Катрин Харт
Нежна грубост (4)

Глава четвърта

Два дни по-късно племето тръгна на път. Сгънаха палатките и ги натовариха върху товарни коне и специално пригодени каруци. Прибраха всичко — дрехи, постелки, сламеници и всички домакински пособия, както и личните си вещи.

Таня се изненада от бързината и вещината, с които индианците се справиха с тази тежка задача. Това бяха хора, които вечно пътуваха и с времето бяха развили у себе си невероятно умение да пестят движенията си и да вършат всичко някак плавно и отмерено, така че да са готови за тръгване винаги, когато се наложи, без излишно суетене и притеснения.

За последен път младата жена провери добре ли е завързан товарът за предстоящото пътуване. Беше много рано и утринното слънце все още не бе изсушило росата от буйната трева. Топлите му лъчи галеха лицето й, а лекият ветрец донесе уханието на пролет.

Чу тропота от копитата на якия черен жребец на Пантерата и се извърна. Той яздеше, придружен от братовчед си, Зимната мечка, който водеше след себе си сиво-кафеникав кон. Таня харесваше този младеж. Беше съвсем малко по-нисък от Пантерата, но също толкова красив и вечно усмихнат. На години бяха почти еднакви и тя знаеше, че са израсли заедно като братя. Обичаха се и се уважаваха и всеки знаеше, че може да разчита напълно на другия. Не биха пожалили и живота си един за друг, ако се наложи. В детството си бяха играли заедно, после по едно и също време станаха бойци и участваха в безброй набези и битки. През годините бяха делили и радости, и скърби.

На външност си приличаха, но по характер бяха различни. Пантерата беше много по-арогантен. Зимната мечка не беше така избухлив, притежаваше някакво вътрешно спокойствие, което се излъчваше и в погледа му. Таня предпочиташе Пантерата с неговите буйни изблици на гняв и страст, но в същото време й беше много приятно в компанията на братовчед му. Струваше й се, че двамата някак си се допълват. Зимната мечка — спокоен и разсъдлив и Пантерата — с бързия си ум и жизненост.

Тя се усмихна, когато двамата се приближиха.

— Готово ли е всичко?

— Багажът е опакован. Искаш ли нещо друго от мен? — попита тя.

— Не. Ела сега, Малка дива котко, време е да се качваме на конете.

Тя приближи отстрани на коня му, готова да седне зад него, но той поклати глава:

— Не, жено. Този път няма да яздиш с мен — той посочи красивата, оседлана кобила зад братовчед си. — Отсега нататък ще имаш собствен кон. Харесва ли ти?

Таня погледна изящното животно и очите й заблестяха от радост.

— Наистина ли е мой, Пантеро? Завинаги ли?

— Докогато ти харесва — кимна в отговор той.

— О, харесва ми. Толкова е красива! Обучена ли е?

— Малка дива котко, нима бих могъл да изложа живота ти на опасност с необязден кон? — смръщи чело индианецът. — Аз лично съм я дресирал.

Очите й заблестяха като две слънца.

— Благодаря ти за прекрасния подарък! Ще се грижа добре за нея.

С едно леко движение Пантерата скочи на земята.

— Ела! Нека свикне с миризмата и ръката ти. Ще трябва да се научиш да я управляваш с колене, както правят чейените и да внимаваш да не я нараниш. Толкова търпение ми костваше обездката й! Ти също трябва да си мила с нея. Тя ще ти се отплати с добро.

Таня прокара пръсти по дългата, гладка шия на кобилата.

— Разбира се, че ще се грижа за нея. Знам, че ти ще бъдеш доволен от това, пък и аз никога не съм се отнасяла грубо с животните.

Пантерата подложи ръце и вдигна Таня на седлото.

— Не се отделяй от мен и аз ще те науча как да яздиш като боец от племето чейени — усмихна се широко той.

— Братовчеде, ако вече не правиш разлика между една жена и войн, ти си за никъде! — подразни го Зимна мечка и намигна хитро на Таня.

— Ако имам нужда от съвет, ще те потърся — тросна му се Пантерата. — По-добре се позанимай с Плахата сърна. Изглежда не забелязваш как те гледа с тези нейни влажни очи.

Зимна мечка се засмя:

— Все още виждам добре, братовчеде. Забелязал съм не само очите й, но и много други неща.

 

 

Осем дни яздиха все на север, като всяка вечер стъкмяваха временен бивак. Таня бе узнала, че крайната им цел е сборен пункт на много индиански групи от племената на чейените и арапахите. Щяха да се съберат там за церемониите в чест на настъпващата пролет и най-важния ритуал бе танцът на слънцето.

Късно сутринта на осмия ден, те стигнаха до мястото, където вече имаше разпънати стотици типита. Навсякъде се щураха деца и кучета и на пръв поглед изглеждаше, че наоколо цари пълен хаос, но Таня знаеше, че жените всъщност напълно владеят положението.

С помощта на Патешката стъпка и Плахата сърна тя бързо и сръчно опъна палатката на Пантерата, като внимаваше входът да гледа на изток. След това се зае да разтоварва коня. Донесе прясна вода и дърва и накладе огън, след което сложи месото да се вари.

Най-сетне можеше да се погрижи и за своя кон. Първо нахрани Сянката — така се казваше конят на Пантерата, а след това и Житно зрънце — това пък беше името, което тя даде на кобилата. Тъкмо разресваше гривата й, когато зад гърба й изсвистя камшик. Преди да разбере какво става, върху гърба й изплющя кожен ремък. Болката беше изгаряща и сякаш я ослепи. Като не разбираше какво става и едва си поемаше дъх, тя се олюля и политна към кобилата. Успя да се задържи на крака и бързо се извърна към своя нападател.

Пред нея стоеше красива индианка, която тя не бе виждала досега. Вероятно беше от друго племе. На години бяха връстници, но черните й очи блестяха арогантно и цялото й държание беше нагло и надменно.

— Махни се от коня, робиньо! — извика момичето и отново замахна с камшика. — Опитваш се да избягаш, така ли! — думите й се изгубиха в свистенето на камшика.

Ремъкът се уви около ръката и гърба на Таня и се вряза в нежната й плът. Тя извика от болка и сграбчи камшика:

— Престани! Конят е мой!

Лицето на индианката се вкамени от омраза.

— Ха! Лъжеш! — извика тя. — Аз познавам тази кобила. Тя е на Дебнещата пантера. — Опита се да изтръгне камшика, но Таня го стискаше здраво и като го навиваше бавно, скъсяваше разстоянието помежду им.

— Конят наистина принадлежи на Дебнещата пантера, както и аз. Но той ми го подари — успя да обясни тя.

Сега двете се изправиха лице в лице. Индианката се хвърли към Таня и замахна с ръка:

— Лъжеш! Ти щеше да го откраднеш и да избягаш. Само един глупак ще подари кон на робиня.

— Пантерата не е глупак, но ти ми изглеждаш такава! — ядосано каза Таня, като се бранеше от ударите. Най-сетне нервите й не издържаха и тя извика: — Това вече е прекалено! — Хвърли се с цялата си тежест върху крехката си жертва и я събори на земята. Вкопчиха се една в друга и започнаха да се боричкат и крещят като две банши. Не след дълго Таня успя да я събори по гръб и сложи коляно върху гърдите й. Все още запъхтяна от борбата, тя повтори:

— Кобилата е моя! — Очите й мятаха огнени мълнии.

Индианката се опита да се отскубне и побесняла от гняв, й кресна:

— Лъжеш, бледолика!

— Никога, мръсна червенокожа!

— Ще заповядам да те набият заради тези думи! — заплаши я непознатата.

— Аз принадлежа на Пантерата и съм под негова закрила. Само той може да си позволи да ме бие.

— А аз ще му разкажа и ще получа разрешение лично от него.

— Само опитай! — предизвикателно отвърна Таня и бавно пусна жертвата си, която вече се бе поусмирила.

Индианката се изправи и отново връхлетя отгоре й.

— О, престани, за бога! — изръмжа Таня и я тръшна на земята по очи, като седна върху гърба й. — Слушай! Знаеш ли колко работа имам? Нямам време да се занимавам с теб. Пантерата сега ще се прибере гладен. Сигурно можеш да си измислиш някое друго занимание, вместо да ме тормозиш.

Преди да успее да отвърне каквото и да било, настъпи мълчание, защото и двете видяха до себе си обути в мокасини крака. Таня стреснато плъзна поглед нагоре по яките крака, към широките гърди и познатото бронзово лице.

Пантерата едва успя да сдържи усмивката си, когато видя раздърпаните дрехи на своята жена.

— Какво означава всичко това, Дива котко? — попита той с ледено спокоен глас.

Тя не се помръдна от мястото си.

— Това момиче не иска да повярва, че кобилата е моя.

— Затова си решила да я възседнеш? — погледна я с недоумение той.

— Не — започна Таня, но в този момент жертвата се окопити и започна да бълва обвинения срещу нея.

Девойката въздъхна и неохотно стана от гърба й. Индианката побърза да се хвърли в ръцете на Пантерата, като не преставаше да хлипа. Разбрала, че няма шанс да се защити, Таня им обърна гръб и тръгна към завързания кон.

— Дива котко! — властният глас на Пантерата я накара да спре.

Тя се извърна и не можа да повярва на очите си, когато забеляза блесналия му от гняв поглед. Мълчаливо тръгна обратно.

— Кой те е ударил с камшик? — прогърмя гласът му.

— Твоята малка приятелка — кимна с глава тя към девойката в ръцете му.

Дебнещата пантера бутна момичето настрани и попита:

— Планинско цвете, кой ти разреши да биеш моята жена?

Устните на девойката потрепериха и очите й се разшириха от изненада.

— Но тя е робиня! Канеше се да открадне коня ти и да избяга.

Индианецът присви очи.

— Не ти ли каза, че аз съм й подарил кобилата?

— Да, но бях сигурна, че ме лъже.

— Ти изглежда не искаш да чуеш истината. Конят е неин, а Дивата котка е моя жена. Никой не може да докосва моята жена и моя кон без разрешение.

Планинското цвете се вцепени.

— Как можех да предположа, че ти ще прибереш в дома си бяла жена! — лицето й изразяваше дълбоко възмущение.

— Сега знаеш. Нека това не се повтаря.

— Твоята жена е много нахална, Дебнеща пантеро. Трябва да я научиш да се държи както трябва — отвърна остро тя.

— Това вече е прекалено — измърмори Таня, докато се навеждаше да вдигне забравения камшик. Промъкна се дебнешком до Планинското цвете и уви ремъка около шията й. — Слушай, цветенце, само да посмееш да се приближиш до мен още веднъж с това нещо, ще те удуша с него, без да питам, когото и да било! — заплаши тя.

Планинското цвете изломоти нещо несвързано и се обърна към Пантерата за помощ, но той само се усмихна и каза:

— За това съм я нарекъл Дива котка. Внимавай, Планинско цвете, мисля, че не се шегува, а и след това, което направи днес вероятно смята, че си го заслужаваш. А и аз мисля така. Ако се опиташ да я нараниш отново, няма да я спра. — Той погледна към Таня и рече: — Ако смяташ, че си приключила с нея, мисля, че ще е добре да се върнеш в шатрата. — И като видя обидата в очите й, добави тихо: — Трябва да се погрижа за раните ти, мое малко коте.

— О! — възкликна тя. — Мислех, че си гладен.

Мъжът я изгледа загадъчно:

— Не мисля, че ще умра от глад, пък и нямах предвид да върша точно това, след като свърша с раната.

Таня цялата пламна и покорно тръгна след него.

 

 

Още до вечерта из лагера се разнесе слухът за жената на Дебнещата пантера. Независимо от това чия версия се разказваше, изводите бяха ясни. Той нямаше да търпи никой да му се меси в отношението му с бледоликата. Не беше ясно още каква ще бъде тя за него, но едно бе очевидно — не е робиня.

Ако не познаваше Патешката стъпка и Плахата сърна, Таня щеше да е много самотна през следващите няколко седмици. Въпреки че хората от племето на Пантерата приеха нейното присъствие сред тях и неясния й статут, жените не общуваха с нея, както биха правили, ако бе една от тях. Не беше робиня, но и не беше индианка — затова с благодарност приемаше приятелството на Плахата сърна и старата жена.

Много от жените от другите племена, водени от чисто любопитство, често минаваха край тяхната шатра, за да видят що за чудо е тази дръзка Дива котка. Из целия лагер се носеха слухове за нейното пленяване и смелостта й. Всяка нова версия беше добре разкрасявана и жените горяха от нетърпение да видят бледоликата, за която толкова говорят всички. Все още никоя не правеше опит да се сприятели с нея, но пък и не смееха да дразнят жената с коса, очи и нрав на пума.

За радост на Таня, децата не бяха толкова стеснителни. Любопитството им вземаше връх над колебанието и плахостта и скоро тя стана нещо като обща майка за всички. Веднъж установили, че тя не им мисли зло, те вече не се отделяха от нея. Отначало тя си помисли, че искат да я дразнят, но скоро разбра, че просто са любопитни и една мила дума или усмивка от нейна страна върши чудеса.

За щастие, тя вече можеше да разговаря на техния език и покрай непрестанното им бърборене все повече го усъвършенстваше. Не след дълго с изненада установи, че отговаря с лекота на въпросите им, а в един от следващите дни откри, че мислите й идват първо на чуждия език и трябва да си ги превежда на английски.

Дебнещата пантера забелязваше приятелството между децата и неговата любима. Когато минаваше покрай типито, отвътре винаги се чуваха звънливите гласчета на децата. Момиченцата седяха около нея и внимателно я наблюдаваха, докато шие или щави кожите. Помагаха й, като подбираха мъниста или режеха тънки ивици кожа, а тя през това време им разказваше чудни приказки. Понякога им превеждаше детски песнички от английски. Момченцата също с удоволствие слушаха приказките, но най-често идваха при нея, когато готвеше, с надеждата, че тя ще им приготви нещо сладко. Ходеха с нея за дърва и вода, грижеха се за конете. Понякога ловяха риба или беряха горски плодове и всеки научаваше по нещо от другия.

Веднъж Дебнещата пантера ги завари да я учат как да стреля с техните лъкове и стрели. Той прехапа устни, за да сдържи смеха си, когато я видя как внимателно се концентрира, докато се премерва в целта. Присвила очи и прехапала долната си устна, тя не откъсваше поглед от стрелата. Попадението й не бе лошо, особено като се има предвид, че нито лъка, нито стрелите бяха подходящи по размер и тегло за нея.

След няколко дни той й подари лък и колчан стрели. Тя бе забелязала, че той майстори ново оръжие, но не предполагаше, че е за нея.

— Тези са точно за теб, Малка дива котко. Извивката на лъка, както и опъна на кордата са много важни, но не по-малко важно е стрелите да са съвършено прави и перата в края им да са поставени, където трябва. Само тогава ще стреляш точно. Ще ти покажа как да държиш лъка и да опъваш кордата, как точно да поставяш стрелата и как да държиш раменете и ръцете си. После ще се упражняваш, а като станеш добра, ще те изведа на лов.

— Видял си ме с момчетата? — попита Таня, досетила се за всичко.

— Да.

— Ще се упражнявам дотогава, докато мога да улучвам всеки път точно целта — обеща тя и погали нежно оръжието.

Притисна се в прегръдката му и в златистите й очи проблеснаха сълзи:

— Толкова си добър с мен! Ще направя всичко, което мога, за да си щастлив.

Пантерата я погали по русата коса.

— Ти и сега го правиш, Дива котко. С всеки изминат ден ми доставяш все повече радост. Все по-добре говориш езика ни, радваш се на всичко ново, което научиш, с удоволствие възприемаш нашите порядки и ми даваш толкова нежна обич! Ласките и жарките ти целувки, страстта, с която ми се отдаваш всяка нощ, изпълват живота ми с щастие.

Той повдигна грейналото й лице към себе си и докосна устните й:

— Нужна си ми като въздуха, който дишам, и водата, която пия.

— А ти си храна за сърцето ми — отвърна тя и устните им се сляха в гореща целувка.

 

 

Когато Плахата сърна й разказа за танца на слънцето, Таня възкликна с отвращение:

— Но това е диващина!

Индианката само сви рамене и се усмихна:

— За нас не е така — простичко каза тя.

— Как е възможно млади мъже и момчета нарочно да се подлагат на такова мъчение! — все още не можеше да проумее Таня.

Потрепери, като си припомни белезите от двете страни на гърдите на Пантерата. Никога не го бе питала откъде са, а и той не бе пожелал да й обясни, но често се бе чудила при вида им. Сега знаеше. Те бяха спомен от танца на слънцето.

Преди няколко дни мъжете бяха отишли в гората да потърсят подходящо дърво за церемонията. Когато се върнаха, поставиха окастреното стъбло в средата на лагера. Главният шаман го благослови с тайнствени заклинания. Към върха на този своеобразен стълб завързаха дълги ремъци от сурова кожа. На тях щяха да окачат специалните шишове, които младите бойци ще прекарат през гърдите си.

— Шишовете минават през кожата и мускулите от двете страни на гърдите, или пък се промушват само през средата, но това е по-опасно, защото може по време на танца гръдната кост да се прекърши — обясни спокойно Плахата сърна. — После, окачени на тези шишове, мъжете висят на няколко стъпки над земята, докато кожата се разкъса от теглото и движенията им. Тогава падат на земята. Понякога те решават да повторят ритуала, но за повечето един път се оказва предостатъчно изпитание.

— Как издържат на болката? — попита потресена бялата жена.

— Дни наред се готвят за тази церемония. Онези, които ще участват, а понякога и семействата им, гладуват преди това. Молят се сами или заедно, с шамана изпълняват тайни ритуали. Престояват известно време в потилнята, за да пречистят телата си от отровите. Пушат ритуални лули, понякога пълни с мескалин. Докато се подготвят за този танц, те спят в ритуалната шатра и нямат право да бъдат с жена.

На това място от разказа си Плахата сърна хитро намигна на Таня и продължи:

— Добре, че повечето мъже участват в този ритуал само веднъж в живота си, обикновено като младежи, преди да бъдат признати за войни. Ако искат, обаче, могат да го направят още веднъж — когато са си поставили някаква лична цел, при случай на отмъщение или поради други причини. По принцип всички мъже участват в този ритуал, независимо от това дали ще танцуват или не. Постят, пушат, пречистват телата си, пеят, подновяват запасите си от лековити треви и мехлеми, опитват се да достигнат боговете, като имат видения и преминават през най-различни фази на ритуала заедно с младежите, които ще участват в танца. За тях това е време на размисъл и обновяване, на благодарност и събиране на сила за предстоящите битки и лова. Церемонията продължава много дни, но едва последният от тях е посветен на танца на слънцето. Всички отиват да гледат танца. После жените превързват раните на мъжете, а след няколко дни племената се разделят на групи и тръгват към равнините да преследват бизоните.

Таня внимателно изслуша разказа на Плахата сърна и със свито сърце попита:

— Жените също ли трябва да доказват смелостта си в някакъв ритуал?

Индианката се разсмя:

— Не. От нас се очаква да се грижим за дома и животните, както и да раждаме деца. Ако някоя прояви смелост, това, разбира се, се цени. По време на битка или в трудни моменти трябва да сме им верни, но от нас никой не очаква дързост и смелост, както от бойците.

— Това е добре — въздъхна с облекчение Таня и двете се разсмяха.

— Но ти си смела, Дива котко! Затова си и по-особена! — възкликна индианката.

— Не съм — отрече Таня.

Плахата сърна не беше съгласна с нея.

— Дебнещата пантера дълго си избира жена. Мисля, че търсеше такава като теб. Мъж като него има нужда от смела жена. Та как може такъв войн да се задоволи с нещо по-малко!

 

 

Дебнещата пантера се вълнуваше от същите мисли. Точно сега той разговаряше с вожда, неговия чичо, Черния чайник.

— Искам да се оженя за Малката дива котка — съобщи му той.

Старият вожд поклати глава изненадан:

— Нали знаеш какво се случи с баща ти, моя брат. Щом се ожени за майка ти, той вече не беше същият. Тя го омагьоса и когато повече не можеше да търпи живота си при чейените, той трябваше да я пусне да си иде. Отведе я обратно при семейството й и ти замина с нея. А с вас си отиде и частица от душата на Бялата антилопа.

— Семейството на майка ми беше испанско, от Мексико, чичо, а не гринго — поправи го Пантерата.

Черният чайник не обърна внимание на забележката.

— Тогава ти беше съвсем малък и брат ми прецени, че е по-добре да си при майка си. Сърцето му се разкъсваше от мъка, когато трябваше да се раздели с двама ви. Много години минаха, преди да се ожени повторно, но дори и тогава го направи само за да угоди на баща ни и да има още деца. Бялата антилопа живееше във вечно очакване на лятото, когато майка ти те изпращаше при нас. Всяка есен той сякаш умираше с твоето заминаване отново в света на белите. Беше велик вожд и през целия си живот ратуваше за мир с белите, както правя и аз. По ирония на съдбата, загина от техните ръце, а сърцето му винаги им е принадлежало от деня, когато майка ти ни напусна.

Дебнещата пантера се наведе към чичо си и лицето му бе съвсем откровено, когато каза:

— Майка ми го обичаше. Тя никога не се ожени повторно. Остана му вярна и дълбоко скърбеше след неговата смърт. Просто не можа да се приспособи към живота на чейените.

— Точно това искам да ти кажа, Дебнеща пантеро. Искаш да вървиш, по пътя на баща си. Нима не си се поучил от неговите грешки?

— Дивата котка е различна от майка ми. Тя вече говори нашия език. Никога не хленчи по миналото си и по семейството си, което знае, че повече няма да види. Не проси свободата си. Дал съм й кон и съм й разрешил да се движи свободно из селото, но не се е опитала да избяга. Прави всичко възможно да усвои нашите порядки, работи усърдно и не се оплаква. Непрекъснато ме разпитва в желанието си да научи още нещо за нашия начин на живот. Има бърз ум и сръчни ръце, а освен това е смела.

Черният чайник въздъхна:

— Ако се отнасяше за някой друг, може би нямаше да съм толкова загрижен, но ти си ми племенник. Скоро ще станеш вожд и затова си отговорен за действията си пред хората от племето. Ти си смел войн, Дебнеща пантеро. Силен си и вече си признат за водач. Мъжете те следват, без да се замислят. Вярват ти и ти се доверяват.

— Да, но по същия начин се доверяват и на Зимната мечка. Той също е твой племенник и един ден ще бъде вожд — напомни му Пантерата.

— Вярно — съгласи се чичо му — и въпреки това не съм готов да благословя брака ти с Дивата котка. Чудя се дали кръвта на бледоликите в жилите ти не те привлича толкова силно към нея? Защо не я оставиш при себе си, а да си вземеш жена от племето?

— Не мога, чичо. Не знам какво ме тегли толкова към нея. Сякаш духовете ме отведоха при реката онзи ден. Не бях виждал по-красива жена! Щом зърнах разкошната й коса и златистите й очи, веднага си помислих за дива котка, за лъвица. Трябваше да я имам. Душата ми сякаш се оглежда в нея. Със сърцето си я познах.

— Това е хубаво, Дебнеща пантеро, но нима тя трябва да е единствената ти жена? Вземи си съпруга индианка, а тя нека остане втора твоя жена. Името ти много ти подхожда. Нападаш бързо и безшумно и движенията ти са гъвкави като на голяма котка. Също като пантерата и ти дълго дебнеш жертвата си и почти никога не я изпускаш. Побеждаваш в битките и много от мъжете изтръпват от страх само при споменаване на името ти. Но пантерата не живее само с една женска, нали?

— Точно там е разликата между мен и нея. Аз съм избрал другарката си и не желая никоя друга. Искам майка на децата ми да бъде Малката дива котка — никоя друга. Може би тя вече носи в утробата си мое дете.

— А как, мислиш, ще се чувства тя, ако предположението ти е вярно? Разказа ми за това как бързо свикнала с живота тук, но не спомена нищо за чувствата й. Споделила ли ги е с теб?

— Да, чичо. Тя иска да остане с мен в племето. Каза, че ме обича. Когато я отвлякох, тя беше недокосната. Не е познала друг мъж преди мен. Не е проститутка. Видях как се държи с нашите деца. Добра е с тях и те я обожават. Ще бъде добра майка на децата ми и ще ги обича, защото те ще са плод на нашата любов.

— А няма ли да пожелае да ги възпита като белите, както стори майка ти?

— Щом аз я помоля, тя ще ги възпита като чейени — отвърна Пантерата. — Тя е горда, но обичта й към мен стои над всичко. Притежава достойнство и смелост, които ще предаде и на децата ми.

Черният чайник се замисли върху думите му.

— Ще поставя едно условие. Малката дива котка ще трябва първо да докаже, че е достойна да се нарече чейен. Ако е така, ще я осиновя. Но преди това трябва да премине през няколко изпитания — за вярност, сръчност и смелост, така както правят младите ни бойци. Едва тогава ще ви дам благословията се. Ако докаже, че заслужава, тя ще бъде моя дъщеря и ти ще имаш жена от нашето племе. Единствено така хората ще я приемат.

Пантерата кимна в съгласие.

— Приемам условието ти, вожде. Дивата котка няма да се посрами.

— Още нещо — спря го чичо му. — Като първо изпитание искам да стои до мен по време на танца на слънцето. Ще ми бъде интересно да видя реакцията й. Почти всички бледолики, включително и майка ти, смятат този ритуал за жесток и нечовешки.

Дебнещата пантера стисна зъби, когато осъзна хитростта на вожда.

— Ако й се обясни както трябва, сигурен съм, че тя ще разбере правилно значението му. Може и да не й хареса, но няма да оскверни значението му за нашите хора, като демонстрира чувствата си. Зная, че няма да ни изложи пред тях. Няма и да побегне, защото тя е смела жена.

— Прекалено сигурен си — прекъсна го вождът.

— Познавам я като линиите на ръката си.

— Надявам се да си прав. Знам, че искам много и от двама ви, но трябва да съм абсолютно сигурен. Не искам да се повтори историята с баща ти. Единственото ми желание е да ти спестя неговата болка. Ако тя наистина е такава, за каквато ти я представяш, ще го докаже и тогава аз ще я провъзглася за моя дъщеря.

Доста време след този разговор Пантерата се върна в типито, където го очакваше Таня. Не й беше казвал, че ще говори с вожда за техния брак, защото не знаеше как ще реагира той и не искаше тя да храни напразни надежди.

Изпитанията, на които Черният чайник искаше да я подложи, бяха трудни, но тя бе силна и смела и сигурно щеше да се справи. Слава богу, Черният чайник не бе отхвърлил молбата му изрично. Беше поставил условия и сега негова задача бе да разясни внимателно всичко на Таня и да я убеди, че е достатъчно силна, с негова помощ, да премине през всички трудности.