Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silken Savage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 46гласа)

Информация

Сканиране
bobych(2009)
Разпознаване и корекция
Криска(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Катрин Харт. Нежна грубост

ИК „Торнадо“, Пловдив, 1994

Редактор: Милка Недялкова

ISBN: 954–17–0003–8

История

  1. —Добавяне

Глава шеста

Нападнаха ги на другата сутрин преди зазоряване. Таня вече беше облечена и се готвеше да започне приготвянето на закуската, като премисляше на ум какво й предстои през деня. Пантерата обуваше мокасините си, за да излезе за утринната си молитва, когато се чуха първите викове. Косата на Таня настръхна и тя втренчи озадачен поглед в него.

— Бойни викове на Уте — отговори той кратко на неизказания й въпрос. Грабна лъка и копието и хукна към изхода. — Трябва да стигна до конете.

Таня забрави за закуската, хвърли се към своето оръжие и извика:

— Идвам с теб!

— Не, Дива котко! Остани при Плахата сърна — подхвърли през рамо той. — Ако изгубим битката, тръгнете на юг по реката и се скрийте. Аз ще ви намеря!

Тя едва дочу последните думи, защото той вече препускаше с жребеца си. Провери дали ножът й е в канията на кръста и хукна към типито на Плахата сърна. В северния край на селото няколко палатки бяха в пламъци. Във въздуха се носеха бойни викове и писъци на жени и деца. Гъст пушек се стелеше ниско над земята и във всички посоки, като полудели, тичаха хора и кучета.

Трима войни профучаха с конете си покрай нея и едва не я събориха. Вражеска стрела за малко не я улучи, докато си пробиваше път през боя към типито на Плахата сърна.

Най-сетне стигна до целта си, заобиколи отзад и изведнъж пред очите й се разкри ужасна гледка. Един от войните на уте се целеше в гърба на приятелката й, докато тя се биеше храбро с друг. Без да се колебае. Таня се прицели и пусна стрелата си. Тя се заби право между плешките на боеца и той се свлече от коня си все още с копие в ръка. Другарят му така и не разбра какво го порази, толкова мигновен бе ударът на ножа, прерязал врата му. Тялото му все още потрепваше на земята, когато Таня грабна индианката за ръка и я задържа надалеч от това място.

— Чакай! — извика Плахата сърна. — Ти го уби. Трябва да вземеш скална му!

Таня я зяпна в недоумение:

— Но той е все още жив!

Очите на индианката блестяха със странен блясък.

— Трябва! Такъв е обичаят!

Младата жена усети как гърлото й се свива от ужас. След малко, осъзнала, че Плахата сърна е права, тя кимна в съгласие. Ако не постъпеше както трябва, можеше да провали бъдещето си.

Преди да има време да се замисля, бързо коленичи и с острия като бръснач нож за миг отряза скална на война така лесно, сякаш режеше месо за пържоли. Кръвта от все още живото тяло бликна като река и обля ръцете й. Тя затвори очи и като се опитваше да не мисли какво прави, отиде до другия боец и бързо взе и неговия скалп. Този път нямаше толкова кръв, защото той бе издъхнал, но въпреки това тя едва не повърна, докато свърши с ужасяващия ритуал.

Нападението приключи почти толкова внезапно, както бе започнало. Врагът ги бе изненадал, но не успя да излови хората заспали, както се бяха надявали. Чейените реагираха бързо и отмъстително. Повечето държаха конете до жилищата си, така че много скоро успяха да прогонят нежеланите гости.

Група войни продължиха да преследват нападателите през равнините, докато останалите жители се погрижиха за ранените и пресметнаха щетите.

За щастие, имаха само двама убити. Младото момче, което пазеше конете, не бе успяло да предупреди за нападението, защото го бяха изненадали в гръб, а една от стариците бе премазана от коня на препускащите. Осем други бяха ранени, двама твърде сериозно. Единият имаше огнестрелна рана в гърдите, а другият беше улучен с копие в рамото. Останалите рани бяха леки и хората бързо щяха да се оправят.

Пет от жилищата бяха изгорели и повечето от жените в племето дадоха доброволно от своите запаси на пострадалите. Тази вечер няколко семейства щяха да преспят при други, но на сутринта жените щяха да ушият нови кожи за жилища и да донесат от гората подходящи колове. Всеки ще помогне с труд или храна и вещи. Чейените деляха и радости, и скърби.

Вечерта на траурна церемония ще оплачат мъртвите. Врагът бе дал осем жертви. Имаше и един пленник. Когато бойците се върнат, те може би ще доведат със себе си и други. Този, който беше в лагера, лежеше в безсъзнание, но не бе ранен сериозно. Още преди изгрев щеше да се моли да умре, защото мъченията на чейените бяха жестоки.

Към обяд Черния чайник дойде при Таня. Тя тъкмо преглеждаше дрехите, които смяташе да отдели за пострадалите семейства.

— Царевичния гарван те очаква — съобщи й той.

Тя го погледна объркана:

— Не те разбирам, вожде мой.

— Днес трябва да откриеш следите му. Вярвам, че не си забравила.

— Не съм. Помислих си, че ще отложим този изпит за по-нататък след всичко, което се случи — каза тя, но се изправи и го последва.

— Не. Ще приключим, докато чакаме войните да се завърнат. Царевичния гарван не е боецът, който бях избрал, но тъй като сега той е в селото, ще замести другия. Когато го откриеш, ще отидеш в подножието на планината и аз ще изпратя да те търсят. Ако не те намерят до залез-слънце, върни се в лагера.

Черния чайник огледа щетите, нанесени от нападението на уте и допълни:

— Тази вечер ще оплачем мъртвите, а после войните ще изиграят танца на войната. Трябва да се подготвим за отмъщение. Утре ще определим групата, която ще нападне техния лагер. Останалите ще поправят разрушените жилища и ще построят нови. После ще тръгнем към зимния си лагер, а войните ще преследват племето уте, докато си отмъстят за нападението. През това време ти ще приключиш с изпитанията си. Наближава есента, а има още толкова работа до зимата. Трябва да се възползваш от всяка свободна минута, защото Дебнещата пантера ми съобщи, че очакваш дете. Независимо от твоето мнение, аз предпочитам първият ми внук да се роди в законен брак. Искам всички рискове за детето да останат зад гърба ни, колкото се може по-скоро, и да се установим в очакване на едно здраво бебе, за предпочитане момче. Таня не можа да сдържи смеха си:

— Естествено, ще направя каквото мога, но понякога природата ни изненадва. Баща ми също искал синове, а му се родили две дъщери.

Вождът се усмихна.

— Един син продължава рода, но няма нищо срамно да имаш смела дъщеря като теб, Дива котко. — Той хвърли поглед към колана й. — Къде са двата скална?

— В типито — отвърна тя смутена.

Черния чайник я изгледа строго:

— Трябва да ги подготвиш за съхранение. Днес ти победи двама от нашите врагове и спаси живота на Плахата сърна, която пее за теб хвалебствени песни. Заслужи нашата благодарност. Сега върви и заслужи мястото си в племето.

 

 

Въпреки голямата преднина, която имаше Царевичния гарван, нямаше почти никакви шансове срещу отличната подготовка на Таня. Пантерата я беше обучил прекрасно. Само за малко повече от час, тя откри индианеца. Той се запъти обратно към лагера, за да каже на преследвачите й, че могат да тръгнат, а тя се отправи към планината.

Известно време вървеше по добре отъпкана пътека, като нарочно смесваше следите си с тези на конете и елените. Стигна до една река и пое нагоре по течението. Язди така няколко мили и когато реши да слезе на отсрещния бряг, внимателно прикри следите зад себе си.

Малко по-нататък се натъкна на скалиста местност. Слезе от коня, завърза го и огледа пукнатините. В гъстия бодлив храсталак, зад една голяма скала, откри плитка пещера. Отворът бе тесен дори и за нея, но тя успя да се промъкне вътре. Огледа вътрешността за следи от обитатели, но за щастие нямаше такива. Върна се обратно при коня и го отведе навътре сред дърветата, като внимаваше да не оставя следи по скалите. Най-сетне откри това, което й трябваше — гъст, висок храсталак и завърза кобилата. Направи от ремък нещо като намордник и го нахлузи върху муцуната й. Така смяташе, че ще я предпази да не цвили.

Като свърши с приготовленията на коня, внимателно замаскира мястото, където го скри, и се върна в пещерата, заличавайки своите следи. Вмъкна се вътре и зачака. От мястото, разположено напреко на планината, виждаше добре както върховете вляво от себе си, така и подстъпите към хълмовете вдясно, откъдето бе дошла.

След около два часа, по нейна преценка, лекият ветрец донесе до ушите й човешки гласове. Надзърна надолу и видя двама от преследвачите си — Високия бор и Охлюва.

Докато ги наблюдаваше, те погледнаха нагоре и махнаха с ръка. За миг й се стори, че са я видели, но веднага осъзна, че всъщност даваха сигнал на някой друг, който стоеше някъде над нея.

— По дяволите! — помисли си тя. — След час-два щях да съм ги победила! — Щом я бяха проследили дотук, със сигурност щяха да я открият.

Над главата й прогърмяха копитата на кон и третият преследвач попадна в полезрението й. Беше Хитрата лисица. Той погледна към мястото, където се бе скрила, и тя притаи дъх. Не смееше да мигне. Очите й се насълзиха от напрежение, дробовете й едва издържаха без въздух. Най-сетне той се обърна и скоро се скри от погледа й. Таня внимателно пое дъх и мислено се похвали, че се бе сетила да свали цветната лента от главата си.

Сега Високия бор и Охлюва се разделиха и бавно поеха в противоположни посоки, очевидно търсейки следи. Това й подсказа, че са изгубили дирята й и тя се обнадежди.

Таня прекара останалото време премаляла от напрежение. Всичките й сетива бяха нащрек и се опитваха да доловят някакъв звук от преследвачите. Още веднъж й се стори, че ги чу в ниското под скривалището си, но не можа да ги види. Най-сетне слънцето докосна върховете, но колкото и да й беше тясно, тя остана още малко скрита, докато се увери, че те са си отишли. Едва тогава се осмели да изпълзи навън.

Разтърси крака и ръце, за да облекчи схванатите си мускули, поразтъпка се наоколо, докато най-после можеше да се движи, без да я пронизват хиляди иглички, и с тихи стъпки се отправи към мястото, където бе вързала коня.

Първите звезди вече блещукаха и небето бавно сменяше пурпурните си краски с оловни, когато тя влезе в лагера. Беше се забавила доста след завръщането на тримата мъже. Отправи се директно към шатрата на вожда, пред която седяха преследвачите й заедно с Дебнещата пантера и Черния чайник. Като наближи, до ушите й достигнаха думите на Охлюва:

— Нямаше и следа от нея. Може и да не се върне, но ние ще я открием, вожде!

— Няма да можете — заяви Пантерата, които тъкмо я бе зърнал и по лицето му се разля широка усмивка. — Малката дива котка току-що се върна.

Пет чифта черни очи се заковаха върху нея.

— Добър учител имам, нали! За малко да ме откриете.

— Къде? — поиска да знае Високия бор. Таня се усмихна:

— Сред скалите има малка пещера. Като ви видях с Охлюва долу, бях почти сигурна, че ще ме намерите, особено когато Хитрата лисица мина едва ли не над главата ми с коня си. Толкова бяхте близо! Не можех да повярвам, че не ме виждате!

Таня уморено слезе от коня и Пантерата в миг се намери до нея.

— Уморена си. Иди да си починеш. Ще намеря някой да се погрижи за коня. Патешката стъпка ще ти донесе храна и после лягай да спиш.

Тя тръгна към жилището, но гласът на вожда я спря:

— Добре ли си, Дива котко?

— Да, вожде мой. Добре съм — посрещна спокойно загрижения му поглед Таня. — Просто съм уморена, много уморена.

Сякаш в потвърждение на думите й раменете й се отпуснаха и тя едва влачеше краката си по пътя.

Стори й се, че току-що е затворила очи, когато някой я разтресе. Повдигна натежали клепачи и видя до главата си Патешката стъпка.

— Дебнещата пантера иска да дойдеш на церемонията.

Тя се прозя.

— По-скоро бих си поспала — промърмори недоволно, но започна да се облича.

Патешката стъпка я наблюдаваше внимателно, докато сплиташе наново косата си и връзваше през челото красивата лента. Като видя, че е готова, тя протегна ръка към колана й. Държеше двата отвратителни скалпа. Таня инстинктивно се дръпна назад.

Старата индианка стана нетърпелива:

— Хайде, тази вечер трябва да ги носиш на кръста си. Докато те нямаше, аз ги изсуших.

Колкото й да й беше неприятно, тя протегна ръка и ги окачи на колана, като промърмори нещо в знак на благодарност.

„Господи, какво ли не правя за този мъж!“ — помисли си младата жена.

Направи усилие да се стегне за това, което й предстои, и последва Патешката стъпка. Нощното небе бе измамно спокойно и ясно, сякаш като компенсация за ужасните сцени, които щяха да се разиграят под него. Луната грееше високо и Таня прецени, че е около полунощ. Беше спала повече от три часа.

Около огъня се бе събрало цялото село и гледката й напомни първата вечер сред индианците. Известно време тя не посмя да се приближи. Стоеше и се опитваше да осъзнае всичко, което вижда и чува. И тази вечер мъжете бяха украсили телата си с най-различни рисунки — някои ярки и завладяващи въображението, други — направо отвратителни. Сега, обаче, жените вземаха дейно участие в церемонията. Те оплакваха мъртъвците със сърцераздирателни стенания и плач. Очите на бялата жена се напълниха със сълзи, като гледаше как индианките посипват косите си с пепел и късат дрехите си, как забиват нокти в кожата и косите си. Близките на загиналите бяха отрязали плитките си и ранили с ножове телата си, за да дадат явен израз на своята скръб.

Отстрани до големия огън двама войни от племето уте бяха завързани за стълбове. Голите им потни тела отразяваха светлината от пламъците. Чейените бяха пленили втория, когато конят му се спъна и падна. Тази вечер те щяха да наблюдават как жените им си отмъщават на нещастните жертви.

Таня отмести поглед от пленените уте към скърбящите жени. В себе си тя се отвращаваше от това, което щеше да се случи, но за чайените то бе справедливо. Тежестта на скалповете, които висяха от колана й я караше да се надява, че няма да й се наложи да участва.

Погледът й обиколи кръга и намери Пантерата, който седеше до Черния чайник, а от другата страна на вожда бе Зимната мечка. Пантерата й направи знак да се присъедини към него и той я настани до себе си.

— Вождът Черния чайник пожела ти да присъстваш тази вечер.

— Разбирам — кимна Таня отегчено.

— От теб се очаква да участваш, когато тези уте бъдат предадени на крехката милост на нашите жени — продължи той с лице като маска и протегна ръка към висящите скалпове.

— Знам — отговори тихо тя.

— Плахата сърна разказа как си спасила живота й тази сутрин. Била си изключително смела. — Лицето му все още не изразяваше нищо.

— Приложих това, което си ме учил — отговори му Таня, като спокойно посрещна погледа му.

Той продължи да опипва скалповете.

— Ти мразиш това, нали?

Отговорът й бе прост:

— Да.

— Утре ще ги окачиш на върха на вигвама. — Единствено очите му показваха, че й симпатизира.

Таня кимна сковано и се загледа в това, което ставаше.

Ритъмът на барабаните се промени, известявайки по този начин преминаването от скърбене към отмъщение. Мъжете изпълниха продължителен боен танц и когато редът на жените вече бе дошъл, тътенът на барабаните бе проникнал и в костите на Таня, карайки тялото да се свърже с душата й. Без да го желае съзнателно, тя скочи на крака и се присъедини към пищящите жени с проблясващ в ръцете нож. Гласът й се сля с техните подигравки и дивите им бесни крясъци.

Сякаш изпаднала в транс, тя приближи пленниците с бляскащи очи. В общата еуфория й се струваше, че сякаш наблюдава отстрани как ръката й замахва и острието на ножа прави малък и фин разрез по бедрото на един от завързаните. Устните й се изкривиха в усмивка.

Далечен глас някъде от дълбините на съзнанието й търсеше отговор за дивашкото й поведение. Полудяла ли беше? Нима я бяха обладали зли духове? Сърцето й биеше диво с ритъма на барабаните, кръвта се движеше бързо във вените й, премахвайки умората. Тя се чувстваше необуздана, свободна и въодушевена.

 

 

Слънцето се бе издигнало над хоризонта, когато Таня избърса кръвта на пленниците от ножа си. Барабаните спряха заедно с последния потръпващ дъх на индианците уте. Безжизнените им останки висяха на стълбовете и по нищо не напомняха на човешки тела. Облените им с кръв тела бяха покрити с паяжината на хиляди малки нарези, а в основата на стълбовете лъщяха локви съсирена кръв. Ушите, носовете, устните, пръстите на ръцете и краката им, гениталиите им — липсваха. На мястото на очите зееха празни дупки.

Таня погледна още веднъж, разтрепери се и се запъти към своя вигвам.

Легна си и заспа непробудно. Не усети кога Пантерата внимателно съблече дрехите й и я зави с одеяло. Когато се събуди на другата сутрин, беше замаяна, сякаш бе пушила опиум. Само при спомена за онова, което бе вършила предната вечер, лицето й побеля под златистия загар. Та тя се бе държала като дивак! Но когато се опита да събуди съвестта си, чувството на вина, което смяташе, че притежава, изчезна. Колкото и да се мъчеше да предизвика в душата си някакви угризения, нищо не се получаваше.

Вдигна примирено рамене и си рече: „Станалото — станало. По-добре да забравя. Те са врагове и биха сторили същото, та дори и по-лошо с нас.“ И все пак, при вида на окървавените си ръце, потръпна. Развърза косата си и се отправи към потока.

Изглежда цялото женско население се чувстваше по същия начин, защото тя за първи път ги видя да започват деня толкова късно. След кошмарната нощ, при потока се бяха събрали жените от цялото село.

Таня отдавна вече не се срамуваше от тях и затова бързо свали роклята и мокасините си и нагази в хладната, чиста вода. Искаше да се изкъпе колкото се може по-бързо и затова не забелязваше никого наоколо. Пискливият глас на Сю-Елън я стресна:

— Какво смяташ, че ще си помислят родителите и годеникът ти, ако разберат какво си вършила снощи!

Таня се завъртя с лице към нея. Нанси стоеше наблизо със смръщено лице. Сю-Елън продължи със злобен глас:

— Та ти си родена курва, Таня! Изглежда много ти харесва да разтваряш крака под този як жребец с меден загар! За разлика от нас, ти като че ли направо се наслаждаваш на ужасите тук!

Таня за миг се озова до нея. Очите й хвърляха огнени мълнии.

— Ревнива кучка! — просъска тя и я удари през лицето.

Девойката загуби равновесие и цопна във водата.

Нанси извика уплашена:

— О, Таня, тя не искаше да каже това! Просто с теб се отнасят толкова добре, а нас така ни тормозят!

Сю-Елън се изправи на крака и отметна косите от лицето си.

— Напротив, точно това исках да кажа. Височайшата госпожа иска да стане член на племето! Ами да, тя чудесно би се разбирала с тази банда диваци! Предполагам, възпитанието си казва своето!

Таня се опита да се държи с достойнство. Без да повишава тон и напълно спокойна, каза:

— Ти премина всички граници, Сю-Елън! Ще се погрижа да те накажат, както подобава!

В този момент се намеси Мелиса. Тя бе дошла малко след като караницата започна.

— О, Таня, моля те, недей! — докосна я тя лекичко с ръка.

— Няма да оставя такова нахалство ненаказано даже и да бяхме в приемната на президента, Миси!

Индианките ги наобиколиха. Таня потърси Горска папрат, господарката на Сю-Елън и й съобщи за обидите на бледоликата.

— Знам, че още не съм член на племето, но скоро и това ще стане. Ако я оставеха на мен, кожата й щях да смъкна, но аз не съм нейна господарка. Оставям на теб да решиш дали да я накажеш, или не и да избереш наказанието.

С тези думи тя се отдалечи и продължи да се къпе. Мелиса се промъкна до нея.

— Вярно ли е това, което казва Сю-Елън — че искаш да останеш при тях? — шепнешком попита момичето.

— Да — отвърна троснато Таня.

— Не се сърди — помоли я Миси, — аз просто не разбирам защо?

— Искам да се оженя за Дебнещата пантера.

Мелиса тъжно кимна.

— Той наистина е много красив, а и е толкова добър с теб. Обичаш ли го?

— Да. Много. Напролет ще си имаме бебе.

— Ами Джефри? — запита стресната Мелиса.

— Чувствата ми към него са съвсем различни от онова, което изпитвах към Джефри. Дори той да дойде да ме вземе утре, пак ще предпочета да остана при моя индианец.

Мелиса въздъхна.

— Е, хубаво е, че изпитваш такива силни чувства! Не съм сигурна още, но подозирам, че и аз съм бременна, макар изобщо да не се радвам.

Таня погледна съчувствено своята малка приятелка.

— Съжалявам, Миси. Ако само имаше начин да облекча положението ти, повярвай, щях да го направя, но Грозната видра ме мрази. По-добре жена му да не те вижда, че говориш с мен.

В огромните очи на Мелиса проблеснаха сълзи:

— Знам. Не можеш да си представиш какви ужасни неща е способна да измисли тази жена.

По-късно същия следобед, докато Таня съшиваше бизонски кожи за покрива на един вигвам заедно с Плахата сърна и още няколко индианки, тя бе повикана от Горската папрат.

— Искам да присъстваш на наказанието на нашата робиня. Тя трябва да плати за обидите, които ти е нанесла.

Когато наближиха жилището, Таня видя пред него Сю-Елън, завързана на един кол. Роклята й бе смъкната до кръста. Горската папрат се обърна към нея:

— Моля те, кажи й на вашия език защо ще я бият с камшик. Искам да знае защо я наказвам, за да не прави повече така.

Таня заобиколи, така че да застане с лице към Сю-Елън и без капка угризение за това, което щеше да понесе заради нея, й каза:

— Господарката ти иска да знаеш, че те наказва заради обидите тази сутрин. В бъдеще си дръж езика зад зъбите.

Сю-Елън я изгледа унищожително, но не каза нищо.

Горската папрат не взе камшика, нито пък удостои с тази чест Таня. За тази работа беше извикала едно четиринадесетгодишно момче. То бързо се зае да изпълни наказанието, защото искаше по-скоро да отиде при приятелите си, където го чакаха много по-приятни забавления. Ударите плющяха един след друг, отмерени и силни, и за кратко време всичко приключи. За разлика от Пантерата, момчето хич не го бе грижа дали ще разрани кожата на робинята или не, и по гърба на Сю-Елън се появиха кървави следи.

След първите няколко удара девойката припадна и престана да крещи. Таня не я съжаляваше. Благодари на Горската папрат и се върна при останалите, за да довърши работата си. След малко, обаче, я повика Черния чайник, който й съобщи, че на другата сутрин трябва да напусне селото за последното си изпитание.

— Нашите бойци ще тръгнат в зори. Пантерата ще отиде с тях. Ти ще яздиш с групата до подножието на планината и оттам ще продължиш сама. След седем слънца, на същото място ще те посрещне един от нашите войни.

Последна нощ в обятията на Пантерата и после цяла седмица или дори повече без него! Последно изпитание и после може би цял един живот с любовта му! Такива мисли й минаваха, докато се притискаше в прегръдките му край домашния огън тази вечер.

— Само след седмица можеш да си при родителите си и да се върнеш към познатия ти начин на живот. — Гласът му идваше сякаш отдалеч, въпреки че устните му бяха съвсем до ухото й.

— За глупачка ли ме смяташ? Много добре знам, че Черния чайник ще изпрати някой да ме следи.

— Лесно можеш да му избягаш с твоите умения — упорстваше той.

Таня се обърна така, че да вижда лицето му.

— Толкова ли не ми вярваш, Дебнеща пантеро! Нима се съмняваш в любовта ми към теб и нашето дете!

— Има начини да се отървеш от бебето, а и от спомените си за мен.

Със свито от мъка сърце пред предстоящата раздяла, тя тихо промълви:

— Никога няма да сторя това! Дори и да загубя детето, ти винаги ще останеш в сърцето ми, така както аз сега съм в твоето.

Той обхвана с длани лицето й и нежно погали очите й.

— Вярвайте ми, ясни очички! Щом веднъж станем мъж и жена, само смъртта ще ни раздели!

— Вярвам ти, скъпи. Вярвам ти. Толкова ще ми липсваш през тези дни!

— Няма да е за дълго, Дива котко.

Устните му покриха нейните и сложиха край на всички разговори. Притегли я към себе си, сякаш искаше да я погълне с тяло. Устните й се разтвориха и езикът му се преплете в нейния, жаден за сладостта на целувките й.

Плъзна ръце по тялото й, погали гърдите и нежните зърна се втвърдиха под пръстите му. Обсипа с мънички целувчици ухото й, шията, където под кожата бясно биеше кръвта, продължи надолу към извивката на рамото, а тя повтаряше ласките му и нежно впиваше белите си зъби в рамото и гърдите му. Приличаха на танцьори, чиито движения са в пълен синхрон.

Устните му стигнаха до набъбналата гръд, а ръката му се плъзна между бедрата й и потъна в меката плът. Тя обви ръце около кръста му, погали гърба и стегнатите бедра и усети до себе си твърдата му мъжественост.

Доловила изгарящото го желание да я има, Таня с удоволствие му се отдаде. Ни най-малко не се възпротиви, когато той притисна ръцете й над главата и разтвори краката й със своите. Беше толкова близко до нея и въпреки това не правеше онова последно движение, което я довеждаше винаги до екстаз. Продължаваше да целува гърдите и раменете й, докато тя вече не можеше да издържа на бушуващата страст и тялото й се изви като дъга, търсейки неговото. Изведнъж разбра какво чака той и промълви:

— Моля те, мили! Искам те! Ела! Люби ме! Искам те сега!

Най-после телата им се сляха. Желанието му бе толкова огромно, че още едва навлязъл в нея, тя усети как достигна върха на удоволствието. Пред очите й избухна цветна дъга и се разпиля на хиляди частици, които бавно се събраха в цветен калейдоскоп. След малко, обхваната от подлудяваща страст, тя отново се издигна на вълните на чувствената наслада и в следващия миг сякаш пропадна някъде дълбоко. Това се повтаряше отново и отново, докато най-сетне, изтощена и удовлетворена докрай, утихна под него.

Тази нощ Пантерата я буди на няколко пъти и всеки път я възбуждаше до полуда и я отвеждаше със себе си в непознатата земя на светлина, огън и любов, където страстта не познаваше граници. Последния път, когато се любиха, навън вече се зазоряваше. Отмаляла от любов и наслада, Таня заспа, сгушена в нежната му прегръдка.

— Ще мисля за теб всяка минута и ще те сънувам всяка нощ — обеща на тръгване тя.

— Ще се моля времето да литне, за да мога по-скоро да те нарека своя съпруга.

— Върни се победител, Дебнеща пантеро! Нашето дете трябва да има баща!

— Ще се върна, Дива котко! Не се тревожи! Пази себе си и детето! — Черните му очи блестяха от обич: — Обичам те, Малка дива котко, жена на сърцето ми!

— И аз те обичам, скъпи мой!