Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (4)

Глава 4

— Мислиш ли, че ни е излъгала? — попита Франк следващата вечер. Двамата с Бил седяха в бара на двореца „Гритти“ и очакваха Ванеса Стюарт. Той погледна часовника си. — Вече е седем и двадесет.

— Никога! — отвърна Бил шеговито и се изсмя. — Двама елегантни военни репортери като нас? Мили Боже, Франки, не знаеш ли, че сме неотразими?

Франк го изгледа презрително и изсумтя:

— Какво те кара да си толкова сигурен?

— Просто съм, довери ми се — твърдо отвърна Бил. — Вчера ми се стори доста сериозна, въпреки че поговорихме набързо. Усетих нещо в нея. Знам, че щеше да се обади досега, ако нямаше да дойде, за да се извини любезно. Усетих, че не е леконравна, не е от лесните.

— Щом казваш. Предполагам, че жените като по правило закъсняват — реагира Франк. Сетне двамата се спогледаха и се изправиха, щом Ванеса Стюарт се появи на вратата на бара. Тя влезе и забърза към тях с плавна походка.

Младата жена, която беше слаба и със среден ръст, беше облечена в костюм от тъмночервено кадифе и на ръката й беше преметнато вълнено палто със същия цвят. Тесните панталони бяха комбинирани с туника с квадратно деколте и дълги ръкави, които се разширяваха надолу. На врата й имаше колие от стъклени маниста, оцветени в лилаво и червено, а на ушите й проблясваха златни обици.

На лицата на двамата мъже се изписа възхищение, когато тя застана до тях на бара. На лицето й беше изписана загриженост.

— Съжалявам, че закъснях — извини се тя и поклати глава. — Толкова невъзпитано от моя страна, но беше неизбежно. Следобедът имах среща, която продължи повече от очакваното. Когато се върнах в хотела, вече бе късно, а и трябваше да се преоблека. Не исках да губя повече време, като ви се обаждам на бара. Реших, че е по-добре да се преоблека и да побързам да дойда.

— Тук ли сте отседнали? — попита Франк.

— Да.

— Няма никакъв проблем — възкликна Бил, опитвайки се да я предразположи. Усмихвайки се сърдечно, той продължи: — Ванеса, бих искал да ви запозная с най-добрия си приятел Франсис Питърсън от списание „Таим“. Франки, това е Ванеса Стюарт.

— Приятно ми е — отвърна Ванеса, поемайки ръката на Франк.

— На мен също — отвърна журналистът и й се усмихна като си отбеляза нестандартната й красота. Бил му я бе описал като жена със закачлив и жив чар. Беше му казал истината. С огромните сиви очи на малкото си нежно лице и с късата къдрава тъмна коса, тя изглеждаше много млада и уязвима. Напомняше му на някого.

Ванеса преметна палтото на облегалката на стола и седна. Бил каза:

— Желаете ли чаша шампанско или предпочитате нещо друго?

— О, чаша шампанско, благодаря — тя се настани удобно на стола и кръстоса дългите си крака.

Сервираха шампанското, те чукнаха чашите си и Бил каза с нескрито любопитство:

— Споменахте, че срещата ви се е провела по-късно. По работа ли сте тук?

— Да — Ванеса прочисти гърлото си и продължи: — Аз съм дизайнер. На стъкло. Повечето от моделите ми се изработват тук. По-точно в Мурано. Така че идвам тук по работа.

— От Ню Йорк ли сте? — попита Франк.

— Да. Родена съм там.

— В Манхатън ли живеете?

Тя кимна.

— На Източна 50-та.

— Студеният стар Ню Йорк — промърмори Франк. — Няма втори като него.

Бил запита:

— Какъв вид стъкло работите?

— Вази, красиви бутилки, големи пана и чинии, декоративни предмети за украса. Правя и модели на бижута като тези маниста, например — тя докосна колието си и обясни: — Но в повечето случаи създавам предмети за дома. Миналата година Нойман Маркус представи неща, които бях проектирала за тях, и постигнахме голям успех. Ето защо сега съм тук — да наблюдавам изработката на новата си колекция.

— О, значи сега се занимавате с нея, нали? — попита Бил.

— Да, в една от работилниците за стъкло в Мурано. Нищо не може да се сравни с венецианското стъкло, по мое мнение. Мисля, че е най-доброто в света.

— Къде сте учили в Щатите? — продължи да я разпитва Франк.

— Учих дизайн в университета в Род Айланд, но също и тук във Венеция. Тук направих дипломната си работа.

— Значи сте живели във Венеция? — възкликна Бил. — Завиждам ви. Обичам този град.

— Аз също — лицето на Ванеса грейна. Усмихна му се. — Ла Серенисима… Републиката на спокойствието. Тук наистина се чувствам спокойна, доволна, и едновременно с това жива. Венеция е състояние на духа, така мисля.

Бил я изгледа замислено. Знаеше точно какво се опитва да обясни. Беше поразен от откритостта й. Той кимна и отвърна на усмивката й. Не можеше да откъсне поглед от блестящите й сиви очи. Извърна лице, вдигна чашата си и отпи голяма глътка. Неочаквано осъзна, че изпитва сексуално влечение към нея.

Франк усети, че Бил е притеснен и каза:

— Кажи ми, Ванеса, къде обикновено прекарваш Деня на благодарността?

— Празнувам с майка си, ако се случи да сме на едно и също място. Понякога отивам при баща си, ако майка ми е заминала. Зависи от обстоятелствата.

— Прозвуча така, сякаш майка ти пътува много — отбеляза Франк, повдигайки вежди въпросително.

— Така е.

— За удоволствие или по работа?

— По работа.

— С какво се занимава майка ти?

— Тя е актриса.

— В театъра?

Бил отпи от шампанското си и се облегна на стола си. Слушаше, мислейки си, че Франк задава твърде много въпроси. Но в същото време искаше да чуе отговорите й. Тя възбуждаше любопитството му, както никоя жена от доста време насам.

— О, да, майка ми работи в театъра, както и в киното — отвърна Ванеса.

— Известна ли е? — Бил се наклони напред и съсредоточи вниманието си върху нея.

Ванеса се засмя.

— Вероятно. Майка ми е Валентина Мадокс.

— Наистина ли? — извика Бил. — Е, сега, когато знам коя е майка ти, трябва да призная, че приличаш донякъде на нея.

Франк допълни:

— И на Одри Хепбърн от преди много години, когато игра в „Сабрина“. Ето на кого ми напомняш, когато те видях за пръв път. Никой ли не ти е казвал, че приличаш на нея?

Ванеса все още се усмихваше. Кимна.

— Родителите ти разведени ли са? — продължи да разпитва Франк.

— Да. Но все още са приятели и се виждат често. И двамата живеят в Ню Йорк. Е, поне татко. Майка ми е истинска циганка, лети из цял свят, отива там, където я отведе работата й.

— Имаш ли братя и сестри? — поинтересува се Бил.

— Не — Ванеса погледна последователно Франк, а след това Бил и се засмя отново. — Колко много въпроси задавате!

— Журналисти сме. Такава ни е работата, да задаваме въпроси — отвърна Франк.

Разходиха се покрай канал „Валаресо“, близо до „Сан Марко“, където се намираше „Бара на Хари“.

Беше студена нощ. Из въздуха се носеше скреж, а луната приличаше на сребърна сфера на фона на мастиленочерното небе, по което блестяха хиляди малки звезди.

Улиците бяха пусти. Докато вървяха по тях, можеха да чуят ехото на стъпките си по паважа.

— Дори в Холивуд не биха се справили по-добре — отбеляза Бил по едно време, вдигайки поглед към небето. — Венеция е чудесно място за заснемане на филм.

Ванеса възкликна:

— Майка ми казваше същото, когато ме посети тук! Тя мисли, че Венеция е най-театралното място в цял свят.

— Права е — съгласи се Бил, хващайки Ванеса за ръката, за да й помогне, докато се спускаха по тясна стръмна уличка, която водеше до известния ресторант. Харесваше близостта й, парфюма й, който беше с лек дъх на цветя. Тя страшно го привличаше и той изпита същото чувство като вчера, само че много по-силно.

Вървяха няколко мига мълчаливо, докато Бил не каза:

— Предполагам, че историята на „Бара на Хари“ ти е позната.

— Всъщност не — отвърна тя. — Ходила съм там с родителите си, но само веднъж. Там ли обичаше да ходи Хемингуей?

— Да, заедно с много други писатели през тридесетте години, когато един американец — Хари Пикеринг, сега нашумелият Хари, е вземал пари назаем от бармана на хотела. Казвал се е Джузепе Киприани, а когато Хари му върнал парите, той му дал допълнително и Хари отворил бар. И ето, voilal. Така се родил ресторантът!

— Ти обичаш подобни истории — изрече Ванеса и леко потрепери.

— Студено ли ти е? — загрижено запита Бил.

— Не. Добре съм.

Франк, който беше мълчалив по време на разходката до ресторанта, заяви:

— Ето го „Бара на Хари“. Точно пред нас. След миг ще сме вътре.

Бяха посрещнати сърдечно, когато влязоха вътре. След като съблякоха палтата си, те бяха придружени до една от най-хубавите маси в дъното на салона.

— Добре дошли, синьоре Фицджералд — каза Ариго Киприани. — И весело прекарване на Деня на благодарността.

— Благодаря, Ариго. Какво ще кажеш да отпразнуваме празника с „Белинис“?

— Добра идея — съгласи се Франк.

— Чудесно — възкликна Ванеса, когато останаха сами и се обърна към Бил: — Забравих какво е „Белинис“. Искам да кажа, че знам, че е шампанско, но имаше още нещо.

— Пресен нектар от праскови.

— Сега си припомних! Прекрасно е.

Между тях се бе породило чувство на приятелство за краткото време, откакто се познаваха. Ванеса беше отговорила на многобройните им въпроси, без да се обижда, а те от своя страна бяха впечатлени от отношението й. Така че веселото им настроение продължи и в „Бара на Хари“, докато не се появи сервитьорът с менюто.

— Поръчал съм специално ястие за тази вечер — обясни Бил.

— Да, сеньор Фицджералд, знам. Но не сте поръчали предястие.

— Наистина. Какво ще ни предложите?

— Какво ще кажете за „risi е bisi“. Знам, че го харесвате — поглеждайки към Ванеса и Франк, сервитьорът продължи: — Това е много вкусно ризото. Ммм — и той театрално целуна пръстите си, — ориз с грах, шунка и сирене пармиджано. Много е вкусно.

— Май става за ядене — пошегува се Франк.

Бил се усмихна на Ванеса.

— Хубаво е. Смятам да си поръчам. А ти?

— Всички ще си поръчаме — добави Франк. — Би ли ни дал менюто с вината, Антонио?

— Да, синьор Питърсън — кимна сервитьорът и се оттегли.

Ванеса се изправи и каза:

— Извинете ме за момент — и се насочи към дамската тоалетна.

Бил се наведе напред и каза на Франк:

— Е, какво мислиш за нея?

— Прекрасна е и ти беше прав, че никак не е превзета. Всъщност тя е много приятна млада жена и доста сериозна по характер.

— Харесвам я — призна Бил.

— Смятам, че това е повече от харесване, Бил.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си запленен от нея и вероятно ще имате връзка. Тя също те харесва.

— Не съм толкова сигурен.

— За себе си? Или за нея?

— И за двамата.

Франк широко се усмихна.

— О, Били, повярвай ми, това е нещо сериозно. Не можеш да й устоиш. Тя притежава всички качества, които обичаш в жените. А що се отнася до нея, тя не може да откъсне поглед от теб. Заинтригувана е, поласкана е от вниманието ти, хваща се за всяка дума, която изречеш.

— Мисля, че преувеличаваш.

— Повярвай ми. Имам очи и ви наблюдавам от почти два часа. И двамата се опитвате да го скриете, но се влюбвате един в друг.

— Чудя се, кой е този италианец Джовани? — измърмори Бил.

— Не можем да я попитаме. Е, не носи никакви пръстени или поне венчална халка, с изключение на малкия пръстен с печат на малкия й пръст.

— Но това не означава нищо в наши дни. И прекарва доста време тук, поне така каза.

— Това също не означава нищо, Били.

— Казвам ти, тази млада жена… — Франк замлъкна, когато Ванеса се доближи до масата.

Двамата се изправиха и Бил дръпна стола на Ванеса.

Когато седна, тя му се усмихна и каза:

— Напомни на сервитьора, че си поръчал основното блюдо още снощи. Да не е пуйка?

— Разбира се. Поръчах традиционна вечеря за „Деня на благодарността“ и за щастие обещаха да изпълнят поръчката.

Тя продължително го изгледа и бавно поклати глава. В очите й проблеснаха палави пламъчета, когато накрая промърмори:

— Но аз се пошегувах. Нито за миг не съм си помислила, че ще намерите пуйка във Венеция.

Бил се взря в нея.

Тя нежно докосна ръката му и допълни:

— Разбираш ли, просто исках да бъда на празника с теб… със или без пуйка.