Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silken Savage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 46гласа)

Информация

Сканиране
bobych(2009)
Разпознаване и корекция
Криска(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Катрин Харт. Нежна грубост

ИК „Торнадо“, Пловдив, 1994

Редактор: Милка Недялкова

ISBN: 954–17–0003–8

История

  1. —Добавяне

Глава двадесета

— Таня е в салона отзад — долетяха думите на Мелиса.

Таня кърмеше Марк и се стресна, готова в миг да прикрие оголената си гръд с бебешкото одеялце, но като чу плътния глас на Адам, се успокои.

Той застана на прага и с умиление загледа жена си и бебето. Таня седеше гордо изправена и не откъсваше от него златистите си очи, а малката тъмна главица на Марк се притискаше до гърдите й.

Устните й се разтвориха в лека усмивка и разкриха ред равни бели зъби. За пръв път от шест месеца те оставаха насаме в такъв интимен момент. Не бяха нужни думи. Очите им казваха много повече.

Погледът му погали лицето й, гърдите и малкото момченце, което доволно сучеше, и отново срещна пламтящите й очи. Тя издържа на жадния му поглед и на безмълвния израз на гордост и любов, без фалшива превзетост. В очите й грееше нескрита радост и гордост от това, че е негова съпруга, негова жена, майка на децата му.

Адам прекоси стаята и седна на дивана до Таня. Протегна ръце да погали една немирна къдрица и само леко потрепване издаде дълбочината на чувствата му. Дългите му пръсти се плъзнаха по рамото й и едва докоснаха гръдта й, а после нежно помилваха тъмнокосата бебешка главица.

Те останаха така, наслаждавайки се на любовта си в тези редки мигове на интимност. Очите им се срещнаха над главата на сина им и Адам бавно се наведе към нея. Устните им се докоснаха с благоговение, сякаш не искаха да разкъсат магията на този миг. После тя се наклони към него и разтвори устни за целувка. Страстта, изпълнила телата и душите им, опърли устните им.

След малко той се отдръпна и се взря в изпълнените с обич очи.

— На земята няма друга жена като теб. Ти си моето слънце, моята луна и всички звезди. Ти си живот, ти си целия свят, ти си моя живот!

В очите й се четеше огромна любов.

— О, Адам! Ако аз съм всичко това за теб, то е защото ти ме правиш такава. Създадена съм за теб и живея само за да те обичам и да бъда обичана от теб!

Откъм другия край на къщата долетяха познати шумове и Адам се отдръпна на прилично разстояние.

— Не си ми разказала как мина срещата ти със Сю-Елън.

Таня изсумтя презрително:

— Тя се държа както обикновено, а съпругата на пастор Райт е една от най-любопитните клюкарки, които съм виждала.

— И аз така чух. Добре че ги видя навреме, за да мога да си тръгна, без да събудя съмненията им, макар че никак не ми бе приятно да те оставя в тяхната компания.

— Само като си помисля какво можеше да се случи, ако Сю-Елън те беше познала! — потрепери Таня.

— Да се надяваме, че скоро ще си замине и тогава няма да се тревожим, че можем случайно да налетим на нея по улиците.

— Тя ще е тук поне още два месеца — осведоми го Таня и смръщи чело. — Добре че пасторът и жена му не се движат в нашите среди. Те предпочитат да се срещат с по-набожните от тяхното паство. Не гледат с добро око на хора, които пият, пушат или ходят на забави, облечени в красиви дрехи, да не говорим пък за такива, които обичат да танцуват или да играят карти!

Черните очи на Адам светнаха дяволито.

— И слава богу! — засмя се той. — Това означава, че вероятността да срещнем Сю-Елън е твърде малка.

— Да. И аз съм сигурна, че тя ужасно се ядосва по този повод. Докато е живяла на изток, обикновено е била вътре във всичко, тъй като баща й е един от известните адвокати. Бас държа, че много й се ще да бе отседнала при някой не толкова целомъдрен. Чух, че пасторът е твърде строг.

Адам вдигна вежди учудено:

— Да не би да ти е жал за Сю-Елън?

— Ни най-малко! — усмихна се Таня.

Точно в този момент в салона влезе Сара и се огледа разсеяно.

— Таня, имаш ли представа къде съм си сложила ножиците? Не мога да ги намеря. О, боже! — Сара се ококори и зяпна в мига, в който осъзна, че дъщеря й разговаря с Адам, докато кърми Марк.

Елизабет мина покрай салона, надникна и попита:

— Какво става, Сара?

Онемяла, Сара само посочи Таня с ръка.

Елизабет отмести поглед от Сара към Таня, която продължаваше спокойно да кърми сина си, а после погледна и Адам, който изглеждаше напълно невъзмутим от тази сцена.

Сара най-сетне проговори:

— Таня Мартин! Нямаш ли срам! Как можеш да си седиш спокойно така разголена! Ако не те е грижа за себе си, поне помисли за Адам. Той е достатъчно учтив, за да ти каже, че го притесняваш!

— Я стига! — Елизабет едва потисна смеха си и се обърна към Сара: — Адам е израсъл в ранчо. Целият си живот е прекарал около животните и всичко това му е познато. Виждал е как се съешават, как раждат и как кърмят!

— Да, но… — понечи да отговори Сара.

— Но, какво? — прекъсна я Елизабет. — Това е съвсем естествено и няма какво да вдигаш шум. Едва ли Адам се е стреснал. Освен това, обзалагам се, че на неговите години той сигурно познава добре женското тяло. Ако ли не, толкова по-зле за него!

Адам се захили, а Таня се подсмихна хитро.

— Все пак смятам, че е невъзпитано! — не се съгласи Сара и ги погледна възмутено.

— Аз пък казвам, че това си е тяхна работа и няма какво да се месиш! — сряза я Елизабет. — Не са деца!

Сара все още се колебаеше и местеше поглед ту върху Адам, ту върху Таня.

— Няма нищо, мисис Мартин — успокои я тихо Адам. — Изобщо не се притеснявам. Както казва Елизабет, гледката на майка, която кърми малките си, е нещо съвсем естествено и красиво.

— Сигурен ли сте? — попита Сара донякъде примирена.

— Да, майко — отвърна Таня. — Адам и аз се разбираме чудесно.

В този момент зад вратата долетя сърдитият глас на Джефри и сложи край на спора.

— Сам ще я намеря, мис Андерсън!

Миг след това той влетя в стаята, следван от притеснената Мелиса.

— Съжалявам, Таня — задъхано се извини Миси и бузите й пламнаха, като забеляза останалите, събрани в стаята.

Джефри зяпна ядосан и изумен от интимната домашна сцена, която се откри пред очите му.

— Мили боже! Таня! — възкликна той. — Какво става тук!

Таня взе малкото одеялце, което й подаде Адам, и се наметна, скривайки гръдта си от погледа на Джефри.

Изнервена докрай, тя въздъхна и го изгледа.

— Това е изложба, Джефри! Не си ли купи билет на входа?

— Съвсем не е смешно, Таня! — отвърна той.

— Наистина не е! — съгласи се ядосано тя. — Както и някой да влезе насила в къщата ти без покана и предупреждение!

— Исках да те видя! — троснато обясни той.

— Мисля, че видя повече, отколкото трябваше — отбеляза студено Адам.

Джефри го изгледа. Сините му очи не можеха да скрият омразата му. Погледът му се премести върху Таня, а после и към Сара.

— Мисис Мартин, предполагам, вие не оправдавате подобно поведение пред непознати!

Сара вирна предизвикателно брадичка.

— Адам не е непознат човек, лейтенанте — отвърна твърдо тя. — Освен това, няма нищо неприлично една майка да кърми бебето си.

— Браво! — прошепна Елизабет.

Джефри я изгледа ядосан.

— И все пак предполагам, че е по-нормално да не го прави пред чужди хора.

— Тук нямаше чужди, преди да дойдеш ти — напомни му Таня.

Той изрече през зъби:

— Таня, трябва да говоря с теб.

— Говори, щом искаш! — отвърна тя.

— Насаме.

— Не съм съгласна.

Джефри пристъпи заплашително напред и Адам се изправи и му препречи пътя.

— Янг, ти прекрачваш границите на гостоприемството! Дамата не желае да разговаря с теб!

Бледото лице на Джефри почервеня от гняв. Той стисна юмруци и се обърна към Адам:

— Савидж, някой ден ще ми писне толкова много от теб, че ще забравя, че съм офицер и джентълмен!

— Е, сега се дръжте като такъв и си вървете! — посъветва го Елизабет с тон, който не търпеше възражение. — А следващия път изчакайте да ви поканя, преди да влезете в къщата ми. Това е моят дом, Джефри Янг, а не казарма! — Елизабет се наежи и го изгледа възмутено.

Лейтенантът изръмжа нещо неприлично и излезе от стаята. До ушите им достигна трясък от затръшнатата входна врата.

— Този човек си търси белята — ядоса се Сара и никой не я опроверга.

 

 

Адам разговаря с родителите на Таня и получи разрешение да я заведе в ранчото и да я представи на майка си. Разбира се, Джули щеше да ги придружи, но не само от благоприличие. Всички бяха загрижени за нейното увлечение по Джефри и сметнаха, че ако замине за няколко дни, това ще е само за нейно добро. Мелиса пожела да ги придружи и да се грижи за момчетата.

— Сигурен ли си, че майка ти няма да има нищо против? — запита Таня, като натовариха и последните чанти в двуколката. — Ние сме цяла армия нашественици.

— Майка ми изгаря от нетърпение да се запознае с теб и децата, така че и дявола да доведеш, няма да има нищо против — увери я Адам.

Джъстин и Джереми се качиха заедно с Мелиса и Джули в двуколката, а Таня предпочете да язди. Яхнала Житното зрънце с бебето на гръб, тя потегли редом с Адам. Беше почти като едно време: бебето яздеше с нея, а Хънтър седеше пред баща си. Очите на Таня грееха от щастие, когато Житното зрънце се изравни със Сянката и изцвили радостно. Адам и тя се засмяха, преизпълнени със задоволство.

Слънцето бавно потъваше зад обагрените в пурпур планини, когато спряха пред ранчото, построено в испански стил. В удължените сенки на дърветата Таня зърна хамбарите, конюшните и пристройките към къщата. Адам ги поведе през широка порта във вид на арка към вътрешния двор. Влязоха и изкачиха стълбището до главния вход на къщата.

В мига, в който двуколката спря, дебелата дъбова врата се отвори и на прага застана висока слаба жена с гарвановочерна коса. Остана за миг в сянката на вратата и бързо се спусна към Адам с изпълнена с копнеж усмивка върху спокойното й лице. Тя се повдигна на пръсти и целуна леко сина си по бузата, протягайки ръце към Хънтър.

— Чаках ви — погледът й обхвана цялата група, но горящите й тъмни очи не се откъсваха от момченцето в ръцете й. Тя притисна детето до гърдите си, гушна малката му главица и в очите й за миг блеснаха сълзи.

В следващия миг се обърна към гостите си.

— Добре дошли! — поздрави ги тя с широка усмивка. — Mi casa es su casa, казват при нас. Моят дом е и ваш дом. Влезте вътре и се чувствайте като у дома си. Сигурно сте уморени. Вечерята ще е готова скоро.

Тя тръгна към къщата:

— Хосе ще се погрижи за багажа и конете.

Влязоха в просторен тъмен вестибюл и оттам веднага се намериха в голяма приятна стая.

— Това е sala, приемната — обясни тя. — Моля седнете, а аз ще извикам Хуанита да донесе напитките. Адам, ти се погрижи за някакво питие за себе си и Джъстин.

Адам се усмихна на майка си, която познаваше като жена с изтънчени маниери и която в момента бе очевидно твърде развълнувана.

— Si, mamacita, но позволи ми първо да те запозная. Този млад мъж, когото ти веднага отне от мен, е Хънтър, а момченцето тук е Марк — посочи той бебето в ръцете на Таня. — Красивата млада жена е госпожицата, за която толкова много съм ти говорил — мис Таня Мартин. Таня, позволи ми да ти представя майка си: Ракела Адам Мария Де Валера Савидж или Ракел, както обикновено я наричат по тези места.

Таня кимна учтиво към свекърва си.

— За мен е чест да се запозная с вас, сеньора.

Големите черни очи се усмихнаха.

— За мен е чест да ви приема в дома си — отвърна Ракел, но очите й говореха много повече, докато обгръщаха с нежна любов Таня и Марк.

— Прекрасната млада дама тук е сестрата на Таня, Джули — продължи Адам, — а това е мис Мелиса Андерсен, най-добрата приятелка на Таня.

Ракел кимна любезно към двете.

— Ти познаваш Джъстин, но Джереми е сравнително нов човек в Пуебло. Той е племенник на Елизабет Мартин, син на сестра й. Сега живее при семейство Мартин и аз съм му обещал да го науча да язди, докато е тук.

— Здравей, Джереми — поздрави го Ракел. — Значи искаш да се научиш да яздиш? Няма да намериш по-добър учител от сина ми!

— Да, мадам — отвърна момчето учтиво.

Ракел се засмя на сериозния му вид.

— За всички вас аз съм Ракел, защото сигурна съм, от сега нататък ще бъдем добри приятели. Само непознатите ме наричат мадам, а работниците в ранчото и прислугата — сеньора.

Тя плесна с ръце решително.

— А сега всички вие се настанете удобно, а аз ще отида да се разбера с Хуанита за питиетата. Ако искате да се измиете или преоблечете, Адам ще ви покаже стаите ви.

На Адам тя каза тихо, като го отведе настрани:

— Сложила съм Таня и децата в стаята до твоята, тъй като е по-голяма. Мелиса и Джули ще спят до моята стая, Джъстин е в малката стая до тях, а Джереми може да избира между къщата и пристройката на работниците.

— Наистина ли мога да спя при тях? — зарадва се малкият, като му съобщиха.

Адам се засмя:

— Разбира се, ако искаш!

— Искам! Искам! — подскачаше от радост Джереми.

Приятна изненада очакваше Таня, когато видя стаята си. Не само че бе просторна и красиво обзаведена, с люлка за бебето и креватче за Хънтър, но и имаше врата, която я свързваше със стаята на Адам.

— Виждаш ли, любов моя! — обади се Адам със закачливо блеснали очи. — Майка ми дискретно ни показва, че одобрява брака ни.

Таня го погледна учудена:

— Тя наистина проявява изключително разбиране при тези обстоятелства.

Адам кимна сериозно:

— За нея ние сме законни съпрузи, така както бракът й с баща ми е бил законен и обвързващ. Именно поради тази причина тя толкова дълго не се омъжи повторно. Сега, когато е вдовица, може би ще приеме предложението на някой от своите обожатели.

— Тя все още е много красива жена — каза Таня. — Не е чудно, че баща ти я е пожелал.

Адам се засмя.

— Ние, чейените, имаме усет за красивите жени. Умираме да ги подчиним на волята си и да ги накараме да изпълняват всичките ни плътски желания.

В златистите очи на Таня заблестяха палави пламъчета.

— И знаете как да го постигнете — съгласи се тя с усмивка. — По-късно можеш да опресниш паметта ми на тази тема, но сега може би е по-добре да слезем при другите.

На вечеря на масата имаше още един гост. Висок, красив мъж, който поздрави Адам с братска прегръдка и широка усмивка, като го заля с поток от испански думи.

— Como esta, Roberto? — усмихнат го попита Адам.

Представиха госта и стана ясно, че той е братовчед на Адам. Бе дошъл да ги види от Санта Фе преди няколко месеца и помагаше на Ракел във фермата. Когато Адам пристигнал, той бил на обиколка из полята и сега се виждаха за пръв път. Черните очи на Роберто блестяха и той открито се възхищаваше на дамите.

— О, Адам! Толкова отскоро си тук, а вече си събрал цвета на женския свят в Пуебло около себе си!

Той се поклони и целуна ръка на всяка една поотделно.

— Такива красавици! Сигурно ще има една и за мен, братовчеде!

Адам се засмя.

— Зависи от тях, Роберто, но изборът е твърде ограничен. Ако се опиташ да прилагаш хитри латински ходове при Мелиса, сигурно ще засегнеш Джъстин, а аз ще ти тегля ножа, без да ми мигне окото, ако само посмееш да погледнеш два пъти към Таня. Затова остава да пробваш как върви изключителният ти чар пред Джули!

Все в същия тон, Роберто отправи една от ослепителните си усмивки към Джули и рече:

— Приятелю, ти ми предложи най-вкусното парче, а аз съм умрял от глад!

Джули смръщи вежди и го сряза:

— Никой не ви е предложил нищо, сър! Аз не съм дрънкулка на панаирджийска сергия, та да ме избирате по този начин!

Роберто се усмихна и ококори очи.

— О, сеньорита! Аз много обичам предизвикателствата! Ще ми е приятно да премеря сили с толкова остроумна девойка и да видя колко време ще ми е нужно, преди да паднете в ръцете ми като зряла праскова!

— Мили боже! — възкликна Джули, докато другите се мъчеха да потиснат смеха си. — Ще се наложи да чакате цяла вечност, преди да се дам на такъв като вас!

Без изобщо да губи кураж, Роберто отметна глава и се засмя от сърце:

— Ще видим, свадливке! Ще видим!

Очертаваше се интересен престой.

Късно тази нощ, след като всички заспаха, Таня провери децата. Като се увери, че спят дълбоко, тя тихо се промъкна в стаята на Адам, водена от светлината на сребристата луна.

Той я чу, преди още да отвори. Лежеше буден и се вслушваше и в най-малкия шум откъм другата стая в очакване тя най-сетне да дойде при него.

Сега я гледаше как тихо приближава като някакво прозирно видение. Бялата й нощница блестеше като паяжина на бледата лунна светлина. Косата й меко падаше върху нежните рамене.

— Приличаш на ангел! — тихо каза Адам, като взе ръката й в своята и я придърпа на леглото. Пръстите му повдигнаха края на нощницата и докоснаха бедрото й. Плъзнаха се бавно по белега с форма на пантера, който макар и след три години, все още личеше върху бялата кожа. — Но дяволът те е белязал!

— Значи съм паднал ангел, защото съм покорен слуга на своя господар — прошепна тя и устните й намериха неговите.

Той й позволи само за миг да поведе в играта и впи властно уста в нейната, доказвайки господството си. Езикът му се плъзна покрай острите й бели зъби във влажните дълбини на устата. Нейният език се стрелна и преплете с неговия и той го захапа леко със зъби и засмука чувствено. Таня задиша учестено.

Тя протегна ръка и погали мускулестите му гърци, после пръстите й проследиха всеки белег по тялото. Той отдели устни от нейните и обсипа с нежни целувки малката пътечка по линията на челюстта до ухото. По гърба й полазиха тръпки и тя цялата настръхна от огъня, обхванал тялото й.

Адам лекичко захапа меката кожа на шията й, а ръката му се плъзна нагоре по бедрото към извивката на ханша и палецът му потърси вдлъбнатината на корема.

Устните му се откъснаха от шията и намериха меките гърди под прозрачната нощница. Тя изстена от допира им върху набъбналата в миг плът и изви тяло. Зъбите му се впиха в зърното, езикът намокри ефирната материя и докосна нежно чувственото връхче. Таня усети, че я облива гореща вълна, мускулите й се опънаха в очакване и тя зарови пръсти в гъстата му коса.

— Пантера! Адам! — простена тя.

Той я повдигна и измъкна нощницата й през глава.

— В нашата шатра нямахме такива проблеми — прошепна той и отново впи зъби в нежното зърно, възбуждайки я до полуда. Тя стенеше от удоволствие, а в тялото й гореше сякаш пожар. Притисна се до него и го привлече в прегръдките си, докато ръката му се плъзна по вътрешността на бедрото и потъна във влажната топла плът. За миг пръстите му се заиграха върху най-чувствените точки на тялото й и тя се замята, стенейки под него.

Нейните ръце живееха свой живот, те галеха и докосваха нежно тялото му, докато той й доставяше неизказано удоволствие, и го притискаха към нея, сякаш го молеха да се слее с нейното тяло във вечния танц на любовта.

Адам изпълни безмълвната им молба едва когато тя бе достигнала до неподозирани върхове на чувствената наслада и цялата тръпнеше от копнеж. Едва сдържащ своята безумна страст, той я облада и стисна зъби, подчинявайки тялото си на своята воля. Искаше да се наслади напълно на всяко движение, на всяко неповторимо усещане, затова си наложи да не бърза. Ноктите й се забиха в гърба му, когато той обхвана бедрата й и я притисна плътно до себе си. Във все по-буен ритъм той водеше послушното й гъвкаво тяло към приказни висини и най-сетне полетяха над ръба на вечността. Тя подсъзнателно впи устни в рамото му, за да приглуши изблиците на екстаз, а той зарови глава, стенещ, в косите й. Облени в пот и напълно удовлетворени, те се отдадоха доволни на съня. Тя сгуши главица на раменете му, а той властно обгърна с крак бедрата й.

Посред нощ, Таня се събуди от нежни индиански слова и низ мънички целувки по гърба. Отвори очи и видя, че е още тъмно. Знаеше, че не е спала повече от час-два.

— Ммм — въздъхна тя и се сгуши по-плътно до него. — Толкова е хубаво!

— Време е да се събудиш, мързеливке. Помислих си, че ще се наложи да те гъделичкам по краката, както правеха малките пантери.

— Какво искаш? — прозя се тя.

— Познай, де!

— Закуска? Чаша мляко? — попита тя с дяволита усмивка.

— Ще похапна само ако ми сервират теб.

— Ама че ненаситен дявол!

— Направо умирам от глад! — захапа нежно шията й той, за да бъде по-ясен.

Любиха се бавно и безкрайно нежно. Тази нощ той я буди неведнъж и всеки път й доказваше любовта си — ту нежно и гальовно, ту мощно и властно.

— Толкова отдавна не съм те имал до себе си през цялата нощ — шепнеше Адам.

— Да. Много отдавна — съгласи се тя. — Но ти изглежда искаш да компенсираш всичко за една нощ. Утре няма да мога да вървя. Какво ще кажа, ако някой забележи?

Адам се засмя.

— Ще се извиниш с тежкото пътуване! Виж, аз какво ще измислям, не знам!

— Ами твърде дългата езда! — провокира го тя.

— Как може, мис Мартин! Направо е шокиращо! — успешно имитира той гласа на мисис Рут. Таня се превиваше от смях.

На закуска на следващата сутрин всички забелязаха тъмните сенки под очите им.

— Да не си болна, Таня? — попита загрижено Джули. — Приличаш на човек, който не е мигнал цяла нощ!

Таня едва не се задави с препечената филийка.

— Ами… не съм свикнала да спя на чуждо място…

Роберто се засмя сухо.

— Това е разбираемо, но защо ли и Адам има такива сенки.

— Цяла нощ в съседната стая скърцаше леглото — намери си извинение той.

— Сигурна съм, че скоро ще свикна, Адам. Ще се чувствам виновна, ако ти не спиш заради мен — усмихна се срамежливо Таня.

 

 

Ракел разведе гостите си из къщата, която бе просторна, практична, елегантна и в същото време много уютна. Във всичко личеше испанският стил, както и неспокойният, забързан ритъм на живота в едно ранчо. За разлика от къщата на семейство Мартин, стаите бяха просторни, мебелите — масивни, сякаш в унисон с по-изявено мъжко присъствие. Цветовете — ярки и смели, смесица от индиански и испански стил. Липсваха изтънчените дреболии, които леля Елизабет толкова обичаше.

Всичко това допадна на Таня и тя веднага се почувства като у дома си. Ракел също й хареса много. Тя не се държеше като другите свекърви, които открито показваха неприязън към жените, обсебили техните синове. Напротив, сякаш бе доволна, че Адам най-сетне е намерил жената на своето сърце, която бе готова да сподели избрания от него странен начин на живот. Знаеше от собствен опит, че е нужен силен характер, за да се пригодиш към трудния живот на чейените. Не бе успяла и това бе донесло много мъка както на нея, така и на Бялата антилопа, когото тя обичала силно. Таня сякаш можеше да живее навсякъде и Ракел й се възхищаваше, защото това означаваше, че за в бъдеще ще се разбират добре.

Ракел обожаваше внуците си и от самото начало на посещението на Таня тя пое грижите по тях. Хранеше ги, обличаше ги и ги развеждаше из имението. Заведе ги в конюшните и им показа конете. Заедно ходеха в хамбарите и хранеха кокошките и патките, наглеждаха добитъка.

Отначало Таня се страхуваше, да не би да ги разглези, но тя знаеше кога да бъде строга с тях. Забраняваше на Хънтър да ходи сам при конете и добитъка, както и в хамбара, като му обясняваше какви опасности го грозят.

Животът на Хънтър се промени и с още нещо. Баба му започна да го учи на испански и той бързо възприемаше новите думи, разширявайки речника си. Макар че му разрешаваха доста неща, той имаше и своите задължения. Внимаваше да не би Кит да нападне домашните птици във фермата или да нарани някои от големите. Макар че Ракел прие спокойно присъствието на Кит в ранчото, тя все пак й нямаше пълно доверие и смяташе, че животното не може да е изгубило вродения си инстинкт да ловува. Тя даде да се разбере, че няма да се поколебае да изпрати някой куршум по нея, ако се пристрасти към говеждото или птичето месо. Благодарение на строгата дресировка на Адам и спокойния нрав на пантерата, нищо неприятно не се случи. Кит, изглежда, усещаше, че й се пише лошо, и не си позволяваше никакви волности. Задоволяваше се да следва господарите си навсякъде и да се грижи за децата. Един ден Таня отбеляза:

— Мисля, че тъгува по Кат.

— Вероятно — съгласи се Адам. — Но с малко късмет след няколко месеца ще го види отново.

— Ще заминем ли скоро след сватбата! — погледна го тя с надежда.

Адам внимателно се вгледа в лицето й, докато очакваше да чуе отговора на въпроса си.

— Наистина ли искаш да се върнем? Ще си щастлива ли отново там след престоя си в цивилизования свят при семейството си? Сега, когато знаеш, че имаме възможност да останем тук, в ранчото, и да забравим за чейените?

Таня го погледна с любов.

— Адам, аз те обичам. Ще бъда щастлива там, където и ти си щастлив. Знам, че душата ти принадлежи на чейените, и го разбирам. Където и да отидеш, ще те последвам и ще бъда доволна. Живях щастливо при индианците и с радост ще се върна при тях. Животът там е труден, но честен и хубав и все повече ми липсва. Мъчно ми е за приятелите. Копнея да върша нещо полезно с тези две ръце. — Тя се притисна до него. — Вече не ми харесва безсмисленото съществувание, на което бях свикнала. В живота има по-важни неща от това да решиш коя рокля и кои обувки да сложиш, как да срешеш косата си или да внимаваш да не кажеш нещо нередно. В Пуебло се задушавам. След простора на прериите тук сякаш въздух не ми достига. Чувствам се като птица в клетка, като орел с прекършени криле, който може само да мечтае за времето, когато се е реел свободно във висините.

Адам поклати глава учуден.

— Ти ме изненадваш, малка моя. Черният чайник беше прав, като казваше, че имаш сърце на чейен. Та ти мислиш и говориш като тях. Караш ме да забравя всичките ни планове, да пренебрегна чувствата на семейството ти и да те отведа заедно със синовете ни още тази минута. Сърцето ми прелива от радост, като слушам думите ти, като виждам, че желанията ти съвпадат с моите. Ти наистина си родена за мен, Дива котка!

— Съдбата ни е определила един за друг — прошепна тихо тя. — Щяхме да се срещнем. Звездите са го знаели, ветровете са го нашепвали. А сега ми кажи кога можем да заминем и да живеем така, както сърцата ни искат?

— Веднага след като се оженим — обеща той. — Не мога да си представя да кажа на твоите близки истината и затова ще трябва да направим така, че да ги убедим, че за известно време искаме да поживеем на друго място. Може би няма да се разсърдят много, ако обещаем да си идваме от време на време, за да виждат децата.

Таня кимна.

— Да, може би за Коледа и на други празници.

— Но те ще бъдат разочаровани — предупреди я той.

— Ще свикнат — увери го тя. — Поне няма да е както преди, когато са се тревожили толкова много за мен. Тогава не са знаели дали ще ме видят отново. Сега ще са сигурни, че ще се връщам понякога.

— Не е съвсем така — не се съгласи той. — Животът ни при индианците е пълен с опасности и не можем да гарантираме нищо. Ти добре знаеш това.

— Прав си, но земните ни дни са предопределени от Бога и когато времето дойде, ще бъдем призовани. Това може да е и утре, тук или в прерията, няма значение. И в Пуебло може да те блъсне кола или да си умреш мирно в пухеното легло. Не можем да спрем съдбата.

Адам се усмихна.

— Колко сериозно разсъждаваш вече!

— Научих се от твоя народ, от моя народ — поправи се тя. — Научих много за търпението и непредвидимото, за това, че не можеш да предотвратиш онова, което ти е писано и над което нямаш власт.

— Ти имаш голяма власт над мен — увери я той и се наведе да я целуне. — И въпреки това не ми се противопоставяш!

— Така е, защото твоята власт над мен е по-голяма. Сърцето ми е завинаги твой пленник!