Катрин Харт
Нежна грубост (25)

Глава двадесет и пета

Почти едновременно с това Таня видя Сю-Елън и Джефри, които бързо си проправяха път през тълпата към тях.

Мидълтън извади пистолета си и го насочи към Адам.

— Не ми противоречи и прави каквото ти кажа. Ще ти обясня по-късно — измърмори той, като го побутваше с пистолета. — Знаеш пътя за затвора. Хайде да тръгваме!

Съвсем изненадан, Адам понечи да каже нещо. Същото се опитаха да направят Джъстин и Роберто, но Таня погледна внимателно шерифа и улови разтревожения поглед, който той хвърли през рамо към приближаващия лейтенант. Тя грабна Адам за ръката и го повлече към затвора, убедена, че независимо какво може да се случи, Мидълтън прави всичко възможно да им помогне. Нещо не беше в ред и то сигурно бе свързано със Сю-Елън и Джефри.

Като дърпаше Адам колкото сила има и без да изчаква шерифа, който вървеше зад тях, Таня успя да влезе в затвора секунди преди Сю-Елън и Джефри да ги настигнат. Адам бе сигурен, че никога не е виждал Мидълтън да се движи толкова пъргаво, както сега, когато той бързо го набута в една килия, блъсна вратата след него и заключи. Шерифът прибра ключа в джоба си и бързо седна зад писалището си, като веднага започна да пише нещо в дневника.

— Този човек е арестуван! — изрева Джефри като се втурна в канцеларията, а Сю-Елън затвори вратата след него.

— Да, знам — провлечено отвърна шерифът.

Този неочакван вятър охлади за малко ентусиазма на Джефри и по лицето му за миг се изписа стъписване.

— Аз арестувам Адам Савидж от името на армията на Съединените Щати! — обяви той авторитетно.

— Е, синко, просто трябва да си изчакаш реда. Този човек сега е мой арестант, а влезлият във владение е по-силен от закона.

— В какво го обвинявате? — запита Джефри.

— Аз също мога да ви задам този въпрос — контрира го шерифът. — Какви са вашите обвинения към него?

Джефри изглеждаше обезкуражен.

— Аз… аа… не съм сигурен какви ще бъдат точните обвинения — изрева той, — но имам свидетел, че Адам Савидж и вождът на чейените, известен под името Дебнещата пантера, са едно и също лице.

Шерифът Мидълтън погледна към Джефри, сякаш на лейтенанта току-що му бяха поникнали три глави. После, щом изненадата му отмина, той започна да се смее така гърлено, че се тресеше от главата до петите.

След няколко минути и голямо усилие той успя да се успокои.

— Страхотно, лейтенант! — избърбори той. — Така не съм се смял от години!

Джефри го гледаше с почервеняло от гняв лице:

— Аз не се шегувам — изрече през зъби той.

— Знам и затова е още по-смешно — изкиска се шерифът.

Сю-Елън реши, че е дошъл ред да извади нейния коз.

— Сър! — остро изрече тя, като гледаше Мидълтън право в очите. — Аз бях с Таня Мартин в селището на чейените през всичките онези месеци и този човек — тя посочи Адам, който се смееше лениво иззад решетките — е нейният мъж.

Шерифът Мидълтън й се усмихна мило, сякаш успокояваше дете.

— Разбира се, че й е мъж — съгласи се той. — Аз бях на сватбата им в събота.

Сю-Елън тропна с крак изнервено.

— Не, глупако! — изсумтя тя. — Той е индианският й мъж, Пантерата!

Мидълтън вдигна вежди:

— Разбира се, госпожице! А аз съм Джордж Вашингтон. Вие пък коя сте?

Готова да бълва змии и гущери, Сю-Елън изпищя и се опита да се успокои.

— Аз съм Сю-Елън Хаверик. Бях пленена по време на нападението, в което плениха и Таня, и знам какво говоря! Адам Савидж е Пантерата!

— Добре, но дори и да е, това не е престъпление — твърдо отговори Мидълтън.

В този момент се намеси Джефри.

— Но е престъпление да отвличаш жени и да ги използваш като робини и проститутки. Освен това племето, за което говорим, създава много проблеми и е обвинено в незаконни нападения над заселниците и армията на Съединените щати.

Таня не можа да се въздържи.

— А ти как ще наречеш клането в Уошита? Нима то не бе нападение без предупреждение! — извика тя. — Тези хора бяха мирни и тихи и си гледаха собствените дела, а само за няколко часа спокойното им село бе превърнато в окървавени, горящи руини.

Джефри я изгледа остро със сините си очи.

— Това бе военна операция.

Таня пое дъх отвратена.

— Нима е нормално за военните да убиват жени, деца и стари хора? Беше истинска кървава баня и вие и двамата го знаете.

— Хм — покашля се Том Мидълтън шумно. — За това не става въпрос тук, мисис Савидж. Мис Хаверик и лейтенантът твърдят, че Адам е индианския ви съпруг. Можете ли да кажете нещо по въпроса?

Таня погледна Джефри и Сю-Елън с убийствен поглед.

— Мога да кажа само, че Сю-Елън е стояла прекалено дълго на слънце! — бе краткият й коментар. — Разбира се тя, милата, наистина преживя много в лагера на чейените. Човек не би могъл да я вини, ако й е станало нещо с главата!

Лицето на Сю-Елън се изкриви от ярост, а Джефри изглеждаше така влуден, както само Таня можеше да разбере.

— Това е лъжа! — изпищя Сю-Елън и посочи с пръст Мелиса. — Мелиса знае! Тя също беше там!

Шерифът въздъхна и вдигна поглед нагоре.

— Я, да не би да сте си определили среща? — обърна се той към Мелиса и запита. — Е, мис Андерсън, можете ли да хвърлите светлина върху положението тук?

Мелиса погледна шерифа с големите си метличеносини очи, самото олицетворение на невинност, и отговори:

— Таня сигурно е права, сър. Сю-Елън като че ли е малко объркана. Със сигурност знам, че тя мрази Таня и би направила всичко, за да й навреди.

Сю-Елън се задави от гняв и не можа да произнесе и дума. Шерифът кимна мълчаливо след думите на Мелиса.

На Джефри гласът му, обаче, не беше се загубил.

— Знам какво се мъчите да направите, но това няма да мине. Мис Хаверик е напълно с разсъдъка си и аз ще докажа, че тя говори истината.

— Адам, какво ще кажеш за това? — попита Мидълтън. — Не си произнесъл нито дума.

Адам облегна лакът на една от решетките и като огледа всички мързеливо, каза:

— Да ти кажа право, Том, така съм изненадан, че нямам думи. Ти и Джъстин ме познавате от пеленаче. Ако някой ме познава, то това си ти.

— През живота си не съм чувал толкова смешно нещо — добави Джъстин. — Адам и аз сме израсли заедно! Всички познават Ракел Савидж и много хора си спомнят, че когато тя и баща й дойдоха тук от Санта Фе, Адам беше още бебе. Всички знаем, че мъжът й е бил англичанин, а нейният род — испански. Не мога да си представя как някой може да твърди, че е бил чейен, а на всичкото отгоре — и вожд!

Роберто също се изправи в защита на Адам.

— Адам е мой братовчед и аз също го познавам от малък. Това, което казвате, е смешно и безсмислено. То е направо абсурдно!

Мидълтън изпусна облак дим от пурата си.

— Е, лейтенант, нали разбирате. Джъстин е прав. Толкова хора в Пуебло познават Адам от дете. Той е израснал сред тях. Мисля, че нямате никакъв шанс с вашите измислени обвинения. Те няма да издържат пред никой съд.

Джефри ги изгледа злобно — сините му очи сякаш изпускаха пламъци.

— Ще видим — заплаши той. — Изпратил съм човек до форт Лайън за заповед да го изправим пред военен съд, а там вие нямате никаква власт. Това е работа на войската и мисля, че ви е известно отношението на генерал Кастър и генерал Ханкок към индианците.

— Първо трябва да докажеш, че съм индианец — напомни му Адам.

Джефри се изхили и приспи очи от злоба.

— Няма да е много трудно да сторя това пред един военен съд, чийто състав направо гори от желание да обеси някой мръсен червенокож. Освен това има и други, които знаят как изглежда Пантерата. Сигурен съм, че майор Уинкуп, който отговаря за чейените, лесно ще го разпознае.

Благодарение на силната си воля, Таня успя да прикрие шока от последното изявление на лейтенанта. За пореден път тя благодари на Пантерата за безкомпромисното обучение. Благодари и на бога за това, че Мелиса точно в този момент стоеше с гръб към Джефри и Сю-Елън и успя някак си да потисне неволното си възклицание, преди някой да я забележи. Лицето на Адам остана безизразно.

Мидълтън се намръщи и се почеса по бузата.

— Мислех, че Уинкуп е във Вашингтон, зает с възхвала на клането при Уошита.

— Беше! И какво ли спечели от цялата работа този глупак? — не можа да се въздържи Джефри. — Очакваме да се върне всеки момент. Междувременно имам намерение да държа под око господин Савидж и да повдигна нужните обвинения срещу него.

— Както вече споменах, ще трябва да изчакате първо аз да свърша с него, дори и да имате разрешение да го арестувате още днес.

Джефри кимна сковано:

— Разбира се, стига да знам къде мога да го намеря и повярвайте ми, шерифе, много внимателно ще следя нещата. Възнамерявам да поставя няколко от моите хора около затвора, за да съм сигурен, че той няма да изчезне.

— Само дръжте хората далеч от затвора и гледайте да не ми се мотаят из краката. Няма да търпя някакви си зелени всезнайковци да ми се месят в работата, камо ли да ми нареждат — сряза го Мидълтън. — А сега изчезвайте оттук. Имам си друга работа и не мога цял ден да се занимавам с вашите глупости.

— Аз ще се върна! — предупреди го Джефри и тръгна да излиза, като подкара възмутената Сю-Елън пред себе си.

Дълго след като двамата излязоха, никой не проговори. Най-сетне Мелиса въздъхна и сякаш ги извади от вцепенението, в което бяха изпаднали.

— Адам — обърна се Таня разтревожено.

Той протегна ръка през решетките да погали лицето й и тъмните му очи се взряха в нейните.

— По-късно — каза тихо той. После повиши глас и се обърна към шерифа: — Мисля, че трябва да ми обясниш нещо, Том.

Шерифът се ухили:

— Чудех се кога ли ще се сетиш за това. Трябва да се извиня, но всъщност аз ти направих услуга.

— Том, ако твоята представа за услуга се състои в нанасяне на ненадейни удари, то запази си я за някой друг за в бъдеще.

— Е, и ти не ми остана длъжен — отвърна Том и поглади с ръка корема си. — Добър удар имаш.

— За какво говорите? — попита Джули озадачена.

— Това беше най-доброто, което можах да измисля в момента — обясни шерифът. — Натъкнах се на тези двамата тъкмо когато онази госпожица Хаверик плещеше разни глупости за Адам. Лейтенантът я гледаше в очите и попиваше всяка нейна дума. Трябва да ви кажа, че изражението му бе твърде кръвожадно. Достатъчно ми беше да го погледна, за да разбера, че не е на себе си и може да извърши някоя глупост. Точно тогава го чух да й казва, че вече има достатъчно доказателства, тоест може да те арестува и с най-голямо удоволствие да те обеси.

Изчаках само още миг, за да разбера какво друго иска да знае и когато тя му каза, че те е видяла на родеото, хукнах да ги изпреваря.

— Но защо трябваше да арестуваш Адам? — попита Мелиса. — Не можеше ли просто да го предупредиш или да кажеш на Джефри да не се занимава с него. Цялата тази работа е направо налудничава.

— Действията ти наистина бяха малко пресилени — намеси се и Джъстин.

Мидълтън изгледа недоумяващ и леко раздразнен Джъстин.

— Синко, ти си адвокат, а изглежда не мислиш. Ако Янг бе намерил Адам преди мен, той щеше да го арестува по силата на своите правомощия и тогава не бихме могли да направим нищо, даже и да повикахме съдия. Въпросът щеше да бъде от компетенцията на военните. Обвиненията — измислени, свидетелите — не повече от един-двама, а съдебните заседатели — предубедени. Процесът щеше да е военен и щяха да го обесят, преди да разберем. Нямаше да има никакво значение фактът, че и лейтенантът, и момичето са напълно откачени. Щеше да е тяхната дума срещу неговата — ако изобщо му дадяха възможност да се изкаже и никой от нас нямаше да бъде допуснат до процеса, ако правилно съм разбрал лейтенанта. Тук нещата са много по-различни, отколкото на изток, където един процес може да се проточи безкрайно. По тези места ние си имаме работа с шепа кавалеристи, изгарящи от желание да докажат своето превъзходство над диваците, като гонят Михаля, за да си спечелят слава. Някои от командирите им са току-що пристигнали от източните щати и нищо не разбират. Те не биха могли да различат сиукс от команч, а хич не ги е грижа. На тях им стига да изглеждат добре, да получат повишение и да се измъкнат от тук с индиански скалпове. Това е единственото, което ги интересува. Виждал съм някои от тези празноглавци да се фукат, като размахват индиански скалпове, които много добре знам, че са на някое дете или на жена, но в никакъв случай не и на войн — Мидълтън въздъхна и поклати глава отвратен. — Не искам да кажа, че изпитвам кой знае какви приятелски чувства към индианците, но една кавалерия от празноглави войници и офицери, жадни за слава, не струва много повече. Печените офицери, които разбират нещо от индианци, се срещат твърде рядко, а такива като лейтенант Янг създават по-скоро бъркотии. Онова, което искам да ви кажа, е следното: в момента отново започват неприятности с индианските племена и поради тази причина лейтенантът много би спечелил, ако може да докаже, че е заловил един индиански вожд. Омразата се разпалва и войниците са се втурнали да вземат скалпове, откъдето могат. Много биха искали да започнат от някого, а аз в никакъв случай не бих искал това да си ти, Адам. Няма да има никакво значение, че цялата история е пълна измислица. Никой няма да обърне внимание на факта, че половината град те знае от дете и би те бранил със зъби и нокти. Ако това ще им донесе слава, военните биха обесили и самия президент Грант без съд и присъда. Те биха те арестували, съдили и приключили с теб, преди да успееш да предприемеш каквото и да било.

Роберто се бе приближил към прозореца.

— Лейтенант Янг явно не си губи времето. Вече е поставил постове. Какво ще правим сега?

— Трябва да измислим начин да измъкнем Адам от града, преди Янг да е получил разрешение от висшестоящите да го арестува — отвърна Мидълтън. — Вие и без това възнамерявахте да пътувате, така че това няма да промени много плановете ви. А междувременно ти ще останеш мой „затворник“.

— О, господи! — прошепна Таня изумена. — Докато Джефри се разхожда наоколо и вдига шум, Адам трябва да стои тук като мишка в капан. Не е честно!

— Не се притеснявайте, мисис Савидж — опита се да я успокои Мидълтън. — Ще измислим нещо.

— Надявам се да оскубем косата на Сю-Елън и да разкъсаме гадното сърце на Джефри Янг — подхвърли тя. — Бих могла и двамата да ги убия, без да ми мигне окото.

— Таня! — заповедническият тон на Адам я накара да се овладее. — Отведи децата вкъщи. Те са гладни и изморени.

Тя кимна безмълвно.

— Джъстин, ти ще обясниш на майка ми и на семейство Мартин какво се е случило. Кажи също и на баща си. Може би той ще измисли нещо.

— Разбира се, Адам.

— Роберто, надявам се ще се грижиш за Таня и момчетата. Джефри си е поставил за цел да има Таня, а той е твърде луд и непредвидим, така че внимавай.

— Ако трябва, живота си ще дам за тях — обеща той.

Том Мидълтън се покашля и рече:

— Всички вие изчезвайте сега, за да можем ние с Адам да помислим спокойно. Достатъчно грижи ми създадохте днес.

Таня направи две стъпки, но спря и се обърна към Адам. В очите й блестяха сълзи.

— Ще те измъкна от тук, скъпи. Кълна се! А някой ден ще накарам Джефри да си плати за всичко — едва сега тя си тръгна с гордо изправена глава.

Като стигна до дома си, Таня без учудване забеляза, че Джефри бе поставил постове и тук. Макар че Адам бе в затвора, лейтенантът явно искаше да бъде сигурен, че тя няма да избяга.

Джъстин обясни накратко какво се бе случило на роднините на Таня и се прибра, за да говори с Ракел и баща си.

Едуард побесня. Останалите бяха шокирани. Докато Таня седеше мълчаливо и се ядосваше вътрешно, проклинайки Джефри, Едуард вилнееше из къщата, давайки воля на гнева си.

Сервираха вечерята, но никой не хапна почти нищо и Таня сложи децата да си легнат. Скоро след това пристигнаха съдията Кер, Джъстин и Ракел и всички се събраха в салона, за да обсъдят неочакваното развитие на нещата.

— Шерифът предложи да се опитаме да измъкнем Адам от града, без да забележи лейтенанта — съобщи им Роберто и добави: — Това трябва да стане преди Янг да е получил разрешение за арест от форт Лайън.

— Ами ако не успеем? — попита Ракел разтревожена. — Какво ще стане, ако го арестуват? Том не може да го държи вечно в предварителния арест.

— Ще трябва да се борим срещу лейтенанта и Сю-Елън — каза Джордж. — Колкото и огромно да е желанието на военните да си отмъстят на индианските племена, те все пак не могат да не разберат, че този случай е прекалено абсурден. Освен това можем да изтъкнем факта, че Джефри се е вманиачил да се ожени за Таня, а Сю-Елън я мрази от дъното на душата си.

— Дали изобщо ще имаме възможност да кажем каквото и да било на един военен процес? — попита Джъстин колебливо. — Том като че ли мисли, че ако те се доберат до Адам, ще последва закрита военна процедура.

Съдията Кер смръщи вежди:

— Страхувам се, че той е прав, а освен това чух, че генерал Кастър се е върнал във форт Лайън и прегрупира силите си.

Таня простена:

— Джефри бе в неговата част, когато нападнаха селото край Уошита и изглежда двамата са на едно и също мнение по въпроса за индианците. Според тях единственият добър индианец е мъртвият индианец.

Мелиса кимна отчаяно.

— Да, а освен това Джефри спомена, че ще се опитат да открият майор Уинкуп, за да идентифицират Адам.

Мелиса, Таня и Ракел си размениха загрижени погледи, изпълнени с опасения. Те бяха единствените, които знаеха истината.

Съдията Кер забеляза погледа, който си размениха жените, и се намръщи още повече.

— Това не би трябвало да бъде проблем, нали? — каза той. — Доколкото знам Уинкуп винаги е правил всичко в интерес на индианците. Освен това той ще потвърди със сигурност, че Адам не е чейен. Неговото пристигане ще бъде отговора на молитвите ни — той огледа внимателно пребелелите лица на останалите, усещайки учудването им. — Е, не е ли вярно? — настоя съдията.

Тъй като никоя от тях не потвърди, изразът на лицето му определено стана загрижен.

— Ракел, Таня, Мелиса — обърна се към тях грубо, — ще дойдете ли в библиотеката да поговорим и да обсъдим нещо, което е жизненоважно и което току-що ми хрумна? — и продължи след неохотните им кимвания — Джъстин, може би трябва да дойдеш и ти.

Щом влязоха в библиотеката, той се нахвърли върху тях:

— Добре! Имам предчувствие, че не сте ми казали нещо важно, някаква тайна, която споделяте вие трите и започвам да си мисля, че има нещо вярно в тези обвинения. Прав ли съм? — очите му се впиха в лицето на Ракел очаквателно.

Тя кимна виновно.

— Да, Гарфийлд. Вярно е — гласът й премина в ридание, тя скри лице в дланите си и заплака. Джъстин изглеждаше като побъркан.

— Но как е възможно? Адам и аз сме израсли заедно. Познаваме се цял живот!

— Не съвсем — бързо каза съдията. — Ракел, баща й и синът й дойдоха в Пуебло, когато Адам беше бебе. Всички приехме без въпроси обяснението на Ракел, че покойният й мъж е бил англичанин. Така ли беше, Ракел? — тонът му бе внимателен, но настоятелен.

Ракел въздъхна и вдигна глава да го погледне.

— Излъгах. Бащата на Адам бе вождът на индианците Бяла антилопа. След като ме върна при семейството ми, баща ми реши да доведе мен и Адам в Пуебло, за да избегнем клюките. Всяко лято, когато вие мислехте, че Адам е при семейството ми в Санта Фе, той ходеше при баща си в индианското селище. Той израсна, научавайки се да води два съвсем различни начина на живот и преди пет години реши да остане при индианското си семейство завинаги — или поне докато аз мога да се справям с ранчото сама. Помъчих се да го разбера, въпреки че се възпротивих. Това е съдбата му: в жилите му тече индианска кръв.

— Мили боже! — тихо възкликна Джъстин. — Значи Сю-Елън е права? Той е индиански вожд и мъжът на Таня — Пантерата! — обвиняващият му поглед премина от Таня към сладката му мамеща го годеница.

Мелиса кимна мълчаливо, а сините й очи молеха Джъстин да й прости.

Таня бе по-нежелаеща да търси прошка. Непримиримата й гордост бе по-силна.

— Да, Адам и Пантерата са един и същи човек, а Хънтър и Марк са наши синове. Нима повярвахте, че след като съм твърдяла, че така обичам мъжа си, ще се хвърля толкова лесно в ръцете на непознат?

— Кой друг знае? — попита съдията Кер.

— Никой. Сю-Елън, Мелиса и аз сме единствените оцелели пленнички. Разбира се, майор Уинкуп ще го познае, ако го види.

— А Роберто и останалите ви роднини? — попита той Ракел.

Тя поклати глава.

— Само баща ми знаеше. Той не е казвал на никого от семейството.

— Вероятно сега ще трябва да кажем на Роберто. Как мислиш, ще ни помогне ли, или ще се обърне срещу нас? — с това изявление Джъстин оповести своята преданост към приятеля си от дете.

— Ще помогне.

— Вероятно ще трябва да съобщим и на твоето семейство — каза на Таня съдията Кер. — Те имат правото да знаят. Как ще реагират, Таня? Ще предадат ли Адам? — очевидно съдията също искаше да помогне на дългогодишните си приятели.

— Не знам — отвърна Таня. — Струва ми се, че трябва да опитаме и се надявам, че ще разберат. Те опознаха Адам. Харесват го и го уважават, фактът, че има индианска кръв, не би трябвало да промени нещата.

— Не би трябвало, но би могло — предупреди сериозно съдията. — Джъстин и аз познаваме Адам от много по-дълго време. Това ни идва като изневиделица, но ние знаем, че Адам е добър човек и качествата му заслужават респект. Това че е чейен, не променя добрия човек, когото ние познаваме.

— Може би вие лично трябва да кажете на моето семейство — предложи Таня. — Не е лесно да се обяснява, когато сърцето е по силно от разума. Те ще са на ясно, че защитавам Адам, защото го обичам, но вие ще го защитавате, защото го познавате и му се доверявате.

 

 

Както се очакваше, отначало Едуард едва не получи удар, Сара бе на ръба на припадъка, а Джули се раздираше между възмущение и лоялност към новия съпруг на Таня. Роберто прие новината за братовчед си без въпроси и предложи помощта си. Джордж само кимна и запали лулата си, а Елизабет се усмихна, сякаш искаше да каже: „Трябваше да се досетя.“ Джереми бе възхитен и трябваше да го накарат да се закълне да мълчи, въпреки че за него щеше да е страхотно да разкаже на приятелите си.

След първоначалните реакции Сара бързо се примири и дори се зарадва, че Хънтър и Марк ще израснат с истинския си баща и че Таня се е събрала отново с човека, когото наистина обича. С малка помощ от страна на съдията Кер и Ракел, Едуард най-накрая прие нещата по-спокойно, разбирайки, че този Адам, когото той бе започнал да уважава, е добър човек и нямаше значение дали е бял, индианец или и двете.

След като се обединиха в усилията си да спасят Адам, сега те трябваше да измислят план. Изморени и емоционално изтощени, те се отказаха да мислят повече тази вечер и решиха, че ще направят това по-добре, когато отпочинат.

На следващата сутрин Таня още не бе измислила подходящ план, но мозъкът й бе бистър. Независимо от всичко, все още имаше определени неща, които можеха да бъдат направени. Сега, след като семейството й знаеше, че тя и Адам се завръщат в лагера на индианците, нямаше смисъл да се преструват, че заминават на дълго пътешествие из Европа. Таня започна да подготвя подходящо облекло за себе си, Адам и синовете им. Тя опакова изсушени плодове и месо, пълнеше торби и приготвяше необходимите инструменти и сечива, които щяха да им бъдат нужни при бягството.

Тъй като наоколо все още стояха зорките постове на войниците, Таня се чудеше как ще успее да измъкне тайно конете от конюшнята на чичо си и да ги отведе на по-удобно място. Случайно тя зърна тенекия с вар, предназначена за задната веранда, и в главата й се роди план. Като повика Джереми на помощ, започна работа. Тъй като знаеше, че присъствието й за по-дълго време в конюшнята би предизвикало съмнение, бе решено, че Джереми ще отиде там, уж да почисти на конете. По указание на Таня той боядиса в бяло трите крака на черния кон на Адам и му направи бял белег на челото. После намаза с орехов байц Житното зрънце и тя стана тъмно кафява.

Последната част от плана бе най-трудна. Щом падна мрак Ракел и Джъстин оставиха собствените си коне в конюшнята и излязоха с маскираните Житно зрънце и Сянка. За щастие, стражите не забелязаха нищо в сумрака, тъй като се стремяха да познаят само ездачите. След това Ракел и Джъстин оставиха конете у съдията Кер, откъдето можеха да бъдат взети незабелязано.

Сега, след като конете и основният багаж бяха готови, всичко, което оставаше, бе Таня, Марк и Хънтър да излязат незабелязано от прилежните си пазачи и да измъкнат Адам изпод носовете на неговите — нещо не много лесно, особено като се има предвид, че Джефри дебнеше всяка стъпка на Таня. На следващата сутрин Роберто я придружи до затвора на свиждане на Адам. След като тя му обясни какво правят, те обсъдиха възможните начини за бягство, но никой от тях не бе достатъчно подходящ. Междувременно съдията Кер използваше влиянието си пред високопоставени личности в щата, но без полза. Като че ли никой нямаше властта да се меси и да влияе на работите на военните.

Когато излизаха от затвора, към тях се приближи Джефри. Таня усети как до нея Роберто се стяга, готов да я защити и макар че му бе благодарна, не искаше да дават повод на Джефри да арестува и него. Реши, че ще бъде най-добре да не му обръщат внимание, ако е възможно.

С високо вдигната глава и изправени рамене тя мина покрай него, без да го гледа, вървейки бавно към къщи. Без да се смущава, Джефри вървеше успоредно с нея. С ъгълчето на очите си тя забеляза гадната му усмивка, когато той се обърна към нея:

— Мислеше, че ще се измъкнеш, а, Таня, скъпа? Е, благодарение на Сю-Елън картите се обърнаха.

— Разкарай се, Джефри! — изсъска тя.

— Таня, мила, ще бъде по-добре да се държиш мило с мен. Животът на някой, който ти е скъп, скоро ще бъде в ръцете ми. Това, което ще му се случи, напълно зависи от теб.

Това я накара да спре и да се обърне към него.

— Може би ще ми обясниш какво точно искаш да кажеш с това?

Той разпери ръце в невинен жест, а лицето му бе маска на фалшива искреност.

— Толкова е просто, Таня. Ако успееш да разтрогнеш брака си и да се омъжиш за мен преди делото срещу Савидж, без съмнение ще уредя той да бъде освободен. Ако ли не, той със сигурност ще намаже въжето и ти ще станеш вдовица. Разбира се, синовете му не влизат в пазарлъка — аз няма да ги приема. Ще трябва да се отървеш от тях.

Златистите й очи го стрелнаха злобно.

— Никога няма да ти принадлежа, Джефри! Никога! Ако не беше луд, щеше да разбереш това досега. Ти си съвсем луд. Ако не те мразех толкова много, сигурно щеше да ми е жал за теб.

— Кучко! — избухна той и я сграбчи за ръката. — Ще съжаляваш за тези думи! Ще платиш за всяка обида, която си ми нанесла! — едновременно с думите си той я раздруса, сякаш тя бе парцалена кукла и спря едва когато пистолетът на Роберто се опря в ребрата му.

— Махни мръсните си ръце от жената на братовчед ми! — заповяда той.

Джефри я пусна и погледна Роберто с презрение.

— Ако ме застреляш, ще те арестуват на петата крачка.

Роберто се усмихна злобно, зъбите блестяха на фона на тъмното му лице, очите му сипеха огън.

— Това може и да е вярно, но ти вече ще си мъртъв и кръвта ти ще се стича към ада — тихите му и бавни думи имаха тежестта на тържествена клетва.

Джефри отстъпи.

— Помисли върху това, което ти казах, Таня. Времето ти изтича. И не опитвай нищо. Наблюдавам всичко, дори и копелетата ти. Ако забележа нещо подозрително, няма да е трудно да те накарам да съжаляваш. Синовете ти ще платят първи, а после и индианският ти любовник — Той се завъртя на пети и се отдалечи.

Роберто и Таня се спогледаха разтревожено.

— Мисля, че трябва да намерим начин да отведем синовете ти на безопасно място — каза Роберто. — Въпреки че Кит ги пази, не се чувствам много спокоен.

— Аз също — съгласи се Таня. — Той е така побъркан, че трудно може да се предвидят мислите му.

Идея как да се запазят децата даде Ракел. Същият ден тя изпрати Роберто до ранчото и той се върна в града късно през нощта.

Ранното утринно слънце блестеше в косите на Таня, която слизаше с леки стъпки по предните стълби, като носеше огромна кошница в ръцете си.

— Извинете, мадам, но трябва да ми покажете какво има в кошницата — спря я един от стражите.

Тя го изгледа, но спря.

— Ако не знаете, да ви кажа, че след два дни ще има сватба — твърдо отвърна тя. — Нося тези баници на Емили Кер за сватбата.

Войникът повдигна карираната покривка и подуши одобрително.

— Ябълки и боровинки — въздъхна той. — Наистина мирише приятно — след тези думи той я остави на мира, но гледаше, докато тя влезе в дома на Кер.

След известно време той видя как тя се връща обратно. Докато минаваше покрай него, той зърна няколко яйца изпод покривката.

— Изкачвайте се внимателно по стълбите, мадам — предупреди я той внимателно. — Яйцата може да изпаднат.

Тя кимна безмълвно и се размина с Джъстин и Роберто на вратата, които влачеха един огромен куфар.

— Накъде сте тръгнали с това нещо? — подвикна тя след тях.

Джъстин се ухили мрачно:

— Това е само малка част от безценните вещи на Мелиса — пошегува се той. — Още няколко курса и ще започна да залитам в църквата.

Постовите се засмяха.

— Не е лесно да се жениш! — намигна единият.

До къщата на семейство Мартин бе докарано още нещо тази сутрин. Елизабет спря фургона пред главния вход. На седалката до нея бе закрепен огромен сандък. Джули и Мелиса излязоха тичешком отвътре. Мелиса стигна първа до фургона и отвори капака на сандъка. С радостен вик тя бръкна вътре, извади прекрасна жълта рокля и се завъртя грациозно, като я държеше пред себе си.

— О! Прекрасна е, Елизабет! Вътре ли е останалият ми чеиз? Направила ли е всичко?

Елизабет се усмихна снизходително, а острите й очи забелязаха глупавите усмивки по лицата на войниците.

— До последния шев — каза тя. — Но скъпа, мисля че трябва да разгледаш нещата си насаме. Помогни ми да внесем тези неща вътре.

Джули и Мелиса внесоха сандъка в къщата между войниците, а Елизабет закара фургона отзад.

Вътре няколко разтревожени човека въздъхнаха облекчено, докато помагаха на малкото чернокосо момче да излезе от сандъка.

— Здрасти, hola, Пепито — поздрави го Роберто. — Беше тих като ratoncito, малка мишчица.

Момчето се засмя и малките му бели зъби блеснаха върху маслиненото лице.

— Тук ли е Фелипе?

— Да, той пристигна в кошница с яйца тази сутрин и сега си дремва.

Пепито кимна.

— Той още е бебе. Аз вече не спя следобед — заяви той гордо.

Ракел се втурна в стаята.

— Чудесно! Надявах се да пристигнете без проблеми — каза тя, като видя Пепито. — Добре, че Ана и Селена ни дадоха децата за няколко дни — и като се обърна към Таня, тя продължи: — Хънтър и Марк си прекарват чудесно с Емили Кер. Тя вече започна да ги глези — и добави: — Не се тревожи, Таня. Там ще са в безопасност, а и няма да стоят дълго.

— Така стана най-добре — обади се Сара. — Сега, когато решиш да тръгнеш, момчетата ще те чакат. Отдалеч Пепито и Фелипе могат да минат за Хънтър и Марк и Джефри няма да разбере нищо.

— Знам — съгласи се Таня, — но в едно нещо Джефри беше прав. Времето тече много бързо. Трябва да измислим как да спасим Адам.