Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (19)

Деветнадесета глава

Холи бавно кимна, както правеше винаги когато искаше майка й да се съгласи с нещо. Тя продължи да кима, като каза:

— Да. Ще поговоря с Бети.

— Ще кажеш ли на Бети всичко, което се случи, скъпа? — тихо попита Линда, опитвайки се да овладее вълнението в гласа си. След като седмици наред отказваше да говори за случилото се в Шелуд, Холи най-накрая се съгласи да поговори с детския психолог и съветник на полицията. Бети Оуен, мила жена на около четиридесет години, която имаше подход към децата, ги посещаваше редовно от няколко седмици, но без успех. Холи играеше с куклите си и бъбреше за обикновени неща, но когато станеше въпрос за престоя й в Шелуд, тя стискаше малките си устни и извръщаше очи. Никакви увещания не можеха да я заставят да проговори.

Рандъл, братът на Дензил, най-накрая предложи да я подкупят.

— Може да не зная много за децата — призна той със закачлива усмивка, — но познавам добре човешката природа. И възрастните, и децата се поддават на малко здравословна корупция.

Линда му се усмихна. Двамата с Ранд, както бяха свикнали да го наричат, си допаднаха още от самото начало и тя непрекъснато го представяше на неомъжените си приятелки с надеждата, че той ще се влюби в някоя от тях, което много го забавляваше. Според нея нито един хубав млад мъж не трябваше да остане неженен, особено ако притежаваше всички качества на идеалния съпруг.

— Какво предлагаш? — попита тя.

— Има ли нещо, което Холи желае особено много?

— Имаш предвид някоя играчка?

— Да.

Линда се замисли за момент.

— Би се радвала да има къщичка за кукли. Често ме е молила за такава, но истинските хубави къщички са доста скъпи.

Рандъл се усмихна широко и мигом придоби много по-младежки вид от своите тридесет и една години.

— Нека това бъде подаръкът ми за рождения й ден — предложи той.

— О, Ранд! Не мога да ти позволя да го направиш. Те струват по няколкостотин лири. Не можеш да й подариш подобно нещо.

— Виж — опита се да я убеди той, — ти беше достатъчно мила да ми позволиш да остана тук, докато си намеря апартамент. Най-малкото, което мога да направя, е да купя на Холи подарък в знак на благодарност. Наистина вярвам, че ако го формулираш по подходящия начин, тя може да ти каже какво се е случило в Шелуд в замяна на къщичка за кукли по неин избор.

Линда избухна в смях.

— Сега разбирам защо си толкова добър адвокат — каза тя. — Всъщност защо не й го предложиш ти, като използваш убедителната си тактика?

Рандъл стана сериозен.

— Ще го направя, ако искаш, но не желая да ти натрапвам идеите си. Помисли първо върху това и го обсъди с Дензил.

— Не — каза тя решително. — Нека да го направим. Предложи й го, когато се върне от детската градина. Може да подейства, а съм уверена, че колкото по-скоро ни каже какво се е случило, толкова по-бързо ще преодолее травмата.

— Добре — Ранд изглеждаше доволен. — Зная един чуден магазин, близо до мястото, където живеех на Парсънс Грийн. Нарича се „Пеещото дърво“, продават фантастични къщички за кукли с цялото обзавеждане.

— О, толкова си мил, но не разглезвай Холи.

— Защо не? — той беше доволен от плана си. — Както често ми напомняш, аз не съм женен и нямам деца, но нищо не ми пречи да глезя децата на другите.

За облекчение на Линда, Холи се съгласи да каже на Бети Оуен всичко.

— И после ще получа къщичката си за кукли? — попита тя за трети път.

— Да, после ще получиш къщичката си за кукли — увери я Линда. — Тримата — заедно с Ранд — ще отидем в един магазин на име „Пеещото дърво“.

— Ще можеш да си избереш, която къщичка поискаш — добави той.

Холи го погледна с обожание:

— Всяка ли?

— Която ти хареса.

Тя разпери широко ръце с грейнало лице:

— Голяма къща ли?

— Толкова голяма, колкото искаш.

Линда погледна критично Ранд.

— Почакай, вразуми се! Ще похарчиш много пари, особено ако смяташ да вземеш и някакво обзавеждане. Мисля, че ние с Дензил трябва да сторим това.

Ранд взе малката и я вдигна над главата си с протегнати ръце, така че тя го гледаше отвисоко, като се заливаше от смях.

— Това е подаръкът на Холи и искам тя да получи каквото пожелае.

Линда го погледна с обич.

— Трябва да се ожениш и да имаш деца, Ранд. Ще бъдеш страхотен баща.

Той се засмя.

— Това и възнамерявам да направя, но позволи ми първо да срещна подходящото момиче, за Бога!

 

 

Карол и Нийл стояха вкаменени в кухнята и слушаха приближаващите се стъпки. Те идваха по настлания с каменни плочи коридор, като шумът им се усилваше все повече и повече. След малко задната врата се затвори с трясък и се чуха и други стъпки.

Карол премигна нервно, лицето й бе пребледняло, а очите й трескаво оглеждаха кухнята, като че ли търсеха нещо — каквото и да е, — с което да се защити. Тя забеляза, че ръцете на Нийл бяха свити в юмруци, а брадичката му се бе изопнала. С всяка изминала секунда стъпките се приближаваха все повече.

Внезапно Нийл скочи, като че ли се бе освободил от невидимите окови на страха.

— Кой е там? — извика той така високо, че Карол подскочи.

Стъпките заглъхнаха, едните спряха рязко, а другите — с тътрене.

— Кой е, по дяволите? — викна отново Нийл, като се взираше в отворената врата.

В този момент от тъмнината на коридора се показа някаква фигура и застана на вратата, наблюдавайки ги. Беше инспектор Грайндли.

Нийл отвори уста облекчено и внезапно почувства слабост.

— Какво, по дяволите?… — започна той и по лицето му премина, сянка на объркване. — Как влязохте?

Грайндли протегна ръка, като че ли бе отгатнал какво ще каже Нийл. На дланта му лежаха връзка ключове.

— Взех ги назаем от Гладис Сковел. Мога ли да ви попитам, сър, откъде взехте вашите?

— От Дейвид, племенника ми… Дейвид Фаръл. Нямаше нищо против да дойдем да вземем… ъ… нали разбирате… някои неща, които принадлежаха… — Нийл се обърна към съпругата си, запъвайки се от изненадата да види Грайндли.

Карол изглеждаше спокойна и решителна и веднага каза:

— Инспекторе, истинската причина, поради която сме тук, е, защото не сме доволни от заключенията на следствието. След като разговарях доста дълго с Линда Блейк, се уверих, че е допусната ужасна грешка. Не вярвам, че преди да се самоубие, Кристофър е убил родителите си, и затова дойдохме тук днес да се опитаме да открием някакво доказателство, което да го оневини.

— Точно така — обади се Нийл, полагайки големи усилия да се овладее. — И мисля, че попаднахме на нещо от изключителна важност, може би това е доказателство от голямо значение, което ще потвърди невинността на Кристофър.

Грайндли погледна единия, после другия. В това време до него, на вратата на кухнята, застана старши полицаят Рон Франклин.

— Попаднали сте на нещо, така ли? — сухо запита инспекторът. — Какво е това „доказателство“? — обърна се той към Нийл.

— Всъщност тъкмо щяхме да ви позвъним и да ви помолим да дойдете и разгледате нещо, което открихме в стаята с оръжията.

Грайндли се намръщи.

— Надявам се, че не сте пипали евентуалното доказателство?

— Разбира се, че не сме — обидено отвърна Нийл. На излизане от кухнята той се обърна към тях: — Едно нещо е сигурно: Крис не се е самоубил. Той е бил убит като Вирджиния и Едмънт.

— Какво ви кара да мислите така, сър?

— Почакайте да видите какво намерихме.

Той отвори вратата на шкафа в стаята с оръжията и посочи лавицата.

— Това е заглушителят от пушката на Едмънд. Мисля, че ще откриете кървави петна по него и по парцала, който отчасти го покрива — обясни Нийл.

Грайндли надникна в шкафа и замръзна, после се обърна към Франклин с обвинителен поглед.

— Мисля, че дадох заповед къщата да се претърси основно — викна той.

Франклин силно почервеня, но не отстъпи.

— Това беше, когато търсехме малкото момиченце, сър — отвърна той. — Разбира се, огледахме добре наоколо, но търсехме само детето. Видяхме, че тук има кутии и разни вещи, но момичето очевидно го нямаше, така че продължихме да оглеждаме други места, където би могло да се скрие.

Нийл, горд с откритието си, искаше да доразвие теорията си.

— Дойде ми наум — каза той, — че след като никой не е чул стрелбата, сигурно е бил използван заглушител. Но защо не е бил на пушката, която намерихте в ръцете на Кристофър? Защото той навярно е бил убит като другите, иначе не би могъл да се застреля сам, тъй като заглушителят е щял да направи пушката прекалено дълга за него. Убиецът сигурно го е знаел и затова е скрил заглушителя в стаята с оръжията.

Грайндли погледна Нийл студено, чудейки се как можеше, независимо от присъствието на Франклин, да представи на шефовете тази идея като своя, да ги убеди, че по негова инициатива бяха стигнали до важното доказателство.

— Всичко сте изчислили, нали, сър? — каза той покровителствено. — Скоро ще поискате работата ми! — тонът му беше толкова сух, че сякаш се чу пращене.

— Нямаме търпение да очистим името на племенника ми — отвърна Нийл.

— Кой племенник имате предвид? — попита инспекторът.

— Кристофър, разбира се. Сега, след като нещата се поуталожиха, никой от нас не вярва, че той е извършил тези ужасни убийства.

— А какво ще кажете за брат му, Дейвид Фаръл?

Въпросът изненада Нийл и за момент той се почувства несигурен.

Карол отново се намеси, напълно владееща положението.

— Не говорим за Дейвид — сурово каза тя. — Просто искаме да докажем истината, за да не се обвинява един невинен човек в нещо, което не е извършил. От вас зависи да откриете действителния виновник.

Грайндли отново се обърна към Франклин.

— Доведи веднага съдебните експерти. Искам къщата да се претърси основно, сантиметър по сантиметър. Особено внимателно да се провери съдържанието на този шкаф. Всъщност искам тази стая да се запечата веднага — той се обърна към Нийл и Карол: — Имате ли нещо против? Бих желал всички да напуснат къщата, за да можем да я претърсим от горе до долу.

Те отново излязоха в коридора, внезапно осъзнали, че не им е позволено да пипат нищо.

— Бихте ли си тръгнали веднага, ако не възразявате? — предложи Грайндли.

Когато Нийл и Карол се отдалечиха и се върнаха в хола, те чуха как Грайндли избухна вбесен и се разкрещя на нещастния Франклин.

— Ти, проклети глупако… — долетя от стаята с оръжията. — Ще станем за подигравка, че не сме открили този заглушител досега! Как, по дяволите, не си го видял?…

Когато излязоха навън и се отправиха към колата си, гласът му вече не се чуваше.

— Радвам се, че възобновиха случая. Какъв късмет, че откри този заглушител — отбеляза Карол.

Нийл бавно кимна.

— Макар че със сигурност това няма да ги представи в много добра светлина — замислено рече той.

 

 

— Чу ли това, скъпи? — попита развълнувано Шарлот, след като затвори телефона. — Беше Линда.

Дейвид отмести поглед от екрана на телевизора, по който гледаше новините в девет часа.

— Какво искаше? — разсеяно попита той.

— Холи е обещала да разкаже всичко, което е видяла, на детския психолог.

Сините очи на Дейвид внезапно се разшириха:

— Наистина ли?

— Да. Линда е много развълнувана. Ще бъде толкова хубаво за детето да се освободи най-накрая от всичко това. Очевидно братът на Дензил, Рандъл, е успял да убеди Холи. Линда казва, че той е блестящ адвокат.

— Не мислиш ли, че е много опасно да се оказва натиск върху едно малко дете? Това може повече да навреди, отколкото да помогне, и да окаже влияние на по-нататъшния й живот — каза Дейвид възмутено.

— Предполагам.

— Боже мой, не бих подложил детето си на подобно изпитание. Дори не се знае дали изобщо е видяла нещо. А ако поискат да даде показания пред съда, какво ще стане тогава?

Шарлот се намръщи:

— Един Господ знае, но Линда е убедена, че Крис няма нищо общо с това, че той също е бил жертва като родителите ви. Тя мисли, че той е скрил Холи в сандъка, за да я предпази да не убият и нея. Решила е да докаже, че именно така е станало.

— Каква глупост!

— Не е глупост. Линда ми каза…

— Нямаш ли свой собствен ум? Какво непрекъснато повтаряш: „Линда ми каза, Линда ми каза…“? — гласът му беше силно раздразнен.

Шарлот сви рамене.

— Предполагам, че тя много иска да очисти името му — заради Холи.

В стаята се възцари напрегната тишина. Дейвид стана да вземе вестника от бюрото й, където го бе захвърлил преди това, а Шарлот си наля още една чаша кафе.

— Тази вечер няма нищо по телевизията — промърмори той. — Трябваше да отидем на кино.

— Утре ще ставам рано — отбеляза Шарлот, за да каже нещо. — Мисля да отида да се изкъпя.

Застанала по средата на спалнята, тя започна да се съблича, като размишляваше върху последователността на събитията, които я бяха довели дотук. Линда е отговорна за повечето неща, заключи тя, с нейната мания да докаже невинността на Крис. Това разстройваше Дейвид, което, от своя страна, разстройваше нея.

Изведнъж Шарлот реши, че трябва да поговори със семейството си. Винаги имаше възможност да отиде при тях за съвет, а именно от това се нуждаеше сега. От някой, който да я разбере и изслуша.

Сложи си бялата хавлия, седна на ръба на леглото и се пресегна за телефона. За нейна изненада, когато вдигна слушалката, чу женски глас.

— Не смей да ме заплашваш така! — ядосано каза жената. — И престани да ми звъниш! Каквото и да говориш, готова съм да дам показания, защото не мога да понеса да живея с онова, което знам…

Слушайки внимателно, Шарлот помисли, че линиите са се преплели, но в този момент чу мъжки глас да отговаря:

— Да пукнеш дано, кучко такава! Ще те пратя в ада, преди да успееш да ми навредиш още!

Шарлот почувства, че я залива голяма ледена вълна и прималяла, притисна телефонната слушалка до ухото си. Гласът бе на Дейвид.

 

 

Тя стоеше на вратата и го гледаше, като че ли го виждаше за първи път.

— За какво беше всичко това? — попита, потресена.

Дейвид бързо остави слушалката и се усмихна самоуверено.

— Говорих с Кони — отвърна той почти жизнерадостно. — Казах й да спре да се върти наоколо и да създава неприятности, защото няма да й дам никакви пари.

— Не звучеше така.

— Как звучеше тогава? Не ставай глупава, Шарлот. Позвъни ми преди няколко минути, за да ми вади душата отново…

„Позвъни ми преди няколко минути…“ Думите се врязаха в паметта й и я върнаха пак в нощта на убийствата. Тя видя ясно сцената във въображението си. Току-що бе излязла от банята и Дейвид, застанал по средата на стаята със слушалката в ръка, й каза: „Мама ми позвъни преди няколко минути.“

— Ти си й позвънил — бързо каза тя, преди да успее да се спре. — Ако ти се бе обадила, щях да чуя звъненето на телефона.

Сините очи на Дейвид проблеснаха:

— Не зная за какво говориш. Защо ще звъня на Кони, за Бога?

Шарлот го погледна отчаяно:

— Зная, че си го направил.

Той сви рамене.

— Вярвай, на каквото искаш, това не ме засяга — тръшна се в креслото и отново взе вестника. — Започваш да ставаш досадна.

В очите й запариха сълзи и гърлото й се сви болезнено. Искаше й се да вярва на Дейвид повече от всичко на света, но трябваше да вярва и на ушите си.

Шарлот коленичи пред него и се взря непоколебимо в очите му.

— Моля те, Дейвид. Искам да зная какво става. На твоя страна съм, но не мога да ти помогна, докато ме държиш в неведение. Защо полицията те държа цяла нощ да те разпитва? И какво общо има Кони с това?

Дейвид я гледа известно време, като че ли нищо не разбираше, после отметна глава назад със смях.

— Ти наистина смяташ, че съм замесен в убийството на семейството ми, нали? — каза той удивен. — Продължавай! Така мислиш, нали?

Това беше пряко предизвикателство и тя посрещна погледа му твърдо.

— Зная, че не си ги убил, защото беше в Дърби през целия ден, а вечерта беше тук с мен…

— Да?

— Значи не си могъл да извършиш убийствата…

— Да? — изражението му все още беше предизвикателно и весело.

— Ами… О, не зная, Дейвид — каза Шарлот и по бузите й потекоха сълзи. — Не е възможно майка ти да ти е позвънила онази нощ — не можа да спре тя думите, които напираха да се излеят навън. — Тогава защо каза, че се е обадила? Кого прикриваш? И защо го правиш? — Шарлот се изправи ядосана и отиде до прозореца. С гръб към него, тя прошепна горчиво: — Не мислех, че има някакви тайни помежду ни. А сега дори не съм сигурна дали ме обичаш.

— О, малък ангеле! — Дейвид я последва, застанал зад нея, обви ръце около тялото й и я притегли към себе си, като потърка бузата си в нейната. — Няма за какво да се безпокоиш. Уверявам те, че не съм замесен по никакъв начин. И аз не разбирам как е могла майка ми да позвъни онази нощ, четири часа след като е умряла. Предполагам само, че е била някоя жена, която се е представила за нея, някоя, която я е познавала добре, защото гласът наистина ме подведе.

Шарлот се обърна към него, обви шията му с ръце и се взря в лицето му. Изражението му бе искрено, а сините му очи — напрегнати.

— Боли ме, като си помисля, че може да вярваш на лоши слухове, Шарлот. Линда ти мъти ума и те настройва срещу мен, нали? Тя толкова отчаяно иска да докаже, че не е бил Крис, че е готова да тормози всеки. Ти не познаваш Линда така добре, както аз я познавам, тя винаги ме е мразела. Би казала всичко, за да ми създаде неприятности. Тя и Кони — той тъжно поклати глава, после потърка нос о слепоочието й и целуна шията й. — Благодаря на Господа, че те има, малък ангеле. Бих бил загубен без теб. Знаеш това, нали? Обичам те повече от всичко на света. Ти си моят свят, скъпа — Дейвид я целуна нежно, като задържа устните си върху нейните.

— И аз те обичам — отвърна му тя шепнешком. Беше искрена. Наистина го обичаше, а когато той я прегръщаше така, всичко, което искаше, бе да прекара остатъка от живота си с него. Само от време на време страховете и съмненията, подхранвани от въображението й, започваха да подкопават увереността й в тяхната връзка.

— Толкова ни е хубаво заедно — прошепна той, като разтвори халата й и плъзна ръце около талията й. Голата й кожа усети топлината им и когато Дейвид погали гърба й, тя настръхна в трепетно очакване.

— Мила, мила — напевно зашепна той и пъхна мускулестото си бедро между краката й. Шарлот се притисна към тялото му и зарови лице в топлия му врат, почувствала нарастващата му възбуда. Желанието премина през нея като горски пожар, разпалвайки страстния й копнеж, и тя заповтаря името му, подобно на някакво заклинание:

— Дейвид… Дейвид… Дейвид!

— Мой сладък ангеле! — задъхано прошепна той, като притискаше и галеше нежно гърдите й и обсипваше шията й с леки целувки, които я подлудяваха.

Тя познаваше тялото му не по-зле от своето и ръцете й умело се плъзгаха по него, любувайки се на блестящите руси косми по ръцете и краката му и на златистия триъгълник, от който се издигаше неговата мъжественост. Погали го така, както той я бе учил, и Дейвид притвори очи и изстена в екстаз.

— О, какво блаженство… — прошепна той. — Не спирай… не спирай… — гласът му стана неясен и той се задъха.

— Обичам те — тихо каза тя, — толкова много те обичам!

В отговор той я поведе към канапето, като почти я носеше. Тя потъна сред пухените възглавници. Почувствала тежестта му върху себе си, желанието й нарасна. Замаяна, Шарлот изпита усещането, че ги свързва нещо възвишено — това беше една вечна връзка, която нищо не можеше да разруши.

Обичаше този мъж и той беше неин… винаги щеше да бъде неин… свързваше ги някаква сила, която тя не можеше да отрече и не искаше да отрича, фактът, че той я обича, означаваше за нея много повече, отколкото би признала пред себе си, и тя яростно се вкопчи в него, отдавайки му се изцяло. Пламнала от целувките му, забрави всичко друго; слетите им в едно тела се задвижиха ритмично, обладани от все същото желание, отмервайки страстта си в мълчаливо съгласие, докато достигнаха заедно онзи кулминационен връх, когато се отпуснаха доволни, задъхани и стенещи от наслада.

— Обичам те… — извика Шарлот или може би чу гласа на Дейвид да звъни в ушите й? Чувстваше се така слята с него…

 

 

На входната врата се позвъни силно и настойчиво. Магда бе останала сама с децата и тъкмо се готвеше да им сложи да обядват. Тя побърза да отвори, като мърмореше недоволно под носа си. Само преди няколко минути Линда бе излязла на пазар. Магда се чудеше защо винаги щом господарката й напуснеше къщата, или телефонът, или звънецът на входната врата започваха да звънят настойчиво. Защо, за Бога, лондонската електрическа компания изпращаше човек да отчете електромера точно по това време? Защо и газовата компания правеше същото? После ще дойде човекът, който чисти прозорците, или някоя монахиня, събираща милостиня, или ще доставят пощенска пратка! За Магда тези прекъсвания на работата й бяха доста смущаващи, тъй като познанията й по английски бяха ограничени.

Като се увери, че Бен е завързан в стола си, остави Холи да го храни с лъжичка и отиде да отвори вратата.

— Какво има? — разсърдено попита тя. Веднага щом видя кой стои на прага, лицето й се отпусна и на него се появи приветлива усмивка. — А, вие сте, господин Фаръл! — доволно възкликна тя. — Моля, влезте. Госпожа Блейк отиде пазарува, но вие почакате?

Дейвид влезе във вестибюла, като погледна Магда с одобрение и се усмихна още по-широко.

— Не съм дошъл да се видя с госпожа Блейк.

— О? — Магда изглеждаше объркана. — Господин Блейк, той не тук през деня.

В този момент Холи изтича във вестибюла, малкото й личице светеше от удоволствие. Тя погледна Дейвид очакващо.

— Здравей, Холи! — каза той и се наведе да я целуне.

— Здравей.

— Имам изненада за теб — рече Дейвид.

В очите й проблесна въодушевление.

— Каква? — очакващо попита тя.

— Ще те изведа, но къде ще отидем — е изненада! — той намигна на Магда, като че ли споделяше с нея някаква приятна тайна.

— О! — момиченцето помисли малко, преди да каже: — Сега ли ще излезем?

Дейвид кимна, но Магда възрази:

— Тя обядва в момента. Трябва първо да свърши.

— Искам да отида сега — решително рече Холи.

— Да. Хайде да тръгваме — съгласи се Дейвид. — Винаги можем да вземем нещо за ядене там, където отиваме.

— Ресторант ли е?

— Не, Холи, не е ресторант. Много по-вълнуващо е.

— Ще си взема палтото.

— Добро момиче — той се обърна към Магда, която се въртеше разтревожено, чудейки се дали да пусне детето или не.

— Ще я доведа след чая, Магда.

— Госпожа Блейк знае ли, че ще извеждате Холи?

— Разбира се. Уговорихме тази „изненада“ преди няколко дни. Не ми казвайте, че е забравила.

— Госпожа Блейк не ми е споменала.

— Е, няма значение — спокойно рече Дейвид.

Холи прекоси тичешком вестибюла, влачейки след себе си червен анорак.

— Взех си палтото — заяви тя упорито.

— Не си свършила с обяда — възрази Магда.

— Няма нищо — тонът на Дейвид беше помирителен. Той отново се усмихна на Магда и й намигна леко още веднъж. Тя се поизчерви, а след това помогна на Холи да облече палтото си.

— Добре, щом госпожа Блейк казва тя може да отиде, всичко е наред.

— Страхотно. Да тръгваме тогава. Взел съм такси — той хвана ръката на Холи и тя, без да се обръща назад, излезе с него на улицата, където ги чакаше таксито.