Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (16)

Шестнадесета глава

— Кой, по дяволите, е дал разрешение телата да се кремират и погребат? — ревна Грайндли.

Франклин отвърна като някой, който знае, че се готвят да откъснат главата му.

— Главен детектив Алекс Осбърн, сър. Семейството поиска разрешение и тъй като бяхте в едноседмичен отпуск точно след убийствата в Шелуд, отнесоха въпроса към него.

Инспекторът изруга под носа си. Когато началникът на районното следствено управление дадеше такова разрешение, той нищо не можеше да каже. Или да направи. Поне не пред старши полицая.

— Е, надявам се патологическата лаборатория да може да ни даде по-подробен доклад. Сега имаме нужда от него. Телата не е трябвало да бъдат кремирани.

— Но случаят беше приключен, сър — запротестира Франклин. — Самият вие ми го казахте…

— Не бих наредил да се извършат погребенията — строго каза Грайндли, — още по-малко кремацията. А доказателствата на мястото на престъплението, и те ли бяха унищожени всичките?

— Да, сър.

— Предполагам, че пак началникът е дал разрешение къщата да бъде почистена? И завивките и килимите да се изгорят?

— Случаят беше приключен, сър — повтори старши полицаят.

Франклин не знаеше защо защитава Алекс Осбърн от гнева на инспектора, след като именно Грайндли обяви случая за „домашен инцидент“. Не беше честно началникът на местното следствено управление да бъде превърнат в изкупителна жертва.

Грайндли седна на бюрото си, обхванат от тиха паника. Той не обърна голямо внимание на версията на Кони Уесткот за случилото се, но не можеше да пренебрегне госпожа Линда Блейк, която му позвъни на следващия ден. Когато тя описа играта на Холи, той почувства, че кръвта нахлу в главата му. Ако бе направил грешка, можеше да се прости с повишението си.

— Ясно е, че баща й не е убиецът — беше му казала Линда. — Мисля, че някой друг се е промъкнал в Шелуд и е застрелял Едмънд Фаръл, преди Кристофър да се върне от дома на Оливия Мидълтън.

Когато Грайндли чу тези думи, сърцето му подскочи и той с ужас се запита дали Кони Уесткот все пак не бе казала истината. А беше толкова сигурен, че по-малкият син бе извършил убийствата, преди да се самоубие.

— Толкова сигурен — тихо повтори той на себе си. „Но ако бе сгрешил?…“

— Донеси ми първоначалния доклад на патолога, Франклин. Бих искал да го прегледам още веднъж, докато чакаме новия, който, надявам се, ще е по-подробен, в случай че са запазили в архива си и други бележки.

— Да, сър.

Докато старши полицаят донесе доклада, Грайндли мислено прехвърли отново основните подробности по случая. Защо беше толкова сигурен, че Крис Фаръл е виновен? Не беше ли пропуснал нещо важно, хвърляйки се на твърде очевидното заключение? Или някой друг го бе подвел?…

— Заповядайте, сър — каза Франклин, като се върна в канцеларията и остави доклада на бюрото.

— Благодаря — Грайндли се вгледа внимателно в напечатаните страници. — Да видим какво имаме тук? Три убийства, извършени в нощта на 28 февруари. Всички са били все още живи, когато чистачката си е тръгнала в пет и половина.

— Точно така, сър. Тя каза, че малкото момиченце е гледало телевизия в кабинета заедно с баба си.

— Попитахме ли я през коя врата е излязла? — внезапно попита Грайндли.

— Да, сър. През задната врата. Самата тя никога не е използвала предния вход. Каза, че с дъщеря й са тръгнали надолу по алеята на Шелуд Манър за вкъщи, и че не е видяла никого на пътя или в градината.

— Каза ли какво е правило семейството по това време? С изключение на госпожа Фаръл и Холи? Къде е бил Едмънд Фаръл например?

— На горния етаж, преобличал се е. Бил се изцапал с кал, докато работел в градината, и отишъл да си сложи чисти дрехи. По това време господин Кристофър Фаръл все още е бил навън.

— С Оливия Мидълтън, в Магнолия Котидж — припомни си инспекторът.

— Да, сър.

Грайндли се наведе напред, преплел дебелите си пръсти на бюрото пред него. Изглеждаше напрегнат.

— Възможно е — бавно каза той, — в зависимост от точното определяне на времето, Едмънд и Вирджиния Фаръл да са били вече мъртви, когато Кристофър се е върнал вкъщи.

Франклин изглеждаше учуден.

— В доклада на патолога отбелязано ли е, че Кристофър е умрял по-късно от другите? — после челото му се проясни. — Но разбира се, сър. Могъл е да се самоубие часове по-късно. Не знаем дали всичките са умрели един след друг.

— Не това имам предвид — Грайндли впери поглед в пространството, като че ли се мъчеше да разгадае някаква голяма загадка.

Франклин взе своето копие от доклада и прочете нещо, което бе привлякло вниманието му.

— Тук се казва, сър, че Кристофър Фаръл е стрелял в себе си два пъти. Чудя се защо два пъти?

— Първият изстрел не го е убил, затова е трябвало да дръпне спусъка отново. Това е очевидно.

— Едмънд Фаръл също е бил застрелян с два куршума. В гърдите — продължи Франклин. — Но Вирджиния Фаръл е била убита с един-единствен куршум, попаднал точно над лявото й око… — той си спомни как бе изглеждала тя, отпусната тежко на леглото, и гласът му пресекна.

— Онова, което не разбирам, е защо никой не е чул петте изстрела?

— Може би този ден вятърът е духал в обратната посока, сър.

Грайндли го погледна строго:

— Не се опитвай да се шегуваш.

Франклин, изглежда, се засегна.

— Не се шегувах, сър — рязко отвърна той. — Това е единственото обяснение. На пушката е нямало заглушител и тъй като Шелуд е само на петдесет ярда от най-близките сгради в покрайнините на Бароу, звукът от изстрелите сигурно е бил отнесен в противоположната посока.

— Добре, добре — измърмори инспекторът. — Искам копия от всички показания, които взехме от семейството, от хората от селото, от всички, защото някой със сигурност лъже.

— Да, сър.

— Искам повече подробности и от патолога. Трагичното е, че телата са били кремирани.

— Мисля, че е било направено по чисто човешки причини, сър. Да се спести на членовете на семейството изпитанието да стоят наблизо в очакване на погребението — очите на Франклин бяха искрени. Миналата година, когато майка му почина, той не беше в състояние да се залови с каквото и да било, докато не я кремираха.

Грайндли го погледна унищожително:

— Зная защо е било направено, Франклин. Не е необходимо да се впускаш в подробности.

Безпокойството го правеше раздразнителен. Имаше ужасното чувство, че над случая виси огромен въпросителен знак. А ако е сгрешил?… И е информирал погрешно началника на местното следствено управление?… Което, от своя страна, бе довело до унищожаването и на други доказателства… Помисли си с нарастващ ужас за кремациите и огъня, който бе погълнал килимите и завивките… Не беше останало никакво доказателство по случая, с изключение на първоначалните заключения на патолога.

— Искам да прочета показанията на Дейвид Фаръл отново — каза Грайндли.

— Да не би да мислите все пак, че той има нещо общо с това, сър? Той има алиби.

— Просто ми донеси показанията и престани да спориш — озъби се инспекторът.

 

 

Седмица по-късно, докато Шарлот се приготвяше за работа, инспектор Грайндли се обади на Дейвид. Отначало тя не разбра с кого разговаря приятелят й, но по изражението му и кратките едносрични забележки ясно личеше, че е ядосан. Най-накрая го чу да казва:

— Недоумявам защо ви е нужно да ме видите отново — замълча, а после рече: — Добре, предполагам, че ще трябва да дойда.

Когато затвори, Шарлот го погледна с безпокойство:

— С кого говори?

— С онзи детектив от Бароу. Няма да повярваш, но той иска да отида чак дотам, за да ми зададе още няколко проклети въпроса.

— Защо, за Бога?

— Не зная. Като че ли не преживях достатъчно! — в гласа му имаше нотка на отчаяние.

— Но какво още можеш да им кажеш, което да не им е известно? Ти даде показания. Всички дадохме показания. Защо трябва да ходиш отново? — объркана, попита тя.

— Грайндли каза, че се е появило нещо ново — той погледна Шарлот, в разгневените му сини очи се четеше тревога. — Обзалагам се, че е била Кони. Измислила е някаква история, за да ми създаде неприятности, само защото я изоставих заради теб.

— Но какво е могла да каже? — разсъждаваше Шарлот, опитвайки се да овладее чувствата си.

Дейвид прокара ръка през косата си и за момент притисна темето си. Затвори очи, като че ли се мъчеше да се концентрира.

— Нямам представа — най-после отвърна той. — Кони е способна на всичко.

— Да дойда ли утре с теб? Мога да помоля Майра, ако…

— Не. Няма нищо. Ще отида дотам и веднага се връщам. Ще се наложи да използвам колата ти, тъй като вече върнах служебната.

— Всичко е наред.

— Господи, каква досада!

— Горкичкият ми.

— Понякога имам чувството, че този кошмар никога няма да свърши! — отбеляза той. — Искам само да продам Шелуд, а после да се махна от тази ужасна страна и да тръгна по света.

Шарлот извърна лице, за да скрие от него колко много я потискаха думите му. Беше очевидно — плановете му бяха такива, че тя не можеше да ги сподели, ако не изоставеше всичко, което й бе скъпо. Изведнъж й се стори, че двамата искат съвсем различни неща.

Мислите й бяха прекъснати от тупването на пощата, пъхната през пощенската кутия.

— Аз ще я взема — каза Дейвид.

С треперещи ръце Шарлот си сложи малко блясък за устни, погледна се в огледалото на тоалетката и видя страха в очите си. Изведнъж апартаментът притихна, изпълнен с потискаща тягостна тишина, наподобяваща затишие пред буря. Тогава тя чу:

— Какво, по?… — гласът на Дейвид отекна през стаите.

Шарлот изстина.

— Какво е това? Как смеят да постъпват така с мен! — възкликна той, като влезе в спалнята. Лицето му беше червено. — Чуй това! Оставили са половината имение на Крис, което да бъде прехвърлено на Холи, в случай че той умре!

— О, Дейвид!

— Можеш ли да повярваш? — възкликна той. — Половината отива при Холи! А ми обещаха, че аз ще получа всичко, защото Крис ще похарчи парите само за проклетите наркотици!

— О, съжалявам, скъпи — прошепна тя, като седна на края на леглото и се пресегна за ръката му.

Дейвид здраво стисна нейната с блеснали от болка очи.

— Не съм ли казвал винаги, че Крис е любимецът! Колко дяволски прав съм бил! — той захвърли документите насред стаята.

Шарлот го погледна, искаше й се да не го беше приел толкова зле. Въпреки всичко не споделяше мнението му, че завещанието е нечестно.

— Предполагам, че ако нещо се бе случило с теб — изтъкна тя, — родителите ти биха искали парите да останат за децата ти.

Той не отговори, а се взря тъжно в пространството.

— Защо никога не си ми казвал, че си бил осиновен, Дейвид? — импулсивно попита Шарлот.

Прекалено късно осъзна, че това беше най-лошото нещо, което можеше да каже, особено в този момент. Той се обърна към нея почервенял:

— Теб какво те засяга?

Шарлот пребледня, уплашена от силата на гнева му.

— Не… не ме засяга — заекна тя, — но исках да разбера защо никога не си споменавал за това. Смятах, че си споделяме всичко. Че между нас няма тайни.

— Защо да ти казвам? Това си е само моя работа.

— Но аз мислех, че съм различна… — очите й го молеха да разбере болката й, но той не я слушаше.

— Вирджиния непрекъснато повтаряше, че съм „специално избран“ — продължи Дейвид, — но това бяха глупости! Преди две години промениха завещанията си. Вирджиния ми каза, че на Крис не могат да му се поверят пари, че той ще ги пропилее за наркотици и алкохол, и беше права. Именно тогава тя ми каза, че ще получа всичко.

— Защо ще ти го казва, ако не е било вярно?

Дейвид сви рамене:

— Всичко в името на спокойствието — това беше девизът й. — Тя винаги ми обещаваше онова, което исках, за да мълча.

Шарлот си спомни колко изнервена и силно напрегната бе Вирджиния, като опъната до крайност струна. Животът й сигурно бе представлявал едно ужасно балансиране между мъжете в семейството. За да угоди на Едмънд, вероятно се е налагало понякога да се опълчи срещу синовете си, за да достави удоволствие на тях, навярно се е излагала на гнева на съпруга си. Шарлот беше сигурна, че в моменти на натиск Вирджиния би отстъпила и би обещала всичко.

— Може би не е трябвало да й вярваш — тихо каза тя.

Дейвид я стрелна с поглед.

— Не ми казвай какво е трябвало и какво не е трябвало да правя със семейството си — отвърна той. — Както и да е, откъде разбра, че съм осиновен?

Беше й трудно да говори сега. Почувства се притисната от ситуацията.

— Каза ми го човек от семейството ти — неубедително отвърна Шарлот, не желаейки да издава Линда. Спомни си, че тя й бе доверила, че двамата с Дейвид никога не са се разбирали истински.

— Обзалагам се, че е бил Крис — рече Дейвид. — Той много добре съзнаваше, че е истинският син вкъщи.

Внезапно гневът му се изпари, като че ли не бе останало нищо от него.

— О, Господи! Знаех си, че никога не са ме обичали истински. Всичко беше една преструвка, начин да впечатлят другите хора. Още щом Крис се роди — техният собствен син — те загубиха интерес към мен. Превърнах се в досада за тях, но не можеха да направят нищо, бяха се обвързали с мен за цял живот.

Шарлот отиде при него и го прегърна.

— Скъпи, сигурна съм, че са те обичали. Линда ми каза, че са се отнасяли към теб и Крис по един и същи начин, обичали са и двама ви. Не е било преструвка.

— Линда? Значи Линда ти е казала, че съм осиновен. Господи, защо не си гледа своята работа? Тя никога не ме е харесвала.

Шарлот кимна мълчаливо, знаейки, че е истина. Внезапно той стана и започна да се разхожда из стаята, лицето му се оживи:

— Разбира се, че е тя! Защо не се сетих по-рано!

— За какво говориш?

— Обзалагам се, че Линда стои зад промяната на завещанията. Това е типично в неин стил.

— Дейвид… трябва да тръгвам за работа — отчаяно каза Шарлот. Не обичаше да го оставя в такова настроение, но вече минаваше девет и Майра щеше да й се скара, ако закъснееше отново.

— Добре! — рязко отвърна той.

— Ще се оправиш ли?

Дейвид кимна и отново се отпусна на леглото.

— Просто ми е ужасно мъчно — каза той. — Никога не съм мислил, че ще свърши така.

Тя се наведе да го целуне.

— Няма нищо, скъпи. Парите не са всичко.

Той изсумтя:

— Колко смешно е това твърдение!

— Доброто здраве и любовта са по-важни.

— Ти си такава ужасна романтичка — каза той, но не с лошо чувство.

— Ще се видим довечера.

— Хайде да излезем някъде, скъпа. Да отидем в някой интересен ресторант. Започна да ми омръзва домашната кухня.

Шарлот знаеше, че ако излязат, ще трябва да плаща тя. След като напусна работа, Дейвид отново бе започнал да изпитва финансови затруднения.

— Ще донеса нещо наистина вкусно — предложи тя. — Ще бъде много по-евтино, отколкото ако ядем навън. До довечера, скъпи! — в гласа й имаше съчувствие.

— Приятен ден, скъпа — отвърна той и я прегърна, когато тя тръгна да излиза. — Какво бих правил без теб, малък ангеле?

 

 

Когато Шарлот пристигна в дизайнерското ателие, имаше съобщение да позвъни на Линда. Тя набра номера и веднага щом се поздравиха, Шарлот й каза, че Грайндли желае да види Дейвид отново.

— Разбрах — отвърна Линда осведомено.

— Откъде знаеш? И теб ли е искал да види?

— Засега не, но каза, че ще се наложи да се срещне с Холи. Когато му разправих за играта й с куклите, отначало беше настроен скептично, но сега мисля, че вече вярва, че Крис е невинен.

— Боже мой, това е прекрасно! — възкликна Шарлот. — Ще поднови ли случая?

— Възможно е — предпазливо отвърна Линда. — Очевидно иска да разбере дали отделът, който е извършил аутопсиите, е документирал още някакви подробности. Нещо в записките им, което може да се окаже от полза. Исках да говоря с теб за Кони Уесткот.

Ледена стрела се заби в сърцето на Шарлот.

— Какво за Кони?

— Очевидно е била в Бароу, за да се срещне с инспектора и му е разказала своята версия за случилото се. Мисля, че отначало не е погледнал сериозно на нея, но сега не е толкова сигурен.

— Какво може да знае тя? — попита Шарлот, почувствала внезапно необяснима тревога. — Появи се онзи ден в апартамента ми, тъй като прочела всичко във вестниците. Дейвид каза, че искала пари.

— Дал ли й е?

— Не. Разбира се, че не!

— Е, инспекторът смята, че го е изнудвала.

— Боже мой! — Шарлот бе смаяна. — Каква абсурдна идея! Защо ще го прави?

Линда дълго мълча, преди да отговори, после рече внимателно:

— Очевидно Кони смята, че Дейвид знае повече, отколкото е признал.

— Какво искаш да кажеш? — гневно попита Шарлот. — Какво може да знае Дейвид? Той знае толкова, колкото и всички ние! Как е възможно някой да предположи друго нещо! За Бога, Линда, това, което говориш, е ужасно.

— Ами не зная, скъпа. Нещо става — в гласа й пролича отегчение. — Просто се надявам да се докаже, че Крис е невинен.

— Дори и да е невинен — отвърна Шарлот, по-ядосана от всякога, — това не значи, че Дейвид знае какво се е случило.

— Може да прикрива някого.

— Кого например? — невярващо попита Шарлот. — Кого може да прикрива, за Бога?

— По кое време каза, че майка му се е обадила онази нощ?

— Около десет часа, знаеш това — нетърпеливо отвърна тя.

Тонът на Линда беше глух:

— Според това, което сега казва инспекторът, Вирджиния не е могла да го стори.

— Но тя се обади! Спомням си много добре. Тъкмо бяхме вечеряли и аз бях влязла да взема един душ. Както и да е, има ли значение точното време? Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Вирджиния не е могла да се обади на Дейвид в десет часа, защото вече е била мъртва почти от четири часа.

 

 

Шарлот седна на бюрото си, усещайки, че й се повдига. Пред нея зейна огромна бездна от страх, съпроводен от чувство на дълбок гняв. За Бога, какво се опитваше да направи Линда? Разбираше желанието й да докаже невинността на Крис, но изпита огорчение от начина, по който тя се опитваше да свърже Дейвид с убийствата. Неспособна да се съсредоточи, Шарлот продължи да седи на бюрото си, измъчвана от въпроси, на които не можеше да намери отговор. Сега съжаляваше, че не бе придружила Дейвид до Бароу тази сутрин. Отчаяна, тя най-накрая позвъни на майка си. Ако не поговореше с някого, щеше да се пръсне.

— Какво има, скъпа? — веднага попита Маргарет. По гласа на дъщеря й личеше, че е напрегната.

— Разтревожена съм, мамо! — после разказа за посещението на Кони, за това, че бяха извикали Дейвид в Бароу да го разпитват и за играта на Холи с нейните кукли, която почти със сигурност доказваше, че Едмънд е бил убит, докато Крис все още се е намирал при Оливия.

— О, скъпа, това е ужасно за теб. Защо искат да видят Дейвид? — попита майка й. — На какво основание, за Бога?

— Той мисли, че бившата му приятелка си отмъщава, задето е прекъснал връзката си с нея — нещастно отвърна Шарлот, — и му създава неприятности с полицията.

— Но какво може да е казала?

— Един Господ знае, но като се свърже това с версията на Холи за случилото се, очевидно ще подновят разследването. Толкова съм разтревожена, мамо.

— Защо се тревожиш? — попита Маргарет Тейлър. — Нито ти, нито Дейвид имате какво да криете — заключи тя.

— Зная. Просто се чувствам много напрегната. Срещата с бившата му приятелка наистина ме разстрои.

— Дейвид сигурно е имал няколко приятелки, преди да те срещне, не може да се очаква от един симпатичен мъж на неговата възраст да води целомъдрен живот. Забрави за миналото, скъпа. Важното е, че сега обича теб.

Разумните слова на Маргарет бяха като балсам за разтревожената душа на Шарлот.

— Да. Зная — отвърна тя, поуспокоена.

— За какво точно се безпокоиш?

— Линда току-що ми каза, че Вирджиния е била убита около шест и половина, според по-подробните данни от аутопсията, а тя се обади на Дейвид не по-рано от десет часа.

По телефона настъпи тягостно мълчание. Когато Маргарет заговори отново, като че ли се опитваше да успокои гласа си:

— И какви са предположенията на полицията?

— Не зная, мамо. Именно това е ужасното.

— Мислиш ли, че някой го е натопил? — потресена, попита майка й.

— Не зная! Безпокоя се, че Кони може да е измислила нещо, за да му отмъсти, след като й е казал, че няма да й даде пари. Какво ще стане, ако полицията й повярва?

— Скъпа, мисля, че си въобразяваш — нежно възрази Маргарет. — Защо не се успокоиш и когато Дейвид се върне довечера, да поговориш с него за това? Така няма ли да е най-разумно?

— Предполагам.

Когато затвори, Шарлот се опита да продължи с работата си, но не можа да се съсредоточи. Мислите й се въртяха единствено около Кони, чудеше се какво бе означавала тя за Дейвид и какво е могла да каже на полицията, за да му навреди. Това щяха да бъдат само лъжи, разбира се, злонамерени лъжи, които да разрушат репутацията му и да му създадат неприятности. Въпреки всичко тя се чувстваше ужасно неспокойна. И защо, по дяволите, полицията искаше да види Дейвид отново?

 

 

Към десет и половина същата вечер Шарлот бе сериозно разтревожена. Дейвид трябваше да се е върнал в Лондон отдавна, пътуването от Дивайзис обикновено не отнемаше повече от два часа, при условие че се избегнат задръстванията. Какво, по дяволите, би могло да се случи?

Когато в десет и четиридесет и пет телефонът иззвъня, тя го сграбчи с облекчение. Сигурно Дейвид се обаждаше да й каже, че скоро ще се прибере.

— Здравей! — поздрави го тя по обичайния си фамилиарен начин.

— Здравей! — отвърна нечий непознат глас. — Шарлот Тейлър ли е на телефона? — тонът на мъжа беше свойски, като на стар приятел.

— Да, аз съм. Кой се обажда?

— О, страхотно, Шарлот! Слушай, аз съм Харолд Спайсър. Работя за „Дейли Глоуб“. Кажи ми какво мислиш за задържането на приятеля ти тази вечер за разпит в полицейския участък на Бароу?

Шарлот направи отчаяно усилие да остане спокойна.

— За какво говорите? — сърцето й бясно биеше.

— Вие не знаете ли? Полицията иска да разкрие още някои подробности във връзка с убийството на семейството му преди няколко седмици. Изненадан съм, че не ви е казал.

Гласът на репортера беше небрежен, като че ли я бе попитал дали е чула последната прогноза за времето.

— Не зная за какво говорите! — каза Шарлот. — От кой вестник бяхте? Откъде ви дойде наум тази абсурдна идея? Дейвид отиде в Бароу само за да поговори с инспектора, ръководещ случая.

— Никога ли не сте чували фразата „оказване помощ на полицията във връзка със следствието“? Това е вежлив начин да кажат, че имат подозрения, но още нищо не могат да докажат! И така, как се отнасяте към това?

— Вървете по дяволите, ето какво ще ви кажа! — извика Шарлот и тръшна слушалката.

Беше се разтреперила цялата. Какво, за Бога, ставаше? Сърцето й болезнено се сви от страх и цялото й същество се изпълни с мъка. Мисълта, че Дейвид ще трябва да прекара нощта в килия в полицейския участък, я ужасяваше. Той беше невинен. Те нямаха право да го затварят. Вероятно не го подозираха, че има нещо общо с убийствата? В главата й не спираха да се въртят объркани мисли, докато най-накрая не издържа. С треперещи пръсти набра телефонния номер на Линда, бе прекалено разтревожена, за да позвъни направо в полицията. Линда обикновено знаеше какво става, защото почти всеки ден беше във връзка с инспектора, съобщавайки му за всичко, което Холи бе направила или казала.

— Съжалявам, че звъня толкова късно, Дензил — извини се Шарлот, — но мога ли да говоря с Линда, моля те?

— Тя е в банята — отвърна Дензил. — Какво има, Шарлот?

Тя му разказа накратко какво бе научила от репортера.

— Ужасно съм обезпокоена. Защо ще задържат Дейвид за през нощта?

Дензил й отвърна загрижено:

— Не зная. След като сега са напълно сигурни, че не е бил Крис, предполагам, че искат да проверят всичко. Това не означава, че подозират Дейвид в нещо, сигурен съм — добави той успокояващо.

Шарлот имаше чувството, че ще откачи, в главата й се въртяха най-различни мисли, но се помъчи да приеме ставащото. Ситуацията заприличваше на ужасен кошмар и тя за първи път усети истински страх.

— Не затваряй, Шарлот — каза Дензил. — Линда дойде. Може би тя знае нещо. Двамата с брат ми бяхме навън, на бизнес вечеря, така че не съм чул последните новини.

— Благодаря — тя се отпусна на леглото, почувствала внезапна слабост в краката си.

— Шарлот, скъпа — прозвуча по линията чувствителният глас на Линда. — Добре ли си?

Тя повтори какво й бе казал репортерът.

— Не се тревожи прекалено — отвърна Линда, макар гласът й да не звучеше твърде убедително. — Може би всички ни ще разпитат отново. Вероятно са задържали Дейвид в полицейския участък, защото не им е стигнало времето и ще го доразпитат утре сутринта.

— Това обичайна практика ли е?

— Почакай за момент, скъпа. Ще попитам Рандъл, брата на Дензил. Той е адвокат.

Линда остави слушалката и Шарлот ги чу да приказват.

Когато Линда се обади отново, тя подбираше думите си предпазливо, като че ли я бяха предупредили да внимава какво говори.

— Рандъл казва, че всичко зависи от обстоятелствата, но не могат да го държат дълго, ако нямат доказателства срещу него.

— Е, тогава всичко е наред — отвърна Шарлот с облекчение. Не съществуваха никакви доказателства, тъй като Дейвид беше напълно невинен. Думите на Линда я успокоиха, но въпреки всичко тя беше ужасена, че изобщо бе възможно полицията да си помисли, че Дейвид крие нещо.

— Изглежда — продължи Линда, — че Едмънд е бил застрелян пръв и е умрял около шест и половина, което изважда Крис от подозрение, тъй като са открили свидетел, който го е видял да напуска Магнолия Котидж в седем часа.

— А Вирджиния?… — всеки път, щом си помислеше за нея, я връхлиташе ужасният спомен за това как бе изглеждала тя в смъртта си.

— Била е застреляна към шест и четиридесет и пет.

— Значи Крис определено не е убил и нея?

— Така изглежда.

— О, Господи, Линда, чувствам се по-объркана от всякога. Защо ще иска някой да ги убива?

Линда си пое дълбоко дъх.

— Винаги съществува възможността да е бил нает човек да го направи — тихо каза тя.

— Какво? — Шарлот бе ужасена, мислите й се разпиляха панически. — Каква странна идея! Кой би направил такова нещо?

— Въпросът е в шестдесет и четирите хиляди долара, скъпа. Ще се опитат да разпитат Холи след няколко дни. Не ми харесва идеята да я карат да разказва за случилото се, но разпитът ще се проведе от детския следовател, така че ще се намали рискът от евентуални вредни последици. Всъщност казаха ми, че Холи няма да се оправи напълно от преживяното, докато не започне да говори за него.

— Горкичката, само какво я очаква! — каза Шарлот съчувствено.

— Зная, но трябва да се направи.

— Съжалявам, че те обезпокоих толкова късно, Линда — отново се извини Шарлот, — и благодаря, че ме осведоми какво става. Вероятно си въобразявам твърде много.

— Ти преживя доста, скъпа. Господи, та това не е дори семейството ти и все пак трябваше да понесеш такива ужасни неща. Сигурна съм, че Дейвид ще се върне утре и само настроението му ще бъде лошо! — звучно се засмя Линда.

Шарлот също се засмя леко.

— Сигурна съм, че си права. Искам да кажа, защо ще го задържат?