Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (7)

Глава 7

Беше невероятен ден, ясен и светъл. Небето беше ослепително ярко. Беше синьо без нито едно облаче по него, а слънцето огряваше водите на лагуната. Въздухът беше студен, но не както през последните няколко дни, а мъглата се бе разпръснала.

В този ясен съботен следобед Бил и Ванеса се разхождаха по улиците и площадите, като се държаха за ръце и разговаряха от време на време. И двамата бяха завладени от красотата на Венеция. Обиколиха покрай Академията и се спуснаха покрай канал „Гамбра“, а сетне продължиха покрай канал „Контарини Корфу“, докато накрая не стигнаха до фундамента „Приули-Нани“.

— Разбира се, сега си спомних това място — каза Ванеса на Бил и му се усмихна, докато се спускаха надолу по улицата. — Това е старата работилница за лодки на „Сан Тровасо“, където ремонтират гондолите — продължи тя, сочейки към сградата пред тях. — Веднъж идвах тук с баща си. Той искаше да разгледа църквата на „Сан Тровасо“. Тя е много стара, ако си спомням правилно.

— Да, така е — отвърна Бил. — Построена е през десети век и точно там искам да те заведа. В църквата. Искам да ти покажа любимите си картини. Те са от Тинторето. А по някаква случайност гондолите се правят в работилницата до „Сан Тровасо“, а тя е една от последните във Венеция.

— Те всички изчезват една по една. Толкова много стари занаяти постепенно отмират — промърмори Ванеса със съжаление. — Но, слава Богу, стъкларството все още не е! — завърши тя и му се усмихна.

Минаха покрай работилницата за лодки и продължиха по моста „Меравегие“ — моста на чудесата. След миг бяха пред църквата на „Сан Тровасо“, изградена от кремави каменни блокове. Стройната й камбанария се извисяваше над дърветата към лазурното небе.

След като влязоха в църквата, Ванеса и Бил останаха неподвижни за момент, докато очите им привикнат към полумрака и поразителната тишина наоколо. И двамата коленичиха, а Бил я погледна, но не каза нищо, осъзнавайки, че тя също трябва да е католичка. След малко бавно тръгнаха напред по пътеката към олтара.

Бил веднага привлече вниманието на Ванеса към двете картини отстрани на олтара.

— И двете са от Тинторето — обясни той. — Последните две картини, които е нарисувал. През 1594. Ела да ти покажа тази, която харесвам най-много — миг по-късно те стояха пред „Поклонението на влъхвите“, най-великото платно на Тинторето.

— Винаги съм харесвала тази негова творба — заяви Ванеса. — Перфектна е. Цветовете, образите и невероятната му работа с четката.

— Не е ли чудесен — възкликна Бил. — Истински гений — той замълча и се взря в картината. Беше неспособен да откъсне поглед от нея.

В този миг Ванеса осъзна, че Бил е омагьосан от картината. Няколко пъти тя го погледна тайно, но не каза нищо, тъй като не искаше да развали магията; разбираше много добре колко силно е впечатлен от това произведение на изкуството.

Накрая, като откъсна поглед от картината, той изрече:

— Когато гледам тази картина на Тинторето, както и другите богатства на Венеция, и невероятната красота, създадена от човека, не мога да проумея как, е възможно да съществува злото. Трудно е тези две неща да се съвместяват.

— Но доброто и злото винаги са съществували едновременно — отвърна Ванеса и хвана ръката му. — Венеция е олицетворение на красотата, която може да се види, на която можем да се насладим, накъдето и да погледнем. Изкуството, архитектурата, многобройните богатства, които са били трупани тук с векове, самото построяване и разположение на Венеция… — тя замълча за миг, преди да добави тихо: — Ти току-що си се върнал от Босна, където си се сблъскал с жестокости и варварство, които не са за вярване. Спомените ти все още са пресни, Бил. Възможно ли е да не направиш сравнение?

— Права си. Да, знам го — изрече той и откъсна поглед от картината. Хвана я за ръката и я поведе към вратата на древната църква. — Предполагам, че красотата и музиката правят ужасите поносими.

— Аз също мисля така.

Когато излязоха на слънчева светлина, Бил премигна и се отърси от спомените си от войната на Балканите, които за момент го бяха завладели. Той възкликна:

— От толкова дълго време не съм се разхождал с гондола по „Канале Гранде“. Искаш ли сега да го направим, Ванеса? Това все още е най-привлекателният маршрут, нали?

— Безусловно. Наистина ще ми хареса. Не съм го правила от дълго време и предполагам, че „Канале Гранде“ олицетворява Венеция, съгласен ли си? Още повече намирам, че да се возиш в гондола, е много приятно преживяване.

Бил неочаквано изпита прилив на щастие. Знаеше, че това се дължи на присъствието на Ванеса. Той я прегърна и я притисна към себе си.

— Радвам се, че се запознахме. Радвам се, че в този прекрасен ден сме във Венеция. Щастлив съм, че се любихме снощи. Доволен съм, че ще прекараме още няколко дни заедно — той замлъкна, доближи лицето си до нейното и на устните му се появи усмивка. — Каквито и да са обстоятелствата, Ванеса, ти си най-доброто нещо, което ми се е случвало от много време насам — Бил я целуна нежно по носа. — Въпреки че връзката ни е тайна, искам тя да продължи — очите му се взряха въпросително в нейните.

Тя кимна.

— Аз също. Когато и където можем — отвърна тя, повдигна се на пръсти и го прегърна през врата, доближи лице до неговото и го целуна по устните. — Ето, потвърждавам обещанието си с целувка.

Той се засмя, тя също и прегърнати, тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли. Продължиха по тесните улички, докато отново не стигнаха до Академията, където Бил нае гондола, която да ги отведе обратно до „Гритти“.

Веднага щом се настаниха удобно, Бил отново я прегърна и придърпа към себе си. В същия миг осъзна, че тази жена означава много за него, въпреки че я познаваше от няколко дни. Струваше му се невъзможно да обича някой по-силно от Хелена или от майка си, но това беше факт. И се случи съвсем неочаквано.

Ванеса също си мислеше подобни неща и се питаше дали животът й ще бъде отново същият. Беше сигурна, че това е невъзможно. Никога, заради Бил.

Двамата седяха с гръб към гондолиера, който бе застанал на носа на лодката. Пред тях се разкриваше гледка към площад „Сан Марко“, към острова Сан Джорджо и „Догана“ — красивото здание с купол на митницата. Тези сгради, обагрени в златисто в късния следобед, бяха известни като перлите на входа на Венеция.

— Светлината на Търнър — заговори Бил, като се наклони напред, вглеждайки се в небето. — Ванеса, забелязваш ли как се променя светлината? Сега се особен жълт цвят. Жълтото, което Търнър е уловил в картините си толкова добре. Винаги съм харесвал картините му от Венеция.

— Аз също. А тази гледка е прекрасна — отвърна тя. — Целият град плува във водата, която променя цвета си. Всичко това е… приказно — Ванеса замълча, като си мислеше колко прекрасно е всичко наоколо. Някак магическо, сякаш не от този свят. Неочаквано й се доплака, беше силно развълнувана от красотата на този град.

Небето и променливата вода се сливаха в златисти отблясъци, сетне се обагриха в цветовете на дъгата на намаляващата следобедна светлина. Всички цветове на Венеция се отразяваха в „Канале Гранде“, докато гондолата плавно ги отнасяше към хотела.

Избледняващата светлина осветяваше куполите на базиликата, като ги оцветяваше в сребристо, докосваше бледите цветове на дворците, като им придаваше розов оттенък, примесен със златисто. Всички тези цветове на Ла Серенисима се съчетаваха деликатно, с леко загатване на зелено тук и там. А водата наоколо беше синя с лек сив оттенък.

Гондолата бавно се плъзгаше по „Канале Гранде“, покрай старинните дворци, издигащи се един до друг, високи и тесни. Къщите във Венеция бяха построени върху платформи, подпиращи се на колони, върху пясък, наноси и скали преди векове.

Потъва — помисли си тя, казваха, че градът потъва. Много бавно, въпреки че гниенето беше спряно.

Ванеса се загледа в дворците. Всички те бяха пълни с произведения на изкуството, картини, скулптори, сребърни и златни предмети, гоблени и мебели. Каква трагедия би било, ако всичко това потъне.

Бил я прегърна още по-силно и тя се облегна на него. Влюбваше се в него, а не биваше, но не знаеше как да възпре чувствата си.

 

 

Седяха в бара на двореца „Гритти“ и пиеха какао. Бяха им сервирали малки сандвичи и вкусни пастички. Навън вече се мръкваше, небето беше оловносиво, но вътре в бара беше топло и уютно. Те се наслаждаваха на компанията си и се опознаваха един друг по-добре.

— Ти всъщност не каза къде ще заминаваш, Бил. Отново ли ще се върнеш в Босна? — запита Ванеса в един момент.

Той не отговори веднага, но кимна и лицето му неочаквано придоби сериозно изражение.

— Но само за да отразя обстановката. Няма да е повече от три или четири дни, слава Богу.

— Сигурно е ужасно трудно да отразяваш войната… Виждам такива ужаси, когато и да пусна телевизора. Не мога да си представя какво е да си наистина там.

— Ужасно е.

— Отразява ти се… Знам го от начина, по който говореше с Франк.

— Да, войната ми се отрази, промени ме. Бях свидетел на истински геноцид… Първата война и геноцид от последната война в Европа. Така е било през тридесетте, когато нацистите са започнали да преследват евреите и да ги изтребват заедно с циганите и всички останали, които са мислели, че трябва да бъдат убити. Никога не съм си представял, че това може да се случи отново, или ако стане така, че светът ще го позволи — той поклати глава и сви рамене. — Но светът го позволи и то цивилизованият свят. Извини ме, Ванеса. Не трябваше да използвам подобни думи. Никой не е цивилизован, що се отнася до мен. Всичко е само лустро. Когато го остържеш, отдолу се показва чудовище — той я изгледа сериозно и продължи: — Като новинар трябва да бъда безпристрастен наблюдател, да наблюдавам и да отразявам балансирано.

Ванеса кимна.

— Да, разбирам, но това сигурно е много трудно за теб.

— Сега е така. Някога можех да се местя от едно бойно поле на друго, без да се разстройвам или безпокоя. Босна ме промени. Жестокостта, убиването на невинни жертви, на невъоръжени граждани… Мили Боже, беше ужасно… онова, на което станахме свидетели. Няма достатъчно силни или достатъчно лоши думи, за да го опиша.

Ванеса остана мълчалива.

След миг тя протегна ръка и хвана неговата, предлагайки му утеха без думи.

Бил също остана мълчалив известно време, но после каза:

— Ще направя специален репортаж за тероризма. Разполагам с два месеца. Ще започнем снимането през януари и ще продължим през февруари, така че филмът да бъде излъчен през март.

— Затова ли няма да останеш в Сараево?

— Точно така, ще пътувам из Средния Изток.

— Ще… — тя стисна ръката му и се наклони към него. — Ще можем ли да се срещаме?

— Надявам се, скъпа. Разчитам на това.

— Да направим ли Венеция наше място за срещи?

Той стисна ръката й.

— Смятам, че идеята е чудесна.

— Ще дойдеш ли в Ню Йорк през декември?

— Към петнадесети. Имам две седмици почивка — той се вгледа в лицето й. — Ще представлява ли проблем да се срещаме в Ню Йорк?

— Не, разбира се, че не. Искам да те помоля за нещо — усмихна се тя.

— Питай.

— Мога ли да се запозная с дъщеря ти?

— Наистина ли го искаш?

— Да, Бил, наистина.

— Тогава ще го уредя. Ще ви заведа на обяд. Хелена, майка ми и ти. Ще бъде чудесно да изляза с трите си любими момичета.