Катрин Харт
Нежна грубост (1)

Глава първа

Безшумни и почти невидими като призраци, индианците наблюдаваха белите жени, които се къпеха в реката. Само черните им очи издаваха, че са живи. Те проблясваха, изпълнени с похот пред така близката, оскъдно прикрита плът на бледоликите. Един от войните сръга другаря си и му посочи изключително красиво момиче. Под влажната и прилепнала полупрозрачна материя на ризата и дантелените гащи тя бе олицетворение на разцъфваща женственост: гърдите й — високи, едри и твърди, кръстът — толкова тънък, че той би могъл да го обхване с длани, бедрата — нежно заоблени.

Продължаваха да наблюдават, когато тя вдигна глава и лицето й се откри напълно. Челото над нежно извитите самурено кафяви вежди бе високо. Под малкия правилен нос устните й грееха в розово, изваяни сякаш само за да съблазнят нечии мъжки устни. Долната бе малко по-пълна, като че ли момичето се цупеше. Но това, което го накара да поеме дъх изненадано, бяха очите й. Те проблясваха в златист оттенък, прекалено светли, за да са кафяви, но определено не бяха и жълти — цветът им му напомняше очите на дебнеща лъвица. Впечатлението се подсилваше и от златистокафявата дълга и нежно разпиляна коса. Тя бе необикновена смесица от обляно в слънце светлокафяво и златисто русо, сред която се виждаха няколко кичура в едва загатнато червено. Войнът кимна на приятеля си и те се изтеглиха така тихо, както се бяха приближили. Десетте млади индианци от племето на чейените се събраха при конете си. С блеснали от вълнение очи, те набързо изложиха плановете си. Вождът изясни на останалите, че той желае жената със златните очи и лъвската грива. Тя щеше да е негова, преди сърцето му да е отброило още сто удара.

Неподозиращи надвисналата опасност, жените продължаваха да лудуват в хладната вода. Толкова бе приятно отново да си чист! Те бяха шест и всички, освен една, млади.

Таня Мартин отметна от златистите си очи тежката мокра коса и се пресегна за ароматния сапун, който й подаваше сестра й Джули.

— Веднага тръгвам към фургона — съобщи на останалите Джули, като се избърса набързо и навлече една свободна рокля върху още мокрото си бельо. — Нямам търпение да се облека в чисти и сухи дрехи.

Останалите й помахаха, тъй като още не им се щеше да се разделят с прохладния лукс, който им предлагаше потокът. Бяха изминали дълъг път и за някои от тях краят на пътуването бе съвсем близо. Сестрите Мартин и родителите им бяха тръгнали от Филаделфия. До Сент Луис бяха стигнали с влак, а от там с фургон продължиха по маршрута за Санта Фе, през Канзас, териториите около Колорадо, където се намираха сега. Пътуването през дъждовния април на 1866 година бе доста трудно, но те издържаха.

Керванът се състоеше от шестнайсет фургона, които превозваха доста странна група хора — всички пътуваха на запад по различни причини. Имаше фермери, които търсеха по-плодородна земя; бивши войници от двете страни на линията Мейсън-Диксън, тръгнали да дирят щастието си, опитвайки се да забравят ужасите на наскоро завършилата война; имаше и разделени от войната семейства, които искаха да се съберат отново и да създадат нов дом; млади мъже, жадуващи за приключения, и стари жадни за спокойствие; девойки, на които бяха нужни съпрузи, и по-възрастни жени, които уморено следваха избраниците си през безкрайните простори на Америка.

Таня огледа жените около себе си. На плиткото, близо до брега, Роузмари Уолтърс, трийсет и шест годишна и доста по-възрастна от останалите, переше синята риза на мъжа си до куп детски дрехи, които чакаха реда си. Многобройното семейство Уолтърс се състоеше от седем души, които търсеха евтина и добра за обработване земя. Хари, най-младият от фамилията в Кентъки, не желаеше повече да дели с братята си оскъдните добиви от малкото парче изтощена земя. Той очакваше да се справи по-добре сам и бе тръгнал с жена си, четиримата си сина и малката си дъщеричка.

Красивата Нанси Оуен, едва навършила петнайсет, пътуваше с майка си, баща си и по-малкия си брат за Ню Мексико, тъй като лекарите бяха препоръчали по-мек климат за болните бели дробове на майка й.

Дръзката и червенокоса Сю-Елън Хаверик беше най-разглезеното същество сред всички, според Таня, и надминаваше дори твърдоглавата Джули. Тя бе дъщеря на известен адвокат от източните щати и бе свикнала да иска всичко, което й хрумне, като очакваше прищевките й да бъдат задоволени на минутата. Ако нещо не й се понравеше, изразяваше недоволството си с дълги и яростни писъци, които напомняха стърженето на нокти по черна дъска. Това бе и една от причините, поради които Таня се радваше, че за нея пътуването е почти към края си, тъй като семейство Хаверик щеше да продължи за Калифорния. Ако Сю-Елън не бе предразположена към морска болест, те можеха да тръгнат по море и тогава останалите щяха да си спестят неприятностите от присъствието на тази глезана през последните два месеца.

Последно погледът й се спря на Мелиса Андерсън. Дребна блондинка с очи сини като метличина, тя бе четиринайсетгодишно сираче. Пътуваше със семейство Уелс, които също бяха тръгнали за Калифорния. Тя щеше да се установи там при своя далечна братовчедка, която не познаваше, но която бе единственият й останал близък човек.

Таня и семейството й бяха тръгнали за Пуебло, само на два дни път от тук. Братът на Едуард Мартин — Джордж и жена му Елизабет бяха дошли на запад през 1859 година по време на златната треска и се бяха заселили в Пуебло. Чичо й Джордж сега се занимаваше с търговия и имаше малък склад за дървен материал.

Миналата година леля й Елизабет си бе дошла на изток заедно с красив кавалерист на име Джефри Янг. Щом му представиха Таня, елегантният Джефри започна да я ухажва с безкрайна енергия, докато най-накрая тя не му обеща да се омъжи за него. Той се върна във форт Лайън, където служеше, и зачака идването й в Пуебло. Бяха го преместили там и беше повишен в чин лейтенант.

Семейството на Таня щеше да остане при леля Елизабет и чичо Джордж известно време след сватбата. Чичо й бе твърдо решен да убеди брат си Едуард да останат при тях и да му помага в бизнеса. Сара и Едуард Мартин, като че ли вече бяха склонни да приемат такова предложение, след като дъщеря им се заселваше там, но не искаха да вземат решение, преди да видят града и околностите. Сестра й Джули, две години по-малка от нея, изобщо не одобряваше идеята, защото не искаше да се разделя с приятелите си и родното място. През целия път негодуваше, сякаш бяха тръгнали голи и боси, и на Таня така й бе дотегнало, че бе готова да я нашляпа.

Сега бяха почти достигнали целта си. Преживяха проливните дъждове и жаркото слънце, което спичаше калта в напукани коловози. Научиха се да се справят с всякакви буболечки, змии и какви ли не същества, да приготвят храната си върху набързо стъкнати лагерни огньове и да спят и пътуват натъпкани, останали почти без въздух във фургоните. Бързо свикнаха да си помагат като съседи, да поправят колелата на каруците и яремите, да се възползват от безопасните поточета, за да се измият и изперат и да се примиряват с праха и мръсотията, когато е необходимо.

Само няколко от онези, с които тръгнаха в началото, не устояха на несгодите. Старият Елмър Джоунс получи удар и умря, когато се опитваше да помогне да избутат един от фургоните, заседнал в калта. Том Травис умря от ухапване от змия, но пък Хелън Уелс успя да се спаси. Айрис Милър роди мъртво дете, а десетгодишният Джоуи Корт умря от треска. Тогава всички изпаднаха в паника, защото си помислиха, че е болен от холера, но слава богу, никой друг не се разболя и решиха, че са извадили голям късмет. Чифт волове умряха от някаква отровна трева, а други два — от изтощение, но това бе всичко. За щастие не се бяха натъквали на индианци. По пътя срещаха следи от тях и веднъж дори видяха група диваци в далечината, но никой не ги нападна, нито им причини някакви неприятности.

Преди четири дни бяха спрели във форт Лайън, нещо средно между укрепление и пазар. Там срещнаха Уилям Бент и жена му, индианката Жълта жена. Господин Бент им съобщи, че скитащите групи индианци винаги се връщат при племената си през пролетта за пролетните ритуали, да разменят новини и да се обединят срещу заплашващите ги войнствени племена. Войниците потвърдиха, че досега всичко е било тихо и мирно. Не бяха чували почти нищо за Орловия нос и неговата банда от чейени вече месеци наред, макар да се знаеше, че той има навика да напада по западната граница на Канзас, когато го прихване. Черния чайник — вождът на южните чейени — беше по-миролюбив и склонен по-скоро да преговаря, отколкото да се бие, но той и без това наближаваше шейсетте и вече бе твърде стар за война. Братът на Черния чайник бил убит в клането при Санд Крийк през 1864 и за известно време ситуацията била критична, но докато Черния чайник удържал своя буен племенник — Дебнещата пантера, не би трябвало да се очакват неприятности. Червения облак и бандата му сиукси се държали мирно и тихо, Седящия бик, вождът на сиуксите, най-сетне бе сключил мирен договор с властите.

Керванът напусна форта, придружен от шест войника, и пое следващия етап от деветдесет мили към Пуебло, където войниците щяха да бъдат сменени от половин дузина новобранци. Засега обстановката бе твърде спокойна, за да искат повече, а и доколкото знаеха, не се очакваха някакви нападения.

 

 

Таня се гмурна в кристалночистата вода и заплува към мястото, където Мелиса стоеше само по комбинезон. Като стигна до нея, тя се показа над водата.

— Къде си се научила да плуваш така във Филаделфия? — попита девойката, вперила в нея сериозните си сини очи.

Таня се усмихна и отметна буйните си коси.

— Живеехме близо до река Делауеър, Миси. През лятото татко наемаше малка къща край един пясъчен бряг. Така се спасявахме от горещината в града. Татко плащаше на две момчета от съседната къща да учат мен и Джули да плуваме, за да не се тревожи мама за нас. На мен ми хареса от самото начало, но Джули не можеше да свикне с калта между нежните си пръсти и така и не се научи. Мелиса кимна с разбиране.

— Надявам се Пуебло да й допадне, защото пътуването никак не бе лесно за нея.

— Амии… — отвърна Таня. — Джули не може да е щастлива, ако няма за какво да се оплаква.

Мелиса се усмихна — нещо, което рядко правеше.

— Ти обаче не се оплакваш много. Предполагам, че си заета с мечтите си по онзи, как му беше името… Джефри?

Лицето на Таня придоби замечтан вид.

— Да, точно така, Джефри. Нямам търпение да го видя отново. Сякаш цяла вечност сме били разделени — въздъхна тя. — Само си помисли, след по-малко от две седмици ще сме женени, а аз ще бъда госпожа Янг.

В очите на Мелиса се четеше стаен копнеж.

— Завиждам ти, Таня, наистина ти завиждам. Как бих искала и мен да ме очаква такова събитие!

Таня на мига съжали за казаното и се опита да поправи грешката си:

— О, Миси! И на теб ще ти се случи. Само почакай и ще видиш. Калифорния ще ти хареса, а и ти си толкова хубава, че всички момчета ще се редят на опашка пред вратата на братовчедка ти, за да молят за ръката ти. Колко ли сърца ще разбиеш, докато решиш чие предложение да приемеш?

Мелиса се разсмя развеселена от въображаемата картина, но изведнъж усмивката й замръзна и лицето й се изкриви в странна гримаса.

Преди да осъзнае какво става, Таня чу зад себе си плисък на вода. Погледът й бе привлечен от Роузмари, застанала до брега и отворила уста сякаш да изкрещи, но от устните й не се отрони и стон.

Обърна се да види какво става и в същия миг някой я сграбчи за косата, и я затегли назад. Тя се препъна и политна, но похитителят я хвана здраво през гърдите и в следващата секунда тя вече бе във въздуха. Почти като насън усети, че я метнаха на гърба на кон и яка мъжка ръка запуши устата й, когато инстинктивно понечи да извика.

Преди да разбере какво става, те бяха вече на отсрещния бряг и препускаха между дърветата. Атаката бе толкова внезапна, че нито едно от момичетата не успя дори да изкрещи. Щеше да мине доста време, преди някой да се сети, че се бавят твърде много, и да ги потърси. Но тогава вече щеше да е късно. Подсъзнателно Таня разбираше, че керванът не е нападнат. Не се чуха нито викове, нито изстрели, докато бяха в реката, а и когато ги нападнаха, индианците бяха приближили безшумно, бяха грабнали нещастните си жертви за миг и изчезнали. Таня се съмняваше, че някой друг е бил отвлечен.

Всички тези мисли й минаха през главата, докато се опитваше да се освободи от здравата хватка на похитителя. Гърчеше се отчаяно, извиваше се, риташе, защото й се струваше, че ако падне от коня, това би било твърде малка беда в сравнение с онова, което я чакаше в случай, че не успееше да се отскубне. Успя да освободи ръцете си и замахна към медночервеното бедро, което бе толкова близо до тялото й. Дереше с нокти ръцете, които я притискаха здраво.

В един миг й се стори, че той я поосвободи и тъкмо реши, че може да успее, ръката му я обхвана в желязна хватка през гърдите и тя усети, че остава без въздух. Зави й се свят и пред очите й, като в сива мъгла, заискриха малки жълти петна. Колкото и да се мъчеше да се освободи, потъваше все по-дълбоко в тази мъгла и усети как крайниците й се отпускат и не искат да й се подчинят. Последната мисъл, която мина през главата й, беше: „Това трябва да е сън! Кошмар! О, господи, дано не е истина!“

Прекалено бързо дойде в съзнание. Първото нещо, което почувства, бе равномерното подрусване на кон. Отдясно усещаше някаква топлина, в ухото й нещо бумтеше. Таня се вцепени, като си спомни какво бе станало, и разбра, че топлината идва от тялото на индианеца, на чиито гърди бе облегнала глава. Бумтенето, което чуваше, бе от сърцето му. Като набра смелост, тя отвори очи и за пръв път погледна похитителя си.

Взираше се в очи, толкова черни, че едва ли бе виждала по-черни през целия си живот. Бяха като нощта, толкова тъмни, че не можеше да се различи къде свършва ирисът и откъде започва зеницата. В тях виждаше своето отражение идеално. Като не можа да устои на погледа му, тя се загледа в челото, което бе обхванато от лента. Черната, чак синя коса, висеше сплетена на плитки през раменете му, а от едната страна имаше две килнати орлови пера. Погледът й мина през високите му скули, добре оформената брадичка и прескочи към изваяния нос и надолу към строгите, непреклонни устни. Докато го разглеждаше, тя почувства погледа му и бързо впери очи в неговите. Стори й се, че улови лека насмешка в тях, преди отново да се превърнат в непроницаеми огледала.

Рамото, на което се бе облегнала, бе твърдо, а ръката — мускулеста. Дланите му бяха с дълги яки пръсти. Стомахът му бе гладък, бедрата — доколкото можеше да прецени — стройни, а гърдите — широки, мощни и без нито един косъм. Имаше бронзов оттенък и тя забеляза, че е чист и мирише на кожа, на дърво и пушек, което съвсем не отблъскваше, а напротив, бе съвсем мъжествено. Тя затърси из ума си дума, с която да го опише, и се стресна, когато разбра, че единствените думи, които й идват наум, са красив, благороден мъж.

„Сигурно съм се побъркала!“ — помисли удивено тя.

Откъсна поглед от него и се опита да се изправи. Изненада се, когато той й помогна, въпреки че забеляза как остана нащрек за всяко нейно движение, в случай че отново стане непокорна. Огледа се и видя, че препускат през равнините към подножието на планините на запад. Слънцето залязваше. Скоро мракът щеше да ги обгърне и шансовете да бъдат спасени, ставаха минимални. Таня се понадигна, надникна над рамото му и видя останалите индианци и пленничките им зад себе си. Успя да преброи десет конника и само четири момичета. Зад тях не се виждаха никакви преследвачи.

Обходи с поглед групата. Роузмари седеше пред висок, суров на вид индианец, който изглеждаше по-възрастен от останалите. Тя като че ли все още бе в шок. Очите й бяха замъглени и безизразни, сякаш не осъзнаваше какво става наоколо. Нанси седеше свита в скута на своя похитител. Блузата й бе разкопчана и дългата й кестенява коса едва прикриваше голите й гърди. Бронзовата ръка на мъжа галеше бедрото й.

Ако положението не бе така сериозно, Таня сигурно щеше да се засмее на незавидната съдба на Сю-Елън, но в случая по устните й, за по-малко от миг, премина само бегла усмивка. Нахаканата Сю-Елън този път не виреше нос, а тъкмо обратното. Индианецът я бе метнал по корем през гърба на коня. Главата и ръцете й висяха от едната страна на животното, а краката й — от другата. Всеки път, когато се опитваше да изрази недоволството си от тази унизителна поза, като пускаше в действие отчаяните си писъци, той я плясваше яко през задника.

Най-голямо състрадание обаче предизвика у Таня малката Мелиса. Тя седеше обляна в сълзи пред най-грозното, най-отвратителното човешко същество, което някога бе виждала. Девойката сякаш бе замръзнала от ужас и това бе изписано на лицето й. Върху бузата й ясно личеше прясна синина. Долната й риза бе разкъсана до кръста и висеше на парцали в скута й. Червенокожият се забавляваше, като непрекъснато мачкаше гърдите й и жестоко стискаше подутите червени зърна с дебелите си груби пръсти. По тройната му гуша се стичаха лиги и на Таня й се стори, че дори от толкова далеч усети вонята на тлъстото му тяло. Тя потръпна неволно и индианецът до нея я погледна с любопитство.

Докато оглеждаше останалите мъже от групата, тя установи, въпреки своята неприязън, че те са не само страховити на вид, но и горди хора. Това личеше от начина, по който се държаха, дори когато яздеха. Повечето бяха високи, яки, мускулести войни. Лицата им бяха продълговати, тесни, с ясно изразени скули и прави носове. За щастие, те не бяха изрисувани с онези отвратителни бойни шарки.

Един от по-младите индианци се откъсна от останалите, приближи се до тях и каза нещо на своя неразбираем гърлен език. Тъй като докато говореше, той я поглеждаше, тя предположи, че става въпрос за нея. Мъжът до нея отговори на същия език.

Въпреки че младежът не представляваше за нея по-малка заплаха от онзи, върху чийто огромен черен кон тя яздеше в момента, Таня инстинктивно се сгуши до гърдите му, сякаш търсеше закрила. Дали само така й се стори, или наистина в този миг ръката му обхвана по-силно кръста й?

Скоро настъпи нощта, но те продължиха да яздят в тъмнината. Монотонният ход на коня и безкрайното пътуване я унасяха и най-сетне тя престана да се бори със съня. Затвори очи и заспа, облегната отново върху широките мускулести гърди на индианеца.

Когато отвори очи, навън бе толкова тъмно, че загуби представа къде се намира. Единственото реално нещо бе масата от мускули зад нея, желязната хватка през кръста й и топлината на черния кон под натъртеното й от езда тяло. Когато очите й свикнаха, тя различи от двете страни на пътеката, по която вървяха, сенки на дървета. Като че ли се изкачваха, предположи тя. Бяха прекосили равнината и се намираха в подножието на планините, които бе видяла.

Таня въздъхна и се поразмърда, като се опитваше да си намери по-удобно място. Индианецът й помогна, като изръмжа нещо неразбираемо в ухото й. Реши, че й казва да стои мирно. Нямаше ли да спрат за почивка и храна? Устата й бе пресъхнала, а стомахът й стържеше от глад. Бяха ги нападнали късно следобед, когато керванът бе спрял за вечерта, и Таня съжаляваше за пропуснатата вечеря. При тези обстоятелства да се тревожи за това, изглеждаше дребнаво, но тя бе изморена до смърт и ужасно жадна и гладна. А на всичкото отгоре, ако не спрат, скоро щеше да се подмокри. Трябваше да намери място и да се облекчи, защото мехурът й щеше да се пръсне.

Когато най-сетне спряха на полянка сред гъстите дървета, мускулите й бяха изтръпнали. Нейният войн я спусна на земята, тя залитна и той я блъсна грубо към мястото, където стоварваха другите жени. Той изръмжа кратка заповед с дълбокия си глас и тя реши, че й нарежда да не мърда, и отиде да се погрижи за коня си. Другите мъже направиха същото, като оставиха жените, треперещи и изплашени, сгушени в средата на полянката. Обратно на очакванията, сега на Таня й се искаше да не бяха спирали, защото, докато яздеха, се чувстваше някак си в безопасност. Полазиха я тръпки от страх.

Тя огледа окаяните си спътнички и страхът й премина в ужас. Роузмари все още бе като зашеметена от страх и се взираше глупаво в една точка. Странно, но Таня се чувстваше като откъсната от тях — не плачеше и възприемаше нещата реално, без да изпада във вцепенение от ужас. Разбира се, тя също се страхуваше. Не беше сигурна дали краката й треперят от страх или умора, но я бе обзело някакво ледено спокойствие. В очите й, широко отворени от ужас, се четеше страхът от неизвестната и неизбежна съдба, но в същото време те оставаха сухи, благодарение на непреодолимото желание да оцелее, каквото и да стане.

Изпълнена със състрадание, Таня прегърна треперещата Мелиса. Момичето се сгуши в нея и продължи да хлипа. Едва чуто и заеквайки, тя простена:

— О, господи, Таня, толкова ме е страх! Какво ли ще стане с нас?

Таня я погали по русата коса и се опита да я утеши:

— Не знам, Миси. Всичко зависи от тях — каза тя и хвърли поглед към приближаващите се индианци.

Мъжът, с когото бе пътувала досега, я сграбчи за рамото и я поведе към дърветата. Треперейки и препъвайки се, тя се опитваше да не изостава от него. Когато стигнаха до първите дървета, той спря и с няколко красноречиви жеста й даде да разбере, че може да се облекчи.

За миг тя остана втренчена безмълвно в него и като се опитваше да превъзмогне страха си, го помоли с ръка да се обърне. Той само скръсти ръце пред гърдите си, без да откъсва поглед от нея, но изобщо не помръдна.

Полудяла от гняв, готова дори да го заплюе, тя смръщи вежди и запротестира:

— За бога! Тук е тъмно като в рог. Не мога да направя и крачка, без да ме чуеш! — Тя вдигна гордо глава и отсече: — Много ще съм ви благодарна, ако ме оставите за малко насаме.

Знаеше, че той не е разбрал и дума, но устните му като че ли потрепнаха. Стори й се, че се подсмихва: „Индианците май не се усмихват“ — зачуди се, тя.

Както и да е, резултатът от всичко това бе, че той я погледна изпод вежди, сякаш я предупреждаваше да внимава, и се обърна с гръб. Тя знаеше, че няма никакъв шанс за бягство и затова с благодарност използва краткото време, което й бе дадено.

Той я върна обратно на поляната и на Таня веднага й се прииска да не го бе правил. Сцената, която се разкри пред нея, бе взета сякаш от ада. Тя се закова на място и похитителят й се блъсна във вдървения й гръб. Той изръмжа нещо като псувня, но тя не можеше да го чуе. Зашеметена от ужасяващата сцена пред себе си, тя изведнъж се отврати, но не можеше да откъсне очи.

Един от индианците бе запалил малък бездимен огън, който осветяваше поляната достатъчно добре, така че Таня не можеше да не види какво ставаше, и в този момент й се прииска да е глуха.

Всичките й приятелки бяха съвсем голи и всяка бе изнасилвана от дивак. Роузмари не издаваше нито звук, докато един грухтящ и потен дивак се клатеше над нея. Нанси хлипаше силно и плачеше, а Сю-Елън пищеше, колкото й глас държи, и кълнеше с думи, които изобщо не би трябвало да знае.

Погледът на Таня се спря на Мелиса, която се бореше под отвратителния си похитител. Грозният звяр се пъхаше в нежната й плът със злобно настървение, мачкаше и хапеше насинените й гърди. Дивите писъци на агонизиращата Мелиса цепеха въздуха.

— О, боже! — промълви Таня, наведе се и повърна пред себе си.

Похитителят й остави малко време да се съвземе, след което я завлече близо до огъня и я блъсна на земята. Изпълнена с решимост да се отбранява, тя бе изненадана, когато той седна до нея, бръкна в една кожена чанта и й подаде парче сушено месо. Тя продължи да го наблюдава внимателно и видя как той извади друга торбичка и изтръска от нея в шепата си царевично брашно и плодове, заля ги с вода и ги размеси. Изсипа сместа в дланите й и й направи знак да яде. След това приготви още и за себе си.

Позабравила първоначалния шок, но все още отвратена, тя се опита да не гледа как други индианци заместват първите над проснатите й на земята приятелки. Тя се чувстваше виновна, че е единствената, която не е изнасилена, но бе достатъчно честна към себе си, за да се почувства благодарна, като знаеше, че не би искала да е на мястото, на която и да е от тях. Знаеше, че това е егоистично и не й бе приятно, но не можеше да им помогне, ако пожелаеше и на нея да се случи същото. След като прие това, тя задъвка мрачно храната, като се надяваше стомахът й да не я отхвърли. Взе водата, която той й подаде, и отпи жадно; след това зачака тихо, да види какво ще стане по-нататък.

След малко той стана. Направи й знак да седи, където е, и се промъкна към мястото, където бяха вързани конете. Не бе минала и секунда, откакто той се отдалечи, когато някой грубо я сграбчи изотзад. Падна по гръб и видя ужасното, месесто лице на звяра, който бе изнасилил Мелиса така жестоко.

За миг зашеметена толкова, че едва успя да изхрипти изненадано, Таня бързо се изпълни със сила, предизвикана от инстинкта й за самосъхранение. Ако някой щеше да я изнасилва, то това нямаше да бъде това животно и тя щеше да направи всичко да го спре, дори това да й струва живота! От гърлото й излезе дълбоко и злобно ръмжене, което стресна и нея, и нападателя й. После можеха да се видят само размаханите й ръце и крака, с които се мъчеше да го отблъсне. Той се хвърли отгоре й, като се опитваше да я спре с тежестта си, и я заудря по лицето и тялото, но тя успешно отклоняваше най-опасните удари с лакти, дращеше и хапеше. После успя да забие едното си коляно в слабините му. Дебелият, джунест дивак изрева от болка и я удари силно с юмрук по брадичката.

От очите й изскочиха искри и всичко пред нея се замъгли, но тя се опита да запази съзнание. Когато усети, че дебелите му пръсти се навират под блузата й и се опитват да скъсат плата, за да се открият гърдите й, тя се окопити. С яростен рев, който можеше да съперничи на рева на планинска лъвица, която брани малките си, тя се хвърли към него, без да забележи зяпачите, които бяха привлекли. Зъбите й се впиха в ухото му и тя го захапа рязко. Той извика от болка и я удари, като се опитваше да я накара да го пусне, но тя висеше на него като куче, захапало парче сурово месо. Усети как плътта се разкъсва между зъбите й и челюстите й се сключиха. Нападателят й се освободи, като остави долната част на ухото си между зъбите й и стовари такъв удар в лицето й, че едва не й счупи ченето.

В този миг се случиха няколко неща едновременно. Тя усети как тежестта на грозния дивак изчезва и разпозна първия си похитител. Той държеше рамото на дебелия индианец, когото бе вдигнал и отместил от нея. Устата й беше пълна с кръв и парче от ухото на индианеца. Тя се претърколи и повърна за втори път тази вечер. Надигна се на лакти и колене, като се опитваше да не припадне, и се опита да види какво става около нея. Високият й похитител с бронзов цвят на кожата бе покорил нападателя и говореше нещо, което сякаш бяха резки команди. От острия му тон и различните жестове, с които я сочеше, тя подразбра, че той им казва да не я докосват, защото тя е единствено негова, поне засега. Таня се надяваше, че именно това казва, въпреки че едва ли имаше някакво значение дали я изнасилва един или друг дивак.

Похитителят й я дръпна рязко и я отведе до място, което бе избрал предварително. Хвърли й няколко одеяла и й заповяда да ги постели на земята. После легна и й направи знак да го последва. Тя легна предпазливо.

Той лежеше по гръб с ръце под главата и със затворени очи. През следващите няколко минути слушаше как тя се върти и се суети, като се опитва да оправи скъсаната си блуза и да премахне от устата си киселия вкус, след това въздъхна и седна. Подаде й манерката с вода да изплакне устата си и издърпа от плитката си едно ремъче. Даде й го да завърже корсажа си. След това взе още един ремък, завърза с него дясната й ръка, а с другия край завърза своята лява ръка. Легна да спи отново, като я остави да прави каквото иска, доколкото това позволяваше каишката й.

Тя поседя известно време, като се опитваше да осъзнае обстановката и да си припомни това, което се бе случило през деня. Но тъй като бе изтощена, скоро се отпусна на одеялото си, колкото се може по-далеч от него, и заспа.

 

 

Бе все още тъмно, когато някой я разтърси грубо. Тя отвори натежалите си от сън очи и с учудване забеляза, че главата й е върху бронзовото рамо, а лицето й само на няколко инча от спящия войн. В съня си тя го бе прегърнала с една ръка и бе мушнала крак интимно между бедрата му. Вероятно е търсила несъзнателно топлината на тялото му в студената нощ.

Ужаси се от себе си. Та тя буквално бе прегърнала своя враг! Той я гледаше изпитателно в очакване на реакцията й и тя не закъсня.

Девойката се изчерви и се опита да се отдръпне, но той я бе стиснал здраво за рамото, а кракът й бе заклещен между неговите. За него не представляваше никаква трудност да я държи в тази хватка и да наблюдава безплодните й усилия. След малко тя се отказа, притихна и той видя, че премисля нещата, докато хапе долната си устна с прекрасните си бели зъби. Индианецът едва не се изсмя на глас, когато Таня понечи предпазливо да се освободи, и докато се мъчеше да стори това, малката й бяла ръка одраска бедрото му, въпреки усилията й да не го докосва. Когато най-сетне се отказа, гърдите му се разтресоха от беззвучен смях.

Главата й се отпусна върху рамото му и тя въздъхна победена.

— Ще ме пуснеш ли да стана, червенокож звяр такъв?

Той потисна усмивката си и повдигна брадичката й в дланта си, като наведе лицето й към неговото. С поглед, който й показа, че тя е в ръцете му и може да прави с нея каквото поиска, най-сетне я пусна. Сряза ремъка, с който я бе привързал към себе си, и я поведе към дърветата, като този път учтиво се обърна с гръб. След това й подхвърли малко сухо месо и плодове за закуска и с жест й показа да събере одеялата и да го последва.

След като се погрижи за коня си, той даде на Таня полагаемата й се порция вода и я качи на коня пред себе си. Останалите ги последваха. Един бърз поглед към другите жени й даде да разбере каква късметлийка е била поне до този момент. Сю-Елън, Мелиса и Нанси бяха едва ли не полумъртви. За нейна изненада тя установи, че Роузмари започва да идва на себе си. Преживяла кошмарната нощ, тя като че ли едва сега излизаше от своя унес и започваше да осъзнава какво всъщност става наоколо.

Бяха яздили вече час, когато слънцето изгря, и Таня се опита да се ориентира. В светлината на новия ден видя, че наистина са в подножието на планините. Слънцето бе зад тях, а върховете — пред тях. Изкачиха се на някакво възвишение и тя се обърна назад, като се опитваше да запомни местността и да определи посоката, в която се движат спрямо евентуалното местонахождение на кервана. В същия момент обаче индианецът я плесна по бедрото и тя се извърна към него. Той я погледна с укор, напълно наясно с намеренията й. Поклати отрицателно глава, за да й покаже, че трябва да забрави всяка мисъл за бягство.