Катрин Харт
Нежна грубост (2)

Глава втора

Малко преди да се стъмни, стигнаха в лагера на индианците. В здрачината Таня забеляза очертанията на селище от палатки, разпънати в отдалечената планинска долина.

Преди да влязат в селото, вождът спря войните си. Метна на врата на Таня примката на кожен ремък и я блъсна от коня на земята. Тя падна между копитата на животното, но само с едно дръпване той я принуди да се изправи.

В златистите й очи проблеснаха гневни искри, но там се четеше и страх. Той усети как погледът й го изгаря в гърба, докато яздеше из лабиринта от типита, следван от своята пленница с горда осанка на лъвица.

Младата жена никога нямаше да забрави унижението от това първо минаване между индианските палатки до центъра на селото. Трудно бе да съхрани достойнството си, принудена да подтичва след коня, завързана за него. Докато вървяха покрай конусовидните, покрити с кожа конструкции на жилища, наоколо се тълпяха местните жители, поздравяваха с добре дошли войните и тормозеха техните пленнички.

Таня се отдръпна като смразена при първия допир на червеникавокафявите ръце върху бледата й кожа. Като насън дочу хлипането на Нанси и уплашения вик на Мелиса. Все повече и повече ръце се протягаха към тях, дърпаха ги, щипеха ги и скубеха сплъстените им коси. Блъскана и удряна отвсякъде, Таня едва успяваше да запази равновесие. Шибаха я юмруци, препъваха я нарочно протегнати крака. Хилещите се лица бяха все по-близо.

Никога не бе подозирала, че притежава толкова силна воля. Само тя я спаси да не заплаче и да върви през цялото време с гордо изправена глава. Гледаше право напред, за да не вижда отвратителните лица край себе си. Стисна устни и събра цялата си гордост и морална сила, за да скрие страха и паниката, които я обземаха всеки миг. Понасяше стоически подигравките и ударите, не обръщаше внимание на болката и през цялото време си повтаряше, че трябва да удържи напиращите в очите й сълзи.

Веднъж само се олюля и падна по очи в прахта. Ремъкът се впи в нежната й кожа и почти я задуши. В същата минута няколко бронзови крака се сплетоха покрай нея, но тя бързо се изправи и се запрепъва след коня. Цялата бе в кръв и драскотини и въпреки това, успя да разхлаби с нокти стегнатата примка и да си поеме дъх. И този път омразата и гордостта й помогнаха да не превие гръб.

Спряха на едно широко място в средата на лагера. Пленничките се скупчиха в единия край, а войните слязоха от конете, посрещнати радостно от останалите мъже в селото. От най-пищно украсената палатка излезе висок индианец с посивели коси. Гордата му осанка подсказваше, че е важна личност в племето. Той каза нещо на мъжа, който бе отвлякъл Таня, и плътният му заповеднически глас достигна чак до тях. Докато говореше, всички мълчаха и почтително го слушаха. Войнът отвърна и заедно с няколко други мъже влязоха в украсеното типи. Щом се скриха, селото се върна към нормалния си живот. Таня и останалите момичета наблюдаваха как две индианки запалиха огромен огън в средата на площада. Пламъците разпръснаха тъмнината и прогониха и последния лъч надежда за бягство. Таня присви очи и огледа палатките наоколо. Ако по някакъв начин успееха да се промъкнат до края на селото, ще трябва да прекосят широко поле, преди да стигнат до гората. Като че ли в момента индианците не им обръщаха внимание, но тя усещаше, че всяко тяхно движение се следи.

Повечето от хората се бяха разпръснали. Жените прибраха при себе си любопитните хлапета. Таня се чудеше дали сега те вечерят в своите странни домове и разговарят ли помежду си като белите. Повечето от мъжете бяха останали навън, седяха около огъня, приказваха си и от време на време поглеждаха към пленничките.

Цялата в рани, изморена до смърт, девойката внимателно седна на влажната от роса земя. Като видяха, че охраната не реагира, останалите жени я последваха. Бяха изтощени и изплашени, затова мълчаливо се сгушиха една в друга — окаяни нещастници! Миризмата на сготвено караше стомасите им да се свиват болезнено, особено когато жените занесоха купи с димяща храна на мъжете си, насядали край огъня. Никой не им предложи нито храна, нито вода. Не им дадоха и одеяла, за да се прикрият от нощния хлад.

От време на време някой от индианците се отдалечаваше и когато се връщаше при останалите, беше целият изрисуван — някои боядисваха само лицата и гърдите си, други бяха украсили и ръцете и краката си със странни, страховити шарки. Скоро те всички бяха покрити с тези ярки, мазни бои и момичетата потрепериха при мисълта, че може би те се готвят да ги измъчват или дори да ги убият. Повече от ясно бе, че ще имат някакво тържество или церемония.

Таня усещаше, че нервите й са опънати докрай. Сгушена при останалите, примрели от страх момичета, тя се бореше отчаяно с обземащата я паника. Усещаше сърцето си в гърлото да бие бясно и когато Мелиса се свлече до нея, тя неволно подскочи. Приятелката й бе намерила някакъв временен изход от този ужас в съня или може би в припадъка. Таня я поотмести и положи главата й в скута си, като разсеяно галеше русата й коса. Тези автоматични движения донякъде я успокоиха.

Когато най-сетне и нейният индианец излезе от голямото типи, тя едва го позна. Той също бе боядисал лицето и гърдите си. Върху двете му бузи бяха изрисувани огромни черни нокти, а по продължението на носа му имаше също такава черна ивица. Широките му гладки гърди бяха украсени с фигура, напомняща ревяща пантера. При други обстоятелства тя може би щеше да оцени качествата на рисунката, но в момента бе примряла от страх и стоеше с широко отворени очи.

С пристигането на стария вожд и хората му, оживлението нарасна. Насядалите около огъня мъже се разприказваха, а жените им една подир друга се наредиха зад тях, за да научат нещо ново. Таня и останалите пленнички седяха и очакваха да разберат какво ще им донесе съдбата. Изведнъж забиха барабани сякаш в ритъм с бясното бумтене на сърцата им. Един прегърбен индианец, с обрулено от времето лице, започна да напява нещо и да дрънка с кречетало. Скоро и останалите подеха мелодията. Зловещите думи се понесоха с вечерния повей на вятъра и накараха момичетата да изтръпнат. Няколко от похитителите им скочиха на крака и танцувайки, изиграха залавянето на белите жени.

Таня разбираше всичко. Намръщи се, когато един от войните показа сцената с отхапването на ухото. Дали това нямаше да й донесе нови мъчения, повече болка, и бавна мъчителна смърт? Явно на мнозина от индианците им се хареса тая част от представлението, защото се кискаха на глас, когато си представяха как е бил обезобразен грозникът. Няколко чифта тъмни очи се впериха в Таня и я заоглеждаха, не вярвайки, че едно бяло момиче е успяло да направи такова нещо. Тя изправи гордо глава и дръзко ги загледа със златистите си очи.

Тази нощ и веселието сякаш никога нямаше да свършат. По едно време нейният похитител и дебелото страшилище, чието ухо тя бе отхапала, като че ли се скараха. Грозникът крещеше нещо на висок глас, като сочеше ту нея, ту обезобразеното си ухо и се обръщаше все към беловласия старец, който, според Таня, бе техен вожд. Тя потръпна от страх. След малко, обаче, заговори нейният индианец. Произнасяше думите тихо, но твърдо. Вождът кимна, изрече няколко кратки слова и войнът си седна, очевидно доволен от решението му, докато дебеланкото се върна с тежки стъпки, явно ядосан, на мястото си в кръга. Какво означаваше всичко това, Таня не разбра, но се надяваше, че няма да я дадат на грозния индианец.

Празненството беше в разгара си. Въздухът сякаш трептеше от оживление. Най-сетне, след даден от вожда знак, няколко жени се приближиха до пленничките и ги отведоха при мъжете, които ги бяха отвлекли. Коженият ремък отново бе в ръцете на нейния похитител.

Мелиса почти припадна отново, а Нанси раздра нощта с пронизителните си викове. С крайчеца на очите си, Таня забеляза как Сю-Елън се бори с индианеца, при когото я отведоха. Роузмари хлипаше тихичко и мърмореше нещо, прилично на молитва. Таня бе като вцепенена и не реагираше, по никакъв начин.

Заведоха момичетата до огъня и за миг, останала без дъх, девойката си помисли, че ще ги изгорят живи. С едно дръпване на кожения ремък индианецът я накара да спре. Тя гледаше с примряло сърце как поведоха Роузмари към пламтящия огън. Изведнъж мъжът, който я държеше, я спря и една от индианките протегна към нея горяща съчка. Приближи я към бедрото на момичето и точно тогава разкъсаната фуста на Роузмари за малко щеше да се подпали. Таня усети, че й прилошава, когато видя как жигосаха крака на приятелката й. Писъците й раздраха непрогледната нощ и тя се свлече в краката на своя похитител. Отведоха я.

Едва сега останалите момичета осъзнаха какво ги чака. Нанси беше следващата. Тя крещеше и се молеше, но нищо не помогна. Сю-Елън бе подновила опитите си да се пребори с мъжа, дереше, хапеше и пищеше пронизително. Очите на Мелиса бяха разширени от ужас и някак изцъклени върху безкръвното лице. Тя непрекъснато отваряше и затваряше уста, без да издава нито звук.

Миризмата на изгорена плът опари ноздрите й. Сърцето й биеше до спукване. С широко отворени очи, тя преглъщаше с мъка и се опитваше да не повърне.

Изведнъж силни тънки пръсти обхванаха брадичката й и я повдигнаха. Таня срещна погледа му. В този миг писъците на Нанси огласиха тъмнината, а тя видя как той присви очи, сякаш я предупреждаваше да не прави така, и поклати отрицателно глава, стискайки все по-силно челюстта й. След това я блъсна пред себе си и я накара насила да гледа, докато жигосваха Мелиса. Малката блондинка припадна, преди да успее да извика. Таня усети пръстите му, впити в раменете й. Той искаше тя да стои гордо изправена. Поведоха Сю-Елън, която риташе и блъскаше мъжа до себе си, и тогава той отново я обърна с лице към него и поклати глава отрицателно.

Таня го погледна втренчено и най-сетне осъзна, че тези черни като въглен очи искаха да й кажат: „Дръж се смело и гордо!“ Странно, но този поглед като че ли й вдъхна сила и частица от неговата воля се вля в жилите й.

Без да каже нито дума, Таня вдигна ръце и отстрани неговите от раменете си. Той я пусна също тъй безмълвно, но не откъсваше очи от нейните. Тя изправи рамене, вдигна гордо глава и спокойно приближи към огъня. Външно видът й бе наистина царствен, но само тя си знаеше колко много се страхуваше. С треперещи пръсти разкъса плата на дантелените гащи, защото не искаше да замърси раната.

Индианците я наблюдаваха с изненада и възхищение. Ако имаше нещо, което уважаваха на този свят, то това бе смелостта. Таня видя, че нейният похитител посочи определена пръчка в огъня. Когато жената я извади от пламъците, тя разбра смисъла на този жест. Краят на пръчката имаше форма, наподобяваща рисунката на гърдите му — ревяща пантера. Щяха да я жигосат с неговия знак, за да се знае, че тя му принадлежи.

Преглъщайки конвулсивно, момичето се извърна към него и подложи бедрото си под горящата пръчка. Ръцете му обхванаха китките й и нейните инстинктивно се впиха в неговите, търсещи някаква опора. Тя стисна зъби, пое дълбоко дъх и прикова поглед в черните му очи.

Болката бе по-ужасна от всичко, което бе изпитвала досега. Прилоша й от миризмата на собствената й обгорена плът и ако той не я бе подхванал, сигурно щеше да се свлече на земята. Ръцете конвулсивно стискаха китките му и ноктите й се впиваха в плътта. Тя затвори очи и главата й се люшна назад, но единственият звук, който процеди през зъби, бе дълго и силно съскане.

Когато всичко свърши, той я изчака да се съвземе и я отведе в едно от близките типита. Сложи я да седне и свали от стената някаква торбичка. После взе и каничката, поставена близо до огнището. Внимателно проми раната и я намаза с мас. Докато се занимаваше с това, в палатката влезе една старица. Тя застана до тях и наблюдаваше всяко негово действие. Когато приключи, той се обърна към нея на своя странен груб език, с който Таня започваше да привиква. Мъжът й показа с жестове да легне да спи. После се обърна и излезе.

Старицата повтори неговите жестове, за да я накара да легне, и седна до огъня. Известно време Таня лежа, вперила поглед в тавана, като мислено се опитваше да изключи сетивата си, за да не чувства изгарящата болка. След малко раната като че ли се поуспокои и тя започна да оглежда вътрешността на типито. То бе по-широко, отколкото беше очаквала — може би двадесет фута в диаметър.

Крепеше се на високи колове, които се събираха при върха и бяха здраво вързани, като образуваха конус. Най-горе имаше отвор за дима от огнището. Дървената конструкция бе покрита с животински кожи. Сега тя си припомни, че повечето от палатките бяха изрисувани отвън. Чудеше се чие ли е това жилище. Дали беше на индианеца или на старата жена, която я пазеше?

Лежеше върху някакъв дюшек от тъкан плат, подобен на възглавницата, върху която седеше старицата. Наблизо имаше купчина кожи. По дървените колове, които крепяха жилището, висяха закачени най-различни торбички, а също някакви кожи — вероятно дрехи, реши тя. На пода, близо до огъня, имаше куп съдини и тринога, която сигурно използваха, за да готвят върху огъня. Близо до изхода висяха доста на брой сплетени кожени ремъци, подобни на онзи, който индианецът използваше за юзда. Но онова, което привлече вниманието на Таня, беше томахавката, окачена заедно с тях, както и украсеното с пера копие, облегнато наблизо. Ако имаше оръжие, може би щеше да успее да избяга и да се спаси.

Девойката погледна към старицата, но за съжаление черните очи на индианката я наблюдаваха напрегнато. Въздъхна уморено и затвори очи. Моментът не беше подходящ.

Щастието й се усмихна по-скоро, отколкото бе предполагала. Събуди се от остра болка в бедрото. В съня си се бе обърнала по корем и при допира с твърдата повърхност, раната я бе заболяла силно. Огледа се предпазливо наоколо. Огънят бе позагаснал, но на трепкащата светлина на въглените тя забеляза, че е сама. Индианецът още не се бе прибрал, а старицата трябва да си е отишла, щом се е уверила, че тя спи дълбоко. Вероятно не е предполагала, че след толкова изтощителен ден Таня може да се събуди. До ушите й достигнаха звуците от продължаващото веселие.

Изправи се бавно, като внимаваше да не докосне прясната рана. Свали от врата си омразния ремък и го захвърли на земята. После с тихи стъпки се промъкна до отвора и надникна навън. На по-малко от тридесет фута от нея мъжете все още празнуваха около огъня, но навсякъде другаде бе спокойно.

Таня се върна обратно в типито. Ужасно й се искаше да потърси храна и вода, но нямаше време за губене. Грабна копието и томахавката и се промуши през отвора. Бързо се скри в сянката на палатката. Като се стремеше да се движи само в сянката, тя безшумно се промъкваше между типитата. Копието й служеше за опора и скоро стигна края на лагера.

Щом напусна очертанията на селото, Таня хукна с всички сили през откритото поле към гората, където вярваше, че ще успее да се скрие. С усилие на волята тя се стремеше да не обръща внимание на парещата болка в бедрото. Дишаше шумно и сърцето й биеше толкова силно, че се чудеше как цялото село не се е събудило още. Щеше й се да бе откраднала някой от конете, но не знаеше къде ги държат, а и по пътя си не ги видя.

Таня бе съсредоточила всичките си усилия в този опит за бягство и изобщо не забеляза, че я преследват. Като стигна до първите дървета, тя се облегна на едно от тях, за да си поеме дъх. Тъкмо се изправяше, за да хукне отново, когато една ръка запуши устата й и някой изтръгна копието и томахавката от ръцете й. Усети как силни ръце я блъснаха назад и я повлякоха към осветеното от луната поле. Най-сетне преследвачът й я обърна с лице към себе си и тя видя индианеца, когото добре познаваше — човекът, който я бе отвлякъл предишния ден.

Очите й се изпълниха с яростни сълзи, но тя успя да ги удържи.

За пореден път я поведоха към индианското село. Когато стигнаха неговата шатра, мъжът я блъсна и тя падна по очи на мръсния под. Преди да успее да се изправи, той взе един от ремъците и тя с ужас видя как се приближи към нея с гневно блеснали очи.

Вдигна ръце инстинктивно, за да предпази лицето си от удара. Претърколи се по корем и се опита да стане, но камшикът плющеше по гърба и краката й и не й позволяваше да се изправи. Болката бе ужасна и подсъзнателно тя разбра, че този път не е могла да сдържи плача си. Сълзите се стичаха по бузите й и я заслепяваха. Свита на кълбо, Таня усети соления вкус на кръв в устата си. Беше хапала устните си, за да не крещи. Стенеше и молеше за милост. Най-сетне ударите спряха, но с това нещата не приключиха. Индианецът я подложи на още по-голямо унижение, като съблече дрехите й и я остави чисто гола. Тя стоеше пред него с разпуснати кестеняви коси, които едва прикриваха раменете й, и го гледаше с широко отворени очи, в които се четеше страх и болка. С последната останала й искрица смелост тя изкрещя:

— Не ме докосвай!

Бронзовото тяло на война се извисяваше над нея. Той не носеше нищо друго, освен препаска и мокасини. Удари я силно по бузата, после я вдигна, сякаш бе малко дете, и я тръшна върху постелята.

Тя лежеше и трепереше от срам и страх под изпепеляващия му поглед. Черните му очи шареха по голото й тяло и тя се почувства изнасилена, преди да я бе докоснал дори. В този момент, за нейна най-голяма изненада, индианецът й обърна гръб, събра от земята разкъсаните й дрехи и всичко, което би могла да използва за оръжие или завивка, и бързо излезе от типито.

От устните й се отрони дълга въздишка на облекчение. Лежа така дълго, без да се помръдва, като трепереше и плачеше тихо. Най-сетне се поокопити и се замисли над положението си. Този мъж наистина бе постъпил хитро. Остави я съвсем гола и без никакви оръжия наоколо — така бе сигурен, че тя няма да повтори опита си за бягство. Нямаше нужда да я връзва или да кара някой да я пази.

Цялото й тяло бе в рани и болката бе непоносима. Гърбът и задните й части горяха от ударите на бича, а раната на бедрото й се бе подлютила. През миглите й се отрониха горещи сълзи на отчаяние и безнадеждност. Най-сетне изтощението надделя над болката и тя заспа.

Таня спеше така дълбоко, че дори не трепна, когато по-късно Дебнещата пантера се прибра. Той приседна до нея и дълго я наблюдава в съня й. Повдигна един от златистите й кичури и го прекара през грубите си пръсти. Прекрасен цвят бе косата й — толкова мека — като коприна. Обеща си на другия ден да накара някоя от жените да се погрижи за пленницата му — да я изкъпе и разреши косите й.

Докосна нежно с пръсти гърба й и остана доволен, че не я е наранил много в гнева си. Кожата й бе цялата на червени ивици, но само на едно-две места беше разкъсана.

Дебнещата пантера бе участвал в много набези през своите двадесет и пет зими и бе взимал много пленници, но никога досега не бе задържал жена за себе си. Даваше ги или пък ги продаваше на другите войни или на някоя жена. Сега за пръв път си бе нарочил една от пленничките за себе си, но пък и такава красавица той не бе виждал досега. Косата и очите й го омаяха. Лицето й бе прекрасно, харесваше дори гордо вдигнатата й брадичка. Тялото й бе съблазнително.

Докато я разглеждаше, младият мъж усети, че се възбужда и бързо промени посоката на мислите си. Трябваше да внимава с нея, да бъде търпелив и мъдър, за да не нарани гордостта й. Възхищаваше се от смелостта й твърде много, за да си позволи да я види сломена и безволева робиня като толкова много други.

Следващите една-две седмици щяха да бъдат решителни. Единствено от нея зависеше нагаждането й към начина на живот в племето. Трябваше да се научи да му се подчинява с желание, да разбере, че той е неин господар, да забрави глупавите мисли за дома си и за бягство. Време беше да се заеме да изучава езика на чейените и да привикне да върши всичко, което се изисква от жената на един войн.

Не се съмняваше, че ще й е трудно, но тя възприемаше бързо и беше интелигентна. В началото трябваше да се примири с новия си начин на живот. Щом свикнеше с мисълта, че ще живее тук, после лесно щеше да свикне с останалото. За него оставаше най-трудната задача — да я научи да приема волята му и да се подчинява, без да нарани достойнството й.

Усмихна се на спомена за отчаяната й борба с Грозната видра. „Бедната малка дива котка! — помисли си той. — Ще трябва да те науча да не си показваш ноктите! Знам, че няма да се дадеш лесно, но нямаш избор. Ще опъваш ремъка, ще ръмжиш и ще се дърпаш, но аз ще те опитомя с добро. Не се отбранявай много, Малка дива котко, защото само ще нараниш себе си. Наумил съм си да те имам. Ще бъдеш моя, докато те искам, и колкото по-скоро приемеш това, толкова по-лесно ще тръгнат нещата.“

 

 

Таня се събуди цялата схваната. Всичко я болеше и бе премръзнала от студ. Сви се на кълбо, опитвайки се да се постопли. Какво не би дала в този момент за едно одеяло!

След като се увери, че е съвсем сама в палатката, тя пропълзя до огъня. Разбута въглените и се опита да ги разпали, макар да се чудеше какво ще използва за гориво, ако успееше.

Кожата, която служеше за вход на типито се отметна и вътре нахлу ярката слънчева светлина. Девойката се дръпна назад, като напразно се опитваше да прикрие голото си тяло от погледите на индианеца и старицата, които току-що бяха влезли. Жената хвърли на земята наръч съчки и погледна неодобрително Таня, сякаш искаше да й каже колко лошо е постъпила с нея, като се е опитала да избяга, и така е подронила доверието на война към нейните грижи.

Индианецът се приближи, повдигна брадичката й с ръка и я накара да го погледне. После посочи към себе си и каза:

— Мешепеша тси.

Повтори жеста и фразата няколко пъти, после посочи Таня с пръст и зачака. Тъй като не последва нищо, той отново направи същото и едва тогава на нея й хрумна, че мъжът казва името си и очаква от нея да направи същото. Тя посочи себе си и каза ясно:

— Таня.

Войнът кимна с глава и повтори:

— Та-нйа.

Отново посочи нея, а после и себе си и пак произнесе името си. Казваше го бавно и отчетливо, а после я караше да го повтаря. Отначало тя се колебаеше, но той не я остави на мира, докато не го каза правилно. Доволен от резултата, сега отново посочи нея и поклати отрицателно глава:

— Мата Танйа. — Заби пръст в гърдите й и каза: — Пешеуа матчскотхи. Таня поклати глава:

— Не. Таня, Таня — настояваше тя.

Той отново направи отрицателен жест:

— Пешеуа матчскотхи — поправи я пак.

За миг Дебнещата пантера си помисли, че девойката ще се разплаче. Така жаловито гледаше тя.

— Не искам да бъда Пешеуа матчскотхи! — проплака момичето, като произнесе името съвсем точно. — Искам да съм Таня.

— Мата — поклати отново глава той.

— Доколкото разбирам, това означава „Не!“ — промърмори Таня.

Индианецът отново я посочи с пръст и зачака. Тя въздъхна и се предаде:

— Добре. Ще бъда Пешеуа матчскотхи, каквото и ще да означава това име.

Тогава той взе кора от дърво и нарисува на него дебнеща пантера, като повтори името си. Едва сега тя разбра какво означава то. Спомни си, че някъде бяха споменали за индианец на име Дебнеща пантера. Да, войниците от форта говореха за вожда на чейените и племенника му, който носеше точно това име. „Значи, бяха попаднали при чейените“ — заключи Таня. По-късно тя щеше да разбере и смисъла на своето име — Малка дива котка.

Останалата част от сутринта премина в учене на думи от странния език на чейените. Дебнещата пантера я представи на Патешката стъпка и тя се зае с нея. Индианецът поправяше една от юздите си, а старицата я учеше как да стъква огън и да приготвя закуската, като в същото време непрекъснато й повтаряше думите за всяко от нещата, с които се занимаваха.

Таня не можеше да свикне с мисълта, че е гола, и се опитваше да се концентрира в ученето, за да не забелязва Пантерата, който нямаше намерение да си тръгва. Индианците, обаче, не обръщаха никакво внимание на този факт и тя трябваше да приеме нещата такива, каквито са, въпреки че през цялото време се изчервяваше. Никога досега не бе оценявала привилегиите на цивилизацията като сега, когато я бяха напълно лишили от тях.

Научи думите за лице, ръце, глава, крака, уста, нос и коса. По-късно Пантерата щеше да й каже думите и за останалите, интимни части на тялото, но засега тя трябваше да се справи с тези по-безобидни термини и полагаше усилия да усвои произнасянето на странните, гърлени звуци. Не се замисляше защо всъщност си дава труд да прави това. Просто го правеше.

Освен че усвои няколко основни думи, през този ден тя се научи и да приготвя сутрешната закуска. С учудване установи, че след като приготви яденето, трябва да изчака Пантерата да се нахрани, преди самата тя да седне на трапезата. Прието бе жените да се занимават с нещо, докато мъжете свършат да се хранят, или да седят тихичко до трапезата. Едва след като войните приключат с храненето, те можеха да седнат на масата заедно с децата.

След закуска Дебнещата пантера й подаде едно одеяло, за да се прикрие, като го обви около тялото й и подпъхна края му между гърдите й. Таня цялата се изчерви. След това той нахлузи ремъка на врата й и я отведе до близкия поток. Тук я остави на грижите на Патешката стъпка, за да я измие със студена вода и пясък, докато кожата й заискри от чистота и косата й заблести на слънцето.

Като свършиха с миенето, й подадоха дълга роба от еленова кожа, която стигаше до средата на прасците й и тя най-сетне се почувства прилично облечена. Роклята бе без ръкави и съвсем семпла. На врата се пристягаше с връвчица, а на кръста — с кожен колан. Толкова обикновена дреха, но на нея й се стори като рокля на принцеса. Наистина беше благодарна, че й я дадоха. Изкъпана, облечена и нахранена, Таня най-сетне се почувства отново като човешко същество, но когато Пантерата нахлузи ремъка на врата й, сърцето й пак се сви.

Преди да се върнат в типито, индианецът я разведе из селото. Неколцина младежи се опитаха да я подразнят, но острите думи на мъжа до нея бързо ги накараха да се отдръпнат. Едновременно озадачена и засрамена, Таня вървеше с наведена глава, но той я спря и със силните си ръце оправи раменете й и повдигна брадичката й. От този момент отново изправи гордо глава.

Скоро любопитството надделя и тя се заоглежда наоколо. Макар че конструкцията на всички къщи бе еднаква, отвън те бяха украсени различно. Таня знаеше, че типито на Пантерата бе изрисувано с фигурите на хищните зверове, чието име носеше. Шатрата на вожда бе черна и на тъмния фон бе нарисувано ярко слънце, изгряващо зад планина. На някои бяха изрисувани луни, на други — звезди. Тук-там се виждаха фигури на животни. Към центъра на селището се намираха по-големите и по-пищно украсени жилища, другите бяха подредени в концентрични кръгове към външния край на селото.

Някои от палатките имаха над входовете навеси, а пред повечето гореше огън. Тя знаеше, че и вътре има огнище. Забеляза, че всички жилища са обърнати с лице на изток към изгряващото слънце. Жените вече бяха се захванали с къщната работа. Никой не се приближи до нея, нито пък я заговори, но на всяка крачка поздравяваха Пантерата.

Като обиколиха селото, индианецът я заведе до едно заградено място, където държаха конете. Един младеж се опитваше да обязди див мустанг. Животното беше завързано с дълга връв за един кол в средата на площадката и момчето приближаваше към него, но конят все се дърпаше назад и не му позволяваше да го докосне. Младежът изчакваше да се поуспокои и подновяваше опита си. Двамата дълго наблюдаваха как той нежно шептеше на уплашеното животно, докато най-сетне то му позволи да се приближи и помириса ръката му. Не му даде обаче да го докосне. Стоеше наблизо, цялото трепереше, изпълнено с недоверие към човека. Ноздрите му потрепваха, докато душеше миризмата на индианеца.

Таня и нейният придружител се върнаха обратно в типито. Тук той я завърза с по-дълъг ремък и я повери на Патешката стъпка. Целият следобед премина отново в уроци. Този път тя се научи как да стрива на фин прах изсушената царевица с помощта на специално чукало. По нежните й пръсти се появиха пришки, а малко след това дори се спукаха. Привечер Пантерата се върна и хвърли в краката им два убити заека. Колкото и да й бе неприятно, наложи се да ги одере и сготви. Докато яденето вреше на огъня, Патешката стъпка й показа как да приготви кожите за щавене.

Уморена до смърт, Таня седеше до трапезата и сънено гледаше как Пантерата вечеря с приготвената от нея и старата индианка гозба. Беше твърде уморена и насила хапна няколко залъка. След вечеря Патешката стъпка си тръгна и отнесе със себе си роклята й и тя отново се почувства отчаяна и уплашена. Останала сама, Таня дълго плака, докато сънят не я обори върху твърдата постеля.