Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (3)

Трета глава

Кристофър се събуди внезапно, вратът му се бе схванал и той извика от болка. На всичко отгоре беше и замръзнал. Взря се в часовника си и видя, че е пет часът сутринта.

— Господи! — главата му бучеше, той скочи и се опита да прецени ситуацията възможно най-бързо, доколкото позволяваше размътеният му разум. Бутилката с малкото останало уиски стоеше на пода до леглото, а до нея се мъдреше празната чаша за четките за зъби. — По дяволите! — плесна се с длан по челото. Как бе могъл да направи такова нещо? Господи, какво се бе случило с добрите му намерения? И което е по-лошото — Холи можеше да влезе в стаята му посред нощ и да го намери — премръзнал и все още напълно облечен — да лежи върху непокътнатото легло.

Кристофър потърка брадата си тъжно и виновно. Ако продължава така, ще прати всичко по дяволите. Трябваше да спазва всички „условия“, ако искаше да му позволяват да вижда Холи — можеше да си представи само ужасеното изражение на Линда, в случай че го бе видяла сега. „Защо, по дяволите, пих толкова много предишната нощ?“ — помисли си, отвратен от себе си.

Свали дрехите и навлече пижамата си. Искаше му се родителите му да бяха имали по-добро централно отопление: стаята бе ледена. Почти виждаше как от устата му излиза пара, като духаше на премръзналите си пръсти. После скри отново бутилката с уиски в чантата си и изми чашата под студения кран в мивката.

Легна си, но сънят му бягаше. След около час Холи щеше да се появи със светнало лице, наивно доволна от откритието си, че Дядо Коледа все пак я бе посетил. Междувременно той трябваше да се стегне и поне да се престори, че е мъжът, който наистина би искал да бъде.

 

 

На следващата сутрин Вирджиния първа слезе долу, подсилила се срещу предстоящия стрес през деня с още две капсули в бяло и тюркоазно, както и с два аспирина, тъй като от изпитото предишната вечер бяло вино бе получила леко главоболие.

— Добро утро, Гладис. Добро утро, Руби — поздрави тя двете жени, които вече работеха усилено в кухнята. Въздухът бе пропит с дъх на печен на скара бекон и ароматно кафе и тя го подуши одобрително. — Как изглежда пуйката? — попита ги.

— Великолепно — увери я Гладис. — Точно ще стане готова за един часа.

Вирджиния огледа наоколо със задоволство и установи, че добре организираната работа в кухнята подейства успокоително на бушуващите в нея чувства. Докато Гладис приготвяше закуската, Руби се занимаваше на мивката със зеленчуците, като ги кълцаше и режеше умело и с лекота. На масата в кухнята имаше пирожки с кълцано месо и масло, захаросани плодове и купички с ядки, готови за трапезарията. Независимо от гледката на трудов ентусиазъм, не след дълго Вирджиния отново бе обхваната от обичайното си безпокойство.

— Намери ли кутиите с бисквити? — попита тя Гладис, която подреждаше пържените яйца в чинията с изящна прецизност. — Не си забравила за соса от червени боровинки, нали? А какво става със сметаната за пирожките? Взели сме двойно количество, нали? — прехвърчайки нервно от хладилника до фризера и обратно, Вирджиния вече изглеждаше изтощена.

Гладис я наблюдаваше с търпеливо съчувствие.

— За всичко сме се погрижили, мисис Фаръл — внимателно рече тя, като че ли говореше на дете. — Няма нужда да се безпокоите.

Лесно е да се каже, помисли си Вирджиния и сърцето й се разтуптя при мисълта за гнева на Едмънд, ако нещо не бе наред. Особено я нараняваше саркастичният му начин на изразяване. „Човек би очаквал поне, че си се сетила да поръчаш сметана.“ — чуваше го да казва тя със студения си подигравателен глас.

— Добре… добре — разсеяно промърмори Вирджиния. Тя се отправи забързано към трапезарията и Гладис изгледа отзад със съжаление фигурата й, по чиито тесни бедра се спускаха тежките дипли на вълнената й пола.

— Непрекъснато е в това състояние, нали? — прошепна тя на Руби. — Господи, ще има сълзи преди лягане. Дойде й прекалено много с всички тези гости — тя поклати глава разбиращо. Според нея мисис Фаръл трябваше да се примирява с много неща.

Гладис беше родена в Бароу преди петдесет и седем години и знаеше, като сестра си Мейбъл, всичко, което ставаше в селото. И двете прислужваха от шестнадесетгодишна възраст и се бяха омъжили за млади фермерски работници, които също живееха по тези места. Между тях съществуваше мрежа от клюки и информация, на която би завидяло и правителственото разузнаване. Особено Мейбъл можеше много да разказва, тъй като през последната година бе работила във вила „Магнолия“ — в дома на екзотичната мисис Оливия Мидълтън. Носеше се слух, че мисис Мидълтън била разведена — и то неведнъж — и че имала цяла върволица от „приятели“ мъже. През последната година обаче бе впила ноктите си в Едмънд Фаръл. И нямаше намерение да го пусне, мрачно заключаваше Мейбъл. Оливия Мидълтън бе амбициозна и още от самото начало бе хвърлила око на имението Шелуд и всичко, което вървеше с него. Мейбъл смяташе, че тя няма да се откаже, докато не получи исканото.

Всички в селото знаеха, че няколко пъти седмично Едмънд Фаръл посещава „тъмната разведена жена“, както я наричаха местните жители заради цвета на косата й. Единственият човек, който, изглежда, нямаше представа какво става, бе Вирджиния Фаръл.

— Срамота е — укорително каза Мейбъл. — Хубава жена като нея.

— Струва ми се, че мисис Фаръл би живяла по-добре без него — увери Гладис сестра си. Но и двете не бяха и помисляли да кажат нещо на Вирджиния. Това щеше да е намеса. Според тях имаше неща, които трябваше да се оставят да се развиват сами.

Закуската беше готова. Гладис внесе в трапезарията поднос с няколко сребърни поставки с препечен хляб и завари Вирджиния да се върти несигурно близо до бюфета.

— Благодаря, Гладис. Изглежда много хубаво, но къде са всички? Трябва да се свършат още толкова много неща и да подредим масата за обяд. Може би ще е по-добре да удариш гонга.

Само осем и половина е, мислено отбеляза Гладис.

— Много добре, мисис Фаръл. На котлона има яйца, бекон и печени на скара домати, има и грейпфрут за онези, които искат — Гладис се обърна и тръгна да излезе от стаята, следвана от Вирджиния.

— Все пак не се тревожи за гонга, Гладис. Свърши работата си в кухнята.

Вирджиния задмина Гладис, прекосявайки хола с бързи стъпки. После взе лъскавата пръчка с облечената в кожа топка и удари големия месингов гонг няколко пъти кратко и отсечено. Бумтящите вълни на звука отекнаха из целия хол.

От стълбите зад нея се чу силен вик. Стресната, тя се обърна и видя Едмънд да слиза надолу.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, жено? — кресна той. — Това нещо се забива право в мозъка ми!

Тя го погледна сконфузено с малките си светли очи.

— Просто съобщавах на всички, че закуската е готова.

— Какво? На цялото село? Трябва да го удряш леко, Вирджиния, а не да го блъскаш с всичка сила.

В този момент в горния край на стълбите се появи Шарлот.

Вирджиния тръгна към нея да я поздрави, влизайки веднага в ролята на любезна домакиня.

— Скъпа моя, надявам се, че си спала добре? О, и честита Коледа! Ела да закусиш — по лицето й бе избила силна червенина и тя съзнателно избягваше да погледне съпруга си, докато водеше Шарлот към трапезарията. — Дейвид появявал ли се е? — продължи разговора тя.

— Не съм го виждала — отвърна Шарлот, гледайки жадно сребърните чинии с яйца и бекон. Тя стегна стомаха си и изяде един грейпфрут, след което се почувства много добродетелна.

— Само това ли ще вземеш, скъпа? — засуети се Вирджиния. — На масата има препечен хляб… и конфитюр, или предпочиташ мармалад?

Докато Вирджиния продължаваше да бърбори, Едмънд се разхождаше нацупен из трапезарията и се оплакваше, че кафето е много слабо.

В този момент в стаята се втурна тичешком Холи с червена панделка в косите и развълнувано лице.

— Дядо Коледа дойде! — съобщи тя. Ръцете й бяха пълни с играчки, които притискаше към гърдите си със светнали очи.

Шарлот се усмихна очарована.

— Напълни ли ти чорапчето с хубави подаръци?

Холи поклати глава, така че златните й къдрици подскочиха.

— Не беше чорапче — важно каза тя, — а калъфка на възглавница.

— Щастливка! Значи все пак е научил, че си тук? — Шарлот улови погледа на Кристофър, който влезе в стаята след Холи. Изглеждаше ужасно. — Лошо ли спа? — попита тя.

Кристофър имаше доста притеснен вид.

— Госпожицата стана преди шест — внимателно отвърна той — и оттогава не се е спирала — наля си кафе. Шарлот забеляза, че го изпи чисто, без захар.

— Искам кокосови пръчици! — заяви Холи и се покачи на един стол. — Кокосови пръчици с мляко и захар!

— Добре, скъпа — Кристофър погледна кутиите със зърнени храни. — Какво ще кажеш за купичка хубава каша с ядки? — тактично попита той, като видя, че няма кокосови пръчици.

Холи поклати глава.

— Не бъди такава, скъпа. Много е хубава.

— Искам кокосови пръчици — решително каза тя и стисна устни.

— Свършили са се…

— Винаги ям кокосови пръчици…

— Глезените малки момиченца най-накрая не получават нищо — прогърмя гласът на Едмънд в другия край на масата. — Когато бях малко момче, ядях каквото ми сложеха.

Устните на Холи се изкривиха и очите й застинаха.

— Но аз винаги ям кокосови пръчици… — разтрепери се тя.

Шарлот дойде на помощ.

— Имам идея — каза тя на Холи. — Защо не ти приготвя каша с ядки и един разрязан банан отгоре? И малко сметана?

Като по чудо на лицето на Холи грейна лъчезарна усмивка.

— Добре — каза тя, внезапно успокоена.

— Здравейте! Здравейте! — Карол и Нийл се появиха на вратата, усмихнати до уши, с красиво опаковани пакети в ръце. Шарлот се учуди, че ги бяха донесли в трапезарията, след като всички подаръци бяха поставени под елхата в хола, но нещата й се изясниха, когато чу Карол да пита Вирджиния къде би искала да ги оставят.

— Легнах си посред нощ, докато опаковам всичко — изля душата си тя и протегна ръце. — По едно време си мислех, че няма да ми стигне червената панделка! — беше очевидно, че искаше всички да се впечатлят от усилията й, и Вирджиния, за да й угоди, скочи от стола си и плесна с ръце по детински:

— О, скъпа моя! Колко вълнуващо! Да, сложи ги под елхата… Честно казано, нямаше нужда!

Поласкана, Карол засия и се отправи обратно към хола, мърморейки, че това е най-малкото, което е могла да направи.

— Честита Коледа на всички — дружелюбно каза Нийл, докато си взимаше яйца и бекон.

Поздравявайки се взаимно в хор, всички насядаха около масата да закусят. Шарлот осъзна с болка, че в този момент сестра й навярно седеше на леглото на родителите й и всички пиеха бъкингамско шампанско и отваряха подаръците, които си бяха разменили.

Холи прекъсна мислите й:

— Какво ти донесе Дядо Коледа?

Шарлот поклати глава и внезапно изпита абсурдна и детинска носталгия по дома:

— Той не идва при възрастните.

Холи се замисли:

— На колко си години?

— Двадесет и шест. А ти?

— Почти на пет.

Кристофър се наведе над масата и се усмихна:

— Не съвсем, скъпа. Стана на четири само преди два месеца.

— Значи съм почти на пет — продължи да упорства тя.

Шарлот се усмихна.

— В такъв случай рожденият ти ден е през октомври?

— Откъде знаеш? — подозрително попита Холи.

Всички се засмяха, освен Едмънд, който със сериозен вид си мажеше с масло препечената филийка.

— Шарлот знае, защото е умна жена — тъжно каза Кристофър.

— Това е нещо ново, интелигентна жена в тази къща — отбеляза Едмънд с неприятен тон.

Настъпи неловка тишина.

— Мама се омъжи за Дензил — обади се Холи и насочи разговора в друга посока, за облекчение на Шарлот. — А това е татко — продължи детето, кимайки хитро. После се обърна към Кристофър: — Нали?

— Разбира се, скъпа.

— Дядо? — тя обърна невероятните си сини очи към Едмънд.

— Да?

— Какво прави в градината през нощта?

Настъпи тишина и погледите на всички се насочиха към нея.

— В градината? — повтори Вирджиния.

С крайчеца на окото си Шарлот видя как Едмънд застина и вратът му грозно почервеня. Значи не само тя го бе видяла в градината миналата нощ.

— Сигурно съм работил нещо! Нали обикновено това се прави в градината? — гневно отвърна той, без да помисли.

— В тъмното? — усъмни се Холи и напъха в устата си с две ръце парче препечен хляб и отпи бульон.

— По кое време беше? — нетърпеливо попита Вирджиния.

Холи размаха друго парче хляб.

— Когато се събудих, навсякъде бе тъмно — тя погледна Едмънд и гръмко се разсмя. — Колко смешно, дядо! Да работиш в градината по тъмно! — Холи повтори това няколко пъти, после млъкна и се усмихна на събралата се компания, доволна от представлението си, очаквайки възрастните да я похвалят.

— Е, наистина е смешно — отбеляза Кристофър, като хвърли подозрителен поглед към баща си. Карол и Нийл погледнаха първо Вирджиния, после Едмънд, усещайки, че нещо не е наред.

— Какво правеше, татко? — закачливо попита Кристофър.

Вирджиния побърза да се намеси:

— Предполагам, че е излязъл да разходи Маки преди лягане.

— Не го ли правя винаги? — сухо отвърна Едмънд и си наля още една чаша кафе. Бе оголил зъбите си, опитвайки се да се усмихне.

— Маки не беше с него — упорстваше Холи. — Дядо беше сам.

Внезапно Едмънд хвърли раздразнено салфетката си.

— Не знаеш какво говориш — грубо рече той. — Малките момичета трябва да се учат да не отговарят! Ти си невъзпитано, глезено, лошо дете и повече няма да идваш тук, докато не започнеш да се държиш добре.

За момент настъпи ледено мълчание, след което въздухът се изпълни с жални ридания.

— Искам мама — заплака Холи с изпълнени от ужас очи. После покри лицето си с ръчички с такъв нещастен жест, че Шарлот протегна ръка и обгърна раменете й.

Кристофър погледна гневно баща си:

— Беше ли необходимо това?

— Не трябва да й се позволява да се държи невъзпитано и да отговаря на възрастните.

— Тя не се държи невъзпитано! Коледа е все пак — двамата мъже се гледаха ледено.

В този момент в трапезарията влезе Дейвид, но, изглежда, никой не го забеляза, освен Шарлот. Вниманието на другите бе изцяло погълнато от Холи, която продължаваше да плаче горчиво, и от разразилата се битка между баща и син. Дейвид си наля кафе, седна срещу Шарлот и й смигна успокоително, слушайки продължаващата караница.

— Ако искаш да я водиш тук, трябва да се научи да се държи възпитано — крещеше Едмънд с почервеняло лице и изпъкнали вени на слепоочията.

— Но тя не е направила нищо! — Кристофър беше ядосан и объркан. — Съвсем си си изгубил ума, татко.

— Не желая сплетници в къщата си.

Шарлот погледна четиригодишното дете и се почуди как изобщо бе възможно някой да я нарече сплетница. По всяка вероятност, помисли си тя, каквото и да бе правил Едмънд в градината миналата нощ, той не искаше никой да знае за това. На лицето му съвсем ясно бе изписана вина.

— О, за Бога, спрете и двамата! — високо възкликна Дейвид. После се обърна към Шарлот и й се усмихна извинително. — Съжалявам за това, мила. Семейството ми от време на време напълно откача, просто не обръщай внимание! А сега кой иска още кафе? — опитвайки се да разведри атмосферата, той се изправи и взе съда с кафето от бюфета.

Изведнъж всички се разприказваха, с изключение на Едмънд, който седеше безмълвен с мрачно и замислено лице. Холи отново задъвка препечената си филийка, като продължи да хълца, хванала здраво ръката на Кристофър. Вирджиния се изправи и побърза да излезе от стаята. Шарлот забеляза, че устата й се бе изкривила от мъка, а бузите й бяха мокри от сълзи.

 

 

— Добре съм, мамо. Прекарвам чудесно — излъга Шарлот, наблюдавайки как Дейвид хвърля още дърва на огъня в камината. — Как сте двамата с татко?

Като приключиха със закуската, тя бе помолила да се обади на семейството си да им честити Коледа.

— Забавляваме се страхотно, но ни липсваш, скъпа — отвърна Маргарет Тейлър с топъл и любящ глас. — Татко ти се къпе, а двете със Сузи довършваме шампанското с нашите кифлички! Познай какво още?

— Какво?

— Татко ти ще ни води на обяд в „Савой“! Можеш ли да си представиш? — майка й беше развълнувана като младо момиче. — Довечера ще приготвя вечеря… измислих невероятен сос с хвойна и вишнева ракия към пуйката, и сме поканили семейство Моткомб и семейство О’Съливан, но тъй като на обяд ще бъдем само трима и ни липсваш толкова много, татко ти каза, че ще ни изведе навън, за да ни развесели.

— Щастливки — отвърна Шарлот, полагайки всички усилия да звучи весело. Но не можа да излъже майка си.

— Добре ли си, мила?

— Разбира се.

— Вероятно не си сама, права ли съм?

— Да, така е.

— Тогава отговаряй само с „да“ и „не“. Наистина ли прекарваш добре?

— Не — Шарлот гледаше през прозореца, наблюдавайки как Холи се опитва да хване топката, която Кристофър търпеливо й подхвърляше.

— О, скъпа, съжалявам. Дейвид ли е причината? — Маргарет Тейлър зашепна.

— О, не, съвсем не.

— Добре. Тогава е семейството му?

Внезапно кодираният им разговор предизвика усмивка на лицето на Шарлот. Това я накара някак си да се почувства близка с майка си.

— Мисля, че да.

— О, мила, има ли някаква възможност да се върнете по-рано в Лондон?

— Не.

Маргарет Тейлър въздъхна:

— О, колко жалко, скъпа. Няма нищо. Следващата година сигурно ще можеш да си останеш вкъщи?

Този път Шарлот се засмя открито, чувствайки се много по-добре.

— Ще се постарая! С Дейвид ще дойдем за Нова година. Около осем добре ли е?

— Ще ви чакам с нетърпение! Грижи се за себе си, скъпа, и късмет. Не се разстройвай. Никой не го заслужава.

Шарлот окачи слушалката, все още мислейки за думите на майка си. Оставаше само да изтърпи остатъка от днешния ден и утре, и тогава ще тръгне обратно за Лондон. Тази мисъл я радваше ужасно много. Напомни си също, че Дейвид нямаше никаква вина за това. Въпреки веселото му държане на закуска, знаеше, че малката сцена между баща му и Холи го бе разстроила.

Отиде до камината, където той седеше и четеше вестник, приклекна и го погледна усмихнато.

— Искаш ли да се разходим?

Дейвид вдигна очи и комично сви вежди.

— Да се махнем от ужасното ми семейство ли? — гласът му беше закачлив, въпреки това тя бързо отрече предположението му.

— Бих искала да видя градината ви.

Той хвърли поглед през прозореца.

— Върви, мила. Искам да поговоря с татко за пари.

— Това ли е най-подходящото време да го молиш?

— Защо не?

— Ами той беше в такова лошо настроение на закуска…

Дейвид се обърна към нея:

— О, ще се оправи. Виж, скъпа, зная, че ти и семейството ти сте много близки, но просто имаш голям късмет. В повечето семейства съществуват спорове и борби, но това не е краят на света. Съжалявам, ако все пак си се разстроила.

— Всичко е наред — смело се усмихна Шарлот. — Проблемите на родителите ти не ни засягат — тихо каза тя.

— Съгласен съм — засмя се той и се пресегна да хване ръката й. — Обичам те, знаеш това.

— И аз те обичам — отвърна тя и внезапно всичко останало изгуби значение. В края на краищата Коледа бе само няколко дни в годината и тя лесно можеше да ги издържи, ако се чувстваше уверена във връзката им.

В този момент радостните викове на Холи, идващи от градината, ги накараха да погледнат през прозореца. Тя подскачаше, опитвайки се да хване топката, която Кристофър й подхвърляше; бузите й бяха порозовели и изглеждаше щастлива, забравила за всички пролети сълзи.

— Хайде да се присъединим към тях — възкликна Шарлот, — можеш да поговориш с баща си по-късно. Ще отида да взема палтото си.

Докато бързаше нагоре по стълбите към стаята си, чу някаква врата да се затръшва в далечния край на коридора. После до ушите й долетя нисък и ядосан мъжки глас. Малко по-късно се разнесе женски плач и тогава тя позна истеричния, треперещ глас на Вирджиния:

— Не исках да те разстроя, Едмънд…

Шарлот побърза да влезе в стаята си, не желаейки да слуша повече. През последните дванадесет часа бе видяла и чула достатъчно, за да разбере какво става и защо Вирджиния бе толкова нещастна. Погледна часовника си. Беше само единадесет часа сутринта. Тази Коледа, освен че се очертаваше като трудна, щеше да бъде и най-дългата в живота й.

— Вижте новата ми топка! Вижте новата ми топка! Татко ми я даде! — викаше с гордост Холи, докато тичаше през ливадата към тях.

— Прекрасна е — възхитено рече Шарлот. — Да ти я хвърля ли?

— Аз ще я хвърля — отвърна Холи, вдигна я над главата си и я пусна така, че тя падна почти в краката й. — О! — сините й очи се разшириха от изненада. Наведе се да я вдигне и я метна отново към Шарлот. — Хвърлих я! — този път топката се приземи на около метър и половина от нея.

— Много добре! — окуражително възкликна Шарлот, вдигна я и леко я хвърли в протегнатите ръце на Холи.

Продължиха да играят с топката. Дейвид и Кристофър подканваха Холи да я рита по земята, за да й я връщат обратно по същия начин. В разгара на този вид футбол Шарлот забеляза Нийл да прекосява ливадата с намерение да се присъедини към тях.

— Как върви? — весело извика той.

— Уморително — засмя се Шарлот, радостна, че бе намерила извинение да спре за момент. Дейвид непрекъснато риташе топката в далечния край на ливадата, когато я изпращаше към нея, и краката я боляха от тичането. Тя застана до Нийл и двамата се загледаха в мъжете, които бягаха насам-натам, докато Холи пищеше от удоволствие.

— Скоро ще стане време за обяд — отбеляза Нийл с оптимистичен глас.

— Да — Шарлот инстинктивно почувства, че и той като нея не бе много доволен от гостуването си при семейство Фаръл.

— Значи семейството ти живее в Лондон? — попита Нийл, за да завърже разговор. Съчувственият му тон сякаш изведнъж я стопли. Той като че ли разбираше, че й е трудно да се приспособи към семейството на Дейвид.

— Да. Говорих с майка си по телефона, те ще обядват в „Савой“. Някои могат да си го позволят, нали? — засмя се тя.

Нийл се престори на впечатлен, като повдигна рунтавите си побелели вежди и присви устни.

— В „Савой“, наистина ли? Много хубаво — пъхна ръце в джобовете си и тръгна бавно надолу по ливадата към една скрита, повехнала цветна леха, огряна от слабото зимно слънце.

Шарлот го придружи.

— Отдавна ли познавате Дейвид? — попита Нийл.

— От три месеца.

— Как се запознахте?

Шарлот му разказа за срещата им на „Хийтроу“.

— Доста романтично, а? — отбеляза той, смеейки се.

— О, много — тя се замечта за момент, спомнила си за първата им седмица заедно, която бяха прекарали в Рим, и й се прииска сега да бяха там.

— Разбрах, че се занимаваш с вътрешна декорация, и то доста успешно? Харесва ли ти тази професия? Интересна ли е? — той наистина изглеждаше заинтересуван и Шарлот му заразказва, като че ли го познаваше от години.

— Как се справя Дейвид в звукозаписната компания, за която работи? — попита Нийл.

Шарлот се оживи.

— Фантастично! Следващия месец го повишават. Ще става завеждащ на отдела по продажбите. Той ще направи „Флайт Рекърдс“ известна. Там го очаква голямо бъдеще — гордо добави тя.

— Е, не е ли това добра новина? Толкова се радвам — усмихна се Нийл щастливо.

— Да, той работи толкова много, наистина го заслужава — разпалено каза Шарлот. — Дейвид изобщо не прилича на баща си, нали?

— Не… — провлачено отвърна Нийл.

— Той, изглежда, притежава до голяма степен чувствителността на майка си.

Стигнаха до края на ливадата, до високия плет от тисове, който служеше за заслон на лехите и скриваше от погледа голяма част от полето зад него, където под сянката на дъбовете, ясените и липите пасеше добитъкът.

— Хайде да се връщаме — предложи Нийл. — Може би дори е време да пийнем по нещо преди обяда.

— Идеята е доста добра — съгласи се Шарлот. — Мисля, че достатъчно тичах за днес — погледна към двамата братя, които играеха с Холи. Сега тя се бе покачила на раменете на Кристофър и викаше възбудено.

— Хайде да се прибираме тогава — Нийл я поведе към къщата. — Сигурно жена ми и Вирджиния си разказват клюките, както правят винаги когато се съберат. Типични сестри!

— Двете със Сузи сме същите — засмя се Шарлот.

Завариха Вирджиния и Карол в трапезарията да довършват празничната подредба на сладките и бисквитите в центъра на масата. Едмънд не се виждаше и Вирджиния изглеждаше по-весела. Тя дори се засмя, когато Карол я подкачи, че е сложила свещи по това време.

— Абсолютна простотия, скъпа! — скара й се Карол. — Нанси Милфорд би припаднала! Тя казва, че не трябва никога да поставяш свещи на масата в трапезарията през деня. Това е също толкова лошо, колкото и да ядеш риба с нож!

— Не ме интересува дали съм проста — засмя се сестра й. — Свещите са красиви, затова ще стоят там.

— Къде е Едмънд? — попита Нийл и се озърна.

Вирджиния го погледна разбиращо.

— Налей си нещо, скъпи. И дай по едно на Карол и Шарлот. Едмънд изведе Маки да се поразходи преди обяда.

— Да ти приготвя ли нещо за пиене?

— Така ми е добре засега — весело отвърна тя. Беше взела още две капсули в тюркоазно и бяло и не смееше много да пие.

Докато Нийл приготвяше питиетата, Шарлот се въртеше из трапезарията, чувствайки, че ще е любезно да предложи помощта си.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мисис Фаръл?

Вирджиния я погледна, в очите й се четеше толкова скрита, дълбока мъка, че Шарлот почти потрепери от непосредствената близост на тази очевидна болка.

— С всичко сме се справили, скъпа — отвърна Вирджиния. — Гладис и Руби са поели нещата в свои ръце. Защо не седнеш в гостната? Къде е Дейвид?

— В градината, с Кристофър и Холи.

За момент изопнатите черти на Вирджиния се смекчиха и в очите й проблесна топлота.

— Милото дете — промърмори тя. — Толкова обичам това малко момиченце. Тя е ангел.

— И мен ме очарова — призна Шарлот и се усмихна, спомняйки си как Холи се опитваше да хвърли топката. — Радвам се, че майка ми не е тук, защото щеше да започне да ни тормози двете със Сузи, че е време да й родим внучета.

 

 

— Колко бих искала да прекараме деня заедно! — прошепна Оливия и вдигна очи към Едмънд. Бледото й сърцевидно лице бе обгърнато от тъмната коса, огромните й очи бяха изпълнени с желание. Тя стоеше до потока в Лонг Медоу, без да се интересува дали някой от селото ще ги види, докато Маки се въртеше около тях, душейки някаква заешка следа. Всъщност щеше доста да се зарадва, ако ги забележеха, защото това щеше да застави Едмънд да признае връзката им.

— Зная, скъпа. Господи, и аз го искам — той зарови лицето си в развяната й от вятъра черна копринена коса и се опита да забрави тазсутрешната си кавга с Вирджиния. Не изпитваше угризения за изневярата си, просто беше разочарован, че тя бе научила и че му се налагаше да се защитава от истеричните й обвинения.

Оливия се облегна на него, масивното му тяло я заслоняваше от вятъра.

— Бих искала да можехме…

— О, Господи, аз също.

— Миналата нощ беше прекрасна. Мислиш ли, че ще бъдем някога истински заедно?

Едмънд я целуна нежно, възхищавайки се на красотата й дори в такъв ранен час. Тя беше на тридесет и две, но изглеждаше на не повече от двадесет. Кожата й бе свежа и гладка като на момиче, а тялото й бе стегнато и стройно, със съвършени гърди и дълги слаби крака.

— Трябва да се връщам — унило каза тя и се взря в лицето му. Пълните й устни бяха меки, нежни и розови като на дете.

— Скъпа моя… — той я целуна отново.

— Ще се чувствам самотна днес — тъжно промълви Оливия.

— А да не мислиш, че аз няма да бъда?

— Ще ти липсвам ли? Поне малко?

— Повече, отколкото някога си предполагала — страстно отвърна Едмънд. — О, господи, Оливия…

— Не мисля, че ще мога да издържа дълго така — в тона й прозвуча решителност.

Той се дръпна назад разтревожен.

— Какво искаш да кажеш? — обзе го паника при мисълта, че може да я загуби. — Ще измисля нещо. Трябва да има начин. О, не ме изоставяй, скъпа. Моля те, не ме изоставяй.

Настъпи дълго мълчание и тогава Оливия се сгуши в него като дете и зарови лицето си в гърдите му.

— Но колко време ще мине, преди да можем да бъдем заедно — да заживеем заедно? — настоя тя и за миг му заприлича на Холи, когато искаше нещо.

— Веднага щом го уредя — сети се за Вирджиния и се почуди какво щеше да му струва разводът. Щеше ли да се наложи да продаде имението? Щяха ли да го заставят да й осигури голямо жилище? На теория беше най-лесното нещо в света да изостави предишния си живот и да изгради ново бъдеще за себе си, но на практика страхът да изгуби голяма част от онова, за което бе работил, го ужасяваше. — Ще измисля нещо — тихо каза той.

— Направи го по-скоро, Едмънд. Сегашното положение на нещата е прекалено болезнено за мен. Не мога да понасям самотата. Имам нужда от някого… Не мога да живея сама.

Страхът, че тя може да си намери някой друг, ако не успее да осигури съвместния им живот, го връхлетя като ледена вълна. Целуна я по главата, парфюмът й с мирис на мускус го замая. Искаше я сега, още тази минута, тук, на ливадата, където вятърът люлееше тръстиките, превръщайки ги в сребърни остриета, и потокът, подобно на течен кристал, се лееше бавно по излъсканите камъни.

— О, мили Боже… — Едмънд притвори очи, за да се концентрира по-добре върху сладостната топлина, обхванала слабините му.

Оливия се притисна още по-плътно до него. Тонът й бе примамващ:

— Ела отново довечера, скъпи.

Дъхът спря в гърлото му.

— Ще дойда — бързо каза той.

По дяволите всички! По дяволите Коледа! Обичаше тази жена и трябваше да я има.

Тя пъхна ръката си под палтото му и нежно го погали.

— Задръж го до довечера — стисна го леко тя.

Той я сграбчи здраво.

— Не зная дали ще мога… — усещаше единствено надигащото се в него желание. Частите на тялото му бяха престанали да съществуват, освен онази, предназначена само за нея. Той вече не беше личност, едно отделно същество, повече не бе свързан по никакъв начин с Вирджиния или Дейвид, или Кристофър. Имението Шелуд не съществуваше. Нищо не беше реално, освен изгарящата го нужда да обладае Оливия и да я направи своя завинаги.

— Оливия… — той говореше с мъка.

— Ще се видим по-късно.

После тя си отиде, отдалечавайки се тичешком, като младо момиче през ливадата и се скри в отсрещната гора. Едмънд гледаше втренчено след нея, а на лицето му се бе изписала силна болка.