Катрин Харт
Нежна грубост (13)

Глава тринадесета

Кавалеристите се изтеглиха късно следобед. Майор Елиът и тези, които бяха с него, не се върнаха, а и никой не бе изпратен по следите им. Ако те бяха мъртви, броят на жертвите от тяхна страна щеше да се увеличи на двайсет и двама. След кратко пресмятане бе установено, че са убити сто и трима чейени — шейсет войни, а останалите жени и деца. Пленени бяха петдесет и трима души, повечето жени и деца, но имаше и няколко старци. В това число не се брояха четирите бели пленнички и синовете на Таня. Робинята на Черния чайник бе загинала в клането — простреляна в главата от един от своите уж спасители. По този въпрос, разбира се, не се говореше много, тъй като никой от войниците не искаше да поеме отговорността за нейната смърт, въпреки че бе случайна.

Обратното пътуване до базовия лагер им отне четири дни бърз ход. Теренът бе неравен и почти непроходим поради дълбоките преспи, силния вятър и ниските температури. Пресрещнаха обоза на около дванадесет мили от разрушеното индианско село, а направиха лагера още две мили по-нататък.

Наложи се Таня да сподели компанията на Нанси и Сю-Елън в малката палатка, издигната специално за тях четирите. Взеха й коня, а без него беше невъзможно да се опита да стигне до Уошита с двете деца.

Нанси, бременна в седмия месец, се чувстваше ужасно, но Сю-Елън отново показа истинската си същност. Щом откри, че Джефри е бившия годеник на Таня, тя започна да се държи отвратително и не преставаше да подхвърля злъчни забележки.

— Да му се не види, някои хора даже и в конски фъшкии да се овалят, пак ще миришат на рози. Голяма си късметлийка. Как го правиш това? — непрекъснато се заяждаше тя.

Таня само се усмихна и каза нещо на езика на чейените, от което Мелиса се изчерви, а Сю-Елън изкрещя побесняла. Добре че беше пантерата Кит, която с предупредителното си ръмжене успяваше да държи червенокосата настрани.

— Ако не беше това проклето животно, щях да ти изгоря очите.

Таня отвърна спокойно:

— Винаги мога да накарам Кит да излезе.

— Няма нужда. Защо ли трябва да се принизявам до такива като теб! — тросна се тя, за да се измъкне от предизвикателството.

Вечеряха край огъня, за да се стоплят, и Таня изведнъж се сети за своята първа вечер с Дебнещата пантера. Всичко сякаш се повтаряше, но ролите бяха разменени. Този път нейните приятелки индианки бяха изнасилените.

Дори Мелиса се отврати от насилието, на което бяха свидетели.

— Не знам защо трябва да съжалявам жената на Грозната видра, но ми е мъчно за нея. Мъжът й я малтретираше, а сега трябва да понася и тази грубост от войниците. Мислех, че ще ми е жал за останалите, но не и за нея.

Сю-Елън се бе окопитила от разговора с Таня и се намеси:

— Аз пък мисля, че е справедливо.

— Колко си ограничена — обърна се към нея Таня. — Никакъв срам нямаш, щом можеш да се наслаждаваш на такова нещо.

Джефри приближи до тях точно, когато Сю-Елън отвърна грубо:

— Мястото ти е там при тях! От самото начало теб те третираха различно от нас. Ние ходехме мръсни и окъсани, пребити до смърт, а ти се разхождаше важна наоколо — чистичка, в хубави дрехи, като галена принцеса. Не можех да разбера защо. Какво толкова направи за онзи бронзов жребец, че той се отнасяше така с теб? — гласът й премина почти в писък. — По някакъв специален начин ли го обслужваше? Нещо си направила точно както трябва или може би просто ти харесваше да разтваряш крака под него. В това ли е разликата?

Лицето на Джефри бе побеляло и опънато и само едно мускулче потрепваше нервно на челюстта му, докато очакваше отговора на Таня.

Тя присви златистите си очи, но думите й прозвучаха спокойно:

— Позеленяла си от ревност, Сю-Елън, а този цвят никак не ти отива. Придава на лицето ти отвратителен оттенък.

— Какво каза тя? — попита Джефри.

Мелиса не благоволи да му преведе, а вместо това се намеси в спора:

— Таня е права, Сю-Елън, ти си ревнива, проста и глупава. Никоя от нас не е искала да бъде отвлечена през онзи ден. От всички ни Таня изгуби най-много, като не броим нещастната Роузмари и само защото тя има по-голям късмет от нас, само защото Дебнещата пантера е по-красив и по-мил, не ти дава право да се отнасяш така с нея. Тя не е виновна, че аз попаднах при Грозната видра, а ти при някой друг. Какво можеше да направи тя?

Сю-Елън се изсмя злобно.

— О, така ли? А как тогава накара Черния чайник да я осинови и да я направи член на племето? Защо Пантерата се ожени за нея? Тя се разхождаше като някоя царица, докато нас ни третираха като робини.

— Злобна кучка! — ядоса се Мелиса. — Може би Таня е заслужила всичко това, като си направи труда да научи езика им и техните нрави. Онова, което те вбесява е, че тя намери начин да облекчи съдбата си и го използва. Това се нарича оцеляване, Сю-Елън. Понякога, за да оцелее човек, той се нагажда и Таня направи именно това! — Мелиса спря, за да си поеме дъх и нанесе последната си обида: — От кое те боли повече: от това, че Таня успя да се справи с положението или от това, че Дебнещата пантера избра нея вместо теб?

Сю-Елън реагира бурно и в миг протегна ръка да удари Мелиса през лицето. Таня извади ножа си.

— Не, Таня! — поклати глава Мелиса и се усмихна победоносно. — Мисля, че Сю-Елън отговори на въпроса ми и аз съм напълно доволна.

По обяд на втория ден, Таня има шанс да разговаря със своя роднина по мъжка линия — Джордж Бент. Той бе един от малкото мъже, попаднали в плен, поради факта, че бе със смесена кръв.

— Много ми е мъчно за Синия кон — каза тя.

Той кимна мълчаливо в отговор.

— Струва ми се, че видях Свраката заедно с малкия й син и Патешката стъпка. Избягаха при нашите войни. — Джордж вдигна глава и очите му я погледнаха с надежда. — Бяха в последната група, която избяга надолу по реката малко преди майор Елиът да тръгне след тях. Почти съм сигурна, че бяха те.

Джордж поклати глава отчаяно.

— Много се стреляше след това.

— Да — съгласи се Таня. — Но мисля, че Дебнещата пантера бе направил засада, докато останалите успеят да се оттеглят. Има голяма вероятност да са успели. В края на краищата Елиът и хората му не се върнаха.

Джордж кимна отново.

— Права си, Малка дива котко, има надежда.

— А аз се надявам, че Пантерата скоро ще ни спаси. Лейтенант Янг пък е решен на всяка цена да ме върне при родителите ми в Пуебло.

— Дебнещата пантера ще те намери дори там — успокои я той.

— Хайде да се уговорим — предложи Таня. — Ако не ни спасят, преди да ни разделят, първият, който успее да избяга и намери племето, да се обади на близките на другия. Ако аз се върна първа, ще разкажа на Свраката какво е станало с теб, ако, разбира се, знам. В случай, че ти първи избягаш, ще кажеш на Пантерата къде да ме търси.

— Съгласен.

Непрекъснатите нападки на Сю-Елън изнервяха Таня, която и без това бе на ръба на силите си. Към грижите й сега се прибави и тревогата за Нанси. Тежкото пътуване си казваше думата. Тя си припомни колко й бе трудно на нея самата в деня на раждането на Стрелеца.

Кастър не им даваше и миг почивка и Нанси понасяше тегобите най-зле от всички, въпреки че я бяха преместили в една от обозните каруци. Коремът й бе твърд, кръстът непрекъснато я болеше, а когато към всичко това се прибави повръщането и контракциите, Таня вече не се съмняваше, че положението наистина е сложно.

Сю-Елън не преставаше да се заяжда, а в същото време тя се тормозеше заради Нанси и се чудеше как да се оправя с Джефри. След подслушаната кавга, той бе напълно убеден, че чейените са подмамили някак си Таня да приеме техния начин на живот. Мисълта, че тя може доброволно да е приела да стане жена на Дебнещата пантера за него бе напълно неприемлива, а за любов и дума не можеше да става. Той предпочиташе да вярва на версията, според която Таня е трябвало смело да изтърпи вниманието и ласките на този червенокож и да му роди деца, просто защото това е бил единствения начин да оцелее. Намери извинение и за невероятната й привързаност към децата, като я отдаде на прекалено силно развито майчинско чувство, нещо, което при дадените обстоятелства дори трябваше да буди възхищение.

Джефри използваше всяка минута, за да бъде близко до нея. Децата, обаче, избягваше упорито. Досаждаше й с какво ли не. Отначало само бъбреше и й разказваше за родителите й и за това как са се устроили в Пуебло при леля Елизабет и чичо Джордж. Опита се да събуди състрадание у нея, като й описа мъката на родителите й, техните непрестанни молитви и тъгата им по нея. После се опита да я направи по-благосклонна към него, споменавайки й за ужаса и отчаянието си при новината за нейното отвличане. Увери я, че се бе заклел да я търси под дърво и камък, за да я спаси. Не пропусна да спомене съкрушеното си сърце и яда си.

Таня го слушаше в ледено мълчание и само от време на време му хвърляше по някой изпълнен с презрение поглед. Веднъж тя се обърна към Мелиса и й каза на индиански:

— Така ми се иска да млъкне или поне да намери една цигулка, та с тъжната й мелодия да направи мрачния си разказ по-поносим.

Джефри помоли да му преведат и Миси се измъкна бързо:

— Вие непрекъснато говорите и от това я боли главата.

Тогава той си тръгна, но малко след това отново се върна и пак заразказва как всички умирали от мъка по Таня и нито за миг не преставали да се надяват, че тя ще се завърне невредима някой ден.

Не мина много време и като изчерпа тази тема, той започна да я уверява в неугасващата си любов към нея. Не преставаше да я възхвалява за нейната смелост, като я наричаше „моята малка героиня“, а на нея й се искаше да му запуши устата, докато млъкне веднъж завинаги. Не пропускаше да изкаже съжалението си за ужасите, които е трябвало да преживее и да крие от всички. Състрадателното му отношение към нея я дразнеше не толкова, защото с нищо не го заслужаваше, но най-вече защото й звучеше съвсем фалшиво. Джефри непрестанно я уверяваше, че за него нямало никакво значение, че Дебнещата пантера е бил неин мъж. Той все още искал тя да се ожени за него.

— Милостиво копеле! — измърмори под носа си Таня. — Щом толкова иска да прости и забрави, защо тогава гледа децата ми с такъв убийствен поглед!

Преводът на Мелиса звучеше така:

— Иди се зарови в някоя преспа, Джефри!

Понякога нервите му изневеряваха и той избухваше:

— По дяволите, Таня! — изкрещяваше той. — Знам, че разбираш всяка моя дума! Престани да бръщолевиш на този дивашки език и говори на английски! Престани да се правиш, че не ме забелязваш и да ме гледаш така, сякаш искаш да ми прережеш гърлото. И за бога, накарай тази пантера да престане да ръмжи и да си облизва устните всеки път, когато се появя наоколо.

Истината бе, че единственото удоволствие на Таня през тези дни бе да гледа как Джефри пребледнява всеки път, когато Кит само трепне с мустаци.

Щом ядът му преминеше, той отново приемаше състрадателната си маска и пробваше някоя нова тактика.

— Кажи ми нещо, Таня. Така ще ти олекне, ако разкажеш на някого какво си преживяла. А този някой трябва да те разбира. Та аз съм не само твой приятел, но и годеник. Няма да те осъдя, скъпа, повярвай ми! Изплачи сърцето си на моето широко рамо. Плачи, крещи ако искаш, прави каквото щеш, само не дръж мъката в себе си. Аз ще ти помогна да го преживееш, скъпа.

— Разбира се, отче Янг. Бях забравила, че да се изповядаш, е лек за душата. Басирам се, че умираш от желание да чуеш всички страховити подробности — отвърна с насмешка тя, но отново на неразбираемия език. — Чудя се как ли ще ти прозвучи моята изповед за изгарящата ме страст и всички интимни подробности. Сигурно ще получиш удар!

Мелиса врътна очи и преведе:

— Не мисля, че ще можете да понесете ужаса да научите всичко, лейтенанте!

На третата нощ Нанси получи кръвоизлив. Тъй като от четирите жени, единствено Таня бе раждала, повикаха нея, за да се грижи за младата жена. Ако имаше до себе си своите билки, Таня може би щеше да успее да й помогне, но в момента не можеше да направи нищо, освен да сложи мокри парцали между краката й, за да намали кървенето. От време на време изтриваше челото й, пламнало от треската.

На сутринта Нанси бе съвсем отпаднала от загубата на кръв и беше в безсъзнание. Таня се премести при нея и остави децата си на Мелиса. Молеше се по-скоро да стигнат до лагера, за да потърсят лекарска помощ.

Пристигнаха късно следобед. Генерал Кастър разигра невероятна сцена на победителя, който се завръща триумфално. Перчеше се на своя кон като надут паун и правеше всичко възможно да привлече колкото се може по-голямо внимание върху себе си. Гордо изложи на показ окъсаните и измръзнали пленници и събра нестихващи овации за спасяването на четирите бели жени. Нищо не се спомена обаче за убитата бяла робиня на Черния чайник.

Генералът намери време да изпрати един войник за лекар, но помощта дойде твърде късно. Нанси почина два часа след пристигането в лагера. Лекарят потвърди подозренията на Таня. Ужасът, който бе преживяла и трудното пътуване след това, бяха предизвикали помятане. Ако беше само това, младата жена щеше да оживее, но имаше усложнения — бебето се бе обърнало наопаки и тя не можа да го изхвърли. То се бе задушило, а тя бе получила кръвоизлив и на прага на свободата бе загубила живота си.

Цяла седмица останаха в лагера, докато генерал Кастър не събра всички възможни похвали и награди. Трите жени бяха настанени в по-голяма и по-удобна палатка, но и замък да им бяха дали, Таня и Сю-Елън пак нямаше да могат да се спогодят. Сю-Елън не преставаше да се заяжда и да подиграва Таня, но тя правеше всичко възможно да не й обръща внимание. Най-сетне успя да я накара да млъкне временно, като я заплаши, че ще й зашие устата докато спи, а Мелиса бе напълно на нейна страна.

Генерал Кастър бе не по-малко неприятен случай. Той нямаше нужда от придворни хвалебствия, защото сам си ги поднасяше. Всеки път щом зърнеше Таня, започваше безкрайни хвалби на своите умения и заслуги. Без да иска, Таня бе станала невероятен дразнител за него. По някаква случайност в мига, в който той започваше да се хвали как е освободил четирите жени, отнякъде изникваше Таня. Тъкмо когато се наканеше да разкаже колко благодарни му бяха те, тя се появяваше край него и с един само убийствен поглед слагаше край на безпочвените му твърдения. Той с удоволствие би я удушил, но това бе нищо в сравнение с отмъщението, което тя му бе замислила, ако някога й се отдадеше случай да си върне.

Скоро след пристигането им в лагера между тях възникна нов конфликт. Генералът имаше две малки овчарски кучета, които обожаваше и с които рядко се разделяше. При завръщането му те го посрещнаха с огромна радост.

Кучетата бяха пакостливи, шумни, необучени и ужасно нервни. Кит не ги хареса от самото начало и Таня бе напълно съгласна с отношението на своята пантера към тях. Двете кучета непрекъснато вървяха по петите на Кит, душеха я и се закачаха, като явно безкрайно й досаждаха. Таня едва я удържаше, когато те бяха наоколо.

Най-сетне на Таня й дойде до гуша и тя помоли Мелиса да предаде на генерала да си пази кучетата, като се закани, че следващия път, когато те закачат пантерата, ще я насъска срещу тях и той едва ли ще намери нещо за спомен от любимците си след това.

Джефри удвои усилията си да разчупи леденото й мълчание, но тя упорито отказваше да му обърне внимание и да проговори на английски. За нея бе истинско облекчение, когато в края на седмицата се отправиха към форт Лайън. Може би там задълженията му щяха да го откъснат от нея.

Основната грижа на Таня бе кога Дебнещата пантера ще се появи, за да я освободи, но бе съвсем наясно, че той не може да атакува цял форт с неколцината войни, които бяха с него. Тя си наложи да бъде търпелива, като се утешаваше със синовете си.

 

 

Пътуването до форт Лайън не бе толкова припряно като предишното. Две седмици след тръгването им забелязаха стените на форта. Щом пристигнаха, Джефри помоли генерала за среща. Тъй като той не бе на служба при него, молбата му бе да го освободи да се завърне в своята част в Пуебло, като за извинение му послужи Таня. Той обясни, че иска да върне пленницата при родителите й за Коледа, а дотогава оставаха само четири дни. Кастър, който и без това искаше да се отърве от Таня, веднага се съгласи и дори изпрати с тях няколко от своите кавалеристи, може би защото се страхуваше да не би отново да ги вземат в плен, не че толкова го бе грижа за тях.

Тъй като родителите на Сю-Елън бяха се простили с надеждата да я открият и бяха заминали за Калифорния, тя нямаше причина да бърза за Пуебло и предпочете да остане за празника във форта. Щеше да тръгне по-късно и да пътува по-спокойно. Никоя не съжаляваше за раздялата.

Щом попълниха запасите си с провизии, веднага се отправиха на път. Таня използва случая да се надсмее над нахакания генерал, като на прощаване му отдаде чест и тайничко се подсмихна. Той остана твърде озадачен от този жест.

Ако имаше късмет и яздеха бързо, Таня може би щеше да прекара Коледа със семейството си. Тя бе изпълнена с опасения за предстоящата среща. От една страна, очакваше с радостно нетърпение да се срещне с близките си, но от друга — малко се страхуваше. Бяха минали две и половина години. Щяха ли да бъдат чужди един на друг? Бяха ли се променили? За себе си тя не се съмняваше. Промяната при нея беше драстична.

Как щяха да се отнасят към децата й? Тя бе сигурна, че ако не приемат синовете й, няма да остане при тях нито минута, камо ли да дочака там връщането на Дебнещата пантера.

През изминалите години Таня често тъгуваше по родителите си. Липсваше й дори Джули, въпреки всичките им кавги. Чудеше се какво ли очакват от нея. Щяха ли да са любопитни като Джефри към всичко, което бе преживяла при чейените? Или може би ще я засипят със съжаление, състрадание и обич? Дали ще я приемат такава каквато е сега, или ще искат от нея да продължи живота си оттам, където в него брутално се бе намесила съдбата, като изличи напълно времето, прекарано при индианците? Дали ще се притесняват от нея? И най-вече щяха ли да приемат факта, че тя продължава да ги обича, но животът й сега бе при нейния съпруг и ако има избор, тя ще се върне при него без колебание?

Таня не преставаше да мисли върху всичко това и какво ли не още. Толкова време вече откакто не бе се хранила на маса, не бе държала вилица и нож, не бе носила дрехи от плат, не бе живяла в къща! Може би всичко това щеше да й бъде чуждо?

Джефри едва не припадна, когато я видя да се храни с ръце.

— За бога, Таня! — едва ли не проплака той. — Храни се с вилицата си! Държиш се като една от тях. Обличаш се като тях и отказваш да кажеш и дума на родния си език! Престани да се инатиш!

Мелиса, която с радост се бе върнала към предишните си навици и с нетърпение очакваше да изтъргува роклята си от кожа за някоя памучна, се ядоса:

— Ще престанеш ли да тормозиш горкия човек, Таня! Та той започна да развива нервен тик и това направо ме подлудява!

Но Таня бе така силно привикнала към навиците на чейените, че се чудеше дали изобщо някога ще може да ги превъзмогне. А беше ли я грижа въобще? Ако питаха нея, тя веднага би се върнала при племето. Предпочиташе роклята си от еленова кожа и се бе заклела никога повече да не сложи корсет! Мокасините й бяха толкова удобни, че само при мисълта да стегне краката си в тесни обувки, направо потръпна. Нищо не можеше да се направи обаче за късата й коса. Мелиса я бе подравнила и сега тя обвиваше с къдрици главата й като малка, кокетна шапка. Тя едва стигаше до ушите й и само някой непокорен кичур падаше на челото.

Въпреки че слюнки й потичаха при мисълта за вкусните гозби на майка й, приборите за хранени й се струваха неудобни като китайски пръчици. Чудеше се как ли ще се чувства, като седне на стол или легне в меко легло, вместо на земята? Постелята ще й се стори твърде висока и празна — в това бе сигурна — без нейния любим.

Таня копнееше за мъжа си с цялото си същество. Изгаряше от желание да го притисне до себе си, да го докосне, да чуе дълбокия му мелодичен глас. Тялото й жадуваше за неговото, за ласките му, за огнения поглед, пълен с обич и смях.

Къде ли бе той сега? Кога ли ще дойде за нея? Колко ли време ще му трябва да я открие?

Таня и Мелиса бяха разговаряли за съдбата на Миси щом стигнеха в града. Момичето никога не бе искало особено много да отиде в Калифорния. Тя не познаваше своята далечна братовчедка и сега повече от всякога се тревожеше от това, което я очаква. Опасяваше се, че като разберат, за живота й при индианците, ще се отнасят с презрение към нея и може би ще я третират по-лошо и от Грозната видра. Никак не й се искаше да изпадне в ролята на бедна роднина и социална отрепка.

Таня й предложи да остане при нея. Двете момичета бяха преживели заедно какво ли не и имаха нужда една от друга. Щяха да преживеят по-леко заедно и онова, което ги очакваше в Пуебло. Мелиса предположи, че може би роднините на Таня няма да я приемат с охота, но приятелката й отсече твърдо:

— Ще приемат теб, както и мен, иначе… — закани се тя. — Ако само се опитат да те изхвърлят, аз също ще си тръгна. Ти винаги ще имаш дом при мен, Миси. Обещавам ти!

По време на пътуването минаха покрай мястото, където бяха пренощували, преди да бъдат отвлечени. Без да се интересува от мнението на останалите, Таня спря коня си и свърна от пътя към реката. Като стигна до мястото, където се бяха къпали, тя спря Житно зрънце.

Джефри тръгна след нея, като нареди на хората си да го изчакат. Мелиса, която имаше лоши спомени от това място, остана при войниците.

Таня остана дълго време загледана във водата, със спомените си за онзи пролетен следобед, в който животът й така драстично се бе променил. По лицето й заигра усмивка като се сети, как тъкмо когато разговаряше с приятелките си за предстоящата сватба с Джефри, Дебнещата пантера я бе измъкнал от водата и я бе качил на коня си. Сякаш самата съдба се бе намесила и я бе отмъкнала от ръцете на Джефри, за да я сложи в неговите. И добре че бе станало така, защото иначе тя никога нямаше да преживее своята истинска, изпепеляваща любов.

Малкият й син се размърда на седлото пред нея и тя погали меката му косица. Колко безценен бе той за нея! Таня посочи с ръка към реката и му каза:

— Точно на това място за първи път видях баща ти. Тъкмо се къпех в реката, когато той изскочи изневиделица и ме отмъкна върху своя кон Сянка. Той ми се стори много силен, хубав и горд и ми каза, че му приличам на пантера със златисти очи, точно като Кит.

Горския ловец посочи своите очи с пръстче.

— Да — съгласи се тя, — и твоите очи са като тези на Кит.

Тя отново се взря в реката и я обзе невероятното чувство, че Дебнещата пантера и сега стои зад нея. Обърна се, но там бе само Джефри. Въздъхна тъжно и прошепна на малкия:

— Трябва да се молим на духовете да направляват баща ти, за да ни намери по-скоро.

Като видя тъжното й лице, Джефри я попита тихо:

— Тъжни спомени ли имаш от тук, Таня?

Тя кимна с глава, без да каже дума. Не я бе грижа дали той я разбираше или не. Спомените й по Дебнещата пантера наистина бяха болезнени, но не в смисъла, който Джефри им придаваше. Те пронизваха сърцето й с невероятен копнеж по него и живота им заедно.

— Опитай се да не мислиш за това сега. Скоро ще си бъдеш вкъщи и спомените ще избледнеят. Ние всички ще ти помогнем да забравиш, ако, разбира се, ни позволиш да го сторим.

Таня обърна коня и се замисли над думите на Джефри. Наистина той и семейството й ще направят всичко възможно да я накарат да забрави и ако Дебнещата пантера не дойде скоро, тя може лесно да стане жертва на удобствата на цивилизования живот. Знаеше, че трябва да внимава това да не се случи. На всяка цена трябва да не губи надежда, че той ще ги открие и спаси и през цялото време, докато го чака, трябва да пази жив спомена за него. Щеше да направи всичко възможно Горския ловец да не забрави баща си и щеше да разкаже за него дори на малкия Стрелец, въпреки че той нищо няма да разбере. Така Дебнещата пантера винаги ще бъде близко до сърцето й и тя ще бъде спокойна, докато го чака.