Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (16)

Глава 16

— Радвам се, че Алис те послуша и си взе отпуска каза Ванеса и разбърка пилешката супа, която готвеше. — Щеше да е глупаво от нейна страна да се отказва, след като бе планирала всичко. Но тя не каза къде ще отиде.

Дру не реагира.

Ванеса продължи:

— Всъщност къде замина тя?

Дру все така мълчеше и Ванеса се обърна към нея.

— Мили Боже, какво ти е? — тя захвърли дървената лъжица и се втурна към нея.

Дру се бе отпуснала на стола, а лицето й бе бледо като платно на фона на червените й коси. Беше се хванала за гърдите и стенеше. Дру, какво ти е?

— Болка. В гърдите. Боли ме лявата ръка. Мисля, че съм получила сърдечен удар.

— Не мърдай! Ще изкарам колата. Болницата на Саутхемптън е на няколко минути път оттук. Ще отидем веднага. Само не се движи, Дру. Нали ме разбра?

Дру кимна.

Ванеса се затича към гаража, изкара колата и я паркира до вилата. Бързо прекоси моравата и отиде в ателието. Беше оставила там Хелена да рисува. Отвори вратата и извика:

— Хелена, ела, трябва да тръгваме!

— Къде?

— В болницата. Баба ти не се чувства добре.

— Идвам — извика детето и скочи от стола. — Нещо със сърцето й ли?

— Така мисли — отвърна Ванеса и хвана Хелена за ръката. Двете се затичаха към вилата.

— Влизай в колата, скъпа, сега ще дойда с баба ти.

Докато разговаряха, Ванеса помогна на Хелена да седне на задната седалка и да закопчае предпазния колан.

Вътре в къщата Ванеса грабна чантата си от дрешника и бързо отиде в кухнята. Дру все още седеше отпусната на стола с притиснати към гърдите си ръце.

Ванеса се наведе над нея и попита:

— Дру, по-зле ли си?

— Не. Положението е същото.

— Ще можеш ли да стигнеш до колата?

— Да, Ванеса, ако ми помогнеш — прошепна Дру с отслабнал глас.

Заедно двете жени бавно прекосиха кухнята и тръгнаха към колата.

— Опитай се да не се тревожиш. Всичко ще се оправи — успокои я Ванеса, докато закопчаваше предпазния й колан и се молеше наум наистина да е така.

Продължи да се моли по целия път до болницата.

— Госпожа Фицджералд е получила сърдечен удар, за щастие не много силен — обясни доктор Пола Матюс, като дръпна Ванеса настрани в чакалнята. — Ще се оправи, но ще трябва много да внимава и да се грижи за себе си.

— Да, разбирам, доктор Матюс. Ще се погрижа за това. Между другото колко време ще се наложи да остане в болницата?

— Няколко дни. Най-много пет. Тя е в кардиологичното отделение по-скоро за наблюдение, отколкото за нещо друго — лекарката се усмихна на Ванеса и погледна към Хелена, която седеше на стол до прозореца. — Не съм виждала толкова красиво дете — възкликна тя. — Вие трябва да сте много щастлива с него.

— Да — промърмори Ванеса, като не знаеше какво друго да каже.

— Госпожа Фицджералд много иска да ви види, така че нека ви заведа в стаята й.

Миг по-късно Ванеса и Хелена седяха до леглото на Друсила. Тя беше бледа и явно отслабнала.

— Съжалявам, Ванеса, че ти създадох толкова неприятности — тихо каза тя. — Каква досада съм само.

— Не ставай глупава — възрази Ванеса. — Изобщо не ме притесняваш. Двете с Хелена ще идваме да те виждаме всеки ден.

— Ванеса каза, че ще ти носим разни неща. Като книги и списания — обади се Хелена. — И цветя.

— Благодаря ти, мила — прошепна Дру.

— Моля те, не се тревожи за Хелена — продължи Ванеса и хвана Дру за ръката. — Тя няма да ме притесни. Двете ще се справим.

— Но работата ти… — започна притеснено Дру.

— Мога да работя и да се грижа за Хелена — увери я Ванеса. — Мисли за себе си и се оправяй.

— Не зная как да ти се отблагодаря.

— Не е необходимо, Дру, знаеш това. Можеш да разчиташ на мен.

— Бил ми каза, че си чудесна жена и е бил прав — каза Дру. Тя извърна лицето си встрани, преглътна сълзите си и се насили да се усмихне. — Болницата не е подходящо място за вас двете. Тръгвайте да обядвате. Ще се видим утре.

— „Половин кило ориз за две пенита и половин кило меласа. Забъркваме и става вкусно. Ето я и катеричката!“ — пееше Ванеса и водеше детето из стаята в кръг, като я държеше за двете ръце.

Хелена се смееше, за голямо облекчение на Ванеса. Цяла сутрин момичето беше плакало, реагирайки на откарването на баба му в болницата предния ден. Сърдечният удар на Друсила, толкова скоро след смъртта на Бил, беше твърде тежък удар за малко момиче като нея.

Ванеса разбираше загрижеността на Хелена за баба й, но не можеше да я утеши. Поне досега. Играта, на която играеха, като че беше помогнала. Очите на детето бяха заблестели.

— Каква смешна песен — каза Хелена. — Какво е катеричка?

— Малко пухкаво животно с голяма пухкава опашка, което живее по дърветата.

— Откъде знаеш тази песен?

— Когато бях на шест години, живях известно време в Лондон с родителите си. Имах детегледачка, която беше англичанка. Тя ме научи на тази песен.

— Ще научиш ли и мен?

— Разбира се, пей с мене, Хелена. Хайде.

Хелена запя с нея. Обикаляха из стаята, като се държаха за ръце.

— Ето я катеричката… — Хелена знаеше думите, беше ги запомнила. Смееше се весело и пляскаше с ръце. — Ще я изпея на баба, когато отидем следобед в болницата.

— Много добра идея, Тиквичке.

Усмивката изчезна от лицето й.

— Какво има? Какво стана? — изненада се Ванеса.

— Не ме наричай Тиквичка. Само татко може да ме нарича така. Той го измисли — и заплака силно.

Ванеса отиде при нея и я прегърна.

— Съжалявам, Хелена. Не знаех. Не плачи, скъпа. Моля те.

Но детето не можеше да спре сълзите си и силно се притисна към Ванеса.

Ванеса я погали по гърба и се опита да я успокои.

След известно време Хелена престана да плаче и се успокои. Ванеса я поведе към ателието и двете седнаха на канапето. Взе хартиена кърпичка от кутията на масичката и отново прегърна детето.

— След малко ще отидем в града и ще си купим хамбургери за обяд. Как ти се струва?

— Може ли да си поръчам пържени картофи?

— Разбира се.

— А сладолед?

Ванеса й се усмихна.

— Да, ако искаш.

Хелена кимна, сетне прехапа устни и отново в очите й се появиха сълзи.

— Какво има, скъпа?

— Баба… — долната й устна трепереше и дългите й ресници се навлажниха. — Дали баба ще умре?

— Не, разбира се, че не. Не бъди глупава!

— Хората умират от сърдечен удар, Ванеса. Бабата на Дженифър умря така.

— Коя е Дженифър?

— Моя приятелка.

— Е, твоята баба няма да умре, обещавам ти.

— Но тя е в болницата.

— Знам, но се възстановява. Както ти обясних вчера, причината, поради която баба ти ще е в болницата до петък, е защото има нужда от почивка. Довери ми се, тя ще се оправи.

— Оправиха ли й сърцето в болницата?

— Да — промърмори Ванеса и се усмихна успокоително на детето.

— Сърцето на баба е разбито. Това се случи в деня, в който дойдоха мъжете.

— Мъжете? — повтори Ванеса озадачено.

— Хората на татко. От телевизията.

— О, да, разбира се.

— Те казаха, че татко е мъртъв и това разби сърцето й.

— Да, скъпа…

Хелена я изгледа пронизително.

— Татко на небето ли е?

Ванеса преглътна.

— Да — едва успя да изрече тя.

Детето продължи да я наблюдава напрегнато.

— С мама?

— Точно така. Сега са заедно — Ванеса се опитваше с всички сили да запази контрол над чувствата си.

— Той кога ще се върне?

— Ами… Разбираш ли… Няма да се върне, Хелена. Ще остане при майка ти… Ще се грижи за нея — Ванеса извърна лице и избърса сълзите си.

Хелена беше объркана. Намръщи се.

— Искам да се грижи за мен.

— Знам, но не може, скъпа, не точно сега. Баба ще се грижи за теб.

— Ами ако и тя умре?

— Няма.

— Откъде знаеш?

— Просто знам, Хелена.

— Защо онези мъже убиха татко?

— Защото са лоши, скъпа.

Хелена се втренчи във Ванеса и отново заплака.

— Искам татко да се върне. Накарай го да се върне, Ванеса.

— Тихо, скъпа, не плачи — прошепна Ванеса, като се стремеше да я утеши. — Аз съм тук. Ще се грижа за теб.

Хелена се отдръпна и вдигна лице към Ванеса.

— Можем ли да живеем с теб?

За миг Ванеса се стресна, но сетне отвърна:

— Първо трябва да поговорим с баба ти.

Хелена кимна.

— Между другото, къде замина Алис на почивка? — продължи Ванеса, като промени темата.

— В Минесота. Да се види с майка си, братята и сестрите си. Има прабаба, която е дошла от Швеция.

— Разкажи ми още нещо за Алис.

— Добре, тя ме води и взима от училище, води ме в Сентръл Парк и си играе с мен.

Ванеса се облегна на канапето с облекчение, защото шестгодишното момче отново заговори нормално, след като бе успяла да я отклони от мрачните мисли.