Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (20)

Двадесета глава

Линда стовари чантите с покупките на кухненската маса и се огледа. Кухнята беше странно тиха за това време на деня и необичайно чиста. Обикновено в дните, когато Холи не ходеше на детска градина, тя изваждаше кутията с боичките си и разпиляваше навсякъде мокрите си акварелни картини, а Бен, който вече пълзеше, изпразваше половината от съдържанието на шкафа с играчки върху кухненския под.

— Магда? — извика тя.

Линда чу забързани стъпки надолу по стълбите и след малко Магда се появи на вратата.

— Да, госпожо Блейк?

— Къде са децата?

Магда се усмихна:

— Бен спи, а Холи, тя отиде вземе изненадата си с господин Фаръл. Ще се върне след чая.

Линда се намръщи:

— Господин Фаръл? Искаш да кажеш господин Блейк? Братът на мъжа ми? Ще водим Холи в „Пеещото дърво“, но не днес. Всъщност чак след няколко дни.

— Господин Фаръл рече днес. Рече, че сигурно сте забравили.

Тя почувства как в гърдите й се надигна страх.

— Дейвид Фаръл? Отишла е с Дейвид? Какво каза той? Защо я пусна? — гласът на Линда се изостри от безпокойство.

Магда я погледна упорито.

— Той каза вие знаете. Сигурно сте забравили. Каза, всичко било уговорено.

— О, Боже мой! — Линда покри лицето си с ръце за миг. — О, Боже мой! — повтори тя, като се опита да се овладее. — Къде каза, че ще я води?

— Той рече изненада. Холи много щастлива да отиде с него. Той й е чичо, нали?

— Не трябваше да я пускаш! — обезумяла, викна Линда. — Имаш ли някаква представа къде са отишли?

Магда сви слабите си рамене.

— Той не каза — глухо отвърна тя. — Не сте ми нареждали да не я пускам да излиза с господин Фаръл, откъде да знам? Холи е добре с него, нали?

— Кога тръгнаха?

— Малко след като отидохте да пазарувате.

Линда погледна часовника си. Беше три и петнадесет, а тя тръгна на пазар в дванадесет и половина, така че Холи я нямаше почти от три часа.

— С кола ли беше? — попита настоятелно. Страхът бе предизвикал у нея такъв гняв, че й се искаше да разтърси Магда и да изтрие глупавата самоуверена усмивка от лицето й.

— Не, взел такси. Каза на Холи да побърза. Каза, че има прекрасна изненада за нея. Какво не е наред?

Линда я изгледа продължително.

— Нищо не е наред — отвърна тя, като се опита да запази спокойствие. Как можеше да обвинява Магда? При други обстоятелства щеше да бъде съвсем естествено да позволи на Холи да излезе с чичо й. Но сега Линда бе силно обезпокоена за безопасността на детето, на Холи — първостепенния свидетел.

Тя постави ръка на рамото на Магда.

— Съжалявам, че ти се ядосах. Трябваше да те предупредя… но изобщо не предполагах, че ще се случи такова нещо — Линда объркано поклати глава. — Трябва да позвъня на Шарлот — излезе бързо от стаята, споходена от учудения поглед на Магда.

„Странно семейство наистина, помисли си полякинята и се зае отново да глади. Какво лошо имаше в това да позволи на Холи да излезе със собствения й чичо?“

 

 

Шарлот преглеждаше някои мостри за пердета, опитвайки се да реши дали да посъветва клиентката си да избере намачканата червеникавовиолетова дамаска или тъмночервената коприна за нейната гостна и се зарадва, като чу гласа на Линда по телефона.

— Как си? — възкликна тя. — Как е Холи?

— Именно затова ти се обаждам — разтреперено каза Линда. — Дейвид я е извел някъде — не зная къде, — без да ме попита. Не зная какво цели, но съм изплашена.

— Какво искаш да кажеш с това: „Не зная какво цели“? Виж, успокой се, скъпа.

Линда не й обърна внимание, а направо мина на въпроса:

— Каза ли на Дейвид, че Холи се е съгласила да говори с детския психолог?

— Да, разбира се — отвърна Шарлот. — Защо?

— О, Боже мой, трябваше да те предупредя. Дейвид не биваше да знае.

— Какво искаш да кажеш? — Шарлот бе смаяна: — Защо не е трябвало да знае? С помощта на Холи можем да разберем истината.

— Мисля, че точно това не иска Дейвид.

— Как е възможно да говориш така? — гневно запита Шарлот. — Той не по-малко от нас желае всичко това да се изясни.

Настъпи мълчание, после Линда заговори отново.

— Не зная как да го кажа — притеснено рече тя, — но мисля, че Дейвид е замесен по някакъв начин в убийството на семейството си и ако Холи наистина е видяла нещо и го каже… Не разбираш ли, че той ще иска да я накара да мълчи!

— Не желая да слушам това! — възкликна Шарлот. — Всичко е само, защото бившата му приятелка разпространява слухове за него, нали? И ти й вярваш?

— Не, работата, е много по-сериозна. Инспекторът също смята, че Дейвид е виновен. Зная, че е така. Не го е казал толкова определено, но именно затова го разпитва почти два дни.

— Дейвид е прав! Ти би тормозила всеки, за да докажеш невинността на Крис! Но как е възможно да мислиш, че той има нещо общо с това! — Шарлот трепереше цялата от възмущение и гняв. Не беше за вярване, че Линда смята, че Дейвид може да има пръст в убийствата! Миналата нощ, докато лежеше в прегръдките му, тя се почувства така свързана с него, както никога досега. Оплетена от чара му, омагьосана от нежните му думи на обич и от силните му, но ласкави ръце, се почувства изцяло негова: тялото й, умът й, душата й и всичката й любов му принадлежаха. Самият факт, че той я обича й действаше като някакво наркотично вещество, което я свързваше с него, и независимо от това какво говореха хората, тя щеше да му принадлежи до края на живота си.

— Разбирам как се чувстваш, скъпа — каза Линда, този път по-сериозно. — Така се чувствах и аз, когато всички мислеха, че Крис е застрелял родителите си.

— Изобщо не можеш да си представиш как се чувствам! — отвърна Шарлот и очите й се напълниха със сълзи. — Ти беше разведена с Крис. Аз обичам Дейвид и се надявам да се оженим един ден… Преувеличаваш, Линда. Какво си мислиш, че ще направи с нея, за Бога?

— Именно това ме плаши, Шарлот.

— Ставаш смешна! Той обича Холи! Не би допуснал и косъм да падне от главата й. За какво, по дяволите, намекваш?

— Може да се опита да накара Холи да мълчи. Или да се откаже от наследството си.

— Как? — запита Шарлот. — Ти си въобразяваш прекалено много неща и аз няма повече да слушам тези глупости! За Бога, Линда, стегни се.

— Дейвид каза ли ти, че ще извежда Холи днес следобед?

— Не, защо трябва да ми казва? Вероятно е решил спонтанно да позабавлява племенничката си! Какво лошо има в това, по дяволите?

— Значи нямаш представа къде може да са?

— Не, разбира се, че нямам, но не е ли все едно? Може би са отишли в зоологическата градина. Или в Музея по естествена история. Или в някое кино да гледат анимационен филм. Скоро ще се върнат и се надявам, че ще имаш доблестта да се извиниш на Дейвид за това, че си си въобразила, че е извел Холи с користна цел.

— Искрено се надявам да си права — пламенно отвърна тя. — Ще ми се обадиш ли, ако се появят в апартамента ти? Моля те! Не мога да не се безпокоя!

Шарлот знаеше, че тревогата в гласа на Линда бе истинска, но също така съзнаваше, че притесненията й са абсурдни.

— Линда, Дейвид не би навредил и на муха. Ти преувеличаваш! Разбира се, че всичко ще е наред с Холи. Престани да се тревожиш.

Настъпи мълчание и Шарлот чу Линда да въздиша. Измина доста време, докато най-накрая тя каза:

— С нищо не мога да те накарам да ми повярваш, нали, Шарлот?

— Що се отнася до Дейвид, не — глухо отвърна тя. — Той не знае нищо за убийствата. Ако беше тук, както аз бях, когато дойде полицията да му съобщи, че цялото му семейство е избито, сега не би се съмнявала в него. Той беше напълно сломен, Линда. Дори не можа да ми каже какво се е случило. Повтаряше само „семейството ми… семейството ми“. Той си няма никого, освен мен. Аз съм единственият човек в живота му, на когото може да се опре, и наистина съм вбесена, че е възможно изобщо да предположиш, че е замесен по някакъв начин.

— Не исках да те разстройвам, Шарлот, но трябва да разбереш, че се тревожа за това, че Холи е с него. Детето преживя достатъчно. Ако й направи нещо, ще го убия — разпалено отвърна Линда.

— С Холи всичко ще бъде наред, ще видиш. Просто се успокой. Ще оставя съобщение на телефонния секретар вкъщи Дейвид да ми се обади, когато се прибере, но предполагам, че първо ще заведе Холи у вас. Наистина няма причина да се безпокоиш, Линда.

 

 

— В „Пеещото дърво“ ли отиваме? — попита Холи за трети път, докато таксито се клатушкаше и дрънчеше по „Грейс Ин Роуд“ към централната част на Лондон и река Темза.

Дейвид я погледна почти строго.

— Предполагам — отвърна неубедително.

— От „Пеещото дърво“ ще си взема къщичката за кукли — нетърпеливо настояваше тя. — Ти ли ще ми купиш къщичката вместо Ранд?

— Ще видиш къде отиваме, когато стигнем там.

— Ще има ли много къщички за кукли?

— Не зная. Може би — потънал в мисли, той се обърна и погледна разсеяно през прозореца на таксито.

Холи се намести, като се облегна назад на седалката до него с протегнати напред крака. После скръсти ръце в скута си със старомоден жест. Известно време мълча, а лицето й беше сериозно.

— Ще се срещнем ли с Ранд? — най-накрая попита тя.

Дейвид поклати глава.

— Не.

— Или с мама?

Той сподави нетърпелива въздишка.

— Не.

— А с някой друг?

— О, за Бога, млъкни! — раздразнено каза Дейвид.

Холи се нацупи и забоде поглед в ръцете си.

— И преди да попиташ отново — продължи той, — няма да ти купуваме и къщичка за кукли.

На единия й клепач затрептя сълза, а после се търколи надолу по бузата й. Дейвид не показа с нищо, че я е забелязал и продължи да се взира през прозореца. Наближиха паметника в дъното на Бишопсгейт и той посочи към него.

— Големият лондонски пожар е започнал там, в една пекарница — каза й той.

Холи, изглежда, не го чу и продължи да гледа упорито скръстените си ръце.

Като пресичаха лондонския мост, той се опита да я заинтригува с лодките, които се движеха бавно по водата.

— Някой ден мога да те повозя на една от тези големи лодки. Ако си добро момиче.

— Аз съм добро момиче — тихо отбеляза тя. — Ще отидем ли утре в „Пеещото дърво“?

— Зависи от това колко добро момиче ще бъдеш днес.

Таксито, след като мина по моста, зави по Тули Стрийт и внезапно спря пред една врата под железопътен мост, която приличаше на вход на изба. Сградата беше обгърната от мрачна сивота, а на пепелявата тухлена стена бяха надраскани с червена боя, за да наподобяват капеща кръв, думите: „Лондонска тъмница“.

Таксиметровият шофьор подаде на Дейвид рестото, погледна Холи подозрително и заговори със силен кокни акцент:

— Няма да водите малкото момиченце там вътре, нали?

Вежливата усмивка на Дейвид замръзна на лицето му:

— Не смятам, че това е ваша работа.

— Не бих позволил на детето си да гледа тези неща — продължи упорито шофьорът. — Ще има кошмари после — кимна той към Холи. — Изненадан съм, че пускат вътре деца под десет или дванадесет години.

— Случайно съм проверил и влизането е разрешено за деца на всякаква възраст, така че няма причина да се безпокоите — отвърна Дейвид саркастично.

Шофьорът потегли, като мърмореше ядосано под носа си.

Дейвид сграбчи Холи за ръката и я помъкна бързо към входа. Когато влязоха вътре, високите сводове на тъмните изби като че ли се затвориха над главите им и ги потопиха в полумрак. Въздухът беше влажен и миришеше на мухъл. Тишината се наруши от вик на болка, последван от гръмогласен луд смях. Високо над тях, където потрепваха паяжини върху висящи скелети и от време на време пляскаха с криле прилепи, се чуваше далечно монотонно пеене. Ужасена, Холи здраво се вкопчи в палтото на Дейвид и на неясната светлина на капещите свещи се видя как лицето й внезапно пребледня.

Дейвид зарови из джобовете си за пари, за да купи билети, застанал под една табела с надпис:

„Оставете всяка надежда, вие, които влизате тук.“

Краката на Холи се разтрепериха и тя заговори с много тих глас.

— Мисля, че не трябва да влизаме — каза неуверено с разширени от страх очи. В този момент от черните сенки излезе някаква фигура с железни нокти на ръцете и с възпалено от болезнени възли и язви лице каза:

— Билетите, моля — гласът зад ужасната маска беше дрезгав.

Холи изпищя и Дейвид подскочи стреснат.

— Н-не… не искам да влизам… — заплака тя, но той я затегли напред, навътре и по-навътре в каменната тъмница, където восъчни фигури изобразяваха най-жестоките изтезания, прилагани върху затворниците през шестнадесети век. Тела, изглеждащи съвсем като истински, лежаха, изкормени, върху легла от слама, а от стомасите им бликаше кръв; други, стенещи от болка, бяха проснати на дибата^[1] или биваха жигосвани с нагорещени до червено железа, или бити до смърт. Набучени на дървени колове глави надничаха с агонизиращи очи от тъмните ниши на избите, а пред ужасения поглед на Холи една гилотина се стовари върху врата на някаква жертва, като я обезглави сред потоци от кръв.

— Искам да си отида вкъщи! Х-хайде да си ходим… — изкрещя момиченцето, като затегли Дейвид, но без да иска, го поведе навътре и все по-навътре в този мрачен музей на ужаса. Той се смееше и забавляваше, разглеждайки живите картини с интерес, но група немски туристи го изгледаха гневно, ужасени, че подлага детето на такива страдания.

— Искам да си ходя… — отново извика Холи. Тя трепереше цялата и лицето й пребледня, когато съзря мръсната колиба, пълна с восъчни трупове, представляващи жертви на чумата.

Високите влажни стени се вдигнаха в тъмнината и въздухът се изпълни със зловещите звуци на смразяваща органова музика и грегориански песни. В този момент непосредствено зад гърбовете им се чу ужасяващо отчаян вик и нечии кокалести ръце заблъскаха по железните пръчки на бутафорен прозорец, зад който се спотайваше някаква фигура.

Обезумяла от страх, Холи зарева и се хвана за внезапно подмокрилите й се гащички.

— … Искам мама! — изпищя тя. — Искам мама.

Дейвид я погледна за момент, после я хвана за ръката и я поведе нагоре по една тъмна алея, осветена само от мръсна газена лампа, към мястото, където посетителите биваха канени да вземат участие в „Приключенията с Джак Изкормвача“.

 

 

Главен детектив Алекс Осбърн погледна строго празната лъскава повърхност на бюрото си и гневно стрелна Грайндли, едновременно учуден и невярващ.

— Чух, че сте заповядали малко по-късно да се разпитат хората от всички къщи, вярно ли е?

— Търсим свидетели, за да изясним случая — отвърна Грайндли с цялото си достойнство. Бяха го извикали на среща с началника на местното следствено управление, за да докладва за развитието на подновения случай и той полагаше всички усилия да създаде впечатление, че нещата са под негов контрол.

— Какво точно ви накара отначало да приемете, че Кристофър Фаръл е застрелял родителите си, преди да се самоубие?

— Първо, всички прозорци и врати в Шелуд Манър бяха заключени. Нямаше следи от влизане с взлом, нищо не беше откраднато и не бяха нанесени никакви щети на покъщнината — отвърна инспекторът. — Госпожа Сковел, домашната помощница, беше влязла на следващата сутрин през задната врата и бе открила телата.

— Да, да, да — нетърпеливо каза Осбърн. — Всичко това го зная; на всички им е известно, както и за пушката, която е намерена в ръцете на Кристофър Фаръл без заглушителя, който впоследствие случайно бе открит не от вас, а от сестрата и зетя на госпожа Фаръл… Но защо, за Бога, човече, тъй лекомислено си приел „очевидното“? Първите полицейски доклади показват, че Кристофър Фаръл е бил „прекалено чист“. По него няма следи от кръвта на майка му и баща му, бил е изцапан само със собствената си кръв. Подметките на обувките му също са били чисти. А тези на убиеца са щели да изглеждат като след кървава баня.

Грайндли погледна намръщено документите в ръцете си, искаше му се да каже, че никой не е съвършен, че и опитните полицаи са хора и също допускат грешки като всички други, но се въздържа. А и беше очевидно, че Алекс Осбърн търси изкупителна жертва.

— Освен това — рече Осбърн, като се опитваше да сдържи гнева си — вие и другите офицери, които са били на местопрестъплението, с готовност сте повярвали на Дейвид Фаръл. Какво доказателство сте имали, че майка му е позвънила в десет часа вечерта? Защо къщата не е била старателно претърсена, след като сте открили детето? Имаме работа с масово убийство от много сериозно естество, а вие се задоволявате да го разрешите възможно най-бързо! Дори сте упълномощили чистачи да отидат в Шелуд, за да изгорят доказателствата! Това е най-ужасяващият провал, който съм виждал през всичките ми години на работа в полицията. Вие сте посрамили не само себе си и офицерите си, но сте замесили и мен, като сте ми дали подвеждаща информация, в резултат на което аз отидох да играя голф, когато трябваше да съм на местопрестъплението!

Лицето му бе почервеняло. Грайндли забеляза, че мъжът едва сдържа кипящия си гняв.

— Знаете ли — продължи Осбърн, — че Кристофър Фаръл е бил убит с първия изстрел? А не с втория? Тъй че как според вас е стрелял отново в себе си, след като е бил мъртъв? — възмутен, той произнасяше всяка дума с хаплива злоба.

Грайндли продължи да гледа документите пред себе си, не смеейки да отвори устата си от страх да не си навлече още обвинения.

— Как ще отговаряте за тези провали? — внезапно ревна Осбърн.

Инспекторът вдигна глава, на лицето му се бе изписала болка:

— Като се обръщам назад, осъзнавам, че пред нас стои съвсем различна картина от тази, която ни обрисува Дейвид Фаръл. Независимо от това, нямам никакви доказателства срещу него и не успяхме да го пречупим. Той държи на своята версия за случилото се и няма да отстъпи.

— Тогава открийте някакви доказателства, човече! — изрева Осбърн, с което срещата им приключи.

Озовал се отново в коридора, Грайндли се почувства така унижен, като че ли бе обикновен полицай, когото бяха скастрили за неизпълнение на задълженията му. Той бързо излезе от главното управление и се качи в колата си. Колкото по-бързо се върнеше в Бароу, толкова по-скоро щеше да сложи край на този кошмар. При условие че успееше да намери някакво доказателство, което щеше да прати Дейвид Фаръл на подсъдимата скамейка.

 

 

Шарлот седеше на бюрото си погнусена, чудейки се как бе възможно някой да вярва, че Дейвид ще направи нещо лошо на Холи. Тя погледна часовника си. Беше само четири и половина, а й се струваше, че чака от часове да научи някакви новини. Най-накрая не издържа, грабна телефона и набра номера на Линда.

Обади се Рандъл, гласът му бе, както винаги, топъл и спокоен:

— Как си, Шарлот?

— Чудех се дали Дейвид вече е довел Холи?

— Не още, но предполагам, че скоро ще са тук. Не бих се безпокоил за това.

— Ранд, аз изобщо не съм разтревожена, че я е извел, но съм разстроена от отношението на Линда — призна тя. — Не зная какво толкова има против Дейвид.

Той се засмя тихо:

— Мисля, че при нея се проявява синдромът на лъвицата, която иска да предпази малките си. Ще се оправи, когато Холи се върне.

— Какво, по дяволите, си мисли тя, че Дейвид ще стори с Холи? Той е един от най-милите и най-внимателни хора, които някога съм срещала… — гласът й пресекна и Шарлот замълча за момент. — Не би навредил и на муха! — добави бурно.

— Тогава няма за какво да се безпокоим, нали? — успокоително каза Рандъл. — Виж, искаш ли да ти се обадим, когато се върнат?

— Да, благодаря. Би ли помолил Дейвид да ми позвъни?

— Разбира се. Вкъщи ли ще си бъдеш?

— Не, в офиса съм.

— Добре. Ще ти се обадим веднага.

— Благодаря, Ранд — признателно каза тя. Никога не се бе срещала с него, но гласът му беше любезен и искрен като на Дензил.

Беше вече почти пет часът. Тя позвъни в апартамента си за всеки случай, но както очакваше, никой не отговори. За първи път в ума й проблесна нотка на безпокойство. Питаше се защо Дейвид не бе споменал, че ще извежда Холи днес следобед.

 

 

Дейвид погледна нагоре, очарован от леко полюшващото се тяло, което висеше на въже, окачено високо на една греда на неосветения таван. Краката, обути в груби вълнени чорапи и износени обувки, се клатушкаха над главите им съвсем като истински, а побелелите ръце бяха отпуснати безжизнено.

Навсякъде около тях кънтяха пронизващите писъци на прокълнатите души, които отекваха глухо и ужасяващо. От време на време се чуваше силен тътен, който караше влажните стени да треперят.

Холи, вкопчила се в Дейвид, вече не издържаше на ужасните гледки. Тя притисна обляното си в сълзи лице в бедрото му.

— Холи? — Дейвид охлаби ръцете й и се наведе, като доближи лицето си до нейното. — Холи, чуй ме — строго каза той. — Искам да ми обещаеш нещо.

От гърлото й се откъсна глухо ридание и тя скри лице в рамото му.

— Хайде, бъди разумна. Ти си вече голямо момиче и ние ще си тръгнем веднага щом ми обещаеш нещо.

Последва дълго мълчание, нарушено само от ново прочувствено ридание.

— Холи! Слушаш ли ме?

Тя кимна много бавно, но не каза нищо.

— Ето какво искам да направиш — рече той с по-любезен тон. — Искам да забравиш всичко, свързано с баба ти, дядо ти и баща ти. Чуваш ли? Ако някой ти задава въпроси за тях или за случилото се последния път, когато беше при баба ти и беше заключена в сандъка, искам да кажеш, че не помниш нищо. Ще го направиш ли, Холи? Ще ми обещаеш ли, че ще кажеш, че не помниш нищо? — докато Дейвид говореше, гласът му ставаше все по-настойчив и по-остър, той повтаряше отново и отново едни и същи фрази, като че ли се надяваше да я хипнотизира.

След няколко минути тя се дръпна от рамото му и го погледна с ужасени очи.

Дейвид я разтърси леко.

— Разбираш ли, Холи? Не трябва да казваш нищо. Не си видяла никого. Била си заключена в сандъка и не знаеш какво е станало. Ясно ли ти е?

В искрящите му сини очи се четеше безумие, а гласът му звучеше властно. Холи стоеше, сучейки ръце, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Обещай ми! — заповяда той. — Обещай ми, че няма да кажеш нищо.

Внезапно Холи клюмна под напора на властния му изпитателен поглед и отново се разплака. Тя стоеше пред него, нещастна малка фигурка, олицетворение на невинността на фона на зловещия декор.

— Кажи, че обещаваш!

— И… ис-скам да си отида вкъщи — сърцераздирателно ридаеше детето. — И… искам м-мама.

Той я сграбчи здраво за раменете и я обърна към себе си.

— Чуй ме, Холи. Ако не обещаеш, ще те оставя тук цялата нощ! На тъмното! Ще останеш тук сама, докато не обещаеш.

— Не!… Искам мама! — запищя тя, обезумяла от страх. — Не искам да стоя тук! Не ме оставяй тук!…

— Ще трябва да обещаеш. Обещай ми, че няма да кажеш нищо за баба и дядо, за татко или за Шелуд… за нищо от онова, което си видяла.

Детето кимна и го погледна с очи, изпълнени със страх.

— Кажи го, Холи. Кажи го или ще те оставя тук.

С голямо усилие тя се опита да овладее сълзите си, но тялото й все още се тресеше от ридания.

— Аз… аз… — започна Холи.

— Да?

— Обещавам… и може ли да си вървим вкъщи сега? — отвърна и попита тя на един дъх.

Дейвид се изправи.

— Да. Хайде да тръгваме. Ще ти купя сладолед — той хвана ръката й и бавно тръгна към една табела, сочеща изхода. — Мисля, че не трябва да казваме на мама, че сме идвали тук, нали? Това също ще бъде наша малка тайна. Мама ще каже, че си глупава да се плашиш толкова и да вдигаш такъв шум за нищо.

Те продължиха да вървят мълчаливо. Холи беше забила поглед в земята, като от време на време тихо изхлипваше.

— Нали? — жизнерадостно попита Дейвид. Изглеждаше доста весел и доволен от себе си.

Тя не отговори, след минута излязоха отново на улицата.

— Добре ли си сега? — попита той любезно.

Холи се вкопчи здраво в ръката му и двамата се отправиха към близкото кафене, там той й каза, че може да си избере какъвто сладолед иска, но тя бе стиснала устни и отказваше да проговори.

Докато Дейвид пиеше капучино, Холи гребеше с лъжицата от ягодовия сладолед, без да вдига очи от него. Изглежда, бе решила да не обръща внимание на Дейвид, все едно че го нямаше. Това го обезкуражи. Сълзите и виковете можеше да разбере, но болезненото мълчание — не. Той почувства нужда да повтори още веднъж, че е много важно тя да мълчи, когато я питат за убийствата.

— Разбра какво ти говорих, нали? — настоя Дейвид. — Нали няма да кажеш на никого какво си видяла в Шелуд?

За първи път Холи вдигна глава и го погледна печално със зачервените си очи. После рече:

— И не трябва да казвам също, че съм те видяла?

 

 

— Холи! — Линда се спусна напред и внезапно почувства слабост от облекчение. — Къде, по дяволите, беше? — тя коленичи пред детето в антрето, докато сваляше якето му.

Дейвид гледаше от отворената входна врата и се усмихваше вяло.

Холи позволи да я прегърнат и целунат, но на Линда й се стори, че бе толкова затворена в себе си, както когато я бяха извадили от сандъка.

— Добре ли си, скъпа? — загрижено попита майката. Тя се взря в зачервеното лице на дъщеря си, като се опита още веднъж да открие какви чувства се криеха зад очите й.

Холи не отговори.

Линда прехапа долната си устна, опитвайки се да запази спокойствие. През последните няколко седмици Холи наистина бе започнала да се съживява отново, дори се бе съгласила да им каже какво бе видяла, но сега отново се бе върнала към началното си състояние и се бе затворила в някакъв свой собствен, безмълвен свят. Беше очевидно, че бе плакала. Какво, по дяволите, й бе направило това чудовище?

Тя я вдигна на ръце и в този момент от всекидневната излязоха Дензил и Ранд.

— Ще отида да изкъпя Холи — каза Линда на съпруга си. Гласът й издаваше едва сдържания й гняв. — И искам да зная точно какво е станало.

Дензил погледна Холи състрадателно и протегна ръка да погали златистите й коси.

— Горкото дете! — тъжно прошепна той.

Когато се обърна към Дейвид, държането му се бе променило напълно. Той го сграбчи за лакътя и го избута във всекидневната.

— Какво разиграваш, по дяволите? — ядосано викна Дензил. — Нямаш никакво право да идваш тук и да извеждаш Холи без наше разрешение! Линда се побърка от тревога.

На лицето на Дейвид се изписа леко недоумение.

— Не мога да повярвам! — каза той с усмивка. — Извърших добро дело и изведох племенницата си да я позабавлявам, на което, бих добавил, Магда не се противопостави, а вие се нахвърляте върху мене като зверове!

Очите на Дезил проблеснаха заплашително.

— Стига с тези глупости, Дейвид! Къде, по дяволите, си я водил? Отново е изплашена до смърт!

— Ами не зная защо. Ходихме само в Музея на мадам Тисо и разгледахме восъчните фигури! Спящата красавица, Уинстън Чърчил и — о, да, разбира се! — цялото кралско семейство — угоднически отвърна той. — Мисля, че тя не е много разговорливо дете.

— Всичко това са глупости и ти го знаеш — разярено каза Дензил. — Направил си й нещо, за да я накараш да мълчи, нали? Страхуваш се, че ще каже нещо, което ще разкрие, че ти си виновен за убийството на родителите си и Крис. Извел си я днес, за да я сплашиш, за да мълчи, тъкмо когато тя бе започнала да говори отново! Господи, бих искал да ти дам да разбереш — дясната му ръка бе свита в юмрук и той дишаше тежко.

— Единственото нещо, което може да се случи, е да се видиш на подсъдимата скамейка за клевета — хладно отвърна Дейвид.

Рандъл заговори тихо и ясно:

— Не подценявай интелигентността на Дензил и Линда, Дейвид. Тъй като съм брат на Дензил и адвокат, имам двоен интерес към този случай и трябва да кажа, че има много неясни неща.

Внезапно Дейвид го погледна гневно:

— Не мисля, че това има нещо общо с теб. Ти дори не си свързан с Холи, освен чрез женитбата на брат ти. А тя случайно е дете на моя брат…

— … Той не ти е истински брат, ти си осиновен — прекъсна го Дензил.

— … Дете на брат ми — повтори Дейвид — и аз имам пълно право да я извеждам и черпя, ако искам.

— Не и без разрешението на родителите — изтъкна Рандъл.

— Велики Боже! — Дейвид скочи на крака. — Какво, по дяволите, сте смятали, че ще направя с Холи? Да я набия? Да я тормозя сексуално? — той трепереше, а лицето му бе почервеняло. За момент Дензил си помисли, че Дейвид ще избухне в плач, защото очите му изглеждаха насълзени, но после разбра, че това бе пристъп на гняв.

— Не, но мисля, че си я сплашил, за да мълчи — тихо каза Рандъл. Той говореше с мекия, спокоен тон, който толкова често се бе оказвал безценен в съда, когато водеше дело срещу някого.

— Глупости! — презрително каза Дейвид. — Как може някой да бъде сплашен с посещение при мадам Тисо! — отметна глава назад и се разсмя. — Ще трябва да измислите нещо по-добро.

— Не се безпокой, ще го направим — мрачно отвърна Дензил. — Междувременно двамата с Линда не желаем да се доближаваш до Холи. Ти действа зад гърба ни и я изведе, когато нас ни нямаше вкъщи. Да не говорим, че си излъгал Магда, като си й казал, че Линда знае за плановете ти за този следобед. Не можем да позволим това да се случи отново.

— Ако мислиш, че ще слушам тези проклети глупости, грешиш — извика Дейвид. — За кого, по дяволите, се мислиш, да ми говориш така? Достатъчно преживях, като изгубих родителите си и брат си по такъв начин. Няма нужда да търпя това — той излезе от стаята и след минута те чуха външната врата да се затръшва.

Дензил погледна въпросително брат си:

— Какво мислиш? Дали не направихме ужасна грешка като го обвинихме?

Ранд допи остатъка от джина с тоник:

— Със сигурност е виновен. Познавам тази груба и невъздържана реакция! Почти всеки престъпник се държи така.