Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (14)

Глава 14

Бейрут, април 1996

— Ти беше там, Джо! Какво се случи всъщност? — изви се гласът на Франк Питърсън. Лицето му беше бледо, изглеждаше напрегнат и разтревожен. Надвесвайки се над масата, той не откъсваше поглед от Джо Алонсо. — Какво, по дяволите, се случи с Бил? — запита отново той.

Джо поклати глава. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Казвам ти, Франк, всичко свърши, преди да успея да мигна. Бяхме в Западен Бейрут, недалеч оттук, близо до джамията. Всички излязохме от колата Майк, Бил и аз. Бил тръгна към джамията, а ние с Майк отидохме до багажника да извадим апаратурата. Неочаквано голям Мерцедес спря до нас. Трима младежи излязоха от него, грабнаха Бил и го натикаха в колата. След това. Мерцедесът изчезна.

— И ти не го последва? — сурово запита Франк звуковия техник. — Мили Боже, Джо!

— Знам, знам, Франк. Предполагам какво си мислиш. Но двамата с Майк бяхме като потресени. Не можехме да повярваме на очите си.

— Така че не реагирахте.

— Реагирахме, но не достатъчно бързо! След няколко секунди се качихме в колата и тръгнахме след мерцедеса, но не го открихме. Проклетата кола просто изчезна, сякаш се изпари.

— Тези местни терористи познават страничните улици много добре — констатира Франк и се загледа замислено в Джо. — И ако двамата с Майк не вадехте апаратурата от багажника, вероятно също щяхте да бъдете отвлечени — изтъкна той с приглушен глас.

— Сигурно! — отвърна Майк Уилямс, който стоеше до масата, на която Джо и Франк седяха в бара на Мариот в района „Хамра“ в Бейрут.

Франк скочи, щом забеляза Майк, хвана го за ръката и го разтърси:

— Ела при нас, Майк. Току-що говорихме с Джо за отвличането на Бил.

— Ужасна история… Страшно се изплашихме… — Майк тежко се отпусна на стола. Изглеждаше уморен и притеснен. — Кога се върна в Бейрут, Франк?

— Снощи. Долетях от Египет. Отразявах новините оттам, избухнаха нови сблъсъци между израелци и „Хизбула“. Гражданската война приключи, всичко се възстановява, но неочаквано отново започнаха престрелки. Дали наистина някога са преставали да се бият?

— Съмнявам се — отвърна Майк. — Все пак израелците за пръв път атакуват Бейрут открито. И то с ракети „Хелфайър“ с лазерно насочване, изстреляни от четири хеликоптера. Направо зяпнах, когато това се случи преди два дни.

— Да, но израелците всъщност отвръщаха за бомбардировките на „Хизбула“ в Израел — изтъкна бързо Джо.

Франк кимна.

— И след израелската атака над Бейрут, „Хизбула“ отвърнаха вчера, като изпратиха по тях още четиридесет ракети. Войната на изтощение продължава.

— Нищо не се е променило — промърмори Майк, махна на сервитьора и поръча уиски с лед.

Франк каза:

— Ще повярвам, когато видя историята за отвличането на Бил по Си Ен Ес. Мили Боже, той е бил отвлечен малко след като се бяхме разделили. Отлетях от Бейрут на двадесет и седми, а той е бил отвлечен на следващия ден. И през цялото време, докато ме нямаше, мислех, че си прекарва добре във Венеция.

— Той не успя да стигне до Венеция — отвърна Майк. — Сигурен съм, че осъзнаваш, че репортажът за него беше отложен с няколко дни с надеждата, че ще го освободят бързо. Когато това не стана, пуснаха историята в ефир.

— Кой стои зад това? Научихте ли нещо? — попита Франк.

— Не, не научихме нищо — отвърна Джо.

— Току-що говорих с Джак Клейтън по телефона — обясни Майк. — В телевизията все още нямат никаква информация. Никой не поема отговорността, както обикновено правят тези кучи синове. Всичко е пълна мистерия. Пълна тишина от терористичните групи според Ню Йорк.

— Трябва да са „Хизбула“ — уверено изрече Франк. Той се извърна от Майк към Джо и повдигна вежди. — Кой друг може да бъде?

— Прав си — съгласи се Джо. — Това си мислехме и двамата с Майк. Поне вярваме, че „Ислямистки джихад“ е зад всичко това. Ти знаеш най-добре. Франк, те са напълно луди. Те са онези, които отвлякоха Тери Андерсън и Уилям Бъкли, и не се славят с това, че освобождават заложниците си бързо.

— Тери Андерсън беше заложник седем години — промърмори Франк.

— Не ми напомняй — строго го прекъсна Майк. — Между другото свързахме се с майката на Бил.

— И аз разговарях с нея от Египет — отвърна Франк, — веднага щом разбрах какво се е случило. Забележително е как се владее.

Джо обясни:

— Опитваме се да говорим с нея всеки ден. За беда няма какво да й кажем.

— Нашите телефонни обаждания означават много за нея, сигурен съм — Франк вдигна чашата си и допи уискито си. Облегна се на стола си и се замисли за Ванеса. Опитваше се да се свърже с нея дни наред, но никой не отговаряше в ателието или във вилата. — Какво прави телевизионната компания, за да открие Бил? — попита той.

— Не могат да направят кой знае какво — каза Майк. — Снимката на Бил бе разпространена из Бейрут, в Ливан и в Сирия, въпреки че репортажът не беше излъчен веднага. Правителствата на двете държави са подложени на голям натиск още от самото начало. Въпреки че историята не бе пусната в ефир веднага, шефовете на Си Ен Ес моментално взеха нещата в свои ръце още същия ден, в който Бил бе отвлечен.

— Беше оказан натиск дори върху Белия дом. Нека си признаем, Франк, никой не може да направи нищо, докато някоя организация не заяви, че отвличането е нейно дело. Едва тогава правителството на САЩ и телевизионната компания могат да настояват за освобождаването му.

— Винаги съм се шегувал с него, че е брониран — започна Франк и замлъкна, когато Алън Брент, кореспондентът за Средния Изток на Си Ен Ен, спря пред тяхната маса.

— Току-що получихме новини — каза той. — „Хизбула“ твърди, че Бил Фицджералд е при тях.

— О, мили Боже! — извика Франк.

— Откога са тези новини? — попита Джо.

Алън Брент погледна часовника си.

— Сега е седем, значи е било към шест и половина.

Марк Лоурънс, който отразяваше отвличането на Бил за Си Ен Ес, се появи на вратата на бара. Когато забеляза екипа на Си Ен Ес с Франк и Алън Брент, той се забърза към тях и се обърна към Майк:

— Предполагам, че си научил, че „Ислямистки джихад“ е отвлякъл Бил.

— Да — отвърна Майк. — Алън току-що ни каза.

— Надявам се Бил да е добре — извика Франк. — Моля се на Бога да е добре. Тази група са фанатици, непостоянни и непредсказуеми.

 

 

В тъмната малка стая беше задушно.

Бяха заковали стари дъски по прозорците и само през малките цепнатини се процеждаше светлина.

Бил Фицджералд се обърна несръчно на тясната койка, защото движенията му бяха ограничени от белезниците и веригите. Накрая успя да легне по гръб. Лежеше и се взираше в тавана, като се опитваше да разбере кой ден е.

През цялото време се опитваше да не губи представа за дните; предполагаше, че е заложник от две седмици. Когато питаше различните си пазачи, те не желаеха да му отговорят. Всичко, което му казваха, бе: „Млъкни, американска свиня!“

Беше мръсен и му се искаше да му позволят да си вземе душ. Откакто бе затворен, му бяха позволили да се изкъпе само два пъти. Дрехите му бяха мръсни и измачкани и затова ги бе помолил да му дадат чисти, което направиха едва вчера. Хвърлиха към него памучното бельо, фланелката и памучните панталони. Свалиха му веригите, за да се преоблече. Дрехите бяха евтини, но беше облекчение да си отново с чисти дрехи.

Нямаше представа къде се намира — дали все още беше в Бейрут, или в долината Бекаа, огнището на действията на „Хизбула“, където поддържаната от Иран полиция държеше всичко под контрол. Толкова много заложници бяха задържани там.

Бил дори не знаеше защо са го отвлекли, с изключение на това, че беше журналист и американец. Но беше сигурен в едно — в идентичността на похитителите си. Бяха млади мъже от „Ислямистки джихад“, терористичната армия на „Хизбула“ и при това много опасни. Някои от тях бяха като луди, на ръба, способни на всичко.

Държаха го окован, постоянно го обиждаха и го биеха всеки ден. Храната, която му носеха, винаги беше вмирисана, негодна за ядене. Но той нямаше намерение да се пречупи.

Бил поддържаше ума си непрекъснато зает, доколкото му бе възможно.

Мислеше най-вече за детето си, за майка си, за Ванеса, жената, която обичаше. Тревожеше се за тях, чудеше се как бяха възприели отвличането му. Той вярваше в тях и знаеше, че ще са силни; дори дъщеря му щеше да се държи смело.

Докато лежеше, взирайки се в мръсния таван, той си представяше лицето на Ванеса, проектираше образа й на тавана.

Колко прекрасна беше тя, колко специална и толкова скъпа за него. Имаше голям късмет, че я срещна. Знаеше, че биха имали чудесен живот. Първото, което щеше да направи, когато го освободят, бе да си направят дете. Тя отчаяно искаше да има деца, беше му го признала последния път, когато бяха заедно.

Тревожеше се за нея през първите няколко дни, защото знаеше, че е сама във Венеция и го очакваше. С мисълта, че той не се е появил.

Бил чу как ключът се превърта в ключалката. Взря се във вратата и се подготви за поредния бой. В здрача забеляза похитителите му да влизат в стаята.

— Превръзка за очите — каза млад мъж, докато прекосяваше стаята и показваше мръсна кърпа на Бил.

— Защо? — попита той и седна.

— Не говори, американска свиня! Американски шпионин! — изкрещя младият мъж и завърза очите му грубо. Изправи го на крака и го поведе навън от килията.

— Къде ме водите? — попита Бил. Не говори! — изкрещя терористът и изблъска грубо Бил навън от килията.