Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (12)

Дванадесета глава

След една седмица Шарлот и Дейвид се върнаха в Бароу за общото погребение на Едмънд, Вирджиния и Кристофър. Церемонията се състоя в малката нормандска църква до селския площад, приятели и роднини дойдоха от близо и далеч да отдадат последна почит на мъртвите. Но никой не бе подготвен за ордите от вестникари и фотографи, обсадили църквата от ранни зори. Както и в деня на убийството, телевизионните екипи и журналистите се блъскаха, за да заемат най-добрата позиция, без да се интересуват от чувствата на опечалените.

— Това е отвратително — каза Карол, кожата й изглеждаше бледа и подпухнала на фона на черното й палто и черната й шапка. Двамата с Нийл бяха в първата кола от погребалния кортеж заедно с Дейвид и Шарлот и всички те се стреснаха, когато видяха, че ще станат прицел на десетки телеобективи.

Във втората кола Линда и Дензил споделяха същите чувства.

— Мисля, че имаме право да останем малко насаме — ядосано каза Линда. — Какво искат? Да ни снимат всички как плачем? Е, аз лично няма да им доставя това удоволствие.

Дензил стисна ръката й:

— Добро момиче.

— Предполагам, че се надяват да направят снимки на Холи. Това наистина ще ги зарадва, нали? — горчиво добави тя.

— Правилно постъпи, като ги остави двамата с Бен при майка си.

Линда кимна.

— Нищо не би ме заставило да я подложа на мъчението да участва в този цирк.

Когато колата им намали, фотографите се приближиха още повече с насочени напред обективи. Стотици очи ги изучаваха, а апаратите щракваха и създаваха впечатление за картечен обстрел.

— Господи, ще се радвам, когато това свърши — искрено рече Линда.

— Предполагам, че след службата ще трябва да отидем на кремацията.

Тя погледна Дензил, благодарна за присъствието му.

— Страхувам се, че да, скъпи. Трябва да го направя. Заради себе си. Заради Холи. И защото, въпреки следствието, все още съм твърдо убедена, че Крис не го е направил.

— Зная, скъпа — Дензил не пожела да спори с нея, защото не искаше да я разстройва повече. Тя бе толкова съкрушена, когато следствието обвини Крис за убийството на родителите му, че се бе заклела да докаже невинността му, независимо колко време щеше да й отнеме това.

— Дължа го на Холи, ако не на Крис — каза му Линда.

Дензил не беше толкова сигурен, макар че не възрази.

Дейвид, Карол и Нийл бяха убедени, че е бил Крис, както и полицията. Здравият разум му подсказваше, че наистина не можеше да е някой друг. Когато говори за това с другите, Шарлот бе изразила на глас собствените му чувства: „Защо да не е Крис?“ — беше попитала тя.

Тогава той отговори: „Защото Линда не иска да е така.“ Според него това бе основният проблем. Като майка на Холи и бивша съпруга на Кристофър тя не желаеше да види трезво фактите. „Искаше паметта на Крис да остане неопетнена и Холи да израсне, спомняйки си за баща си с гордост.“ Дензил стисна ръката на Линда още по-здраво. Независимо от вътрешните си резерви, той се бе заклел да й помогне да докаже, че Кристофър е невинен. В името на Холи, както и на Линда.

Шарлот и Дейвид, заедно с Карол и Нийл, заеха местата си на първата пейка отляво на пътеката, а Линда и Дензил седнаха на отсрещната страна с няколко братовчеди на Едмънд. Приглушена органова музика придаваше меланхолична атмосфера, докато събралото се множество гледаше втренчено трите ковчега, поставени в редица. Върху всеки от светлите дъбови ковчези бяха положени едни и същи пролетни цветя, чиито ярки цветове контрастираха с посивелите от старост каменни стени на църквата.

Дейвид бе хванал ръката на Шарлот и тя почувства отчаянието му. Той заплака, когато хорът запя:

„Води ни, Господи, води ни“

Като се мъчеше да преглътне сълзите си, Шарлот се закле да стори всичко, което е по силите й, за да го успокои. Един ден щеше да го направи отново щастлив. Загубата му беше ужасна, но той все пак имаше нея, а тя винаги щеше да бъде с него. Последната седмица ги бе сближила дори още повече. Шарлот си обеща, че занапред, в годините, които им предстояха, ще се опита да компенсира всичко онова, което той бе изгубил.

 

 

На кремацията в Дивайзис присъстваха само най-близките. След това те се присъединиха към останалите опечалени в хотел „Корт“ за ритуалното събиране, организирано от Дейвид с помощта на Нийл.

Шарлот не познаваше никого. Далечни роднини и стари приятели на семейство Фаръл се поздравяваха едни други със смес от тъга и любопитство. Въздухът бе изпълнен с приглушени възклицания на ужас при разказа на по-добре информираните за трагедията. Дейвид веднага бе заобиколен от група стари дами, които се надпреварваха да му изкажат съчувствието си. Шарлот с гордост забеляза колко достойно и вежливо се държеше той. После тя дочу двама възрастни мъже с маниери на военни да клюкарстват, докато пиеха уискито си със сода.

— Предполагам, че сега съвсем ще се откаже да работи — отбеляза единият от тях. — Още от момче Дейвид мразеше каквато и да било работа.

Шарлот се приближи.

Другият отвърна:

— Бедата е там, че Вирджиния го разглези. Той си мисли, че светът му е длъжен. Спомням си, че Едмънд ми каза това.

Първият отново заговори:

— Без съмнение тя се е постарала да компенсира след раждането на Кристофър. Едмънд сподели пред мен, че въпреки всичко, това не е попречило на Дейвид да ревнува.

— Колко ще наследи сега?

Шарлот стоеше неподвижно, поразена. С крайчеца на окото си забеляза, че единият възрастен мъж поглеждаше към тавана, докато разсъждаваше.

— Ако продаде Шелуд и всичко в него, вероятно ще получи повече от милион. Едмънд бе вложил също така много пари в ценни книжа и акции. Общо взето, ще наследи около два милиона.

— Не е зле, като се има предвид откъде дойде! Хайде, стари приятелю, да отидем на бара да си вземем още нещо за пиене.

Двамата се отдалечиха тромаво, а Шарлот гледаше след тях с широко отворени очи. Дейвид наследява два милиона? Потресена и замаяна, тя се запита дали Дейвид, в ужаса и скръбта си, бе осъзнал какво друго измерение има за него смъртта на родителите му: това, че сега щеше да наследи цялото богатство на баща си, както и Шелуд Манър. И какво искаше да каже старецът с думите: „Не е зле, като се има предвид откъде дойде“? Дали това не беше снобски намек за произхода на Едмънд, който бе постигнал всичко сам? Тя хвърли поглед на превитите им гърбове, докато пълнеха чашите си, и почувства дълбок гняв. Ужасно е да се говорят подобни неща в такъв момент, помисли си младата жена. Колко злобно и колко нечестно спрямо Дейвид бе това.

В това време при нея дойдоха Линда и мъжът й. Дензил носеше две чаши с шампанско и й подаде едната.

— Изпий това, Шарлот. Изглежда, имаш нужда — каза той.

Тя прие с благодарност.

— Добре ли си, скъпа? — попита Линда и милите й очи се взряха в лицето на Шарлот със състрадание. — Сигурно си имала ужасна седмица, подкрепяйки Дейвид. Той е сломен, нали?

— Тежко ни беше — призна Шарлот. — Надявам се, след като свърши днешният ден, да можем да се върнем към нормалния живот.

— Току-що чух — каза Дензил, — че полицията ще поеме почистването на Шелуд. Ще изгорят изцапаните килими и всичко останало и ще изпратят група чистачи да изтъркат къщата от горе до долу. Свързали са се с Нийл, за да спестят на Дейвид тревогите.

Шарлот потрепери.

— Господи, каква ужасна работа! Чудех се кой ли ще я свърши?

— Дейвид ще живее ли в Шелуд после? — попита Линда.

— О, надявам се, че не! — ужасена възкликна Шарлот. — Не искам да стъпвам повече на това място!

— Нито пък аз — съгласи се Линда. — Никога не съм харесвала къщата. Атмосферата в нея винаги е била зловеща, но го отдавах на обитателите й — сухо добави тя.

— Полицаите наистина са много отзивчиви — отбеляза Дензил. — Чух, че са освободили телата веднага щом са приключили, за да не ни карат да страдаме повече и за да можем по-скоро да приключим с погребението. Затова и са наредили да се почисти къщата. Това би трябвало да накара хората да се отнасят по-човешки към тях, нали?

— Казаха ли кога ще бъде готов докладът на патолога? — попита Шарлот.

— След две седмици, предполагам — отвърна Дензил.

— Бих искала да зная неговото мнение по случая — рече Линда.

Шарлот я погледна изненадано:

— Какво имаш предвид? В него ще пише къде са застреляни и какви поражения са нанесени. Той няма да промени решението на следствието, нали?

Брадичката на Линда се изопна.

— Не зная — мрачно отвърна тя. — Сигурна съм само, че Крис не го е направил. Мислите ли, че щях да пусна Холи с него в Шелуд, ако съм смятала, че е способен на това? Вярно, че наложих някои условия, но никога не съм била против да я води при баба й и дядо й. Смятах, че Шелуд е най-безопасното място за нея, ако не е с мен! — тя бе повишила глас и няколко души спряха да говорят и се обърнаха да я погледнат.

Дензил хвана ръката й.

— Спокойно, скъпа — нежно каза той.

В очите й проблеснаха гневни сълзи и Шарлот я погледна разтревожено. Обикновено, Линда беше толкова спокойна и уравновесена.

— Холи каза ли вече нещо за случилото се? — колебливо попита тя.

Линда поклати глава:

— Тя отново говори, макар и не много, но когато спомена Крис или Шелуд, млъква и не проронва нито дума.

— Беше прегледана от детски психиатър и се срещна с адвокат, но и те не успяха да измъкнат нищо от нея — потвърди Дензил.

— Могат ли да предположат кога ще започне да говори за това? — попита Шарлот, чудейки се дали Холи не беше зачеркнала напълно от съзнанието си преживяното.

Дензил сви рамене.

— Честно казано, нямат никаква представа. Смятат, че един ден нещо ще прещрака в главата й, някаква вратичка ще се отвори в ума й и тя ще ни разкаже какво е видяла. Дотогава нищо не можем да направим.

— Горката Холи — Шарлот си спомни веселото малко момиченце, с което се бе запознала. Колко много го бе променила трагедията…

В този момент към тях се присъедини Карол, която беше превъзмогнала мъката от кремацията и погребението и се наливаше с шампанско, радостна да види толкова много от старите си приятели.

Тя огледа препълнената стая за конференции и каза заговорнически:

— Чудех се дали тя ще се появи днес.

— Коя? — попита Линда.

— Знаеш коя. Жената от селото. Нямаше да ме изненада, никога не ще забравя как се появи на Коледа — Карол се обърна към Шарлот за подкрепа. — Беше нахално от нейна страна, нали?

— Да… за нещастие — съгласи се тя.

— Предполагам, че говориш за Оливия Мидълтън? — Линда погледна Карол спокойно. — Не мисля, че би имала дързостта да дойде тук днес.

— Известно ли е къде е отишла? — попита Дензил. — Нийл ми каза, че е напуснала Магнолия Котидж.

— Изглежда, никой не знае къде е избягала — отвърна Карол.

Линда и мъжът й се приготвиха да тръгват.

— Шарлот, ще дойдеш ли на бара да пийнеш още нещо? — попита Дензил, предлагайки й извинение да избяга от Карол.

— О, да. Благодаря.

— Както и да е, трябва да намеря Нийл — съобщи Карол. — Ще трябва да се прибираме вкъщи. Пътят е доста дълъг, а имахме тежък ден. Сигурно ще се видим отново, Шарлот?

— Да. Разбира се.

Линда и Дензил също бяха решили да се връщат в Лондон.

— Майка ми се грижи за Холи и Бен — обясни Линда, — ще ти се обадя, Шарлот. Трябва да се срещнем — тя я прегърна с обич и я целуна по двете бузи. — Ти показа голяма сила, като се грижи за Дейвид през цялото време, откакто започна този кошмар. Сигурно е било ужасно за теб да се озовеш насред нечия семейна драма. И още веднъж ти благодаря, че беше толкова мила с Холи.

Шарлот почувства, че очите й започнаха да парят.

— Аз обичам Холи — просто каза тя.

— Не е ли така с всички? — разбиращо отвърна Дензил. — Тя влезе под кожата ми още преди да съм забелязал майка й! — закачливо рече той, като прегърна Линда през кръста.

Те се засмяха на остроумието на Дензил, който умело разведри атмосферата. После мъжът отново стана сериозен.

— Грижи се за себе си, Шарлот — каза той.

Хората започнаха да се разотиват, ясно се усещаше чувството на облекчение, че този ужасен ден най-после бе свършил и всички можеха да се върнат по домовете си и животът им да продължи постарому. Всички — с изключение на членовете на семейството.

За момент Шарлот изпита завист. Напрежението през последната седмица я бе изтощило до такава степен, че жадуваше да се оттегли в някое тъмно тихо място, където можеше да си почине. Кога животът й и този на Дейвид отново щеше да стане нормален? Спомни си разговора, който бе дочула, и за момент я побиха тръпки на безпокойство, но после се успокои. Имаше Дейвид и двамата заедно щяха да преодолеят всички бъдещи трудности.

Всички си бяха отишли — освен Дейвид, който стоеше на бара и разговаряше с двама млади мъже и едно високо, около двадесетгодишно момиче.

— Ела при нас — извика приятелят й, когато я видя да стои несигурно и да ги наблюдава. — Запознай се с Андрю Нютън, Тревор Нютън и прекрасната им сестра — Натали Нютън. Това е Шарлот. Шарлот Тейлър! — представи ги той. — Те са мои братовчеди, Шарлот. От страна на майка ми. Нали така? — Дейвид се обърна и погледна другите и тя разбра, че е пиян. — Те са ми трети братовчеди — продължи той. — Въпреки че никога не съм разбирал какво означава „трети“!

— Здравейте — вежливо каза Шарлот. Мъжете бяха високи, добре облечени, с чаровни, макар и угоднически лица и глупави очи. Натали беше съвсем различна — елегантна, с дълга руса коса, подаваща се от голяма черна мека шапка, и с изражение, което можеше да се определи като „жадно“. Тя огледа Шарлот от главата до петите и се загърна в черната си кашмирена пелерина с лисича кожа. Очите й бяха недружелюбни и не каза нищо.

Шарлот изведнъж се почувства като повлекана и погледна умоляващо Дейвид:

— Ще тръгваме ли?

— Дейвид каза, че ще ни закара — провлачено рече Натали. — Трябва да се върнем в града и се опасявахме, че ще се наложи да вземем влак.

Шарлот я погледна сериозно.

— Как дойдохте дотук? — направо попита тя.

Натали повдигна тънките си изрисувани вежди.

— Пристигнахме от Нюбъри с ролс-ройса, с родителите си, но те трябваше да се върнат вкъщи.

— Няма проблеми — бързо се намеси Дейвид, заваляйки думите.

Шарлот изглеждаше неуверена.

— Тогава мисля, че е по-добре аз да карам. Изпила съм само една чаша. Дейвид, моля те, би ли ми дал ключовете от колата?

— Съвсем не — отвърна той и изведнъж се закикоти.

— Трябва да карам аз — твърдо му се противопостави Шарлот. — С твоята работа не можеш да си позволиш да загубиш шофьорската си книжка.

— О, майната й на работата! — изкиска се той. — Да вървят по дяволите!

 

 

Пътуването обратно до Лондон беше като лош сън. Шарлот караше умело колата на Дейвид, но с настъпването на вечерта заваля и той се подразни, че пътуват бавно.

— Опасно е — възпротиви се Шарлот. — Освен това има и ограничение на скоростта.

Приятелят й бе настоял да се качи отзад с Натали и Тревор, а Андрю седна отпред при Шарлот. Той продължаваше да дава инструкции, размахвайки полупълната бутилка с шампанско, която бе взел при напускането на хотела.

— За Бога, мини във външното платно или ще останем тук цяла нощ! — извика Дейвид в един момент.

Шарлот стисна зъби, опитвайки се да оправдае поведението му. Очевидно това бе реакция на преживяното, но тя се молеше на Бога да останат сами. Щеше да бъде по-лесно, отколкото да спори с него. Натали и Тревор се кикотеха от двете му страни на някаква шега, която не искаха да издадат, и от време на време сграбчваха бутилката с шампанско и отпиваха от нея.

— Правя каквото мога, скъпи — отвърна му Шарлот, запазвайки спокойствие. — Защо не си подремнеш?

— Да си подремна? — Дейвид гръмко се разсмя.

— За какъв го смяташ, за бебе ли? — присмя се Натали. — Да не би да си поела ролята на майка му?

Неуместната й забележка накара Шарлот да изпита отвращение.

— Не — спокойно отвърна тя, — не съм, но мисля, че има нужда от тишина и спокойствие след всичко, което преживя.

— О! Тя наистина се грижи за теб, нали? Колко мило! — изгука Натали.

Шарлот натисна здраво педала на газта и задмина колона от камиони. Трябваше само да измисли как да се отърве от тези идиоти веднага щом пристигнат в Лондон.

Дейвид задряма, вече празната бутилка почиваше между бедрата му, главата му бе облегната назад, а устата му бе леко отворена. Другите също бяха утихнали, а Натали спеше под кашмирената си, гарнирана с кожа пелерина, облегнала глава на рамото на Дейвид. Когато се понесоха по шосе А4, покрай Чизик, той се събуди и като се поизправи, се наведе напред и сложи ръка на рамото на Шарлот.

— Добре ли си, ангеле мой? — попита я нежно. Беше изтрезнял и в гласа му се долавяше нотка на извинение.

— Да, добре съм.

— Съжалявам, че се олях така. Това сигурно беше най-лошият ден в живота ми.

— Зная, скъпи. Хайде да си легнем наистина рано и тогава всичко ще свърши — разбиращо отвърна Шарлот.

— Кой говори за ранно лягане? — промърмори женски глас от задната седалка. — Каква ужасно досадна идея! Ние всички трябва да излезем да вечеряме.

— Не мисля — каза Шарлот високо и категорично. — Двамата с Дейвид имахме дълъг ден и сме уморени. Всичко, което искаме, е да си легнем.

— Не смятам, че искам да зная нещо за личния ви живот! — неприлично извиси глас Натали.

Шарлот не обърна внимание на забележката.

— Колко е часът? — попита Андрю, взирайки се в ръчния си часовник на светлината от таблото. — Господи, само шест и половина!

— Шест и половина! — възкликна Натали. — Боже мой, вечерта още не е започнала!

— Предпочитам да вечерям навън — замислено каза Дейвид. — Какво ще кажеш, Шарлот? Не искаш да готвиш, нали? А и ще е добре за нас да хапнем прилично. За целия ден съм изял само една препечена филийка и два сандвича.

— Трябва да излезем! Какво ще кажете за „Конот“? — предложи Натали.

Шарлот премигна. Беше чувала, че в „Конот“ е толкова скъпо, че дори баща й ходеше там само когато имаше специални клиенти.

През цялата седмица гласът на Дейвид не бе звучал по-радостно:

— Хайде да вземем малко вино от магазина на ъгъла, после ще идем у нас, ще изпием няколко чашки и ще отидем да вечеряме на някое тихо местенце.

— Даа! — отвърнаха в хор другите.

Сърцето на Шарлот се сви. Нямаше ли свършване този ужасен ден? Трябваше ли да прекара вечерта с тези дяволски братовчеди, решили да се забавляват, когато искаше само да се сгуши в леглото до Дейвид?

 

 

Старши полицаят заключи тежката входна врата на Шелуд Манър и подаде ключа на инспектор Том Грайндли, който го наблюдаваше през цялото време.

— Готово, сър. Къщата е като нова. Никога не бихте познали, че нещо се е случило вътре — рече Франклин.

— Какво направихте със завивките и килимите?

— Момчетата накладоха огън, сър, в дъното на градината.

— Така е най-добре.

— После повикахме една фирма за почистване, сър. Те излъскаха къщата от горе до долу. Ако хората от семейството поискат да се настанят отново тук, никога не биха открили следи от кръвопролитието.

— Кое семейство, Франклин? — леко го подразни Грайндли. — Останал е само Дейвид Фаръл. Предполагам, че той притежава тази грамада сега.

— Няма що, голям късмет, сър. Не бих взел тази мрачна стара къща дори да ми я предлагат без пари.

— Добре че никой не ти я предлага — сухо отбеляза началникът му.

— Мислите ли, че Дейвид Фаръл ще пожелае да живее тук, сър? След всичко, което се е случило?

Грайндли сви рамене.

— Съмнявам се. Освен това той има твърде градски вид, за да поиска да се установи на подобно място.

— Със сигурност ще вземе добри пари за къщата.

— Тя е белязана, Франклин. Не всеки желае да купи къща, където е извършено престъпление. Нали разбираш, неприятното усещане остава.

Рон Франклин кимна сериозно.

— Прав сте.

— Да тръгваме! Ще изпратя ключовете на Дейвид Фаръл по пощата. И ми остава да изчакам доклада на патолога, за да приключа със случая.

 

 

Линда позвъни на Шарлот два дни след погребението.

— Как си, мила? — попита тя с обичайния си тих и весел глас.

— Добре съм — отвърна Шарлот неособено убедително.

— Как е Дейвид?

— Все още не се е съвзел от погребението. Прекарахме и най-ужасната вечер в живота ми с някакви негови братовчеди. Поискаха да ги закараме обратно в Лондон, а после настояха да излезем да вечеряме и изпиха огромно количество шампанско… Господи, беше отвратително! — тя говореше толкова прочувствено, че Линда се засмя състрадателно.

— Бедната! Да не би случайно да са били Нютонови? — попита тя.

— Да — потвърди Шарлот.

Линда се разсмя още по-силно.

— Те са ужасно семейство! Роднини са на Вирджиния. Постоянно идваха в Шелуд, когато бях омъжена за Крис. По едно време Натали го преследваше. Тя е мръсница.

Шарлот си припомни как братовчедката се бе излегнала върху Дейвид в колата. Сърцето й тежко заби.

— Тя… тя е доста привлекателна все пак, нали? — нервно каза тя.

— Тя е толкова опасна, че не може да навреди — уверено отвърна Линда. — Преследва мъжете толкова просташки, че всички долавят опасността — включително и мъжете. И те бягат, за да спасят живота си. Меко казано, тя не е умна.

Шарлот се засмя, успокоена от отношението на Линда.

— Слушай — продължи Линда, — хайде да обядваме заедно някой ден. Ще имаш ли време да излезеш от работа и да дойдеш тук?

— Да, с удоволствие. А и изгарям от желание да видя Холи отново.

Линда се засмя.

— Мисля, че и тя иска да те види! В момента водим голяма битка за шала, който й даде за куклата. Искам да го изпера, но, изглежда, Флиси ще умре от студ, ако се раздели с него дори за десет секунди.

— Кажи й, че ще донеса резервна дреха за Флиси. Не можем да позволим тя да се простуди.

— Холи е толкова разглезено малко момиченце — снизходително изчурулика Линда. — Винаги ще те обича!

— На това и разчитам! — отвърна Шарлот.

Уговориха се да се срещнат два дни по-късно.

Когато Шарлот пристигна в изящната малка къща в Излингтън, посрещна я Холи, облечена в мъничка карирана шотландска пола и червен пуловер. Тя вещо бе пъхнала Флиси под едната си ръка и тичаше през вестибюла, но като видя Шарлот, се закова на място.

— Здравей, скъпа Холи — нежно каза Шарлот и приклекна.

— Здравей — изведнъж малкото момиченце, изглежда, се засрами.

— Мога ли да те вдигна и да те целуна? — попита Шарлот.

Вместо отговор Холи разтвори широко ръце, усмихна се до уши и се хвърли в обятията й.

— Здравей, скъпа! — възкликна Шарлот и я притисна към себе си. Тя миришеше на бебешки шампоан и бузите й бяха гладки и меки. — Как си, мила? Как е Флиси?

Линда се засмя, наблюдавайки ги.

— Ела да пийнеш чаша вино, Шарлот.

— Звучи страхотно — носейки Холи, тя последва Линда в дългата, ниска, удобно мебелирана гостна. Френски прозорци в единия й край водеха към градина с малка поляна, в която имаше люлка и катерушка.

— О, каква прекрасна къща! — Шарлот се огледа наоколо одобрително.

— Не зная дали е прекрасна — весело отвърна Линда — Мисля, че в сравнение с къщите, които подреждаш, тук е пълна безвкусица! Нищо с нищо не си отива. Мебелите са смесица от къщата на майка ми и тези на семейството на Дензил. Има само един плюс — удобна е — докато говореше, тя отвори бутилка изстудено бяло вино и наля малко в две чаши.

— Не бързаш, нали?

— За щастие Майра, шефката ми, е за два дни на дизайнерска изложба в Манчестър, така че, макар да имам доста работа, важното е да я свърша, независимо кога.

— Страхотно! — Линда, облечена в кремави панталони и дълъг розов пуловер, се разположи в едно кресло. — Ще хапнем само спагети и салата, така че нека си починем малко.

Шарлот седеше в голям удобен стол срещу нея и отпиваше от виното си. Бе в къщата само от пет минути, а спокойствието, царящо вътре, се бе предало вече и на нея.

Докато те си бъбреха, Холи играеше на канапето, като разповиваше и повиваше куклата си в бебешкото одеяло, което Шарлот бе купила на идване. „Изглежда добре и очите й са весели“, помисли си тя, но от време на време детето спираше и поглеждаше първо майка си, а после Шарлот, като че ли слушаше внимателно какво си говорят. По едно време Линда, както описваше плановете си за градината, когато дойде пролетта, замълча и усмихвайки се, нежно попита:

— Какво има, Холи?

Малката поклати глава и не отговори.

— Искаше ли да кажеш нещо, скъпа? — внимателно настоя Линда.

Но момиченцето отново наведе глава над куклата, оправяйки одеялото й.

Шарлот и Линда си размениха многозначителни погледи, но продължиха да си говорят за градината. Няколко минути по-късно на вратата се появи Магда, домашната помощница.

— Обядът ти е готов, Холи. Бен вече е седнал на столчето си.

— Не искам да обядвам — тихо каза детето.

— Но това е любимото ти ядене! — ентусиазирано рече Магда. — Панирана риба! — полският й акцент ясно си личеше.

— С кетчуп? — русите вежди на Холи се повдигнаха с надежда.

— Да, имаме кетчуп.

Без да протестира повече, тя слезе от канапето, като взе Флиси със себе си. Когато излезе от стаята, майка й се изправи и седна по-близо до Шарлот.

— Тя е чудесна, но определено нещо я безпокои и изобщо не иска да говори за случилото се — тихо каза Линда.

— Бедното малко създание, очевидно не иска да си спомня за това.

— Детският консултант, при когото ходи, казва, че не трябва да я насилваме, от друга страна, ако прояви желание да говори, трябва да я окуражаваме — в гласа на Линда се долавяше безпокойство. — Господ знае колко време ще отнеме, а докато не проговори, никога няма да се доберем до истината.

— Мислиш ли, че е видяла всичко? — ужасено попита Шарлот. Самата тя все още сънуваше кошмари и виждаше телата на Едмънд, Вирджиния и Крис да лежат в локви кръв. Страшно й беше да си представи как би повлияло едно такова преживяване на съзнанието на малко дете.

— Не зная — въздъхна Линда. — Искам само да очистя името на Крис.

Шарлот мълчаливо отпи от виното. Въпреки че разбираше чувствата на Линда и желанието й да измие петното, лепнато върху бащата на Холи, изглеждаше невъзможно някой друг да е стрелял.

— На Дейвид ще му е нужно много време да преодолее това — отбеляза Шарлот. — Страхувам се, че е напълно съкрушен.

Изражението на Линда бе искрено, тя внимателно погледна Шарлот, наблюдавайки реакцията й.

— Страхувам се, че двамата с Дейвид никога не сме били приятели — призна тя. — Но разбирам, че сигурно е много разстроен, особено що се отнася до родителите му. Все пак с Крис не бяха близки. Както вероятно си разбрала на Коледа, той винаги го е ревнувал.

— Дейвид смята, че Крис е бил любимецът — разпалено каза Шарлот. — И мисля, че е прав. Семейство Фаръл, изглежда, наистина е направило много повече за Крис, отколкото за Дейвид.

— Това не е вярно, Шарлот. Едмънд и Вирджиния полагаха всички усилия да не покровителстват единия повече от другия. Зная това със сигурност. Вирджиния особено се стараеше много да се отнася и към двамата еднакво. Може да изглежда, че са обръщали повече внимание на Крис, но това беше, защото той имаше тежък проблем и се нуждаеше от помощ.

Шарлот изпита гняв.

— Не мисля, че разбираш как се е чувствал Дейвид. Бил е поставен в унизителното положение да моли за пари всеки път, когато се е нуждаел от нещо. Той е мразел да го прави — тя тръсна глава при спомена как Дейвид трябваше да се оправдава пред баща си на Коледа, и как баща му се постара всички да разберат колко щедър е бил.

— Миналия ден ти спомена по телефона, че Дейвид смята да продаде Шелуд.

— Да. Той не иска да живее там и аз не го обвинявам — Шарлот потрепери. — Надявам се повече никога да не ми се наложи да видя тази къща.

— Мисля, че тя няма да е изцяло негова, за да я продаде — колебливо каза Линда.

— О, защо? Имали са само двама сина, нали?

Линда прехапа устни, забила поглед в чашата си, като че ли не беше сигурна дали да продължи или не.

— Какво има? — интуитивно попита Шарлот.

— Страхувам се, че Дейвид може да се шокира малко — призна тя. — Когато ние с Крис се разведохме, Вирджиния ми каза, че двамата с Едмънд са променили завещанията си. Направиха допълнение, в което се казва, че ако нещо се случи с Крис — имай предвид, че по това време съществуваше голяма вероятност той да вземе свръхдоза наркотици, — неговият дял от наследството остава за Холи.

Лицето на Шарлот светна от радостна изненада:

— О, това е много справедливо! Толкова се радвам, че са го направили. Хубаво е, че ще има малко спестени пари, когато порасне.

— Глезанчето ми! — снизходително се усмихна Линда. После отново стана сериозна. — Всъщност не съм сигурна как ще го приеме Дейвид, когато разбере. Ако си мисли, че ще получи всичко, ще се разочарова много.

Шарлот се замисли за момент, чудейки се дали тя бе права. Приятелят й очакваше да наследи цялото имение. Но все пак наследството бе голямо, сигурна беше, че той няма да се поскъпи за дела на Холи.

— Ако бях на твое място, бих накарала адвокатите да му съобщят — посъветва я Линда, като забеляза съмнението, изписало се на лицето на Шарлот.

— Да, ще го направя — бавно отвърна тя.

Линда се замисли.

— Предполагам, че това ще затвърди чувството му, че Крис е бил любимецът — тъжно каза тя, като че ли разсъждаваше на глас. — Зная, че Вирджиния наистина се стараеше да не прави разлика между тях, но предполагам, че в края на краищата никоя любов не може да се сравни с любовта към собственото дете.

Шарлот изстина. Тя погледна милото лице на Линда и видя надигащия се ужас в очите й.

— О, Шарлот! — тя докосна устата си с ръка. — О, Господи, мислех, че знаеш! О, толкова съжалявам. Не биваше да казвам нищо.

— За какво говориш? — студено попита Шарлот.

Линда притвори очи за момент и дълбоко пое дъх.

— Не знаеше ли? — попита тя. — Вирджиния и Едмънд смятали, че не могат да имат деца и затова осиновили Дейвид. Две години по-късно им се родило бебе: Крис. Странно е колко често се случва така, нали?