Катрин Харт
Нежна грубост (16)

Глава шестнадесета

Снегът в равнините бе много по-дълбок, отколкото Таня предполагаше, и тя напредваше бавно. Откъм планините духаше леденостуден вятър.

Тя бе увила децата добре в кожи и смяташе, че не им е студено. В момента се тревожеше повече за коня си. На места снегът стигаше до коленете на Житното зрънце, а понякога затъваше до корема. Тя напредваше смело през преспите и правеше всичко възможно да се движи колкото се може по-бързо, но често се принуждаваха и да спрат, когато силите й съвсем я напуснеха.

За три дни бяха изминали твърде малко разстояние и Таня все поглеждаше през рамо да види дали няма преследвачи. В такъв сняг бе невъзможно да прикрият следите си, въпреки че в началото тя се бе опитала да го направи поне за първите няколко мили след излизането им от града. Това й отнемаше ценно време и щом реши, че вече е на безопасно разстояние, Таня се отказа от тази дейност. Надяваше се, че с малко късмет може и да ги е заблудила, тъй като все пак прикри първоначално следите си, а и тръгна направо през полето, вместо да поеме по пътя към форт Лайън.

Топлото време се бе задържало само още един ден след тръгването им и сега с наближаването на река Арканзас ги грозеше снежна буря. Тя почти не виждаше накъде върви.

Когато стигнаха до реката, с ужас видя, че водите й са много буйни вследствие на скорошното обилно топене на снеговете. Нямаше начин да пресече реката точно тук. Налагаше се да потърси по-тясно и плитко място.

Вятърът отнесе отчаяната й въздишка. Това щеше да я забави още повече. Беше изгубила ценно време да прикрива следите си и да спира, за да почине конят, а тя да нахрани и стопли децата. А сега не можеше да мине реката! Изглежда всички, дори и природата, бяха срещу нея и се мъчеха да й попречат да стигне до Дебнещата пантера.

Тя плъзна поглед по бушуващата река и ледените блокове, които се носеха по течението. Повлече кобилата покрай брега с ясното съзнание, че всеки опит да пресече реката би бил твърде рискован. Само една погрешна стъпка и някой леден блок би могъл да удари краката на кобилата и всички да се намерят в ледената вода. В отчаяното си желание да се върне при своя любим, тя едва ли не предизвикваше смъртта и рискуваше живота на децата си. Съдбата не беше на нейна страна и ако имаше сили, би се разплакала още тази минута.

Беше късен следобед. Скоро слънцето щеше да се скрие, а тя все още не бе намерила подходящо място да пресече реката. Изведнъж острият й слух долови някакъв шум. Тя се извърна бързо назад и напрегнато се ослуша, а сърцето й заблъска бясно в гърдите.

О, боже! Ето пак! Тропот на копита! Преследваха я! Кит също чу шума и изръмжа заплашително. В далечината изцвили кон и Таня бързо потупа Житното зрънце по муцуната, за да я спре да отвърне на повика.

Видимостта бе нищожна, но тя знаеше, че ако следват следите й, скоро ще я открият. Единствената й надежда бе по-скоро да се стъмни или да намери начин да пресече реката и да им се изплъзне от другата страна.

Таня в миг забрави за умората си и сръга кобилата да върви по-бързо. Зад гърба си чу ликуващ вик и по челото й изби студена пот. Хвърли бърз поглед през рамо и различи синята униформа на войник. Тихичко изхлипа, защото знаеше, че тя също е била забелязана.

Кобилата се задъхваше на края на силите си и Таня трябваше да признае, че е безсмислено да се опитва да избяга. Забави хода на умореното животно и само след миг се оказа заградена от войниците и лице в лице с почервенелия от гняв Джефри.

— Ти направи грешка, Таня, голяма грешка! И аз ще се погрижа да си получиш заслуженото за тази глупост, скъпа моя! — подигравателно й се закани той. — Слез от коня! — грубо нареди бившият й годеник.

Таня огледа мъжете около себе си — някои се хилеха, но повечето бяха уморени и намръщени.

— Не се надявай на помощ от тяхна страна! Те са мои подчинени и ще изпълнят всичко, което им наредя! А и никак не им хареса, че трябва да те гонят в студа през тази пустош. Хайде, слизай!

Тя все още се колебаеше и той изкрещя:

— По-бързо! Иначе ще наръгам тези копелета със сабята си, преди проклетата ти пантера да успее да мигне!

Таня пребледня и уморено слезе от коня.

— Ще останем на лагер тук тази нощ! — издаде командата си Джефри. — Накладете огън и не изпускайте хлапетата от очи. Ако пантерата ви създава някакви неприятности, застреляйте я!

Мъжете се трудиха около час да построят лагера. Докато те бяха заети, Джефри сграбчи грубо Таня за ръката и я завлече в края на бивака. Кит изръмжа заканително и се приготви за скок.

— Заповядай й да кротува, Таня, ако не искаш скоро да си направиш от нея постелка!

Като видя, че няма избор, Таня изкомандва пантерата на индиански и тя отиде да пази децата.

— Много добре, скъпа! — подигравателно изрече Джефри. — А сега, ела с мен! Имаме да уреждаме някои неща! — Той грубо я избута да върви.

Щом се изгубиха от погледите на останалите, той я дръпна рязко и я накара да се обърне към него.

— Ти ме направи на глупак пред войниците ми и целия град, Таня! Това повече няма да се повтори! И кълна ти се, ще си платиш за всичко!

Таня бе премръзнала, а и кожите, в които се бе увила, й попречиха да реагира веднага и той успя да я блъсне. Тя падна по гръб в дълбокия сняг. Той се нахвърли отгоре й и притисна ръцете й о земята. Таня не можеше да стигне до ножа си и колкото и да се опитваше, не успя да го отхвърли настрани.

Известно време тя продължаваше да се бори с него, докато не осъзна, че вместо да го накара да я пусне, така само го възбужда. А и по този начин губеше и малкото си останали сили. Затова изведнъж притихна.

Той се опита да я целуне, но тя извърна глава и устните му срещнаха бузата й. Побеснял, Джефри хвана китките й в едната си ръка, а с другата обърна главата й към себе си. Този път опитът му успя и зъбите му се впиха в силно стиснатите й устни.

Отвратена и ядосана, Таня не можа да се сдържи и захапа долната му устна, докато не я разкървави.

Джефри изпадна в истинска ярост, дръпна се и изпсува. Без да откъсва поглед от гневно блесналите й очи, той я удари силно през лицето.

— Никога повече не се опитвай да правиш това! — прогърмя гласът му. — Ще трябва да промениш навиците си, когато се оженим. Иначе и ти, и копелетата ти ще платите скъпо. Очевидно човек не може да се разбере с добро с теб, а моето търпение се изчерпа. Предполагам, че си свикнала да се отнасят с теб грубо и щом така ти харесва, така да бъде.

Той мушна ръката си под палтото й, за да погали гърдите й през роклята. Тя се опита да се измъкне и с ужас усети подутината в панталона му. Големите й очи уплашено го погледнаха.

Джефри се изхили гадно:

— Точно така, скъпа. Искам те и тъй като няма да ти е за пръв път, няма смисъл да чакам повече, нали?

Стисна гърдата й силно.

— Ще ти покажа какво е любене и скоро ще забравиш онзи индианец. Сигурен съм, че като свърша, ще молиш за още.

Ръката му се плъзна надолу и повдигна полата й, дишането му се учести и той заби коляно между краката й. Таня са съпротивляваше.

— Не се дърпай, миличка. Аз все още не съм се отказал да се оженя за теб, дори и само за да докажа, че ще бъдеш единствено моя. Може и да си омърсена, но ще бъдеш моя.

Пръстите му нервно започнаха да разкопчават панталона. Таня не можеше да помръдне, защото той я бе притиснал с тялото си, забил колене между краката й. Мисълта, че Джефри ще я обладае, след като нейният съпруг я бе любил толкова нежно, я отвращаваше и тя изпадна в паника. Изкрещя пронизително и успя да го изблъска малко.

Джефри я удари през лицето и извика:

— Млъкни и стой мирно! Ще ти хареса точно толкова, колкото и на мен!

— Съмнявам се! — гласът ясно прозвуча в зимната вечер и стресна и двамата. — Пуснете дъщеря ми, лейтенант! — прогърмяха думите на Едуард Мартин.

— Хайде, Янг — посъветва го и Джордж Мартин, когато Джефри не се подчини. — Ако Таня беше твоя жена, може би щеше да имаш известни права, но тъй като случаят не е такъв, Едуард е в правото си да защитава нейната чест. Гневът му е напълно справедлив и ако ти бе дръзнал да сториш нещо на нея или на децата, той би имал пълното право да те застреля още сега.

Джефри се отдръпна и остана с гръб към мъжете, докато си оправи панталона. Хвърли последен поглед към Таня и с тежки стъпки тръгна към лагера, а Джордж го последва по петите.

Таня пое ръката на баща си и се изправи. Едуард я притисна в прегръдките си:

— Направи ли ти нещо? — попита той разтревожен.

Таня поклати глава в отговор и прегърна баща си.

— Господи, Таня, ако ти бе сторил нещо, щях да го убия! Добре, че дойдохме навреме!… — Едуард потрепери при мисълта какво би могло да се случи.

Той се отдръпна назад, за да вижда по-добре лицето й. Плъзна пръсти по червените следи върху бузата й.

— Ударил те е! Това мръсно копеле те е ударило!

Таня кимна тъжно и целуна пръстите, галещи лицето й.

Едуард хвана главата й в дланите си и сериозно погледна дъщеря си:

— Таня, скъпа, ние те обичаме. И винаги ще те обичаме, независимо от всичко. Как бих могъл да се реванширам за начина, по който се държах с теб, откакто се върна. Голям глупак съм, но постави се на мое място. Как бих могъл да оставя моята принцеса, моята дъщеря да си тръгне, когато току-що се е върнала при нас? Как можеш да очакваш, че аз и майка ти ще те пуснем да си идеш след тези две толкова тежки и мъчителни години за нас? Върни се в къщи, Таня! Ще си дойдеш ли? Ще останеш ли при нас поне още малко?

Таня не можеше да откаже на такава сърдечна молба и се съгласи, кимвайки едва-едва.

Едуард я целуна по челото и въздъхна с облекчение:

— Защото те са твои деца, те са част от теб. Гордея се с тях. Толкова са жизнени и умни! Голям глупак бях, като се опитвах да ги отхвърля. Можеш ли да простиш на един твърдоглав старец?

Тя отново кимна и уморено положи глава на гърдите му.

— Ела — каза той — да видим какво прави Джордж. Сигурен съм, че Джефри Янг е в лошо настроение, а и аз не съм доволен от поведението му. Добре че решихме да тръгнем след него. Напоследък той се държи толкова странно и аз реших, че не можем да му се доверим. И още нещо, Таня — след всичко това не бива да се чувстваш принудена да се жениш за него. Ние с майка ти няма да настояваме. Ще те оставим сама да решиш.

Прекараха нощта в лагера. Таня и синовете й бяха охранявани от баща й, чичо й и Кит. На следващия ден тръгнаха обратно за Пуебло.

Джефри отчаяно се опитваше да оправи отношенията си с Таня и роднините й. Дори засрамено призна, че е прекалил. Опита се да го отдаде на гнева си и на чувствата си. Не преставаше да се извинява и все обещаваше, че това повече няма да се повтори. Не пропускаше случай да ги увери колко много обича Таня и я желае за своя съпруга. Никой от тримата не приемаше извиненията му, но за да пътуват спокойно, решиха да не спорят. Когато се върнат в Пуебло, ще имат достатъчно време да се занимават с този въпрос. Засега се отнасяха към него със студена учтивост, като се държаха на разстояние.

 

 

Щом се върнаха в Пуебло, Таня поднови стария си начин на живот почти без промяна. От страна на семейството й единствената промяна се изразяваше в това, че всички обединиха усилията си да я спасят от непрекъснатото ухажване на Джефри.

Джереми се чувстваше ужасно за това, че Таня беше върната обратно.

— Съжалявам, Таня — извини й се той. — Само ако ги бях задържал още малко, може би щеше да успееш.

— Не, миличък. Вината не е твоя — успокояваше го тя. — Ти ми помогна много.

Братовчед й я погледна с надежда и попита:

— Не ми ли се сърдиш?

Таня поклати глава:

— Как бих могла, малки приятелю. Опитахме и не успяхме, но вината не е твоя. Виновно е лошото време и моето нетърпение.

— Ще пробваш ли пак?

— Не. Поне засега няма. Джефри ще ме пази, а аз обещах на баща си, че ще остана за известно време. Трябва да се науча да бъда по-търпелива.

— А ще продължиш ли да ме учиш на индианските обичаи? — погледна я умолително той.

— Съмняваш ли се? — усмихна се тя в отговор, като използва един от любимите му изрази.

— Ей, Таня! Страхотна си!

Тя се разсмя.

— Приемам го като комплимент, но и ти не си по-лош.

След бягството си Таня се разбираше по-добре с родителите си, но Джули беше непоправима. На третия ден след завръщането й се случи нещо, което я изкара извън нерви. Тя влезе ненадейно в салона и завари сестра си да тормози Хънтър. Беше го вдигнала на ръце със забити нокти в малките му ръчички и го тресеше така, че главата му се люшкаше напред-назад.

Таня се вбеси и се спусна към детето. Без да се замисля, тя се нахвърли върху сестра си и започна да й крещи и да скубе косата й. Огледа детето и щом се увери, че му няма нищо, изблъска сестра си настрани.

Джули не й остана длъжна и след миг те вече се биеха — ритаха се, блъскаха се и се деряха, където сварят. Вдигаха страхотна врява, като Таня крещеше с всичка сила на индиански.

— Пусни ме! — извика Джули, когато Таня я оскуба. — По-добре набий хлапето! Само ако видиш какво е направило с конците ми за шев!

След малко тя вече умоляваше:

— Престани, Таня! Ух! Мразя те! Защо трябваше да се връщаш! Толкова хубаво си беше без теб!

Джули я ритна в глезена и Таня изръмжа от болка.

— Ха! — злорадстваше Джули. — Това не е нищо! Само да ми паднеш! Как не можаха да те убият индианците или да те обезобразят така, че Джефри никога да не те погледне повече! Ама не! Дойде си красавицата и ние сме длъжни да й угаждаме и да се грижим за нея! А Джефри се умилква, както винаги!

Таня отпра ръкава от роклята на сестра си и избълва потоци от ругатни на езика на чейените.

— Де да можех и аз да си приказвам, каквото си поискам, на някакъв език! Как да те зърне отнякъде Джефри, та да разбере що за чудо си! Може би тогава ще ме оцени! А и нямам копелета-мелези, които да му натреса! Преди да се върнеш, той бе почнал да ми обръща внимание, да ме оценява като жена! — Джули докопа наранената буза на сестра си.

— По дяволите, Джули! Заслужаваш да ти разбия зъбите! — извика Таня, без да иска в яда си, на английски. От няколко минути тя се опитваше да й каже, че Джефри изобщо не я интересува, но сестра й, разбира се, не разбра нищо.

— Опитай се де! — дразнеше я Джули, твърде ядосана и без да осъзнае, че Таня бе проговорила на английски.

Таня изскубна кичур от буйната й коса.

— Ох! — очите на Джули се наляха със сълзи.

— Ще ме слушаш ли или трябва да ти оскубя цялата коса!

— Че защо да те слушам!

— Защото се опитвам да ти обясня, че за нищо на света няма да се омъжа за Джефри. Ако ти го искаш, той е твой заедно с благословията ми! Ужасно ще съм ти благодарна, ако ме отървеш от него! — изкрещя Таня.

— Не ти вярвам! — Джули млъкна от изненада.

— Изглеждам ли ти като човек, който се шегува? Аз си имам мъж! Имам си и две хубави деца! Никога не съм искала да се връщам тук. Какво още трябва да ти кажа, за да те убедя, че говоря истината?

— Сериозно? — Джули приличаше на човек, на когото най-неочаквано са предложили златна мина и той не може да повярва на късмета си. — Мислех, че се държиш така, за да накараш всички да те съжаляват.

— Джули! — въздъхна отчаяна Таня. Тя се отпусна върху дивана и взе Хънтър в скута си. — Нищо не мога да направя, ако Джефри все още ме желае. Правя каквото мога, за да го откажа от намеренията му.

— Наистина ли не го обичаш вече? — надеждата в очите на Джули бе така силна, че Таня я съжали.

— Съмнявам се, че изобщо някога съм го обичала, преди да срещна мъжа си.

Джули очевидно не й вярваше.

— Но, Таня, как може да обичаш един дивак!

Сестра й се усмихна при спомена за Дебнеща пантера.

— Ако го видиш, няма да мислиш така. Той е най-прекрасният човек, когото познавам. Висок, благороден, горд и изключително красив. В него са събрани на едно място и смелост, и нежност. Обичам го с цялото си сърце и живея само заради деня, в който пак ще сме заедно.

Джули като че ли се разкая:

— Съжалявам, Таня. Не исках да кажа всичко това. Ти наистина ми липсваше и аз се тревожех за теб. Но усетих, че започвам да се влюбвам в Джефри и мислех, че той също ще ме заобича. После той те откри и всичките ми надежди отидоха по дяволите. Затова се държах така. Ужасно го ревнувам от теб, разбираш ли?

— И затова си го изкарваше на децата? На тези две беззащитни същества! — укори я Таня.

— Да — прошепна Джули, дълбоко разкаяна, и се изчерви. — Съжалявам, Таня, но аз бих направила всичко, за да накарам Джефри да те забрави и да ми обърне внимание. Хънтър и Марк бяха най-лесните жертви, а аз бях отчаяна. Използвах ги, за да го убедя, че женитбата му с теб ще го направи нещастен. Несправедлива бях, като си изкарвах яда на тях. Не че не ги харесвам. Всъщност, мисля, че са много сладки, а Хънтър е толкова красив!

— Прилича на баща си! — каза Таня, опитвайки се да преглътне обидата.

— Можеш ли да ми простиш? — попита колебливо Джули. — Ще бъдем ли отново приятелки?

— Винаги! — отвърна Таня и в очите й заблестяха сълзи. Тя пое протегнатата ръка на сестра си и я прегърна.

Двете дълго останаха така, прегърнати и разплакани.

— Толкова ми липсваше! — хълцаше Джули.

— И ти на мен, скъпа! Обичам те, Джули.

— Ще ми намокрите килима, момичета — сгълча ги леля Лиз с широка усмивка на уста.

Двете сестри се обърнаха и видяха на вратата майка си, Мелиса и Елизабет. Сара бе истински изненадана от Таня.

— Джули, колкото и неприятности да си ми създавала, трябва да призная, че днес стори чудо. Не знам как си го постигнала, но ти накара сестра си да проговори на английски! Благодаря ти.

— Горе всичко се чува — обясни Миси.

Сара най-сетне се съвзе и проговори:

— Не съм чувала по-сладък звук от крясъците на Таня на английски.

Таня и Джули се усмихнаха една на друга.

— Мисля, че мама за пръв път се радва на нашите кавги — засмя се Джули.

— И може би за последен — добави Таня.

Тази вечер, на вечеря, Едуард бе приятно изненадан. Жените бяха решили да запазят в тайна новината, че Таня е проговорила на английски.

Изведнъж дъщеря му се обърна към него и учтиво го помоли на родния си език:

— Би ли ми подал маслото, татко!

Едуард зяпна от учудване. Ръката му увисна във въздуха и той заекна:

— Какво… какво каза?

Таня хитро се усмихна:

— Би ли ми подал маслото! — повтори тя.

— Не мога да повярвам! Но как така! Кога! Защо!

— Какво значение има? — засмя се доволен Джордж. — Просто благодари на бога, Едуард, и подай най-сетне маслото на горкото момиче.

От този ден Таня започна по малко да отстъпва и да се връща към предишния си начин на живот. Една сутрин тя не се появи, както обикновено, рано сутрин и Сара отиде да види какво става. Надникна през вратата и с изненада установи, че вместо да спи на пода, Таня се бе мушнала в мекото легло и спеше дълбоко на меката възглавница под топлите завивки.

Сара се усмихна и отиде на пръсти до съседната стая. Марк си гукаше в люлката, а Хънтър си играеше в кошарката с играчките. Тя взе децата и тихо излезе от стаята.

— Хайде, момчета! Да закусим! — прошепна тя. — Оставете мама да поспи.

Няколко дни по-късно Сара подари на Хънтър чифт памучни панталони и семпла блузка.

— Скъпа, разбирам, че искаш да отгледаш децата като индианци, но не е възможно да ги обличаш в дрехи от еленова кожа, щом наоколо няма такава.

Таня се съгласи:

— Да. И аз забелязах, че дрехите му са омалели.

— Значи нямаш нищо против, че му уших тези неща. Помислих си, че сигурно ще му хареса да има дрехи като на Джереми. Та той толкова много му се възхищава!

— Всичко е наред, майко. Благодаря, че си се погрижила. Аз сама трябваше да го сторя още преди седмици, но умът ми бе зает с други неща.

Сара въздъхна.

— Таня, мила, докога ще го чакаш? Минаха месеци. Ако твоят… съпруг имаше намерение да те потърси, отдавна щеше да го е сторил.

Очите на Таня се изпълниха със сълзи, но тя гордо вдигна глава.

— Той ще дойде, майко! Никога няма да изостави жена си и синовете си! Нещо го е забавило, но аз не губя надежда. Дебнещата пантера ще ни намери. Просто трябва малко търпение.

— Е добре, но докато го чакаш, няма ли да се съгласиш да си купиш някоя и друга рокля — опита се да я убеди Сара. — Твоите две рокли са толкова измърсени и протрити, че не могат да се поправят, а в магазина на чичо ти не се продава еленова кожа.

Таня се усмихна.

— Мисля, че това няма да ми навреди. Щом синът ми ще е облечен като белите, защо и аз да не съм?

— Така ще е по-разумно. Освен това не се знае колко дълго ще трябва да чакаш мъжа си. Ние разбираме твоето желание сама да решаваш живота си, но за децата няма да е честно да понасят хулите на невежи хора, робуващи на предразсъдъци. Те трябва да се нагодят към обществото, а не да изглеждат чужди в очите на останалите деца. Не искам да те обидя. Дано ме разбереш правилно.

Таня кимна.

— Да. Разбирам. Радвам се, че не се срамуваш от нас и ще направя каквото мога, за да ти помогна.

 

 

Таня облече прекрасните нови рокли и удобни обувки, но категорично отказа да се стегне в корсет. Вкъщи тя все още носеше индианска лента на главата, макар че косата й стигаше едва до раменете и не можеше да се сплете на хубави плитки. Когато излизаше сама да се поразходи, обуваше мокасините си, но в обществото се обличаше като останалите. Отказваше единствено да свали от ръцете си сватбените гривни. За нея те бяха нещо като сватбена халка и трябваше да показват на всички, че тя е омъжена. Не можеше да си представи, че някога ще ги махне, освен ако съпругът й не пожелае това, но такова нещо тя не можеше да си помисли.

Хънтър се перчеше с новите си дрешки и тя особено се гордееше, че той вече сам ходи в тоалетната. С тази задача се бе заел дядо му и Таня се подсмихваше весело всеки път, когато ги видеше да се отправят към това място, хванати ръка за ръка.

Едуард подари на малкия чифт мокасини, които той сам бе изработил. Макар че не бяха така хубави, както би ги направила Таня, все пак те му бяха по мярка. Таня едва не се разплака от жеста на баща си.

— Той е свикнал с тях. Не мога да си представя, че внук ми ще обуе нашите неудобни, твърди обувки, от които на човек му излизат пришки.

Февруари отмина и март донесе откъм планините силни ветрове, които виеха в прозорците по цели дни. По това време паднаха и последните снегове. Отпразнуваха рождения ден на Хънтър с много радост, но на Таня й бе мъчно, че баща му не е с тях.

Лошото време не пречеше на Джефри да ги посещава най-редовно. Семейството не можеше да си обясни как така той не разбира, че не е желан.

Таня вече не се притесняваше от него. Тя му обясни на чист английски какви са чувствата й към него. След случая край река Арканзас внимаваше никога двамата да не остават насаме. Повечето пъти при тях бе Джули.

— Радвам се да видя, че започваш да се държиш нормално, Таня. Това ще улесни много нещата, когато обявим деня на сватбата.

Тя му отвърна с рязък тон:

— Какво трябва да направя, за да те убедя, че няма да се омъжа за теб. Нито сега, нито когато и да било. Аз съм омъжена и нямам нужда от друг съпруг.

— Виждам, че все още смяташ да се отървеш с това извинение, но пред съда то няма да мине. Индианските церемонии не се считат за законни от правителството на тази страна, скъпа! Освен това, ако твоят така наречен съпруг имаше намерение да те прибере, щеше да е дошъл досега, нали така? Защо не погледнеш истината в очите, Таня. Този дивак те е изоставил или пък просто си вдовица!

На Таня ужасно й се искаше да го удари през лицето, за да престане да се хили.

— Дори и така да е, лейтенанте, вие сте последния човек на този свят, за когото бих се омъжила.

— Доскоро беше на съвсем друго мнение.

— Това беше, преди да знаех що за човек сте! И преди да бях познала истинската любов!

— Като видиш, че нямаш избор, друга песен ще запееш. Колко мъже, мислиш, биха те взели за жена? Та ти за нищо не ставаш!

— Ако трябва да избирам между теб и вдовството, предпочитам второто.

— Хайде стига, Таня! Наистина ли мислиш така, след като вече знаеш какво е да делиш постелята си с мъж? — гласът му бе нагъл. — Само след няколко месеца ще ме молиш да те взема с или без брак.

Таня му се изсмя в лицето:

— Моля те, Джефри, потрай още малко и тогава ще ти устроим погребение! Ще ми направиш голяма услуга!

— Наистина не трябва да ми говориш така, миличка. Може да се ядосам и да си го върна някой ден!

— Чудесно! — сряза го тя. — Тогава прибави и това към списъка си и можеш да вървиш директно по дяволите заедно с гадното си подсъзнание!

Въпреки всичко, Джефри не преставаше да идва в къщата. Понякога бе спокоен, друг път — ядосан, но винаги си тръгваше с измамени надежди и разбито самочувствие. Решимостта му да я има някой ден оставаше непоклатима.

Джули не можеше да разбере защо той настоява, след като Таня ясно и категорично му отказва.

— Трябва да призная, Таня, че ти наистина правиш всичко възможно да го отблъснеш. Как може при всичко това да продължава да настоява! Няма ли гордост!

— Толкова, колкото има и мозък в главата си! — ядно отвърна сестра й.

Джули се засмя неохотно:

— Надявам се скоро да се откаже и тогава може би най-сетне ще ми обърне внимание.

Таня се намръщи.

— Джули, не мисля, че той е подходящ за теб. — Искам да бъдеш щастлива, а Джефри не е човекът, който ще ти достави радост и ще те дари с нежност — неща, които ти заслужаваш! Страхувам се, че няма да се отнася добре с теб.

— О, не мисля, че ще се държи така, ако ме обикне! — не се съгласяваше сестра й. — Ти го ядосваш с острия си език и непрестанните откази.

— Не мисля, че Джефри е способен да обича някого, освен себе си. Той е ужасно егоцентричен и има лош характер — на моменти ми се струва, че губи разсъдък. Само един луд човек би могъл да се опита да изнасили жената, която твърди, че обича! Помисли добре върху това, преди да го приемеш в сърцето си, Джули! Никак не ми се иска да те видя нещастна!

 

 

Към края на март времето се затопли и във въздуха се долавяше мириса на пролет. Снежните виелици бяха все по-малко и бързо преминаваха. С настъпването на април и великденските празници, пролетта най-сетне надделя и се наложи с пълна сила.

Хубавото време раздвижи града. След дългата зима жените се чувстваха като затворници на свобода. Те облякоха нови рокли, сложиха кокетни шапки и търсеха всеки възможен повод да се покажат пред другите. Пазаруваха, ходеха на гости, организираха закуски и чайове без умора. След зимното прекъсване благотворителните дружества се отдадоха на трескава дейност.

Подтикната от майка си, Таня прие няколко покани за следобедно гости, най-вече, за да спре злите езици, които разпространяваха какви ли не слухове, благодарение на усърдието на Сю-Елън. Тя подбра само поканите на най-близките приятелки на майка си и винаги отиваше, придружена само от жените в къщата. Не искаше да излага децата на хорските сплетни и затова почти никога не ги вземаше със себе си.

Ако не друго, с тези визити тя поне доказа на хората от града, че не е някаква недодялана дивачка. Облеклото и маниерите й бяха безупречни. Говореше изискано и имаше учудващата способност да заобикаля неудобните въпроси. Хората скоро разбраха, че макар тя да е любезна и дружелюбна, не обича да говори много за живота си при чейените и в никакъв случай не позволява да я гледат с пренебрежение.

По никакъв начин обаче не можаха да я убедят да отиде на църква. Бе приела религията на чейените и се бе заклела да отгледа децата си според ритуалите на този народ. Твърдо се придържаше към обещанието си, макар че помагаше на Хънтър в първите му стъпки в английския. Не виждаше нищо лошо в това децата да знаят и двата езика. Всъщност дори смяташе, че в много случаи то ще им е от полза.

С напредването на пролетта тя си припомняше все по-остро дните, прекарани с Пантерата и сърцето й се късаше от болка и копнеж. Спомняше си с умиление за първата пролет, когато той бе пленил душата и тялото й. Сълзи потичаха по страните й, като се сетеше за втората им пролет заедно, когато се роди Горския ловец. Колко щастлив и горд бе мъжът й, когато помагаше на сина си да се появи на бял свят! Последната пролет бяха празнували първия рожден ден на сина си и Таня бе съобщила на Пантерата новината, че е бременна за втори път.

Спомените я измъчваха. Никога ли повече няма да легне до него и да усети как сърцата им бият ведно? Никога ли повече няма да чуе гласа му, да види усмивката му? Той се бе заклел, че само смъртта ще ги раздели! Но ако беше мъртъв, сърцето й щеше да й подскаже. С цялата си душа тя го зовеше: Моя любов, къде си!