Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (17)

Глава 17

В петък сутринта Друсила Фицджералд беше изписана от болницата в Саутхемптън.

Ванеса и Хелена я очакваха, за да я откарат в „Беделиа“ до пясъчните дюни. След като трите обядваха заедно, Ванеса изпрати Хелена да рисува в ателието. Искаше да остане сама с Дру, за да поговорят.

— Хелена е прекрасно дете. Тя е истинско съкровище за теб — започна Ванеса, докато двете си почиваха и пиеха билков чай в дневната. — Станахме добри приятелки с нея.

Дру се усмихна и кимна.

— Знам. Тя ми каза и ми изпя песничката, която е научила от теб. Тя се чувства добре с теб, Ванеса, и съм доволна, че не ти е създавала проблеми.

— Не, Дру, не ми е създавала никакви проблеми — започна Ванеса, но спря. След малко продължи: — Но смятам… — тя поклати глава. — Исках да кажа, че съществува проблем.

Дру се намръщи и изглеждаше озадачена.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Ванеса, скъпа?

— Спомням си, че като малка се притеснявах за много неща. Всички деца се тревожат. Хелена също.

— За здравето ми ли имаш предвид?

— Да. Децата могат лесно да се почувстват несигурни или застрашени, когато някой от родителите е болен или е в болница. Мисля, че Хелена е много уязвима.

— Да, сигурно е така, но ще се оправи сега, когато се върнах от болницата. Ала ще мине доста време, докато се съвземе от смъртта на баща си — обясни с треперещ глас Друсила, сетне продължи тихо: — На всички ще ни отнеме доста време.

— Да, така е… — Ванеса замлъкна и тръгна към прозореца, зарея поглед към морето. В този майски следобед то беше тъмносиньо и обляно в светлина. Вече не беше мрачно и неприветливо. Замисли се за Бил и си представи, лицето му. След това се съсредоточи върху дъщеря му и разбра какво точно трябва да каже на Друсила.

Бързо се обърна, върна се до канапето и седна до майката на Бил. Погледна я замислено и каза:

— Преди да се разболееш, ми каза, че нямате роднини и се питах дали си посочила официален попечител на Хелена?

Друсила не беше изненадана от този въпрос и отвърна спокойно:

— Не, не съм. Не съм мислела, че е необходимо. Но знам какво се опитваш да ми подскажеш, Ванеса. Чудиш се какво би станало с Хелена, ако аз почина. Така ли е?

— Да. Ти си все още млада, Дру, и този сърдечен удар беше… един вид предупреждение. Знам, че ще се грижиш за себе си от сега нататък, и няма опасност да умреш, докато тя не порасне. Но…

— Ти само изричаш онова, което си мислех, докато лежах в болницата — прекъсна я Дру. — Много се притеснявах за Хелена, тревожех се за бъдещето й. Аз съм на шестдесет и две, както знаеш, и няма да живея още дълго. Все пак човек не знае какво ще му се случи. Животът е пълен с изненади и шокове…

— Би ли помислила за мен? Бих ли могла да стана официален настойник на Хелена?

— О, Ванеса, това е чудесно, но би ли се нагърбила с толкова много отговорности? Искам да кажа, какво ще стане, ако почина, а тя все още е малка? Били се грижила за дете… Ти си млада, само на двадесет и седем и някой ден може да срещнеш някой. Да си настойник на детето на друг мъж може да се окаже бреме… препятствие в отношенията.

— Не гледам на нещата по този начин, Дру, наистина. Ако съм неин настойник, ще изпълня задълженията си, без значение от обстоятелствата в живота ми. Осъзнавам, че не ме познаваш много добре, но съм искрена и много отговорна.

— О, скъпа, знам това. Бил те обичаше толкова много, а аз вярвам на неговата преценка. Още повече, че аз също много добре преценявам хората, и още в деня, в който те видях за пръв път по Коледа в ресторанта, разбрах какъв човек си. Тогава изпитах облекчение, защото видях как се беше променил Бил благодарение на теб. Беше толкова щастлив — Дру хвана ръката на Ванеса и силно я стисна. Неочаквано очите й се напълниха със сълзи и тя каза: — Не бих могла да мисля за никой друг, който да е по-добър настойник на Хелена от теб. Сигурна съм, че с теб тя винаги ще е в безопасност.

Очите на Ванеса също се навлажниха.

— Благодаря, Дру. Веднага щом си готова да тръгнеш за Ню Йорк, бих искала да се срещна с адвоката си. Или с твоя, както предпочиташ. Ще уредим това. Ако това те устройва.

Дру кимна.

— Надявам се да доживея до дълбока старост, но е хубаво да зная, че ти си до мен.

— Бих искала да сме заедно, Дру. Бих искала да се опознаем по-добре с Хелена и с тебе. Чудех се, дали бихте прекарали лятото с мен?

Ако Дру бе изненадана от предложението, то тя не го показа. Отвърна веднага:

— Да, предложението ти ми харесва. Двете с Хелена ще се радваме. На нея много й харесва тук.

— Тогава всичко е уредено — Ванеса се наклони и целуна Дру по бузата. — Има още нещо, което искам да ти кажа.

— Да, какво?

— Франк се обади рано сутринта. Пристигнал е в Ню Йорк… с нещата на Бил… които е прибрал от хотелската стая в Бейрут. Иска утре да дойде и да ни види.

Друсила остана безмълвна. Просто кимна и стисна силно ръката на Ванеса.

 

 

— Той беше най-добрият ми приятел и аз го обичах — тихо изрече Франк, като гледаше майката на Бил. — Всички обичаха Бил. Той беше добър човек.

— Той е мъртъв и животът ни никога няма да бъде същият — промърмори Дру, чието лице бе потъмняло от мъка. — Но трябва да продължим нататък, да вървим смело напред. Това би искал той.

— Точно това — съгласи се Франк. — Той беше най-смелият човек, когото познавах. Спаси живота ми. Знаеше ли това, Дру?

— Не — отвърна тя. — Никога не ми е казвал, Франк.

— Не би го направил, беше много скромен…

— Чичо Франки! — извика Хелена, когато се появи на вратата с Ванеса, и се втурна към него.

Франк силно я прегърна. Тя беше част от Бил и много приличаше на него. Гърлото му се стегна и за момент не можеше да говори, така че се изкашля.

Франк вдигна поглед над Хелена, очите му се срещнаха с тези на Ванеса и той леко кимна. След това пусна от прегръдките си кръщелницата си и отиде да поздрави Ванеса. Прегърна я.

— Толкова съжалявам — изрече той.

— Аз също — прошепна тя. — Обичах го толкова много, Франк.

— Знам. Той също те обичаше… Имам нещо за теб — отдръпна се и зарови в джобовете на сакото си, откъдето извади плик. — Открих това в стаята на Бил в хотел „Комодор“ — той й подаде плика.

Тя се втренчи в него. Бил беше изписал отпред:

„Ванеса“

Тя прехапа долната си устна и преглътна сълзите си при вида на почерка му. Взираше се дълго в плика, защото се страхуваше да го отвори.

Дру внимателно я наблюдаваше и каза:

— Може би ще искаш да останеш сама, докато го четеш, Ванеса. Ще те оставим.

— Не — възрази Ванеса. — Всичко е наред. Ще отида… навън — тя излезе от дневната, прекоси задния двор и тръгна по дюните, стискайки писмото в ръка.

Знаеше едно закътано място, където някога четеше. Отиде там, седна на пясъка и се загледа в морето. Мислеше за Бил.

Накрая отвори плика и извади писмото.

„Бейрут, понеделник, 25 март 1996

Моя най-скъпа Ванеса,

Зная, че ще те видя след няколко дни и ще те държа в прегръдките си, но изпитвам такава необходимост да говоря с теб, да стигна до теб тази нощ, че реших да ти напиша писмо. Естествено ти ще го прочетеш, когато съм при теб във Венеция, тъй като ще го донеса със себе си.“

Очите й се изпълниха със сълзи и не успя да види следващите няколко реда, но след известно време успя да се успокои и продължи нататък:

„Мисля, че никога не съм ти казвал колко много те обичам — с цялото си сърце, душа и ум. Рядко напускаш мислите ми и всичко, което искам, е да си щастлива. Ти ме върна обратно към живота, придаде му нов смисъл. А сега искам да споделя живота си с теб. Нали ще го направиш, скъпа? Ще станеш ли моя съпруга веднага щом това е възможно?

В сърцето си те чувам да казваш да, да, да, по твоя мил начин. И ти обещавам винаги да те обичам и да се грижа за теб. Ти знаеш това. Хайде да направим бебето във Венеция. Зная колко много искаш да имаш дете. А аз искам то да бъде мое. Искам да знам, че част от мен расте вътре в теб. Така че нека го направим този път, нека да направим бебе.

Никога преди не съм ти казвал това, но през последните шест години животът ми беше истински ад. Трима от хората, които обичах много, починаха един след друг. Първо Силви, сетне баща ми и накрая баба ми. Тяхната смърт разби сърцето ми.

Но през последните няколко месеца започнах да разбирам, че разбитите сърца са най-издръжливи.

Бил“

Ванеса остана седнала дълго време с писмото в ръце. След това го сгъна внимателно, сложи го обратно в плика, изправи се и бавно тръгна през дюните към вилата.