Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (2)

Глава 2

Венеция, ноември 1995

Площадът беше потънал в сребриста светлина, а небето беше оловно и студено. Лека мъгла се издигаше над лагуната, а многобройните канали бяха като обвити от сив воал през този студен зимен следобед.

Бил Фицджералд прекоси бавно площад „Сан Марко“, без ни най-малко да се притеснява от времето. Толкова пъти неуспешно се бе опитвал да стигне до Венеция и сега беше доволен, че най-после желанието му се бе осъществило.

Беше облекчение да си тук след времето, прекарано на бойното поле в Босна; беше облекчение и това, че Венеция не бе наводнена, както често се случваше по това време на годината. Но дори и да се бе случило, той не би се разтревожил. Венецианците винаги са се справяли много добре, когато градът им се наводнеше, така че защо да се притеснява?

През последните няколко години Бил идваше тук, когато му беше възможно. Беше относително лесно да се стигне до Венеция от повечето градове в Европа, в които имаше работа като чуждестранен кореспондент. И само след няколко дни тук, той винаги се чувстваше освежен и с приповдигнат дух.

„Ла Серенисима“, както го наричаха венецианците, беше градът на църквите и дворците, плуващи във вода, на блестящите цветове и неизчерпаемото изобилие от изкуство и архитектура. Бил мислеше, че градът е едно от най-интересните и предизвикателни места в света, доставящо удоволствие дори за най-критичния наблюдател.

По време на първата му визита преди дванадесет години беше прекарал времето си чудесно, обикаляйки църквите и дворците, разглеждайки прекрасните картини на Тициан, Тинторето, Веронезе и Каналето. Тези шедьоври докосваха душата му с несравнимата си красота, тъй като венецианската школа беше една от любимите му.

Винаги бе искал да може да рисува, но не притежаваше такава дарба. Единственият му талант беше словото.

— Той е целуван от Бларни Стоун — обичаше да повтаря Брона Кели, баба му по майчина линия, когато беше малък.

— Наистина — съгласяваше се майка му. Това е неговата дарба, да борави с думите. Пише като ангел. Не бива да забравяме, че моливът е по-могъщ от меча.

Бил беше единствено дете. Като малък прекарваше много време с възрастните, а неговата прекрасна ирландска баба му беше особено близка. Беше много привързан към нея.

Когато беше малък, тя го омагьосваше с нейните истории за елфчета, цветя и гърнета с жълтици накрая на дъгата. Брона беше напуснала Ирландия с родителите си и с по-малкия си брат, когато била на осем години. Беше израснала в Бостън. Там се бе омъжила за дядо му, адвокатът Кевин Кели.

— Родена съм през 1905 година и то по доста драматичен начин, Били! — възкликваше тя. — Дошла съм на този свят точно в полунощ на дванадесети юни по време на силна гръмотевична буря. А скъпата ми майка казваше, че бурята била лоша поличба — тя винаги украсяваше детайлите около нейното раждане с всякакви преразкази, като очевидно се наслаждаваше на неговото възхищение и широко отворените му очи. — В действителност животът ми наистина беше бурен, Били — добавяше тя и силно се смееше, което го караше да вярва, че тя харесва бурния си живот.

Съпругата му, Силви, също обичаше баба Брона и двете се бяха сближили. Баба му беше истинска наследничка на келтите — духовна, мистериозна и малко фаталистка. Силви споделяше тези нейни качества и много приличаше на нея.

Единственото, за което съжаляваше всеки път, когато се връщаше във Венеция, беше, че не бяха идвали тук със Силви, преди тя да почине. Постоянно бяха отлагали и отлагали пътуването, докато неочаквано не бе станало късно. Силвия почина. Кой би могъл да знае, че ще почине по такъв начин? Точно при раждането, на тази възраст и при толкова напреднала медицина. Бяха му казали диагнозата — еклампсия; започваше с удари и завършваше с кома и смърт.

Загубата на Силвия беше най-лошото нещо, което някога му се бе случвало. Беше починала толкова млада, само на двадесет и шест години. Скръбта му го бе смазала, беше неутешим дълго време. Накрая се примири, като се отдаде на работата, опитвайки се да отблъсне скръбта.

Докато вървеше към базиликата, мислите му все още бяха около Силви. Беше починала през 1989 година, но бебето — момиченце, бе останало живо. Кръстиха я Хелена. Двамата със Силвия бяха избрали името. Сега детето беше на шест години и беше живо копие на майка си — възхитително създание, което запленяваше всеки, който се запознаеше с нея.

Несъмнено тя беше голямата му радост. Когато беше разтревожен или депресиран от несправедливостите по света, трябваше само да си представи лицето й и моментално се почувстваше по-добре. Струваше си да живее заради красивото си дете.

На лицето му просветна усмивка, когато си помисли за нея. Работата му като чуждестранен кореспондент го задължаваше да пътува из целия свят, така че тя живееше с майка му в Ню Йорк. За щастие я виждаше често и времето, прекарано с нея, означаваше много за него. Тя беше добро момиченце, духовито, интелигентно и въпреки че майката на Бил беше луда по единствената си внучка, Хелена не беше разглезена.

Бе прекарал две седмици с тях в Манхатън, след като стартираха Босненските мирни преводи в Охайо. Щеше да се върне през декември и да празнува Коледа с тях в апартамента на майка му на „Източна 60-та“. Когато не беше в центъра на бойното поле или не отразяваше важно събитие в някой далечен край на земното кълбо, Бил се стараеше да е с „моите най-добри момичета“, както ги наричаше. Не искаше да е никъде другаде, особено по празниците и други специални поводи.

Но тази седмица във Венеция бе посветил на себе си. Нуждаеше се от почивка след тримесечното си заточение в Босна и Херцеговина. Беше потресен от конфликта на Балканите, беше изчерпан и уморен от войната, от разрушенията и убийствата.

Искаше да забрави. Не че това беше възможно. Кой би могъл? Но поне щеше да се отърси от ужасяващите образи, които бяха оставили трайни следи в съзнанието му.

Най-добрият му приятел, Франсис Питърсън, кореспондент за списание „Таим“, вярваше, че никой от новинарите не би могъл да заличи ярките образи от Босна.

— Те са хванати като в капан в умовете ни, като мухи в кехлибар — повтаряше Франки и Бил беше съгласен с него. Всички те бяха видели твърде много варварство — запечатаното беше неизличимо.

Франсис и Бил се бяха запознали в Колумбийския университет, когато следваха журналистика през 1980 година, и от тогава бяха неразделни приятели. Често отразяваха едни и същи военни събития, но дори и когато бяха в различни части на света, поддържаха постоянна връзка.

Сега Франсис беше в Бейрут, но щеше да пристигне във Венеция след един-два часа и щяха да прекарат няколко дни заедно. По някое време през следващата седмица Франки трябваше да отлети за Ню Йорк, за да присъства на седемдесетия рожден ден на баща си.

Бил беше доволен, че старият му приятел ще се присъедини към него. Те бяха изключително близки, имаха едни и същи интереси и разбирания и обикновено бяха на една вълна.

Изведнъж Бил осъзна, че е сам на площад „Сан Марко“ с изключение на ятата гълъби. Птиците кръжаха около него и се извисяваха над базиликата. Обикновено площадът беше център на оживление във Венеция, гъмжащ от хора — предимно туристи от всички краища на света. Сега той беше сам и докато се оглеждаше наоколо, това му се стори странно, почти нереалистично.

За пръв път се загледа в уникалния паваж на площада. Преди, когато се разхождаше тук, той бе покрит от хиляди крака, и очевидно това беше причината, поради която никога не го бе забелязвал досега.

Проследи с поглед шарката — плоски сиви камъни, покриващи по-голямата част от площада, изравнени един с друг отстрани с мраморни ленти в класически мотиви. Неочаквано осъзна, че шарката на паважа водеше погледа и краката към базиликата. Това не е случайно, помисли си той, докато вървеше. Когато стигна до църквата, той не влезе вътре. Вместо това зави надясно и се отправи към малкия площад „Сан Марко“, който водеше до водата.

Бил дълго остана загледан над лагуната. Небето и морето се бяха слели в обширен простор от матовосиво на ниското следобедно слънце.

Тук беше толкова спокойно, че му бе трудно да повярва, че от другата страна на Адриатическо море все още бушуваше кървава война. Нищо не се променя, помисли си Бил, когато накрая вдигна поглед от водата. Светът е такъв, какъвто винаги е бил — пълен с чудовища, пълен със зло. Не сме се научили на нищо през вековете. Не сме станали по-цивилизовани сега, отколкото през мрачното Средновековие.

Бил се сгуши в палтото си и тръгна обратно през пустия площад. Забърза се, тъй като бе започнало да се здрачава и се отправи към двореца „Гритти“, където отсядаше винаги. Обичаше старомодния му чар, комфорт и елегантност.

Започна да ръми, но скоро дъждът се превърна в порой. Бил се забърза, почти се затича и се доближи до страничната улица, на която се намираше централният вход на хотела.

Бързо зави по улицата и се сблъска с друг човек, който също се движеше бързо. Беше жена. С широкопола кремава шапка и с чадър, които излетяха във въздуха. Той се пресегна и я хвана за раменете, за да не падне.

— Извинете! Много съжалявам! — възкликна Бил и откри, че се взира в уплашените й сребристосиви очи. Добави на италиански: — Scusa! Scusa!

Тя отвърна на английски:

— Всичко е наред, наистина — отскубна се от ръцете му и се втурна след шапката си, която се носеше надолу по улицата.

Той я последва, задмина я, хвана шапката, вдигна чадъра, който се бе закрепил до канавката, и й ги върна.

— Искам да ви се извиня отново — изрече Бил.

Кимвайки, тя пое шапката и чадъра си.

— Добре съм, наистина — тя се загледа в шапката. — И това може би става за носене — тръсна я и направи гримаса. — Просто малко е опръскана с кал. Няма значение, кой го е грижа? Това никога не е била любимата ми шапка.

— Какъв несръчен глупак съм, не трябваше да завивам така бързо. Не беше много умно от моя страна. Сигурна ли сте, че всичко е наред? — попита той загрижено. Не искаше тя да си тръгне.

Тя плахо му се усмихна, сложи шапката върху тъмните си къдрици и се отдръпна.

— Благодаря отново — промълви тя.

Той стоеше като закован на мястото си, като парализиран и я гледаше, докато тя се отдалечаваше. Отчаяно му се искаше да я задържи, да си поговорят, дори да я покани да изпият по едно питие. Отвори уста, но не изрече нищо. Изглежда, си бе загубил гласа.

Неочаквано силите му се възвърнаха. Затича се по улицата след нея и се провикна:

— Мога ли да ви купя нова шапка?

Без да спира, тя го погледна през рамо:

— Не е необходимо, но все пак благодаря за предложението.

— Това е най-малкото, което бих могъл да направя — извика Бил. — Аз съсипах тази.

Тя спря за момент и поклати глава:

— Не, наистина, шапката не е от голямо значение за мен. Довиждане.

— Моля, не бързайте толкова. Бих искал да си поговорим.

— Съжалявам, не мога, закъснявам — и тя бързо зави зад ъгъла.

Бил бързо я последва.

Тогава видя мъжа, който отиваше към нея и й махаше с ръка, като се усмихваше широко.

Жената забърза още повече и възкликна:

— Джовани, come sta?

Миг след това тя вдигна високо чадъра, така че мъжът, който тя наричаше Джовани, да я прегърне.

Бил изпита голямо разочарование. Незабавно се обърна, сви зад ъгъла и тръгна надолу по улицата към двореца „Гритти“. Чудеше се коя е тя. Беше най-изумителната жена, която бе срещал от дълго време насам. Тези блестящи, сребристи очи, бледото й лице, разбърканите тъмни къдрици и елегантния начин, по който се носеше. Наистина беше красива по някакъв странен хлапашки начин. Очевидно бе готова да говори с него и това беше късмет, но би желал да я опознае по-добре.