Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (12)

Глава 12

Венеция, март 1996

— Сигурни ли сте, че няма съобщение за мен? — попита Ванеса, взирайки се напрегнато в портиера на двореца „Гритти“.

— Не, госпожице Стюарт, няма съобщения — той й се усмихна извинително и добави: — Няма нищо. Няма факсове, нищо, госпожице.

— Благодаря — Ванеса се обърна и бързо се отправи към асансьора.

Когато се върна в стаята си, тя седна до писалището пред прозореца и се загледа разсеяно към Канал е Гранде.

Беше хладна, ветровита събота в края на март, но слънцето беше изгряло и придаваше известен блясък на следобеда. Тя не обърна никакво внимание на времето; мислите й бяха насочени към Бил. Отвори бележника си, в който отбелязваше срещите си, и се загледа в датата.

Тридесети март. Беше във Венеция от четири дни и работеше в стъкларската работилница. Бил трябваше да пристигне в четвъртък следобед, на двадесет и осми, за да прекарат почивните дни заедно.

Но закъсняваше с четиридесет и осем часа и тя не разбираше защо. Все пак Бил не беше във военна зона и не беше в опасност. Бейрут беше спокоен в този момент, беше й го казал лично. Тя отхвърли мисълта, че може би нещо му се е случило.

Тогава й дойде наум, че може би е заминал за друго място в Средния Изток, за да отрази някакво събитие. Беше й говорил за Египет и Судан, докато беше в Ню Йорк през февруари. Успяха да се срещнат само веднъж, защото той беше зает с филма си, а след това трябваше да отлети за Бейрут.

Да, вероятно това беше причината за закъснението му. Вероятно сега летеше към Венеция от някоя далечна точка на света. Тази мисъл я успокои, но миг по-късно отново започна да се тревожи. Ако беше закъснял заради някакъв репортаж, защо не й се бе обадил?

Мръщейки се на себе си, Ванеса посегна към бележника си и бързо откри номера на хотел „Комодор“ в Бейрут. Вдигна слушалката и набра номера на Бейрут и хотела.

След секунда чу гласа на телефонистката на хотела.

— Хотел „Комодор“.

— Господин Бил Фицджералд, моля.

— Момент, ако обичате.

Тя чу сигнала. Стори й се безкраен. Бил не се обади. Не беше в стаята си.

— Няма отговор — съобщи телефонистката. — Искате ли да оставите съобщение?

— Да, моля. Предайте, че Ванеса Стюарт се е обаждала. Може да ме намери в двореца „Гритти“ във Венеция — сетне тя продиктува телефонния си номер и затвори. Остана неподвижна и втренчена в телефона.

След малко се изправи и отиде до масичката. Взе дистанционното и засили звука. По Си Ен Ес даваха прогнозата за времето в Щатите. Тя седна на леглото и през следващите няколко часа гледа телевизия.

Световните новини. Американските новини. Бизнес новините. Спорт. Но никакви новини за Бил Фицджералд, международният кореспондент на Си Ен Ес.

Късно вечерта за стотен път Ванеса провери телефонния секретар в Манхатън и във вилата в Саутхемптън. Нямаше никакви съобщения от Бил.

Поръча си сандвичи, плодове и горещ чай. Не беше яла нищо от закуската насам и неочаквано изпита глад. След леката вечеря, отново започна да гледа Си Ен Ес до ранните часове на другия ден. Повечето предавания бяха повторение на онова, което вече бе видяла, а умът й и без това се рееше някъде другаде.

 

 

В неделя сутринта, след като изпи чаша кафе, Ванеса набра номера на хотел „Комодор“ в Бейрут и помоли да я свържат с Бил Фицджералд.

Отново никой не отговори от стаята му.

Този път Ванеса помоли да я свържат със стаята на Франк Питърсън. Стискаше слушалката и се вслушваше в сигнала, като се надяваше поне Франк да се обади. И него го нямаше.

След секунда телефонистката на хотела се обади.

— Съжалявам, изглежда и двамата са излезли. Ще оставите ли съобщение?

— Да, за господин Фицджералд. Да се обади на Ванеса Стюарт в двореца „Гритти“ във Венеция.

Ванеса прекара ужасно неделята в очакване телефонът да иззвъни и гледайки Си Ен Ес по телевизията. Отново провери телефонния секретар в Щатите и отново нямаше никакви съобщения. Нямаше никакви вести от никой. Дори се обади в бюрото за международни новини в Си Ен Ес в Ню Йорк, но те, както и предполагаше не й дадоха информация за делата на Бил.

Късно следобед вече се бе отказала да се надява, че Бил ще дойде. Във всеки случай трябваше да отлети за Ню Йорк в понеделник сутринта, така че започна да подрежда куфара си. Беше объркана и разочарована, и притеснена.

Същата нощ, когато си легна, Ванеса не можа да заспи. Въртеше се неспокойно и се молеше утрото да дойде по-бързо.

Накрая вероятно бе задрямала, защото се стресна на разсъмване. Докато лежеше в мъждивата сивкава светлина, Ванеса накрая призна пред себе си онова, което отказваше да си признае през почивните дни: истинската причина, поради която Бил не се появи, бе, че той вече не се интересува от нея. Тяхната връзка бе приключила за него. Край.

„Не, помисли си тя, той ме обича. Сигурно греша.“

И въпреки това дълбоко в себе си тя бе убедена, че е права. Нямаше друга причина за отсъствието му.

Затвори очи и си спомни всичко, което й бе казал… Че я обича… Че това не е игра… Че е сериозен по отношение на нея. Защо го бе сторил, ако вярваше в онова, което й бе казал?

Е, може би е вярвал в тези неща, когато й ги бе казал. След това тънко гласче някъде в главата й започна да й нашепва, че той е майстор на думите. Жонглираше с думите. Изричаше ги толкова лесно и гладко. Не беше ли това част от таланта му? Не й ли беше споменавал, че баба му винаги бе казвала, когато е бил малък, че е целунал Бларни Стоун^[1]?

Имаше и още нещо. Той отново бе в компанията на Франк Питърсън, най-добрият му приятел, второто му аз. Франк беше мъжът, който Бил охарактеризираше като Дон Жуан. Бе се изразил точно с тези думи. Може би бяха някъде заедно през почивните дни. Бил беше много близък с Франк и, беше дълбоко впечатлен от него. И вероятно някои от навиците на Франк бяха заразни.

Неочаквано се почувства като глупачка. Бе чакала Бил четири дни, а от него нямаше никаква вест. Като главен кореспондент за Си Ен Ес той имаше достъп до телефони, където и да се намираше. Можеше да й се обади отвсякъде.

Но не го бе направил и това беше факт, който не можеше да пренебрегне.

Гърлото й се свиваше и тя откри, че трепери. В очите й се появиха сълзи. Изправи се, светна лампата и погледна будилника. Беше пет часът. Седна на леглото за момент, опитвайки се да се успокои. Въпреки че бе болезнено, трябваше да си признае, че я бе изоставил. Никога нямаше да разбере защо. Отново заплака и откри, че не може да спре.