Катрин Харт
Нежна грубост (11)

Глава единадесета

След сключването на мирния договор най-сетне войните можеха да си отдъхнат и да отидат на лов. За щастие, природата този път бе благосклонна. Зимата се забави, а бизоните и елените бяха многобройни. Може би племето все пак нямаше да гладува.

Тази година те не се завърнаха в стария си лагер, а се установиха далеч на юг, в една закътана долина в подножието на планините. След трескавото лято Таня с нетърпение очакваше спокойните зимни дни. Единственото й желание бе да се сгуши в топлото си жилище в компанията на своя съпруг и малкия им син.

Чудесно бе, че Дебнещата пантера отново си бе вкъщи. Работата по одирането и приготвянето на кожите, които той носеше след всеки лов, й се струваше много по-леко бреме от тревогите й, когато отсъстваше през лятото. Тя предпочиташе да го изпраща на лов, отколкото на война.

Топлото време се задържа и през ноември. По това време се състоя и голям празник в знак на благодарност към духовете за богатия лов и хубавата реколта. По-късно ознаменуваха с пищни ритуали и подвизите на войните, прославяйки храбрите им дела. Избрани бяха нови вождове, един, от които бе Зимната мечка. Черния чайник бе прославен като радетел за мир, а Дебнещата пантера, заедно с още неколцина бойци, получиха признание за мъжеството си по време на битките.

През декември заваля първият сняг, но това не беше нищо в сравнение с предишната година. Отмина незабелязано още една Коледа. Единствено Таня и Мелиса я отпразнуваха посвоему, като украсиха отново едно малко борче близо до селото.

Януари и февруари бяха по-тежки месеци. Падна дебел сняг, но имаше само две бури. Запасите от храна бяха на привършване, но като разделиха по равно всичко, което имаха, в края на краищата никой не остана гладен.

Семейството на Дебнещата пантера прекарваше спокойно зимата. Мелиса вече бе част от него и бе възприела ролята на любяща леля на Горския ловец. Сега повече от всякога, Таня ценеше помощта на своята приятелка, защото синът й си бе наумил да се учи да ходи. Малкото момченце се надигаше на пълничките си крачка и с клатушкане хукваше напред, така че трябваше непрекъснато да внимават да не тръгне към огъня.

Малкият палавник занимаваше всички със своите лудории. Той непрекъснато бе в движение и обикновено преди края на деня вече бе свършил някоя беля. Беше здраво и весело дете и с безкрайното си любопитство понякога предизвикваше гнева на майка си. В такива моменти той се ухилваше мило и я поглеждаше хитро с блесналите си очи, като правеше всичко, което може, за да я умилостиви. Повечето пъти успяваше, но понякога отнасяше и по някоя плесница.

Когато Дебнещата пантера усетеше, че Таня е на края на нервите си, той обикновено вземаше сина си, увиваше го добре в кожи и го изнасяше навън. Двамата вземаха със себе си и пантерите и отиваха да видят конете или да посетят бабата и дядото на Горския ловец. Когато се прибираха, Таня обикновено бе възвърнала спокойствието си.

Горския ловец не беше лошо бебе. Той бе просто нормално развиващо се, буйно дете. Не изпадаше в лоши настроения и не нервничеше. Лесно му се угаждаше и веселеше всички с вечно усмихнатото си лице. Таня и баща му вече започваха да го учат на обноски и уважение. Тези привички се насаждаха отрано в децата на чейените, защото те трябваше да свикнат да се подчиняват безпрекословно на желанията на родителите си. Да се подчинява веднага и без излишни въпроси бе от жизненоважно значение за всяко индианско дете в тази дива земя.

Всяка сутрин Пантерата слагаше малкия до себе си, докато се молеше, въпреки че детето не разбираше още нито дума от молитвите. Така то си създаваше навици за години напред. И двамата родители непрекъснато му разказваха приказки и легенди, предавани от поколение на поколение, и му пееха индиански песни. То слушаше внимателно дълбокия глас на баща си, сгушено до силното му рамо. Усмихваше се и обръщаше златистите си очи към грейналите от любов лица на своите родители.

Кит и Кат бяха негови другари в играта. От време на време той ги яхваше като коне или си играеше с тях, като дърпаше опашките им. Пантерите бяха на малко повече от година и почти бяха достигнали нормалните си размери. Те понасяха търпеливо закачките и лудориите на малкия и никога не го нараняваха. Таня тайно им се възхищаваше.

Само едно нещо помрачи щастието им през тази зима. Малко след Коледа, Таня се подхлъзна на леда, когато събираше дърва за огъня. Падна и си удари лошо главата на една скала. Беше изгубила съзнание и Пантерата я намери едва след час. Повече от седмица след това тя се бори със силната треска, която изгаряше тялото й и я държеше в безсъзнание почти през цялото време. Жената-корен, Мелиса, Вечната жена и Дебнещата пантера бяха неотлъчно до нея. Всички се страхуваха за живота й, макар никой да не казваше гласно опасенията си.

Дебнещата пантера бе направо обезумял от тревога. Понякога се упрекваше, че я бе взел в плен. Ако сега тя беше при семейството си, щеше да е под грижите на някой лекар, който би я лекувал със съвременни лекарства. Беше решил дори да я заведе в някой град или форт, но Зимната мечка успя да го вразуми.

— Тя няма да издържи пътя до там — каза му той. — Освен това лекарствата, които биха й дали, ще са същите по състав като билките на нашата лечителка. Дори и да стигнете до целта си, не мислиш ли, че някой може да я познае? Какво ще правиш тогава?

Пантерата го погледна замислено и той продължи:

— Ще свършиш в затвора и най-вероятно ще те обесят. Нея ще върнат при семейството й, а Горския ловец ще израсне сирак. Не, приятелю, така е по-добре. Жена ти ще се оправи. Тя има силна воля и още много живот пред себе си.

Зимната мечка излезе прав. Седмица след инцидента, Таня се събуди призори. Беше отпаднала, гладна, жадна и цялата лепнеше от пот, но бе в съзнание и мислеше ясно. Главата я болеше невероятно, а гърлото и гърдите й все още горяха, но тя отново бе в света на своя любим.

Той лежеше до нея, заспал от изтощение след безсънната нощ. Тя го побутна лекичко и се опита да проговори:

— Скъпи — изхриптя едва чуто.

Той въздъхна тежко и се размърда.

— Пантера!

Този път той отвори очи и я погледна изненадано.

— Жадна съм — проплака тя и за него това бяха най-хубавите думи в живота му.

— Дива котко — прошепна Пантерата, — ти си будна?

Таня се опита да кимне, но само премигна от острата болка, която я прониза.

— Така мисля — изстена тя.

Дебнещата пантера й донесе вода и поднесе чашата до изпръхналите й устни.

— Как се чувстваш?

— Ужасно. Трябва да съм жива, щом толкова много ме боли — опита да се пошегува тя.

— Не си прави шеги с тези неща, Дива котко — сгълча я нежно той. — Ти беше в безсъзнание седем слънца и понякога ми се струваше, че ще ни напуснеш.

Таня премигна уморено.

— Никога, скъпи. Обичам те прекалено много, за да те оставя. Трябваше да си го разбрал досега.

През следващата седмица Таня прекара повечето време в сън, но това бе спокоен, оздравителен сън. Беше отслабнала много и сега се налагаше да я захранват като малко дете. Постепенно тя възвърна силите и здравето си. Дробовете й се прочистиха и главата и гърлото престанаха да я болят. За нещастие обаче, след толкова дълго прекъсване, млякото й спря. Нямаше да може повече да кърми Ловеца.

— Какво ще правим сега? — попита тя мъжа си.

— Каквото трябва, вече е направено — отвърна той. — Детето е достатъчно голямо, за да пие от чаша. Той вече се научи да го прави, докато ти беше болна.

— Да, но той все още има нужда от мляко.

— И го има — ухили се Пантерата. — Аз бях твърде загрижен за теб и не се сетих, но Мелиса уреди въпроса. Говорила е с майка ти, а тя от своя страна казала на Черния чайник. Като не намерили дойка в селото, вождът наредил на Високия бор да намери отнякъде мляко и не след дълго той се върнал с една открадната коза.

Дебнещата пантера с удоволствие й разказа за приключението на индианеца.

— Едва не му надупчили гащите с куршуми, но се върна жив и здрав и безкрайно доволен.

Таня се засмя доволно.

— Представи си само! Коза!

— Черният чайник сметна, че е време да имаме една в селото за престиж — намигна й той, — и да не си посмяла да му речеш нещо друго.

Таня се усмихна съзаклятнически:

— И през ум не би ми минало!

 

 

Пролетта настъпи още през март и заедно с това се случиха няколко неща. Плахата сърна роди син, а Зимната мечка бе безкрайно горд и се пъчеше като пуяк. Отпразнуваха първия рожден ден на Ловеца, който вече имаше дванайсет зъбчета. Таня бе на осемнадесет години и с изненада установи, че е бременна за втори път. Тя беше прекарала повече от две години с племето, а от година и половина бе жена на Дебнещата пантера. Понякога й се струваше, че винаги е живяла сред тези хора и първите шестнадесет години от живота й като че ли бяха някакъв сън.

Веднага щом стана възможно да се пътува, племето се отправи към мястото, наречено Крукед Крийк, за пролетната церемония и танца на слънцето. Тази година Таня не беше просто страничен наблюдател. Тя поднови приятелството си с децата, с които се бе запознала предишната година, и установи, че майките им я приемат за своя. Тя вече имаше своето място в племето и можеше да дава мнение по всички въпроси. Това, както и новите познанства, я радваха и й доставяха голямо удоволствие.

Точно по това време продадоха Роузмари. Господарят й я замени за един кон. След церемониите, когато племената се разделиха за летния лов, тя тръгна с новия си господар.

От петте момичета, Роузмари бе първата, която напусна племето на Черния чайник. На Таня и Мелиса им беше тъжно да се разделят с нея. Чудеха се дали изобщо ще я видят вече и се надяваха, че в новото племе с нея ще се отнасят добре.

От останалите четири пленнички, Таня и Мелиса живееха добре. Другите също бяха приели съдбата си и след изминалите две години. Сю-Елън бе изгубила всякаква надежда да бъде спасена. Откакто бе наказана заради Таня, Сю-Елън се държеше прилично, въпреки че в очите й се четеше ненавист към облагодетелстваната жена на Дебнещата пантера. Таня знаеше, че в нейно лице винаги ще има един враг. С Нанси се отнасяха добре, но тя също бе бременна и очакваше дете през зимата.

С наближаване на лятото племето се придвижи на юг в преследване на бизоните край реките Симарон и Бивър през територията на северна Оклахома и Тексас. Мирът с бледоликите бе твърде крехък, тъй като северните чейени и воините-кучета непрекъснато нападаха селищата на белите, които в никакъв случай не им оставаха длъжни. Войната нямаше да закъснее и не беше от особено значение кой пръв ще нападне. Бедата бе в това, че повечето бели не различаваха индианците от различните племена и понякога приписваха нечии престъпления на напълно невинни хора. След като бяха обвинени за няколко нападения, с които нямаха нищо общо, някои от южните чейени също се замесиха в конфликта. Дори Черния чайник със своето влияние и прословуто миролюбие не можа да възпре Дебнещата пантера и някои от по-младите войни от неколкократни набези на отмъщение.

Общо взето обаче, лятото бе спокойно. Мъжете участваха в една-две бойни акции, но повечето време бяха заети с лов. Не избухна война, но и двете страни усещаха напрегнатата обстановка. Враждата нарастваше с всеки изминат ден и Таня се молеше по-скоро да дойде зимата, за да не започне открита война.

Младата жена понасяше трудно последните месеци от бременността си в летните горещини. Високите температури, миризмата на кожи и месо, както и непрекъснатото движение изсмукваха силите й. В края на септември вече едва издържаше. Тя и без това беше смятана едва ли не за символ на плодородието в племето, тъй като зачена второто си дете толкова скоро. Индианките обикновено раждаха по две-три деца, но винаги през интервал от поне три-четири години. Може би това се дължеше на храната им или на факта, че кърмят децата си до късно. Тя не знаеше със сигурност причината, но така или иначе, при нея нещата бяха различни. Дебнеща пантера от своя страна бе безкрайно горд от този факт.

Към есента племето се завърна по местата, където жените бяха засели посевите през пролетта. След като прибраха реколтата и приключиха с ловните ритуали, индианците се отправиха към ново място за своя зимен лагер. Този път Черния чайник избра местност на около четиридесет мили от Антилопските хълмове край река Уошита.

Пет дни наред пътуваха към целта си и с всеки изминат ден Таня се чувстваше все по-зле. Последния ден тя се влошаваше с всяка измината миля. От сутринта я болеше ужасно кръста и язденето бе огромно изпитание. Болката вече се разпростря към корема й и започна да й се гади и да й се вие свят. Щеше й се да полегне на коня, но в нейното състояние това бе невъзможно.

— Колко остава още, Миси?

— Не зная — отвърна Мелиса, която с тревога наблюдаваше приятелката си през последните часове. — Да попитам ли Дебнещата пантера?

Таня прехапа устни.

— По-добре направо го доведи — помоли я тя.

Само след няколко минути Мелиса се завърна с Пантерата. За него бе достатъчен един поглед към пребледнялото й измъчено лице, за да разбере какво става.

— Раждането започва — съобщи той.

Таня кимна.

— Далече ли сме?

— Още няколко мили. Ще се справиш ли?

Таня се засмя мрачно:

— Не знам. Може ли жената да ражда, докато язди? Малко е неудобно да го направиш, като седиш на главата на бебето…

Пантерата дръпна юздите на нейната кобила и й подаде ръка.

— Ела! Ще яздиш с мен до края на пътуването. Ще те държа на ръце пред себе си и така ще можеш да си починеш.

Таня прекара остатъка от пътя сгушена в силните му ръце. След известно време, което й се стори цяла вечност, той най-сетне съобщи:

— Почти стигнахме. Скоро ще можеш да легнеш.

Таня се опита да се пошегува през стиснатите си от болка устни:

— Най-добре е първо да построят родилната шатра, иначе ще родя навън. Стана ми навик да отбягвам прословутата шатра, а?

Пантерата се разсмя:

— Чудя се дали нарочно не планираш така нещата!

Наистина, първо издигнаха шатрата на родилките и Таня веднага бе настанена вътре.

— Няма да се бавя, скъпи. Кажи на Мелиса да пази вечерята ми топла.

Само десетина минути по-късно Таня роди прекрасно, здраво момченце. Дебнещата пантера имаше втори син. След около два часа, показвайки изключителна воля, Таня донесе сама новороденото в собствения си дом.

На изненадания си съпруг тя обясни:

— Жената-корен каза, че ако имам сили да се прибера сама, ще ме остави да си ида и няма да ме държи в тази глупава шатра.

— Голям инат си, Дива котко — сгълча я той, но в очите му блестеше неприкрита гордост, — затова те обичам. Добре дошла вкъщи!

Същата вечер Черния чайник и Вечната жена им дойдоха на гости, за да видят новородения си внук.

— Какво е това? — попита вождът, като показа едно петънце върху бедрото на бебето.

— Петно от раждането — обясни Таня.

— Вижте! — показа белега вождът. — То има формата на лък и стрела. Това е знакът на стрелеца.

Дебнещата пантера се съгласи:

— Да, чичо. Съвсем ясно личи как лъкът е обтегнат и стрелата е готова да излети. Това е знакът на стрелеца.

— Така трябва да наречете детето — реши Черния чайник. — Името му трябва да бъде Знак на стрелеца.

Горския ловец не знаеше как да реагира на появата на своя брат. Той отнемаше много от времето на майка му, което преди тя отделяше за него. Заради това Пантерата направи всичко възможно да отдели повече внимание на първородния си син през тези първи месеци от раждането на Стрелеца.

Две седмици след като се бяха установили на новото място, дойде съобщение от форт Ларнед, с което индианците се уведомяваха за решението на правителството на САЩ и по-специално на генерал Шеридан да обяви война на племената на чейените и арапахите заради неприятностите, които те са причинили на белите заселници през изминалото лято. Правителството бе решило да им даде урок за размириците. Изпратени бяха съгледвачи и всички открити индианци щяха да бъдат подложени на жестока разправа. Всички досегашни мирни договори се анулираха и ако индианците искат да запазят част от земите си или се надяват на помощ от правителството, то те незабавно трябва да се предадат на американската армия и да положат клетва за вярност. В противен случай щяха да бъдат смятани за врагове.

Щом научи новината, Черния чайник веднага се приготви да отиде до най-близкия форт, за да изясни нещата. Неговото племе почти не бе участвало в нападенията над белите заселници, а той винаги бе действал като ревностен радетел за мир. Вождът замина за форт Коб заедно с неколцина от своите войни.

Черния чайник се бе опитал да подпише мирно споразумение между белите и своето племе, но генерал Хаген, който нямал нареждане от висшестоящите органи, отказал да преговаря. Той отпратил вожда със заръка да изчака отговора му при хората си в лагера край Уошита.

Черния чайник се завърна късно следобед и донесе тези твърде обезкуражителни новини. Някои от вождовете се разтревожиха, че войниците са научили местонахождението на лагера им и предложиха незабавно да се преместят от там, но вождът отказа, тъй като не искаше да наруши дадената си дума пред хората от форта. Състоя се събрание и бе взето решение Дебнещата пантера, Зимната мечка и още няколко войни да отидат до три други села по течението на реката, за да ги предупредят за надвисналата опасност и да поискат мнението им. Те тръгнаха още същата вечер, въпреки започналата силна снежна буря. Снегът бе дълбок, а пратениците трябваше да пресекат замръзналата река на два пъти поради особеното разположение на лагера на своето племе, защитен от стръмни скали от едната страна на реката. Селата, към които бяха тръгнали, се намираха на около десетина мили надолу по течението и те стигнаха едва вечерта. Решиха да пренощуват и да се завърнат на другата сутрин.

Призори на другия ден Таня кърмеше малкия Стрелец в сивата предутринна светлина на зимния ден. Наоколо бе съвсем тихо. Пушекът се стелеше ниско над шатрите. Мелиса и Ловеца спяха спокойно под топлите кожени завивки. Единствения звук бе откъслечният кучи лай някъде из селото. Навън бе паднал дълбок сняг и Таня се чудеше колко ли дълго щеше да се забави мъжът й.

Атаката започна внезапно. Само миг преди това бе толкова тихо, че тя чуваше дишането на бебето. В следващата минута въздухът се огласи от свистенето на куршумите, звънтенето на метал от ударите на сабите и байонетите и писъците на ранените. Таня остави бързо детето настрани и надникна навън. Наоколо бе море от сини униформи.

Осъзнала най-сетне какво става, Таня изтръпна. В главата й отекна вик: „Не! Нееее!“