Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (8)

Глава 8

Ню Йорк, декември 1995

Ванеса Стюарт винаги се бе гордяла със своята честност. Не само към хората, с които живееше, но и към себе си. Откакто се помнеше, мразеше лъжците и дори онези, които си спестяваха истината.

Но в този мразовит декемврийски ден трябваше да признае, че от дълго време не е била откровена. Поне що се отнасяше до личния й живот.

Вече нямаше съмнение, че се самозалъгва относно брака си. И бе лъгала Питър, като не го бе принудила да признае, че бракът им бе провален на много различни равнища.

Излъгах, като не го казах — помисли си тя, спомняйки си думите на Бил във Венеция от преди десет дни. Като не бях искрена с Питър, само задълбочих основния ни проблем. А проблемът съществуваше. Всъщност проблемите бяха много.

„Погледни истината в очите, Ванеса — напомни си тя. Бъди силна и приеми нещата такива, каквито са. Нищо не е както преди.“

Докато размишляваше за брака си, погледът й разсеяно се плъзна по рисунките, разстлани пред нея. Двамата с Питър отдавна вече не общуваха, всъщност общуваха трудно. Нещата, които споделяха в началото на брака си, отдавна бяха изоставени. На практика нямаха сексуален живот. А когато се любеха, то беше, защото се бяха карали. Питър вярваше, че това е най-добрият начин да се сдобрят. Определено това беше лесно за него, разсъждаваше тя.

Но освен това те прекарваха повечето от времето си разделени. Винаги бяха на различни места или поне така й се струваше.

Интересите им също бяха много различни. Бяха се отдалечили… тъй като се развиваха в различни посоки.

„Това изобщо не е брак, помисли си Ванеса. Това е само имитация, наистина.“

Заедно сме по какво? Тя не знаеше защо са заедно. Освен ако не беше по навик. От лоялност. От липсата на нещо по-добро. От мързел. Коя беше истинската причина. Нямаше представа. Вероятно беше някаква комбинация.

Оставяйки молива върху дъската си за чертане, Ванеса се облегна назад и се загледа през огромния прозорец. Умът й напрегнато работеше.

Нейното дизайнерско ателие се намираше в сграда в Сохо, на ъгъла на „Мерсър“ и „Гранд“. Намираше се на петия последен етаж и беше с южно изложение. Беше се влюбила в него от пръв поглед, защото беше просторно и много светло.

Гледката от прозореца й беше позната, но винаги й се наслаждаваше. Не се уморяваше да гледа към своята специална част на Манхатън. Великолепните сгради от деветнадесети век се извисяваха пред погледа й, а в далечината можеха да се видят и двата небостъргача близнаци на Световния търговски център.

„Два века се съпоставяха, помисли си тя. Миналото. Настоящето. Бъдещето.“

Бъдещето. Тази дума се въртеше в ума й.

Какво беше нейното бъдеще?

Дали трябваше да живее в лъжа с Питър? В този брак, който беше лъжа… не, с остатъците от техния брак.

Или дали щеше да го напусне?

Това ли криеше бъдещето? Живот без Питър Смарт, единственият мъж, когото познаваше, с изключение на Бил Фицджералд? Това също не беше истина, ако трябваше да бъде откровена. В живота й бе имало и друг мъж. Стивън Елис. Красивият й колега. Първият й любовник, единственият, докато не срещна Питър. И сетне се омъжи за него.

А сега Бил Фицджералд беше неин любовник. Нейният таен любовник. Дали заради Бил не беше готова да погледне истината в очите? Дали връзката й с него не я бе принудила да бъде откровена за пръв път от няколко години насам? Да, беше заради Бил и заради онова, което изпитваше към него.

Въздъхна дълбоко. Не знаеше какво да направи. Дали да не накара Питър да разбере, че бракът им бе пълен фалш? Ако го стореше, какво щеше да се случи? Питър можеше да предложи да започнат всичко отначало. Да се опитат да спасят брака си. И какво щеше да прави тогава? Да гради бъдеще с Питър Смарт?

Онова, което бе казала на Бил за него, беше истина. Питър беше добър човек. И я обичаше по свой начин. Освен това се грижеше за нея, подкрепяше я в работата й и я окуражаваше да напредва в кариерата си. Изразяваше грижите си по много начини, беше благонадежден и лоялен.

А тя беше абсолютно убедена, че ще го нарани и ще го направи нещастен, ако го напусне. Той зависеше от нея по толкова много начини.

Защо да напуска Питър?

Заради Бил?

Да.

Но Бил не я беше помолил да напусне Питър. Не беше казал нищо подобно. Всъщност той се бе съгласил на тази връзка, на тази тайна връзка доста бързо. Беше приел идеята да бъде неин таен любовник. Реално, той го бе предложил сам.

Но с Бил или без него, животът й с Питър беше… празен? Да. Банален? Да. Самотен? По много начини, да. Те вече не споделяха нищо, поне тя го виждаше по този начин, така го чувстваше. Във връзката им имаше много бели полета. Поне за нея. Може би Питър изпитваше нещо друго. Може би очакваше по-малко от този брак, отколкото тя.

А какво искаше тя от брака си?

Емоции. Любов. Топлота. Приятелство. Истински споделени чувства. Разбиране. Твърде много ли искаше? Със сигурност, не. Определено тя можеше да му даде това.

Питър не й бе предложил много от тези неща напоследък, точно обратното. И не беше ли това една от причините, поради която се озова в леглото с Бил във Венеция?

Да, отвърна й вътрешният й глас. Но се бе случило и защото беше привлечена силно от Бил. Дали беше влюбена в него? Да, беше. Не знаеше ли тя това още преди няколко дни, докато беше във Венеция?

„Влюбена, помисли си Ванеса. По-скоро беше полудяла.“

 

 

Здрачаваше се, когато Ванеса напусна студиото си и влезе в таксито, което бе поръчала по-рано. Когато колата се насочи към другия край на града, мислите й отново се върнаха към проблемите й. Обмислянето им не беше довело до резултат; определено не беше стигнала до някакви разумни отговори. Единственото, в което беше убедена, беше, че преживяното във Венеция, чувствата, който бяха споделили с Бил, й посочиха колко незадоволителна е връзката й с Питър.

Сравнения, помисли си тя. Мразя сравненията. Те са отвратителни. Но как да не сравнява емоционалната близост, на която се бяха наслаждавали с Бил, със суховатия живот с Питър?

Изведнъж осъзна, че Питър отказваше да й даде любовта си, също както отказваше да имат и деца. Веднага отхвърли тази мисъл, не желаеше да я обмисля сега.

Неочаквано промени решението си и се наведе към шофьора.

— Трябва да спра, преди да стигнем до адреса. Бих искала да ме откарате до „Лорд и Тейлър“, моля.

— Добре, госпожице — отвърна шофьорът и зави наляво по „Медисън“, когато стигнаха до Източна 39-та улица. Продължи по Пето Авеню, където се намираше старият известен магазин.

Таксито спря в странична улица, но Ванеса тръгна по Пето Авеню и започна да разглежда украсените за Коледа витрини. Възхищаваше им се още от времето, когато беше дете. Витрините бяха пълни с механични играчки и сцени от класически приказки, любими на всяко дете.

Залепи нос на стъклото, също както правеше като дете, усмихна се на себе си, взирайки се в прекрасната балерина, облечена в розова рокля, която правеше пируети. Музиката се чуваше на улицата и Ванеса бе връхлетяна от спомени, от които неочаквано гърлото й пресъхна.

Баща й и майка й винаги я водеха да гледа „Лешникотрошачката“, ако бяха в Ню Йорк по Коледа, също както я водеха да разгледа витрините, преди да влязат в някой от тях, за да се срещне с Дядо Коледа и да му каже какво би искала за подарък.

Понякога не бяха в Манхатън по Коледа, а в Калифорния или Париж, или Лондон, в зависимост от филма или театралната постановка на майка й. Или в зависимост от онова, което Терънс Стюарт режисираше в момента. Тя беше единствено дете и винаги я водеха със себе си, където и да отидеха. Никога не бе страдала заради кариерите им в театъра; имаше прекрасно детство и все още беше много близка с родителите си.

Ванеса се отдалечи от витрината, тъй като неочаквано изпита чувство на тъга и самота. Изпълни я болезнена празнота, както често й се случваше. Беше чувство, което винаги успяваше да потисне. Знаеше какво означава то — копнеж за дете. Но Питър не желаеше да поеме отговорността за дете, така че тя бе потиснала дълбоко в душата си този копнеж, вглъбявайки се в работата си. Понякога ужасният копнеж я притискаше, точно като в този момент. Опита се да го обуздае, да го отхвърли.

След като премина през въртящите се врати, Ванеса влезе в магазина с мисълта за Хелена — малкото момиче на Бил. Търсеше нещо наистина специално. Хелена беше на шест годинки, а имаше толкова много неща за дете на тази възраст.

Взе ескалатора и се качи в детския отдел. Разглежда десетина минути, но не откри нещо, което да привлече погледа й.

Като прекосяваше магазина, Ванеса спря, за да си купи чорапогащник и дебели зимни къси чорапи, сетне се спря на щанда за козметика и си купи грим, от който се нуждаеше, и тръгна обратно към таксито.

Когато пристигна в апартамента на Източна 57-ма улица, Ванеса се изненада, когато разбра, че съпругът й е у дома. Обикновено не се връщаше от адвокатската си кантора преди седем часа.

Той държеше няколко копринени вратовръзки в ръка и на лицето му светна усмивка, когато я видя. Питър я поздрави усмихнат:

— Здравей, скъпа.

— Прибрал си се рано — отвърна тя.

Той кимна и я целуна по бузата, когато тя спря до него.

— Багажът си ли стягаш? — тя смръщи красивите си вежди. — Заминаваш ли?

— За Лондон. Утре сутринта. Трябва да се срещна с Алекс Лоусън. Както знаеш, сега се снима там във филм. Както и да е, договорите за двата му следващи филма вече са готови и ще трябва да ги прегледаме заедно. Положението е малко по-сложно от обикновено.

— Да, разбирам.

— Не се сърди, Ванеса. Ще се върна след десет дни, определено ще съм тук за Коледа.

— Десет дни ли са ти необходими, за да разясниш договорите на актьор? Или е изключително тъп?

— Ванеса! Как можеш да говориш така за най-големия холивудски сърцеразбивач! — изсмя се той гърлено, забавлявайки се от забележката й. — Точно ти! След като си израснала сред актьори!

Когато тя не отвърна и се опита да се отдалечи, той я хвана за ръката и нежно я обърна към себе си.

— Смятах да отпразнуваме Коледа на някое специално място като Мексико… Бали… Тайланд. Където пожелаеш.

— Майка ми ще е в Ню Йорк за Коледа… — гласът й заглъхна. Неочаквано се почувства потисната.

— Добре, тогава ще останем тук. Това беше просто една идея. Няма никакъв проблем, скъпа — той се върна в спалнята.

Ванеса го последва, остави покупките от „Лорд и Тейлър“ на леглото и седна до тях.

Питър подбираше още известно време вратовръзките си, сетне забеляза израза на лицето й.

— Какво ти е? — попита той и заобиколи леглото, изправяйки се пред нея.

Тя посрещна погледа му уверено, но изразът на лицето й беше замислен. Съпругът й беше на тридесет и осем години, строен, привлекателен, мъж в разцвета си. Беше общителен и чаровен, и беше популярен сред приятелите и клиентите си. Чудесен адвокат, той бе успял да се издигне бързо през последните няколко години и този успех му се бе отразил добре. Питър Смарт имаше всичко. Въпреки това личният му живот беше объркан. Тя със сигурност го знаеше; тя го споделяше с него. Беше празен, скучен и безсмислен. Какъвто беше и нейният. Не го ли забелязваше? Или не го интересуваше? Сетне сякаш някой я удари с чук. Дали в живота му нямаше друга жена? Затова ли нямаше какво повече да й даде?

— Струваш ми се много странна — тихо отбеляза Питър.

Тя прочисти гърлото си.

— Съжалявам, че заминаваш. Надявах се да прекараме почивните дни заедно. Искам да говоря с теб, Питър.

Той се намръщи.

— За какво?

— За нас.

— Звучиш ми сериозно.

— Наистина съм сериозна. Виж, двамата с теб… Нещата просто не вървят напоследък.

Той слисано я изгледа.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Ванеса.

— Какъв е животът ни? — тя го изгледа пронизващо. — Ние сякаш се отдалечаваме с всеки изминал ден.

— Не бъди глупава! — възкликна той и леко се усмихна. — Животът ни е съвсем нормален. Ти постигаш всичко, което желаеш, и имаш работа, която обичаш. Справяш се чудесно и завърши толкова много проекти. Аз също се справям много добре в адвокатската фирма. Нещата не могат да бъдат по-добри. Защо тогава да си задаваш въпроси за живота ни? Не разбирам какво имаш предвид.

Неочаквано Ванеса осъзна, че той е искрено озадачен. Тя възкликна:

— Но ние никога не сме заедно. Винаги сме на различни места, а когато сме в един и същи град, ти постоянно работиш до късно. Когато сме у дома, ти почти не разговаряш с мен, Питър. Има и още нещо. Изглежда, вече не сме близки и физически, както бяхме преди — беше на върха на езика й да попита дали има връзка с някоя жена, но се отказа. Той също можеше да й зададе този въпрос.

Питър поклати глава. Изглеждаше нещастен, смехът му бе изчезнал. Хвърли вратовръзките на стола, седна до нея на леглото и я хвана за ръката.

— Но, Ванеса, аз те обичам, ти знаеш това. Нищо не се е променило. Е, предполагам, че има промени. Аз преуспявам по начин, за който дори не съм си мечтал. Това означава много за мен, това е моят голям шанс и не искам да се проваля. Не мога, защото онова, което върша сега, се отнася до нашето бъдеще. Твоето и моето. За времето, когато остареем, както би се изразила.

— Старини! — възкликна тя. — Това не ме интересува! Искам да живея сега, докато съм млада!

— Та ние живеем и то много добре. Това е важното, скъпа — той се взря в очите й и изрече тихо: — Предполагам, че напоследък съм те пренебрегвал. Съжалявам — той я прегърна, опита се да я целуне, но Ванеса се отдръпна.

— Винаги си смятал, че можеш да разрешиш проблемите и недоразуменията ни в леглото — възрази тя.

— Но нали знаеш, че винаги ги разрешаваме, когато сме заедно в леглото.

— Добре ще е поне веднъж да се любим само защото го искаме, а не за да се одобряваме.

— Тогава нека го направим сега.

— Не желая, Питър. Не съм в настроение. Извинявай, но тази вечер не ми е до забавления.

Той леко се отдръпна, сепнат от саркастичния й тон и бавно изрече:

— Това е заради бебето, нали? Затова са тези приказки, че се отдалечаваме. Така ли е, Ванеса?

— Не, не е.

— Знам, бях жесток с теб за бебето… — започна той, но рязко спря.

— Да, беше. Съвсем ясно ми даде да разбера, че не искаш деца.

— Не искам. Е, онова, което имах предвид, е, че не искам точно сега. Но чуй ме, скъпа, може би по-късно, след няколко години; тогава може да имаме деца.

Тя поклати глава и преди да се спре, произнесе:

— Вероятно ще трябва да се разделим, Питър. Да се разведем.

Изразът на лицето му моментално се промени и той седна вдървено на леглото.

— Категорично съм против! Не искам развод, нито пък ти. Това са пълни глупости. Просто си уморена след работата ти във Венеция и програмата, която сама си си определила с новата си колекция.

Ванеса го наблюдаваше напрегнато и осъзна, че той се страхува да не я загуби. Виждаше страха в очите му.

Когато тя не отвърна, Питър бързо продължи:

— Обещавам ти нещата да се променят, Ванеса. Откровено казано, смятах, че си щастлива с работата си като дизайнер. Не осъзнавах… че нещата между нас не са наред. Вярваш ми, нали?

— Да — уморено отвърна тя. — Вярвам ти, Питър.

Тя се изправи и тръгна към вратата. В гърдите й се бе свила буца.

— Няма нищо особено за вечеря. Ще хапнем ли спагети и салата?

— В никакъв случай. Ще те заведа на ресторант, скъпа. Да отидем ли до „Мистър Чоу“?

Ванеса поклати глава.

— Нямам желание за китайска храна.

— Тогава да отидем в кръчмата „Ниъри“. Джими винаги е бил толкова гостоприемен, знам, че там ти харесва.