изпушил нито една цигара от три дни насам.

— О, Джеймс, та ти се справяш толкова добре — каза насърчително тя. — А и ми обеща да ги откажеш.

— Знам, знам — рече той и я целуна набързо. — Ще го направя. Но ако тази вечер намеря някой пушач, може би ще застана до него и ще вдишвам дълбоко.

Мегън разбираше прекалената му ентусиазираност. Беше изпил доста чаши шампанско, но тя не го укори, защото знаеше, че пие, за да компенсира липсата на никотин. Обичаше усмихнатото му лице, бликащото му остроумие, нестихващото му желание за живот, безграничната му енергия и амбициозността му.

Беше смятала почитта, която той изпитваше към собственика на агенция „Бенет“, за малко прекалена, но когато Джошуа Бенет влезе в украсената с цветя зала, Мегън трябваше да признае, че хвалебствията на Джеймс не са неоснователни. Този мъж със сигурност правеше поразително впечатление. Висок, строен и великолепен във вечерния си костюм, той излъчваше увереност и чар.

Мегън усети първото трепване, когато Джеймс ги представи един на друг и кехлибарените очи на Джошуа Бенет я подложиха на цялостна преценка. Но това беше само предвестник на вълните, които се разляха по нея, когато той хвана ръката и стисна нежно пръстите й. Мегън едва се сдържа да не я издърпа от наелектризиращата му длан.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Бенет. Джеймс толкова ми е разказвал за вас — успя да изцеди Мегън през свитото си гърло.

— Едва ли толкова, колкото на мен за вас — прошепна уверено той. — И името ми е Джош.

Ако гласовете имаха цветове, неговият щеше да има цвят на уиски, също като очите му. Гласът му беше дрезгав, мек и богат като най-финия бърбън.

Омаяна от тембъра му и повлечена от водовъртежа на очите му, тя едва не забрави за Джеймс, който възторжено поздравяваше група от бившите си състуденти.

— Хей, Джош, ще потанцуваш ли с моето момиче, докато покажа на тези дегенерати къде е истинското пиене? — попита Джеймс работодателя си.

Обхваната от паника, Мегън гледаше как годеникът й я изоставя и още тогава знаеше, че не бива да остава насаме с Джош Бенет. Силната й интуиция сигнализираше за бедствие. Но тя не я чуваше. Ако тогава се беше вслушала в инстинктите си, нямаше да плаща толкова скъпо после.

— Ще танцуваме ли? — попита той. Веждата му се повдигна въпросително и тогава Мегън за пръв път забеляза белега му.

Преди да успее да измисли някакво извинение, се озова в обятията му и й стана невъзможно да говори. Той я водеше по дансинга с животинска грация, като през цялото време спазваше такта на музиката.

По-късно Мегън никога не успя да си спомни на коя мелодия са танцували. Мислите й бяха съсредоточени върху ръката, притиснала не кръста й, където платът на роклята можеше да й даде поне някаква защита, а по-високо, където кожата й беше гола и уязвима. Вместо да държи безразлично ръката й, беше вплел хлабаво пръстите им и палецът му лениво галеше показалеца й.

Не я държеше неприлично близо, но всеки път, когато се допреше до него, тялото й реагираше безсрамно. Искрено се надяваше той да не забелязва напрегнатите й зърна под плътно прилепналата рокля, начина, по който бедрото й хрисимо се наместваше между неговите, или учестеното й дишане. Без да смее да го погледне, тя бе насочила очите си към ониксовите копчета между колосаните плисета на бялата му риза.

Когато песента свърши и Джош я върна на годеника й, тя едва не се хвърли в обятията на Джеймс. Нямаше да почувства по-голямо облекчение от това, че го вижда, ако я беше спасил от грубо, ужасно изнасилване.

Но се чувстваше изнасилена по по-различен и по-изящен начин. Сърцето й беше покварено.

Страшно й се искаше да се наслаждава на вечерта и тържеството, но присъствието на Джошуа Бенет беше развалило всичко. Чувстваше се нервна и напрегната. Всеки път, когато се осмелеше да погледне към другия край на залата, срещаше пронизващия му поглед. Без да може да пренебрегне хипнозата им, тя, на свой ред, се втренчваше в него и в съзнанието й изникваха невъобразимо еротични картини.

Следващия път, когато я помоли да танцува с него, тя прие, принудена от Джеймс. Очите на годеника й бяха необикновено блеснали и Мегън знаеше, че е направил няколко пътешествия до бара с приятелите си от студентските години. Тя му отправи разочарован поглед, когато видя на устните му да виси цигара.

Джеймс я прегърна закачливо.

— След като се оженим, обещавам. А сега върви да танцуваш с шефа ми. Може да ме повиши.

Оркестърът свиреше енергично парче, което не изискваше тя и партньорът й да се докосват. Запленена от ритъма на барабаните, Мегън се усмихваше безгрижно на Джош, който танцуваше този вид танци със същата изящност, както и бавните. Едва когато хълбоците им се докоснаха случайно, краката й пропуснаха един такт, а в същото време и сърцето й направи същото. За момент застана абсолютно неподвижна.

— Добре ли си? — попита той и постави загрижено ръка върху голото й рамо.

Тя кимна онемяла и точно в този момент оркестърът засвири бавна мелодия. Без да поиска позволение, той я притегли в топлата си прегръдка.

— Това повече ми харесва — измърмори Джош. Устните му се раздвижиха срещу косите й. — Обичам да чувствам женско тяло… когато танцувам.

Точно тогава, още при този първи намек, трябваше да се отдръпне от него, да се извини учтиво и да не се срещат повече през цялата вечер.

Но не го направи. Вместо това, подчини се на недоловимото насърчаване на ръката, която беше на гърба й, и се притисна още повече до него. Наистина беше хубаво да танцуват, притиснати така, особено когато другото тяло беше толкова стегнато, мъжествено и топло. Двамата се полюшваха в такт с музиката. Мегън затвори лениво очи. Сърцата им биеха заедно. Мощните му бедра се движеха срещу нейните. Ханшът му… О, господи!

— Аз… Извини ме — каза дрезгаво тя и се измъкна от ръцете му, които се отпуснаха стреснато.

С нещо като — както се надяваше — гротескна пародия на усмивка тя си проправи път през полутъмната зала, като избегна майка си, годеника си и всички, които можеха да прочетат вината в очите й.

Имаше нужда от въздух. Рядко пиеше, а сега беше изпила твърде много чаши шампанско. Те се бяха качили право в главата й и малко я замаяха. Нощният въздух щеше да проясни ума й и да прекрати тези нелепи фантазии за мъжа с тъмна коса, златисти очи и страхотно тяло, който я вълнуваше така, както никой мъж досега.

Наслаждаваше се на хладния нощен ветрец, докато заобикаляше леко осветения плувен басейн и вървеше към спокойствието на бялата решетъчна беседка. Отпусна се на пейката в осмоъгълната постройка.

Покри лице с треперещите си ръце и се опита без успех да се овладее. Само да можеше сърцето й да спре да препуска! Усещаше всеки негов бумтящ удар в слепоочията си, в ушите си, на върховете на гърдите си и между бедрата си, където сега сякаш беше набъбнала, гореща и влажна.

Но сърцето й не забави ритъма си, а подскочи и замря неподвижно, когато чу скърцането на стъпки по настланата с чакъл пътечка отвън. Мегън не се усъмни ни най-малко чий е силуетът, който се мержелееше на лунната светлина, докато отваряше вратата на беседката. Той премина под арката и се приближи бавно до нея през сенките.

Настръхнала от страха си от този мъж и реакциите си, тя скочи от пейката и се опита да се промъкне покрай него, но Джош я хвана и я притисна към тялото си.

— Защо се омъжваш за Джеймс Ламбърт?

— Защото го обичам! — извика отчаяно тя.

— Наистина ли?

— Да, разбира се. Да.

— Нещо не ми изглеждаш много уверена.

Бях. До преди час бях.

— Обичам го. Утре ще се омъжа за него. А сега, моля те, остави ме да си отида.

Той направи точно обратното. Притисна я още по-силно към себе си и я поведе заднишком, докато я опря в решетъчната стена. Лунната светлина, която се процеждаше през тънките процепи, хвърляше вафлени отблясъци върху чертите му.

— Искам да ме целунеш и след това да ми кажеш, че обичаш Джеймс Ламбърт.

— Не мога — каза дрезгаво тя.

Даже тогава не знаеше дали иска да каже, че не може да го целуне, или че ако го направи, не ще бъде в състояние да му каже, че обича Джеймс. Но нямаше време да мисли върху това, защото устните му се сляха с нейните със спираща сърцето власт.

Сега, повече от четири години след това, легнала на канапето в кабинета си и потънала в спомени за онази нощ, тя все още можеше съвсем ясно да си спомни как той без никакво усилие бе завладял устата й. Устните му бяха жарки, но нежни, докато се движеха върху по-неопитните срещу себе си. Колко сладко бе преодолял езикът му преградата на устните и езика й! Как чудесно и щателно бе опознавал устата й, играейки любовен танц с нейния!

Ръцете му хванаха брадичката й и наведоха главата й назад за по-дълбока целувка. Цялата й съвест и скрупули окончателно се изпариха. Езикът му не остави нито едно местенце в устата й недокоснато.

Едната му ръка я галеше. С палеца от едната страна и пръстите от другата той обхвана долната част на гърдата й. После я повдигна леко и откри, че подутото зърно е достойно за вниманието му. Когато палецът му започна да се плъзга по него, главата на Мегън се отпусна назад и в нощта прозвуча екзалтирана въздишка.

Когато устните му се заеха жадно с шията й, този вещ палец намери изостреното желание на гърдата й и започна омайващо да се движи в кръг.

— Господи, толкова си сладка! Толкова сладка! Знаех си, че си такава. Дай ми отново устата си.

Сега, когато си го спомняше, пръстите на Мегън се свиваха в юмрук от самопрезрение, докато си спомняше как невинно беше предложила устните си на това дяволско удоволствие. И не само устата му я целуваше. Тялото му се движеше срещу нейното като в омагьосваща целувка. Твърдите му гърди бяха притиснати в нея. Бедрото му се докосна до нейните, постоя така, раздели ги, потърка се в тях и застана неподвижно. Ръката му на кръста й се разтвори широко, плъзна се надолу и я хвана отзад. След това я притисна към себе си и потърка в корема й втвърдената си мъжественост със същото провокативно движение, както правеше езикът му в устата й. Някаква демонична стихия в душата й я подмами да отвърне, като повдигне ханша си.

— Мегън, Мегън — прошепна той. — Ти не обичаш Джеймс, щом можеш да ме целуваш така.

Думите му подействаха като леден душ на пламналата й душа. Тя отблъсна ръката, която галеше гърдата й, и се засрами от съжалението, което изпита. В същото време го бутна с дланта на другата си ръка в гърдите и той залитна назад.

— Ти, противен… О, само като си помисля, че… Как можа да направиш такова нещо на приятеля си? Как можах… Ти направо си отвратителен!

Обърна се рязко в облак от зелен шифон, избърса целувките му с опакото на ръката си и изтича в тъмнината.

 

 

Сега Мегън седна, като чувстваше цялата омраза към Джошуа Бенет от онази нощ. Той не притежаваше чувство за приличие, срам или морал. Преследваше егоистично това, което искаше. Не че я желаеше, освен може би за една забежка през почивните дни. Но си беше доказал това, което искаше — че може да накара годеницата на Джеймс Ламбърт да се топи под умелите му целувки и ръце.

— И каква полза имахте, господин Бенет? — попита тя сега в празния кабинет. — Тогава ви презирах. Презирам ви и сега, и то с още повече основания.

Отново прозвуча сигналът на интеркома. Тя се надигна, внезапно невероятно изтощена и апатична, и прекоси стаята, за да отговори.

— Извинявай, че те безпокоя, но се обади господин Адъртън — уведоми я Арлийн. — Иска да те види веднага щом се върнеш от обяд. Каза, че е важно.

— Ще отида — отвърна неспокойно Мегън.

Когато погледна часовника си, видя, че има повече от час, за да се подготви за срещата си с управителя на станцията. Силно подозираше, че важното нещо, заради което иска да я види, е свързано с Джошуа Бенет.