Катрин Харт
Нежна грубост (19)

Глава деветнадесета

Следващата седмица, където и да отидеше Таня, Адам неизменно се появяваше край нея. Ако я поканеха на чай, намираше начин да отиде на гости на същото място. Ако пък не беше поканен, непременно пристигаше точно навреме, за да я изпрати вкъщи.

Веднъж Джули и тя трябваше да прекарат част от деня, помагайки на Джордж да прегледа запасите си от дамско облекло в магазина. Адам пристигна, реши, че няма нищо по-важно за правене, и остана целия следобед с тях в магазина. Не че им помогна кой знае колко, но поне добре се посмяха, докато го гледаха как се рови из дрехите — от шапките до бельото.

Този ден Таня за пръв път откри нова черта в характера на своя съпруг. Той притежаваше удивително чувство за хумор и така я разсмиваше, че тя оставаше без дъх. Освен това усетът му към бизнеса бе добър и показа проницателност и интелигентност, които можеха да съперничат на всеки адвокат или бизнесмен от източното крайбрежие. Като капак на всичко, оказа се, че Адам познава твърде добре жените и техните предпочитания.

Друг път настигна Таня и майка й тъкмо когато бяха тръгнали на пазар. С изключително търпение часове наред той ги придружаваше от магазин на магазин и спокойно изчакваше да пробват безброй шапки, рокли и обувки. Даваше разумни съвети за цветовете и платовете и галантно предложи да носи пакетите с покупки, а накрая дори ги почерпи с чай в малък ресторант. До вечерта той напълно бе спечелил симпатиите на Сара. За нея Адам вече представляваше някакъв светец и дори сър Галахар, а може би и двамата заедно, и тя направо заяви на дъщеря си, че ще е голяма глупачка, ако му откаже в случай, че той й направи предложение. През седмицата Таня го покани два пъти на вечеря. Сърцето й преливаше от обич, като гледаше как си играе със синовете си. Въпреки че Марк беше бебе, той откликваше на закачките на Адам с удоволствие. Щом Адам го вдигнеше, той се засмиваше и започваше да гука, а черните му очички блясваха. Адам забеляза кога е пробило първото зъбче на момчето. Вниманието и обичта, които проявяваше към децата, спечелиха одобрението на цялото семейство.

За всички бе напълно очевидно, че Адам ухажва Таня. Той изобщо не криеше това и винаги се възползваше от възможността да хване ръката й или да я прегърне пред другите. Правеше й безкрайни комплименти, караше я да се смее повече, отколкото се бе смяла месеци наред, а вниманието му бе завладяно единствено от нея. Бе любезен, галантен, разумен и най-вече — почтителен.

Носеше й цветя и я караше да се изчервява, като й казваше, че е по-красива от тях. Подаряваше й шоколади и когато тя се колебаеше дали да ги приеме, той я убеждаваше, че не е бил тук по Великден, за да й ги даде тогава.

Въпреки че тя копнееше по-скоро да приключат с ухажването, все пак си даваше сметка, че трябва да спазят един благоприличен срок. След толкова месеци, през които се бе клела във вечна любов към съпруга си — индианец, сега не можеше да бърза.

Колкото до Адам, той нарочно задържаше нещата и се стремеше всичко да изглежда напълно почтено. Не искаше да обиди родителите на Таня, нито да осуети своите планове. Все пак през няколко дни успяваше да си уреди тайна среща с жена си, с помощта на Мелиса.

Джъстин Кер бе другият редовен посетител в дома на семейство Мартин. Той живееше само през няколко къщи и бе ненадминат в способността си да си намира всякакви поводи, за да ги посети. Ако, да речем, кокошките на майка му снесяха повече яйца, той непременно ги предлагаше на Елизабет, след което оставаше да си побъбри с Мелиса. Като всеки проспериращ млад адвокат предлагаше съвети на Джордж и Едуард и ги уговаряше да си направят нови завещания. Това, разбира се, означаваше още няколко посещения. А ако го поканеха на обяд или вечеря по този повод, с готовност приемаше.

Джъстин и Адам се срещаха по-често в къщата на семейство Мартин, отколкото у Джъстин, където Адам отсядаше, когато бе в града. Адам не скри от приятеля си, че ухажва Таня, но разбира се, не му каза всичко. Джъстин виждаше, че намеренията му са сериозни, но нямаше ни най-малка представа за другата самоличност на приятеля си и за това, че всъщност той е индианския съпруг на Таня. Въпреки че забелязваше истинското удоволствие, с което Адам си играеше с Хънтър и Марк, нито за миг не се досети, че те са негови синове. Единственото, което Джъстин знаеше със сигурност бе, че Адам твърдо е решил да се ожени за Таня Мартин и че Джефри Янг продължава да й досажда.

— Какъв е проблемът на този лейтенант? — запита Джъстин един ден Мелиса. — Нима не вижда, че Таня не се интересува от него?

— Той вижда само себе си — отвърна Мелиса. — Толкова е самовлюбен, че на човек му се повдига. И през ум не му минава, че някоя жена може да не го желае.

— Че защо не? — възкликна Джъстин и поклати глава в недоумение.

— Нещата са доста по-сложни. Джефри е бил сгоден за Таня, когато индианците са я отвлекли. Всъщност тя е пътувала насам за сватбата си с него.

Джъстин кимна.

— Капитан Янг беше заедно с войниците на Кастър, когато нападнаха селото на чейените. Той бе един от първите, които ни забелязаха и много се зарадва, че открива Таня жива и здрава, но когато разбра, че е омъжена за индианец и има двама сина, чувствата му се промениха. Освен това не можеше да проумее защо тя не го възприема като неин спасител и не му се хвърли в ръцете от радост.

— А тя не го е направила, защото е била влюбена в своя съпруг — предположи Джъстин.

— Отчасти — да — съгласи се Мелиса. — Две години и половина са доста дълъг период от време и много неща могат да се случат. Таня не само беше влюбена в Пантерата, но и осъзна, че онова, което е изпитвала към Джефри, изобщо не е било любов, а някакво моминско увлечение. Освен това откри, че животът при чейените й допада много повече. Именно затова тя прекара времето си там много по-добре от нас, останалите. Съвсем лесно се нагоди към техния начин на живот — направи го по своя воля и до край. Разбира се, за това помогна и отношението на Дебнещата пантера към нея, а то бе наистина добро.

— Нима? — Джъстин не можеше да повярва.

— Той я обожаваше — увери го Мелиса. — Любовта им бе взаимна. Прекрасно бе да ги гледа човек.

Джъстин искаше да научи колкото се може повече, за да помогне на Адам там, където Джефри не бе успял.

— Това ли е причината тя да отхвърля чувствата на Джефри?

Мелиса поклати глава:

— Не съвсем. Таня видя как Джефри се отнесе с децата й. Той не може да ги понася, защото са със смесена кръв. А тя не би приела някой да се държи по този начин със синовете й. Таня се гордее с тях и с техния баща.

— Това го разбирам.

— Освен това Таня стана член на племето много преди белите да нападнат племето. Вождът Черния чайник и жена му я осиновиха, преди тя да се ожени за Пантерата.

— Охо! — изненада се Джъстин. — Не знаех това.

— Много малко хора знаят. В деня на атаката Таня видя как белите войници убиват осиновителите й, как ги застреляха в гръб и премазаха телата им с конете си — Мелиса потръпна. — Заедно станахме свидетели на този кошмар. През цялото време, докато бях при чейените, нито веднъж не видях подобни зверства. Изнасилиха пленничките, палеха и убиваха наред всичко, което им попадне: кучета, хора, коне… Само неколцина успяха да избягат и оцеляха, но от селото не остана нищо. Нападнаха ги на разсъмване, докато още спяха, и до обяд от селището нямаше и следа.

Джъстин бе потресен.

— Боже господи! Не съм чувал за такива неща! Това по нищо не прилича на версията, която военните разпространиха.

Мелиса смръщи вежди.

— Не се учудвам. Таня също не би се изненадала. Тя бе дълбоко възмутена от това, което те сториха, и не мога да я виня. Независимо от това, че аз не харесвах живота си при индианците и съм безкрайно благодарна, че съм отново сред вас, и до ден-днешен не мога да оправдая онова, на което станах свидетел. Това се отнася и за Таня, а тя добре знае, че Джефри съвсем не е невинен. Той беше там и без съмнение е взел участие в клането. Съмнявам се, че Таня някога ще му прости това. В нейните очи той е убиец.

— Не мисля, че мога да я виня — каза Джъстин. — Искам да те попитам нещо, Мелиса. Ти непрекъснато повтаряш, че Таня е обичала силно мъжа си, а и тя твърди същото. Смяташ ли, че Адам има някакъв шанс? Той ми е много близък и не бих искал да го видя да страда.

— Според мен твоят приятел наистина може да успее. Таня се нуждае от любов. Ето вече пет месеца минаха от нападението.

— Да, но какво ще стане, ако мъжът й все пак се появи? Няма ли тя да тръгне с него?

Мелиса тихичко се засмя.

— Не е нужно да се тревожиш, уверявам те. Щом досега не е дошъл, никога няма да дойде! — И това бе самата истина.

 

 

През последната седмица на април времето бе топло и изпълнено с пролетни аромати. Всички бяха обхванати от пролетно настроение. Таня копнееше да поязди на открито и когато Адам й предложи, тя с радост прие.

— Чудесно предложение, Адам, но много ми се искаше да пояздя моя кон! След опита ми за бягство, обаче, Джефри го скри.

В тъмните очи на Адам проблеснаха гневни искри.

— Ще ти върна кобилата, скъпа. Обещавам!

Още същия ден Адам разговаря с бащата на Таня.

— Едуард, доколкото разбирам, лейтенант Янг е конфискувал коня на Таня.

Едуард премигна учудено.

— Да, предполагам, че е така. Бях забравил. По онова време не казах нищо, защото сметнах, че така ще предпазим Таня от нов опит за бягство.

— Сега тя си иска обратно коня — заяви Адам.

Едуард смръщи чело:

— Не знам дали сега тази идея е добра.

— Искаш да кажеш, че все още не можеш да й се довериш напълно и че тя може пак да опита да избяга?

Едуард се изчерви притеснен:

— Смятам, че и ти си на същото мнение. Мислех, че се интересуваш от нея, а за теб също би било по-добре, ако тя няма подобни изкушения.

Адам се засмя.

— Не мисля, че трябва да се опасяваме от подобно нещо. Във всеки случай, ако трябва да я държим тук насила, това не е нещо, с което можем да се гордеем. Бих искал да излезем заедно да пояздим и тъй като ти си й баща, редно е ти да поискаш коня от Джефри.

— Изглеждаш ми прекалено самоуверен — замислено каза Едуард. — Никак няма да ми е приятно, ако тя избяга точно когато започна да се адаптира към стария си начин на живот.

— Вярвай ми, Едуард, и имай доверие в Таня.

— Добре, Адам. Ще говоря с Джефри днес следобед. Много ми се иска да съм уверен като теб — въздъхна Едуард.

Той удържа на думата си и разговаря с Джефри, а вечерта на масата уведоми Таня и Адам, че не е успял да го убеди.

— Това хлапе отказа да ми даде коня — прогърмя гласът му. — Разтяга ми някакви локуми, че конят сега принадлежи на армията на Съединените щати и се водел като част от плененото имущество при нападението в Уошита.

— Но това е лъжа! — ядоса се Таня. — Преди да застрелят всички коне, генералът сам ми предложи да си избера един. Мелиса му посочи моя кон, Житното зрънце и той не възрази. Всички знаят, кобилата е моя.

— Успокой се, Таня — каза Адам. — Ще ти я върна. Всъщност, ще се погрижа за това веднага след вечеря. Крайно време е Джефри Янг да се осъзнае.

Таня веднага долови притаения гняв в привидно спокойния му, но решителен тон.

— Ще дойда с теб, Адам.

— Какво се разтревожи, да не мислиш, че ще му сторя нещо? — ухили се той.

— Не, драги господине — увери го тя с невинен вид, който обаче изобщо не можеше да го заблуди. — Мисля, че ще го убиеш! А като увиснеш на въжето, каква полза от теб?

 

 

Адам спря двуколката до ограденото място, в което войниците държаха конете, близо до щаба. Всъщност в Пуебло нямаше форт. Армията имаше само пост в града за защита на жителите, ако се наложи. До него имаше и конюшня с малка пристройка към нея. Именно натам се запъти Адам с решителен вид, а Таня ситнеше до него.

В стаичката зад бюро седеше един редник. Таня с учудване забеляза, че той бе единия от войниците, придружили Джефри, когато я преследваше по време на бягството й. Очевидно изненадан от тяхната внезапна поява, той скочи на крака, като едва не катурна стола.

— О, мис Мартин! Лейтенанта ли търсите?

— Не точно него, редник. Дойдох да си взема коня — отвърна Таня с решителен вид. — Ще бъдете ли така добър да ми предадете моята кобила? Видях я отвън в корала.

Лицето на войника почервеня и той заекна:

— Н-не, мадам. Не мога да направя това. Лейтенант Янг е издал заповед…

В този момент се намеси Адам:

— Редник, кобилата е лична собственост на мис Мартин. Тя има съгласието на баща си и не виждам причина да й отказвате да вземе това, което е нейно.

— Съжалявам, сър — отговори войникът смутен. — Но лейтенантът ще ме одере жив, ако не изпълня заповедта му.

Още не изрекъл тези думи, вратата се отвори и на прага застана Джефри.

— Някакви проблеми ли има, редник? — запита той, сякаш не знаеше за какво става въпрос. Студените му сини очи се плъзнаха покрай Адам и се заковаха върху Таня.

— Искам си коня, Джефри — отсече тя с тон, който не търпи възражения.

Джефри се усмихна изкуствено и поклати глава:

— Не, скъпа. Това не е възможно. Както вече уведомих баща ти, конят е собственост на американската армия. — Сякаш обясняваше на малко дете или на глупак.

Таня го изгледа ядно:

— Това са глупости, Джефри, и ти много добре го знаеш. Житно зрънце си е моя от години и генерал Кастър ми позволи да я задържа. Освен това, както вашите хора казаха, когато застреляха индианските коне, един такъв кон не може да свърши никаква работа на кавалерията.

Джефри се изсмя кратко и гадно.

— Твоето мнение не значи нищо тук.

— Не сте прав — намеси се Адам. — Както знаете, Янг — продължи той, като не отделяше гневен поглед от Джефри, — Мелиса е била свидетел, когато Пантерата е подарил коня на Таня. Тя е видяла също как Кастър й е позволи да го задържи. Разговарял съм с Джъстин Кер, който е съгласен да бъде адвокат на Таня при решаването на този случай. Ако е необходимо, ще извикаме шерифа — докато произнасяше последните си думи, той многозначително повдигна вежди. — По тези места хората не гледат с добро око на крадците на коне. Често увисват на въжето, без присъда.

Джефри се изчерви, но се опита да оспори думите му:

— Шерифът няма глас по военните въпроси, мистър Савидж!

Адам повдигна рамене.

— Можеш да обясниш това на свети Петър, след като из града плъзне мълвата, че си обикновен конекрадец.

— Заплашвате ли ме?

Без да му обръща внимание, Адам каза на Таня:

— Иди си вземи коня.

Тя тръгна към вратата, но Джефри й препречи пътя. Адам на свой ред застана между Джефри и вратата. Войникът остана на мястото си, пристъпвайки от крак на крак несигурно.

— Не забравяй да си вземеш седлото и юздата — напомни й Адам, докато Таня се измъкваше в тъмната нощ. Черните му очи бяха приковани в пламналото от яд лице на Джефри.

— Някакви други възражения, лейтенант? — попита той.

Джефри изгледа противника си и в сините му очи проблеснаха искри.

— Напоследък много се перчиш, Савидж, и все си навираш носа в хорските работи.

Адам отвърна на погледа му и го предупреди:

— Всичко, което се отнася до Таня Мартин, е моя работа, Янг, и ме засяга. Запомни това!

Отвън се чу гласът на Таня:

— Готова съм, Адам.

— Моята дама ме вика! — усмихна се подигравателно Адам на побеснелия от яд Джефри и се обърна към вратата.

— Ще си го върна, Савидж! — изръмжа Джефри зад гърба му.

— Когато пожелаеш! — подхвърли Адам през рамо.

Миг по-късно до ушите на Янг достигна тропотът на копита и шумът от отдалечаващата се двуколка.

— Ще те смачкам някой ден, Савидж! — закани се Джефри. — Обещавам ти! — той стисна юмруци и излезе от малката постройка, а смутеният редник въздъхна с облекчение.

 

 

Сега, когато Таня отново си върна коня, двамата с Адам изоставиха двуколката и по цял ден яздеха из полята и малките горички наоколо. Въпреки забележките на майка си, тя отказваше да язди настрани. Обличаше пола за езда и яздеше по мъжки, както напоследък правеха някои от дъщерите на фермерите. Все пак от чувство за благоприличие, тя правеше компания на Джули и Мелиса в разходките им с двуколката, облечена в рокля с волани и панделки и какви ли не шапки.

Таня забеляза, че родителите й са в непрекъснато напрежение дали тя ще се върне от езда. Едно от последствията от новата й придобивка бе, че Джефри и войниците му непрекъснато я следяха.

— Забелязах! — сухо подметна Адам.

Таня въздъхна ядосана:

— Чувствам се като птичка в клетка! — оплака се тя. — Всеки път, когато изляза от къщи, усещам погледите им в гърба си. Онази вечер отидох до конюшнята и едва не се препънах в един от подчинените на Джефри — тя изгледа Адам продължително. — Това може сериозно да попречи на любовните ни срещи!

Той се усмихна.

— Ще измислим нещо. Всяка истинска дъщеря на чейените трябва да може да се изплъзне от зорките очи на няколко бели войници!

— Признавам, че си чудесен учител, но твоята самоувереност малко ме притеснява! — нацупи се Таня.

Той се засмя на разсърдената й гримаса.

— Познавам те твърде добре, мила моя! — той нежно захапа долната й устна. — Толкова красиво се цупиш! Никой мъж не може да ти устои!

Таня често успяваше да се измъкне тайно и да се срещне с мъжа си, но напрежението напоследък се отразяваше и на любовните им милувки. Те бяха по-горещи и буйни, но пък някак прибързани. Често нямаха време за любовна игра и тя с копнеж мечтаеше за времето, когато ще са заедно цяла нощ и ще се наслаждават докрай един на друг.

Таня сподели с Адам разочарованието си и предложи:

— Щом аз мога да се измъквам лесно от къщи, защо ти да не можеш да се вмъкнеш при мен! Тези кратки срещи на мократа трева не съвпадат с моята представа за правене на любов. Колко по-хубаво ще е, ако си легнем на мекото легло под топлите завивки! — златистите й очи блестяха на лунната светлина, изпълнени с копнеж и обич.

Бронзовото му лице се озари от палаво изражение.

— Предлагаш ми да се промъкна в стаята ти и да се любим под носа на баща ти!

— Че защо не! В края на краищата ти си ми мъж!

Адам се засмя тихичко в ухото й.

— Една от причините да не го направим е, че ти вдигаш твърде много шум! Стенеш като котка в гореща нощ и цвилиш по-силно и от кобилата си!

Таня извика възмутена:

— Мога ли да напомня, че не съм сама в тази работа, мистър Савидж. Моите звуци са нищо в сравнение с онова, което чувам от вас.

— Тук си права! — призна със смях той. — Но басирам се, че пружините на леглото ти скърцат безобразно! При всичкия този шум как мислиш, че няма да ни хванат! Няма да разберем кога баща ти ще се втурне в стаята с пушка в ръка!

Очите на Таня блестяха възбудено и тя явно премисляше нещата.

— Какво се мъти в малката ти главица?

— Ами — усмихна се дяволито тя — нали искаше годежът ни да е колкото се може по-кратък? Това определено ще ускори нещата, а и Джефри ще отпадне от състезанието.

— Казах, че искам кратък годеж, но не и опасен — поправи я Адам и поклати глава. — Не желая да накърнявам нито моята, нито твоята репутация. Никак не ми се ще да обиждам семейството ти, да не говорим пък за майка ми! Бих искал да ви запозная, преди да обявим официално годежа.

— Мисля, че си прав! — съгласи се с нежелание тя. — Все пак идеята не беше лоша!

Адам се ухили и белите му зъби блеснаха.

— О, никак! Отсега виждам заглавията във вестника: НОЩНА СВАТБА ПОД ДУЛОТО НА ПИЩОВ. Статията би звучала така: „Снощи в дома на семейство Мартин се състоя прибързано сватбено тържество. Близките на булката се появиха въоръжени с най-доброто оръжие на фамилията. Церемонията се състоя набързо веднага след като мистър Адам Савидж (младоженецът) и мис Таня Мартин (младоженката) бяха заловени в интимна близост сред смачканите завивки на леглото на последната.“

Таня се опита безуспешно да потисне смеха си, когато Адам продължи:

— Церемонията, макар и непредвидена, бе твърде тържествена. Мистър Савидж, хванат в плен от красотата на булката, както и от нейния чичо Джордж Мартин, стоеше нервен от ляво на съдията Кер. Сестрата на мис Мартин, Джули, облечена в пеньоар и чехли, поведе булката по стълбите. Майката на булката се прозяваше доста често, изненадана по нощница и с навита на парцалчета коса, а леля й Елизабет Мартин изсвири сватбения марш със светнало от крема на д-р Даниел лице (гарантиращ невероятен ефект срещу бръчки).

Сега вече Таня се превиваше от смях, притиснала лице до гърдите му, за да не се чува. Адам продължи:

— Едуард Мартин придружи дъщеря си до младоженеца. Оковите почти не се виждаха под дългите ръкави на нощницата му. Като при повечето булки, лицето на мис Мартин грееше — всъщност то бе нежен нюанс на яркорозово и идеално се съчетаваше с цвета на прозрачната й нощничка. В ръката си тя държеше пухче за пудра в същия цвят, което служеше за уникален сватбен букет.

— Госпожица Мелиса Андерсън трябваше да бъде сръгана няколко пъти, преди да се събуди и поеме задълженията си като шаферка и свидетел, но тя като че ли не се впечатли много. Младият Джереми, в ролята на официално лице, поднасящо пръстените, бе забелязан да подръпва долното си бельо само два пъти. Съдията Кер, измъкнат от най-дълбок сън, и все още с нощна шапчица на главата, започна церемонията след доста туткане. Причината за това не можа да бъде уточнена — може би липсата на очилата му, или пък обърнатата наопаки книга — но в началото думите му бяха доста объркани, и бе нужно известно време, преди да хване цаката на ритуала. Трябва да отбележим, че от облеклото на младоженеца липсваха само долното му бельо, чорапите и обувките.

— Престани, Адам. Моля те! — превиваше се от смях Таня.

— Нима не искаш да чуеш края? — подразни я той. — „Вместо сватбен пръстен младоженецът постави на пръста на булката медна халка — вследствие на това халките на завесите в хола намаляха с една. В края на церемонията, булката (с помощта на баща си) постави подобна халка на носа на мистър Савидж. Веднага след това за онези, които все още бяха будни, поднесоха кафе и какао. Синовете на мис Мартин проспаха ритуала и тази сутрин ще бъдат приятно изненадани. Меденият месец не се състоя, тъй като бе изконсумиран предварително. Желаем всичко най-добро на младоженците и на всички малки вързопчета, които вероятно ще се появят леко притеснени, малко преди да се навършат приетите девет месеца.“

Премаляла от смях, Таня се притискаше към раменете на Адам и по бузите й течаха сълзи.

— Да не си полудял, глупчо! — задъхваше се тя. — Искаш да умра от смях ли? През живота си не съм се смяла така!

— Ако наистина стане така, няма да ти е до смях, нито пък на мен — отвърна със сериозен вид Адам.

Таня кимна и избърса сълзите си.

— С други думи, рицарю мой, ти отказваш да споделиш леглото ми.

Адам се наведе да избърше с целувка една останала върху миглите й сълза.

— Засега, да. Но скоро аз ще уредя да те заведа в нашата ферма, за да те запозная с майка си. Може би там ще имаме повече време и спокойствие, както и възможност да останем насаме.

Таня изведнъж се разтревожи и прехапа устни.

— Майка ти знае ли за нас? Всичко за нас? — попита тя.

— Да — отвърна Адам. — Това е единствения човек, освен Мелиса, който знае истината. Та кой по-добре от нея би разбрал? Нали е живяла при чейените. Тя също е обичала индиански вожд и му е родила син. Знае какво си преживяла и какво чувстваш сега.

Таня потърси с поглед очите му.

— Наистина ли ме разбира?

— Без съмнение. С нетърпение очаква да се запознае с жената, която най-сетне е успяла да покори сърцето на сина й. Обича те и копнее да притисне до себе си своите внуци.

На следващия ден Адам придружи Таня, Джули и майка им, докато пазаруваха. Целият ден бе весел и приятен. Най-накрая спряха в магазина при Едуард, за да му съобщят какво са изхарчили. Тъкмо излизаха, когато Таня мярна на отсрещния тротоар Сю-Елън и мисис Райт, жената на свещеника, които ги гледаха втренчено. За миг Таня замръзна и усети как сърцето й подскочи, но бързо се съвзе, защото осъзна, че те възнамеряват да дойдат при тях.

Тя сръга Адам в ребрата тъкмо когато той взимаше пакетите, за да ги отнесе в двуколката, и извика:

— О, Адам, ти май забрави за уговорката си с Джъстин. Толкова сме близо, защо не изтичаш да го видиш? Ние и сами ще се оправим оттук. Ще се видим на вечеря.

Адам погледна пребледнялото й лице и блесналите очи и веднага разбра, че нещо не е наред. Той бързо се огледа наоколо и моментално видя причината за тревогата й.

— Права си, скъпа. Благодаря, че ми напомни. Ако побързам, мисля, че ще го хвана — той се наведе, целуна я леко по бузата и тръгна към кантората на Джъстин, като с бързи крачки се отдалечи от острия поглед на Сю-Елън.

— Добре че му напомни — разсеяно отбеляза Сара и пое пакетите от ръцете на Таня. — За какво трябва да се види с Джъстин?

— Нещо във връзка с ранчото — измисли си Таня.

— Господи, мамо! — възкликна Джули. — Ти чу ли, че Адам току-що нарече Таня „скъпа“?

— О, боже! — по лицето й грейна доволна усмивка. — Така ли я нарече?

Точно в този момент Сю-Елън и мисис Райт се приближиха до двуколката.

— Здравей Сара — изчурулика пискливо мисис Райт. — Колко хубаво, че се виждаме. Това ли е дъщеря ти, за която толкова сме чували?

По красивото лице на Сара премина някаква сянка, но тя отговори спокойно:

— Да, разбира се. Таня, запознай се със съпругата на преподобния Райт, мисис Рут.

Таня кимна с уважение, но не каза нищо.

— Не съм те срещала в църквата, Таня — небрежно подхвърли Сю-Елън, но злобната нотка не убягна на Таня.

— Много си наблюдателна. Как успяваш да слушаш проповедите и да броиш присъстващите едновременно с това? — гласът на Таня бе меден, но думите й — твърде остри.

Джули едва успя да сдържи смеха си.

Мисис Райт се намеси:

— Хайде сега, момичета! — Тя се обърна към Сара: — Кой бе онзи красавец с вас? Много щях да се радвам да се запозная с него — дребничкото й тяло направо трепереше от любопитство.

— О! — махна с ръка Сара. — Това е Адам.

— Адам? — полюбопитства и Сю-Елън.

— Адам Савидж, новият обожател на Таня — добави Джули, сякаш тази информация бе съвсем маловажна.

— Синът на Ракел Савидж ли? — проточи глас Рут. — Как ми се ще да се бях запознала с него! Макар че сигурно и той като майка си е католик.

— Предполагам, Рут. Но какво значение има? — настръхна Сара.

— Е, не за всички, разбира се, особено като се има предвид богатството на семейство Савидж, поне според слуховете — отвърна мисис Райт.

Таня забеляза, че Сю-Елън позеленя от завист. Тя не само бе останала незасегната от клюките й, но сега имаше и красив, богат обожател.

— Много бързо престана да жалиш за своя скъп съпруг, Таня.

— Не е така — отвърна тя, като я погледна право в очите. — Всъщност, много мило от твоя страна, че си се загрижила.

— Много бързо му измени. Какво ще си помисли твоят индианец, ако изобщо някога се появи?

— Остави тези грижи на мен. Не преуморявай мозъка си с тях. Ти имаш по-важни неща, за които да мислиш — отвърна Таня мило и тонът й с нищо не издаде желанието й да удуши Сю-Елън.

— Като заговорихме на тази тема — намеси се Сара, — ти кога очакваш родителите си, Сю-Елън?

— Най-рано след два месеца. Никой не може да ги уведоми, преди да се стопи снегът по планините. Когато получат съобщението, ще знаят, че съм в сигурни ръце — при пастор Райт и жена му, и смятам, че ще пристигнат при първа възможност. Нямам търпение да се махна един път завинаги от Колорадо.

— Ние също! — едва чуто каза Таня.

Сю-Елън се намръщи.

— Между другото, как приема лейтенант Янг твоята нова авантюра?

— Ще я преживее, сигурна съм — увери я Джули със смразяващ поглед.

Сю-Елън не преставаше:

— А как приема новият ти обожател децата? Или може би не си му казала за тях?

— Ще трябва да те разочаровам, Сю-Елън. Адам обожава синовете ми.

Окончателно объркана, Сю-Елън гледаше като ударена от гръм.

— Не мога да разбера как някои хора непрекъснато берат плодове, които не са заслужили.

— Толкова си права! — допълни Таня, без да откъсва поглед от ядосаното лице на Сю-Елън. — Други пък никога не си получават заслуженото, нали?

— Амин! — обади се мисис Райт, без изобщо да подозира истинското значение на думите на Таня. — Е, много се радвам, че си побъбрихме, но Сю-Елън и аз имаме да свършим малко благотворителна дейност.

— За теб това ще е интересна промяна, Сю-Елън — каза Таня и се качи в двуколката. — Ако не друго, поне ще те държи далеч от улицата — с тези думи тя хвана юздите и като махна ръка за сбогом, потегли.