Катрин Харт
Нежна грубост (24)

Глава двадесет и четвърта

Първият ден на юли дойде светъл и слънчев. Небето бе безоблачно синьо и в далечината ясно се открояваха върховете на планините. Подухваше лек ветрец, така че горещината не беше непоносима. Даже Таня специално да си бе поръчала такова време за сватбата, едва ли щеше да се случи по-хубав ден.

Церемонията бе определена за единадесет часа в градината на съдията, тъй като времето беше прекрасно. След това бе предвиден лек обяд и празненство, като младата двойка щеше да има достатъчно време за пътуването си до ранчото. Двамата щяха да прекарат там два дни и да се върнат в града за празниците по случай четвърти юли, както и за сватбата на Мелиса и Джъстин, която щеше да бъде няколко дни по-късно. През това време възнамеряваха да приключат с приготовленията за предстоящото пътуване.

Тази сутрин в къщата на семейство Мартин цареше пълен хаос, но Таня бе странно спокойна. Това вероятно се дължеше на факта, че тя се смяташе за омъжена за Адам от три години насам. Нямаше нужда да се тревожи излишно дали няма да сгреши нещо.

Сара се щураше наоколо като подлудяла пеперуда. Непрекъснато даваше все нови поръчки на Джереми, който трябваше да ходи безброй пъти до съдията да проверява за какви ли не подробности и Таня беше сигурна, че момчето е направило пътека до там през дворовете на съседите.

Най-сетне всичко бе напълно готово и все още имаше половин час до определеното време. Таня се възхищаваше на Хънтър, който, облечен в костюм, бе като миниатюрно копие на баща си. Той стоеше гордо до баба си и черната му коса поне веднъж бе сресана както трябва. Елизабет се грижеше за Марк, който, въпреки своите осем месеца, трудно можеше да бъде удържан на едно място. За първи път обут в панталонки, той щеше да наблюдава церемонията от скута на леля си. В очите на Таня проблеснаха сълзи на радост и гордост, като гледаше двете прекрасни деца, които Адам й бе подарил.

Тя за последен път хвърли поглед към огледалото. Дългата бяла рокля с дантелени ръкави и бродирана горна част бе истинска прелест. Сребърните гривни, с които тя отказа да се раздели дори и на този ден, едва прозираха под плътните маншети. Златистата й коса бе прибрана отстрани с две шноли от слонова кост, притежание на Елизабет, а назад се спускаше свободно на блестящи вълни под раменете и донякъде бе закрита от нежния булчински воал.

Роклята бе нова, шнолите взети назаем. В деколтето си носеше скрита копринена кърпичка от прапрабаба си, а на бедрото — син жартиер. Сара настоя в обувката си Таня да сложи чисто нова монета, за да спазят напълно поверието. Няма смисъл да се добавя, че на Адам бе напълно забранено дори само за миг да зърне булката си преди ритуала.

При първите акорди на рояла, Таня взе букета от бели и жълти розови пъпки и застана до баща си. Всички впериха поглед в Джули, която, облегната на ръката на Роберто, се зададе откъм долния край на градината по покритата с цветни листчета алея. След тях по същия път минаха Мелиса и Джъстин. Най-сетне Таня тръгна спокойно с царствена походка към Адам, който с блеснали черни очи я очакваше до съдията Кер.

Докато вървеше с баща си към Адам, през главата на Таня минаха много мисли. Нейният любим я очакваше, изгарящ от нетърпение още веднъж да я нарече своя съпруга. Той бе невероятно красив в костюма и жилетката от брокат и въпреки това тя не можеше да не го сравни с онзи снажен войн с бронзов загар в богато украсени дрехи от еленова кожа, който за пръв път я нарече своя жена в индианския ритуал. Честно казано, Таня го предпочиташе като Дебнещата пантера и смяташе сватбената церемония на чейените за по-хубава.

Този път на бъдещия й съпруг я повери баща й Едуард. Преди няколко години същото стори Черния чайник. Тогава те се заклеха във вечна вярност пред шамана. Днес щяха да го направят пред съдията Кер. Очите й се премрежиха от сълзи, като си спомни онези прекрасни люде, така жестоко избити от сънародниците й, и отправи мълчалива молитва към небето в тяхна памет.

Баща й постави ръката й в ръката на Адам и тя се сепна. Двамата се обърнаха към съдията, който започна официалната си реч.

Таня слушаше думите на съдията Кер и в същото време осезателно чувстваше присъствието на Адам до себе си. Ръката му стискаше нейната спокойно и уверено и й даваше сила. Миризмата на одеколона му се смесваше с уханието на цветята и собствения й парфюм. До слуха й като на сън достигнаха традиционните слова на съдията.

— Ако сред тук присъстващите има някой, който може да посочи някаква причина, поради която този брак да не може да бъде сключен, моля да я назове сега!

Въпреки че Джефри не беше поканен и тя бе сигурна, че той не е сред присъстващите, Таня усети как стомахът и се свива от притеснение. Адам стисна ръката й по-силно, но за тяхно облекчение, нямаше никакви възражения.

Съдията се обърна към Адам:

— Адам Савидж, съгласен ли сте да вземете тази жена за законна съпруга…

— Да — прозвуча уверено гласът на Адам.

Съдията се обърна към Таня и повтори въпроса си.

— Да — каза тихо тя.

Адам се обърна към нея и каза:

— Аз, Адам, взимам теб, Таня, за законна съпруга.

След него й тя се закле, а после двамата с тържествен глас повтаряха познатите думи след съдията.

— В добро и зло, докато смъртта ни раздели.

Адам пусна ръката й, за да вземе от Джъстин пръстена. Изпаднала сякаш в транс, припомняйки си същия този миг от преди три години, Таня гледаше как Адам слага сватбената халка на пръста й. Ръката му се плъзна по китката й и докосна медната гривна и тя разбра, че той също си припомня онзи ритуал и отново се врича във вечна вярност и любов.

Гласът на съдията ги върна към реалността.

— … Обявявам ви за законни съпрузи. Можете да целунете булката.

С горящи от обич очи, Адам се наведе да я целуне. Церемонията приключи и гостите се събраха за поздравления. Всички ги целуваха и им желаеха много щастие.

За да се спести време, подаръците бяха изпратени предварително в ранчото. Освен това, макар и малко необичайно, Таня бе решила да хвърли букета и жартиера си преди обяда, за да могат двамата с Адам да се измъкнат незабелязано при първа възможност.

Щом преминаха първите вълнения, двамата младоженци се вмъкнаха в къщата и изкачиха част от стълбището. Наобиколена от нетърпеливи девойки, Таня се извърна с гръб и хвърли букета си през рамо. Настъпи невъобразима суматоха, преди да се разбере коя бе успяла да го хване. Тъй като всички знаеха, че сватбата на Мелиса предстои, очакваше се тя да бъде щастливката, но за голяма изненада, Джули бе тази, която се оказа с букет рози в ръце и странно изражение върху красивото си лице.

След кратко боричкане Адам успя да смъкне жартиера от бедрото на Таня сред весела гълчава от страна на младежите и срамежливото подхилкване на девойките и го вдигна високо над главата си.

— Какво давате за това синьо богатство? — провикна се той към ергените.

— Един долар! — предложи някакъв ентусиаст. Приятелят му го сръга в ребрата:

— Някакъв мижав долар! Аз ще ти дам два.

— Три!

Таня се бе изчервила, но не преставаше да се смее и направи опит да си вземе жартиера.

— А, не, скъпа! — вдигна придобивката по-нависоко Адам. — Не се опитвай да нарушаваш правата ми на младоженец.

— Трябва да го хвърлиш, а не да го разиграваш на търг! — напомни му тя, като се правеше на обидена.

— Така е по-интересно. Трябва да стане весело. Хайде, продължавайте — обърна се към своята публика той.

— Четири долара.

— Пет!

— Ти си дръж жартиера, а пък аз ще взема булката — осмели се да предложи един смелчага.

Адам се засмя и поклати глава.

— За нищо на света, Хари! Аз вече имам обещани пет долара за него!

Наддаването стигна до дванайсет долара.

— Дванайсет — обяви Адам. — Има ли нови предложения? — попита той и завъртя жартиера на пръста си. — Дванайсет първи път, дванайсет втори път…

В този момент Роберто излезе напред.

— Аз давам повече — заяви той и подхвърли във въздуха златна монета. Адам протегна ръка да я хване, а Роберто взе две стъпала наведнъж и грабна жартиера от ръката му.

Адам се засмя и погледна златната монета в дланта си.

— Продаден! На мъжа, който предложи двайсетдоларова златна монета.

Всички се засмяха, когато младоженецът потупа Роберто по гърба с думите:

— Носи го със здраве, братовчеде.

Младежът се изчерви до ушите и се ухили глупаво, но не каза нищо. Точно в този момент Таня мерна сестра си и се зачуди защо ли е толкова бледа.

Малко по-късно, тъкмо когато младоженците отидоха отново при гостите си и се приготвиха да седнат на официалната маса, съдията Кер ги извика настрани.

— Трябва да поговоря с вас. Елате в кабинета ми — каза той и ги поведе към къщата. Отвориха вратата на кабинета и с изненада видяха, че вътре ги очакват Роберто и Джули. Ракел също бе там и крачеше неспокойно напред-назад.

— Какво става? — попита Адам.

Съдията се покашля и обяви:

— Джули и Роберто ме помолиха да ги оженя.

Лицето на Таня грейна.

— Но това е чудесно! — възкликна тя. — Кога? Знаят ли майка и татко?

Джули я погледна с умолителен поглед и цялата се разтрепери.

— О, Таня! Не зная как да им кажа!

— Не разбирам.

— Аз пък започвам да загрявам — каза Адам. — Хайде да видим! Искате да се ожените сега и колкото по-скоро, толкова по-добре, така ли?

— Да — отвърна Роберто решително.

Таня зяпна от учудване.

— Да, да! — възкликна Ракел. — Направо съм бясна. Какво да кажа на родителите ти? Те ми повериха Джули, а тази змия тук — тя размаха ръка към Роберто, — трябваше да я пази. И той я пазеше, даже твърде добре, само дето не опази честта й.

Джули вече плачеше, а Роберто седеше до нея като истукан със стиснати юмруци.

— О, Джули! — засмя се тихо Таня и бързо прегърна сестра си. — С това светът не свършва! Нито сте първите, нито последните, които консумират брака си преди церемонията.

— Съжалявам — измрънка Джули. — Провалих ти сватбата.

— Ами! Чакай сега да видим какво да измислим. Ти си само на седемнайсет, така че трябва да имаме разрешението на нашите, но мисля, че при дадените обстоятелства те няма да се противят — тя обгърна с поглед всички присъстващи. — Съдията е тук, цветята все още не са увехнали, фотографът чака, а всички ние сме облечени официално. Гостите и шампанското също са налице. Какво остава? Да съобщим на мама и татко!

— Ти много бързо реши проблема — рече Адам сухо и се засмя на онемелия Роберто.

— О! Не искахме да се натрапваме на този ден, толкова важен за вас! — заизвинява се Джули. — Освен това как бихме могли да обясним такова внезапно решение на всички тези хора?

Таня пое дъх възмутено.

— И след четири дни да кажеш, че се жениш, пак ще ги смаеш. Сега поне можем да обявим, че сме решили да се ожените, защото е по-удобно церемонията да бъде и за двете ни, особено като се има предвид, че ние с Адам заминаваме и вероятно ще отсъстваме дълго, а аз в никакъв случай не бих искала да пропусна сватбата на сестра си. Така ще спестим много време и грижи на мама, а и доста разходи на татко. Освен това много сестри постъпват така, а занапред ще празнуваме годишнините заедно.

— Колко благородно от твоя страна, Таня, че ни предлагаш да споделим твоя празничен ден. Надявам се Адам да е на същото мнение — каза Роберто и погледна към братовчед си.

Адам разтвори длани и вдигна рамене.

— Щом Таня е съгласна, съгласен съм и аз.

— Само още нещо — сериозният тон на Таня накара всички да й обърнат внимание. — И двамата ли желаете това? Обичате ли се? Ще бъдете ли щастливи заедно?

— Да, разбира се! — закле се Джули.

Роберто бе по-подробен:

— Обичам сестра ти от мига, в който я срещнах. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да бъде щастлива.

— Господин съдия — тържествено изрече Таня, — сега ще е най-добре да намерите родителите ни.

Щом съдията излезе, Таня дръпна Джули настрани и й подаде кърпичката си да си избърше очите.

— Как стана тази работа? Мислех, че не си много наясно с чувствата си към Роберто.

Джули подсмръкна и погледна глуповато.

— Това не е съвсем вярно. Просто понякога той така ме ядосва, че в яда си не можех да разбера дали го обичам. А освен това, когато Джефри наприказва всички онези ужасни неща, аз съвсем се разочаровах от него и проумях какъв късмет имам, щом съм открила някой като Роберто, който ме обича толкова много. Джефри се държа така лошо и ме изплаши ужасно, а Роберто е така мил и нежен. Той само ме прегръщаше и ме успокояваше и после, когато се осъзнахме, нещата бяха отишли твърде далеч.

— Добре, добре — успокои я Таня, — но не знам какво искаш да научат мама и татко за това.

— Колкото се може по-малко — сви се Джули и прошепна.

— Тогава ще е най-добре да избършеш сълзите и да се държиш малко по-радостно — предложи й Таня.

И тя взе нещата в ръцете си. Спокойно и разумно тя представи нещата пред смаяните си родители, като избягваше всякакъв коментар, който можеше да ги наведе към истинската причина зад това внезапно решение. Таня не виждаше смисъл да ги огорчава или да ги тревожи, щом можеше да избегне това.

Адам обясняваше всичко на съдията Кер насаме, докато Таня и Джули разговаряха с родителите си. Доста трябваше да ги убеждават, но молбите на момичето и сърцераздирателната декларация на Роберто за вечна любов най-накрая успяха да ги убедят.

Само след около петнайсет минути гостите бяха отново събрани в градината и съдията Кер им обясни това, за което се бяха разбрали. Със сватбения букет на сестра си и вместо истинска сватбена халка — с рубинения пръстен на Таня — двамата млади бяха оженени.

Най-после, след дълги отлагания, бе сервиран и сватбеният обед. И само след няколко тоста за щастливите двойки никой не обръщаше внимание, че един и същ букет е бил хвърлян два пъти и че пилето е малко изстинало, фотографът и музикантите бяха малко ядосани от забавянето, но им бе обещано допълнително заплащане за причиненото им неудобство.

След като поведоха първия танц, Адам и Таня се измъкнаха, за да си облекат костюмите за езда. Синовете им щяха да останат в града със семейство Мартин, а Таня бе изпратила дрехи предварително в ранчото, така че да бъдат готови за пътешествието си.

— Чудя се дали не очакват да прекараме и медения си месец заедно с Джули и Роберто? — подигравателно попита Адам.

— Е, нали прекарахме първия в едно и също типи с Мелиса — изтъкна Таня. — Поне няма да спят в същата спалня с нас.

— Първо ще си легнат в хамбара — обеща Адам. — Имах намерение да те имам само за себе си през следващите няколко дни.

 

 

— Тази стая ми изглежда доста позната — пошегува се Таня през първата им брачна нощ, докато лежаха в леглото на Адам.

— Също и дамата в леглото ми — допълни Адам.

Таня го погледна ядосана на ужким:

— Надявам се да е така, Адам Савидж!

Той се засмя.

— Хубаво ще е най-после да престанеш да сменяш самоличността си. Разбираш ли, че до днес съм те любил като моя робиня, моя индианска жена, като мис Таня Мартин, като моя годеница и сега най-накрая като мисис Адам Савидж.

Таня се ухили.

— Мисис Адам Савидж. Таня Савидж — тя нарочно наблягаше на думите и кимна. — Да, това ми харесва. Някак си много приятно звучи, как мислиш?

— Страхотно! — съгласи се той. — Е, като си говорим за женитба, харесва ли ти брачната халка?

Лицето на Таня светна и тя погледна златната халка на пръста си.

— О, Адам, страхотна е! Не съм предполагала, че ще ми дадеш нещо толкова прекрасно! — в златото бяха инкрустирани лентички от мед и сребро, напомнящи индиански мотив.

— Исках да е нещо, което да напомня двата ни начина на живот. Поръчах я специално за теб.

Таня се наведе да го целуне.

— Благодаря. Харесва ми. Обичам те!

Тази целувка на благодарност прерасна в нощ на любене — бурна и нежна. Адам лесно се превърна от бял фермер в индиански вожд и Таня го последва. Днес той я бе взел за жена след една традиционна церемония, като по този начин тя му ставаше законна съпруга пред целия свят, но в сърцата и душите си те си бяха мъж и жена още от сватбата при чейените почти преди три години.

Тази вечер Адам бе едновременно съпруг и младоженец, бял и индианец, нежен и взискателен. Таня отговаряше на желанията му, радостна, че не е трепереща девственица, каквато трябваше да бъде в първата си официална брачна нощ. Ръцете й търсеха тялото му с готовност и опит и тя се опиваше от жарката му любов.

За тях това бе време на обновяване — подновяване на дадените обети, вричане един на друг. В покоя на едва осветената стая Таня се отдаваше отново на неговото превъзходство и на опитния дивак Пантерата, с когото бе общувала.

Тъй като знаеха, че никой няма да ги безпокои, те се отдадоха отново на любовта, както си знаеха. Таня отново се възбуждаше от звука на гласа му, който шепнеше любовни думи на езика на чейените. Тя много бързо се върна в ролята на Дивата котка — веднага щом Адам прие самоличността на Пантерата. Той водеше и тя го следваше, той командваше и тя с радост се подчиняваше в очакване на чудната награда, която щеше да донесе послушанието й.

През цялата нощ те изследваха онази чудна земя, която екстазът бе запазил само за любовници. Ръцете и устните на Адам безпогрешно намираха всяка чувствителна точка по тялото й, а Таня отвръщаше чувствено на еротичните му докосвания, като му връщаше удоволствието с непрекъснати набези от нейна страна — с пръсти, които не престават да галят възбудената му плът, да търсят, да мачкат. За всяка въздишка на удоволствие, която той изтръгваше от нея, тя го караше да изръмжава, като му отвръщаше с ласки.

Когато Таня лежеше слаба и трепереща в прегръдката му, силните му ръце я привличаха близо до туптящото му сърце. Щом тя извикваше, достигнала върха на страстта, гласът му се присъединяваше към нейния. Заедно те изкачваха стълбите на екстаза, излизаха от облаците и се изкъпваха в слънчева светлина и въздух — така чист, че бе болезнено да се вдишва. След това, омагьосани от екстаза, който бяха споделили, те лежаха вкопчени един в друг — дъхът им се смесваше, ръцете и краката им се преплитаха, сърцата им завинаги се свързваха в неразрушима връзка.

Цели два дни те се бяха усамотили и отделили от останалия свят.

Джули и Роберто също се появиха в ранчото, но и те също толкова рядко, колкото Таня и Адам. Ракел по-лесно би си намерила за компания някой дух. Тя спокойно можеше да каже, че ги няма в къщата. Те се хранеха, заключени в стаите си, а мръсните чинии оставяха в коридора.

След първоначалните тревоги, които Роберто й бе създал, и тъй като всичко премина така добре, Ракел престана да му се сърди. Дори обеща да му помогне да обясни внезапната си женитба на родителите му в Санта Фе.

През краткото време, в което Таня и Адам не се любеха, не ядяха и не спяха — те правеха планове как ще се върнат в селото на чейените. Правеха списък на предметите и храната, които щяха да им бъдат необходими, и решаваха какво трябва да се направи, преди да тръгнат.

По това време той й направи и сватбен подарък. Таня възкликна от радост, когато той разви едно одеяло и й подаде една чудесно обработена и украсена рокля от сърнешка кожа. С широко отворени и изпълнени със сълзи златисти очи, тя галеше меката кожа.

— О, Пантеро! — въздъхна тя.

Той извади и чифт мокасини, за да допълни носията и тя се усмихна, останала без думи.

— Плахата сърна и Патешката стъпка ги изработиха за завръщането ти. Предполагаха, че каквото и да си успяла да спасиш от нашето типи, вече е станало на дрипи и не вярваха, че ще искаш да се върнеш в селото, облечена като бяла жена.

Тя прегърна роклята, потърка меката кожа о бузата си и кимна.

— Прави са, но никога не съм очаквала такова нещо. Толкова много усилия е трябвало да положат, за да построят селото отново и да не умрат от глад. Чудя се как са намерили време и сили да правят дрехи за мен. Предвидливостта им ме трогва до сълзи.

— Ти си тяхна сестра — изрече простичко той.

— Аз също имам нещо за теб — обърна се Таня към него, като тършуваше в малка торбичка. — Съвсем бях забравила.

Подаде му гладка кутия дълга около един фут. В нея той откри нов, бляскащ ловджийски нож. Със светнали очи той го извади от кутията, вдигна го към светлината и започна да се наслаждава на фината изработка. Острието бе от най-добрата закалена стомана, наточено като бръснач. Дръжката бе от масивен дъб, с изящна резба и излъскана до блясък, нещо, което говореше за дълги часове работа и гордост. Ножът бе много добре балансиран и когато хвана дръжката, тя пасна идеално в дланта му.

Изражението на лицето му бе достатъчна награда за Таня, а думите му — още повече:

— Благодаря, Малка дива котко! — измърмори той, като я гледаше право в очите. — Ножът е чудесен.

С тези няколко думи той даде глас на огромната си гордост, че жена му го е дарила с такъв специален подарък.

 

 

Късно следобед, на третия ден от усамотението, Таня и Адам най-после се появиха и започнаха да правят окончателни приготовления за предстоящото си пътуване. Планът им бе да тръгнат веднага след сватбата на Джъстин и Мелиса. Привидно щяха да се върнат в ранчото уж за да вземат куфарите и багажа си, а всъщност щяха да излязат на няколко мили извън града и да се впуснат по посока към селището на чейените.

Преди развиделяване на четвърти юли всички тръгнаха от ранчото, с цел да стигнат Пуебло по обяд. Таня не се интересуваше кой знае колко от предстоящото тържество, но изгаряше от нетърпение да види синовете си и да прекара останалите няколко дни със семейството си.

Почувства се малко виновна, когато родителите й я поздравиха след такова кратко отсъствие така, сякаш не я бяха виждали месеци наред. По същия начин посрещнаха и Джули. Таня се зарадва, че поне Джули и Роберто ще останат малко по-дълго в Пуебло.

Къщата отново бе обхваната от суматоха покрай следващата сватба — този път на Мелиса.

— Не мога да си представя, че и двете ми дечица са омъжени — вайкаше се Сара. Тя хвърли тъжен поглед към Таня и продължи: — А и не мога да разбера защо Адам трябва да те откъсне от нас толкова скоро. Та ние тъкмо започнахме да свикваме с внуците си и вие тръгвате. Те сигурно няма да ни помнят, когато ги доведете следващия път.

Таня въздъхна:

— Хайде, хайде, мамо, ние ще си идваме често да ви навестяваме. Нали ви казахме.

— Да, но това не е като да живеете наблизо и ти го знаеш. Просто не виждам смисъл да заминавате, щом Адам има ранчо само на няколко мили от града.

— Но нали Джули ще бъде при теб — изтъкна Таня.

Сара се нацупи.

— Чудя се кога ли Роберто ще реши да си тръгне за Санта Фе и да я вземе със себе си.

Таня сви рамене.

— Поне Мелиса и Джъстин ще бъдат наблизо, а освен това при вас са чичо Джордж, леля Елизабет и Джереми. А ако това не ви стига, може вие с татко да се преселите в Санта Фе, за да сте по-близо до Джули. В края на краищата Санта Фе не е чак толкова далеч.

— Да, така е — съгласи се начумерено Сара, — но на мен ми се иска ти и Адам да се върнете тук скоро.

— Вероятно ще го направим, сигурна съм. Това е въпрос на време — излъга Таня.

 

 

В ранния следобед целият град приличаше на лудница. Семействата Мартин, Савидж и Джъстин наблюдаваха парада по случай Четвърти юли от верандата на Мартинови. След това те се присъединиха към тълпите на улицата, като зяпаха различните павилиони и опитваха всичките видове храна, на която попаднеха. За разлика от Сара и Елизабет, които се ориентираха към юргани и туршии, младите имаха други интереси. По време на разходката си те се натъкнаха на един художник, който правеше портрети с въглен. Съвсем импулсивно Адам предложи той, Таня и синовете им да позират поотделно за портрети.

— Някой ден ще си направим портрети с маслени бои и ще ги окачим в библиотеката на ранчото, заедно с този на майка ми — обеща той, — но засега нека направим тези и да ги дадем на мама да ги сложи в рамки.

Портретите станаха хубави и Джули, Роберто, Мелиса и Джъстин решиха да си направят и те.

След бърза разходка около игрите и из изложбата, те всички се събраха за томболата и за общинския пикник на една засенчена от дървета поляна, близо до църквата. Наблизо минаваше поток и Джереми с нетърпение се присъедини към състезанието по риболов, след като вече се бе натъпкал с колкото храна можеше да погълне.

През целия ден и особено по време на пикника, Таня имаше неприятното предчувствие, че Сю-Елън несъмнено също присъства на празника и че всеки момент ще ги зърне. С отминаването на деня това чувство се засили, сякаш бе облак, който непрекъснато нарастваше и щеше да я сграбчи като съдбата. Адам се опита да я успокои, като й повтаряше, че се тревожи неоснователно, но нищо не бе в състояние да я накара да се чувства спокойна и тя не можеше да се отърси от убеждението си, че бедата е неизбежна.

Таня молеше Адам да се държи колкото се може по-незабележимо, но това бе невъзможно, тъй като многото му приятели го караха да взема участие в най-различни игри. В състезанието по езда той се класира втори със Сянка, после се включи в състезанието по стрелба по пуйки.

Когато Таня се оплака, че тези състезания са или само за деца, или само за мъже, той убеди останалите да направят състезание по забиване на нож и накара Таня да опита късмета си. Отначало те не искаха да й позволят, но щом Адам започна да ги подиграва, че се страхуват една жена да не ги победи се съгласиха. Подсвиркванията и подвикванията им бързо дадоха път на изненадата им, щом Таня си тръгна с първата награда — чисто нов нож, подобен на онзи, който бе подарила на Адам.

Градските власти бяха организирали и малко родео. В състезанието по връзване на телета се включиха Адам и Роберто и Роберто спечели. При обяздването и ездата, където участниците трябваше да покажат уменията си да маневрират на кон, спечели Адам и това никак не учуди Таня.

Беше почти време за вечеря, когато те решиха да намерят Джереми и възрастните. Хънтър и Марк бяха съвсем изтощени след този ден, изпълнен с толкова много вълнения и игри.

Тъкмо бяха напуснали родеото и тръгваха към къщи, когато към тях се приближи с големи крачки и угрижен вид шерифът Мидълтън. Без да продума и дума, той издърпа Хънтър от ръцете на Адам и го подаде на Мелиса. След това за всеобща изненада и преди някой да разбере какво става, той се дръпна и удари с юмрук Адам в брадичката.

Адам залитна назад, изненадан от неочаквания удар, а шерифът изсъска:

— Удари ме! Удари ме бързо!

Като видя, че Адам се колебае и тръска глава, сякаш да провери дали го е чул правилно, шерифът го удари още веднъж, този път с юмрук в стомаха. Рефлексът на Адам се събуди и той отвърна автоматично, като удари шерифа право в диафрагмата.

— Арестуван си, Савидж! — изръмжа шерифът.