Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (4)

Четвърта глава

Можеше ли да разчита, че Сюзън няма да каже на Даяна? Това беше мисълта, която гореше в ума на Найджъл целия този ден. Беше се върнал в болницата и седеше до леглото на Люси, докато Даяна бе вкъщи да си почине, и се питаше за хиляден път: да й каже ли сам, преди тя да е разбрала? Но какво, по дяволите, щеше да каже? Десетина сценарии проблеснаха през ума му, нито един несъдържащ истината. Можеше да й каже, че Оливър Стивънс е искал работа във фирмата му и се е ядосал, защото е нямало вакантно място. Можеше да каже, че е приятел, който иска пари, за да върне дълга си от хазарт, и го притиска за заем. Можеше да каже, че Оливър е далечен братовчед, който е психически разстроен и склонен да отправя безумни обвинения. Или можеше да й каже, че е хомосексуалист, който го харесва и не приема отказ.

Найджъл опита мислено всички тези обяснения, както и други, докато седеше до спящата Люси, но имаше чувството, че Даяна може да не повярва на нито едно от тях. Тя беше наивна, но не и глупава, и ако майка й намекнеше нещо, Даяна просто можеше да събере две и две. Мисълта го накара да смръщи лице, като че ли изпитваше болка. Даяна не заслужаваше това ново страдание и той щеше да направи всичко, за да й го спести. Разбира се, никога повече нямаше да се замесва в нещо подобно. Това му донесе няколко мимолетни мига на екстаз, но много повече болка, отколкото удоволствие, и сега съжаляваше, че изобщо бе срещнал Оливър.

— Мамо? — Люси се размърда.

Найджъл посегна за ръката й.

— Тук съм, скъпа. Мама е вкъщи да си почине.

— Как е Питър?

— Той се справя доста добре. Видях го преди малко. Каза да ти предам, че те обича.

— Кога мога да го видя, татко? Ще ми се да махнат тези превръзки.

— Ще го направят веднага щом стане възможно. Искаш ли пак да говориш с него по телефона?

— Да, моля те — тя стисна ръката му. — Добре ли си, татко? Не можеш да продължаваш да седиш до леглото ми денем и нощем. Сигурно сте се изморили с мама.

— Веднага щом ти свалят превръзките и можеш да седиш в леглото, ще си наваксаме със съня. Сега искам да се уверя, че момичето ми е добре — той се наведе напред и целуна ръката й, гледайки я нежно. — Като закрепнеш, ще те отведем вкъщи и тогава с майка ти ще те поглезим.

Люси се засмя — този звук бе най-красивото нещо, което Найджъл някога бе чувал. През последната седмица имаше моменти, когато си бе мислил, че никога повече няма да го чуе.

— Ще трябва да се грижим и за Питър. Той ще е с патерици.

— Разбира се, че ще се грижим за Питър — решително заяви Найджъл. — Ако искаш, ще основем частна болница в Ийстли! Двамата с Питър ще ни бъдете почетни пациенти.

Тя отново се разсмя.

— Кога ще свалят превръзките ми, татко? Искам да видя как изглежда лицето ми.

Последва дълга пауза. От този момент се бе страхувал, но вече бе казал на сестрите в никакъв случай да не дават на Люси огледало.

— Не съм сигурен кога ще ги свалят, скъпа — каза той с пресилена нехайност.

— Понякога е ужасно болезнено, татко. Тогава не мога дори да говоря или да помръдна мускул. В такива моменти ми дават болкоуспокоителни.

— Зная, скъпа — лекарят му бе казал, че й слагат морфин на всеки четири часа. — Просто се опитай да бъдеш търпелива. Важното е, че си жива и не си изгубила крак или ръка, както и Питър.

„Как да кажеш на двадесет и една годишната си дъщеря, че е обезобразена?“

— Така е — кимна тя и смелостта й накара сърцето му да се свие от мъка. — Казват, че ще имам нужда от известна пластична хирургия. Предполагам, че с Питър ще трябва да отменим сватбата?

— Да я отложите — поправи я той. — Така или иначе, Питър няма да иска да куцука на патерици по пътеката в църквата. Ще я отложим, докато и двамата се оправите напълно.

— Толкова исках сватбата да е през лятото, татко — тъжно каза тя. — А не желая да чакам до следващото лято.

— Не е необходимо. Както и да е, да не се тревожим за това сега. Ще те свържа с Питър — след минута той й подаде мобифона, а после се измъкна от стаята, за да може тя да поговори с него насаме.

— По-добре ли се чувстваш, Питър? — попита Люси. — Много ли те боли кракът?

— Не е чак толкова зле, завъртулчице — весело отвърна той.

Люси се опита да се усмихне, когато я нарече с галеното име, което й бе измислил, но устните и бузата я заболяха и тя потрепна от болка.

— Добре ли си? — загрижено попита той. — Звучиш странно.

Люси се опита да задуши сълзите си.

— Лицето ме боли… и е толкова стегнато… Все още не са свалили превръзките, така че понякога ме сърби.

— Бедната ми. Но сърбенето е добър знак. Това означава, че кожата заздравява.

— Наистина ли? Господи, надявам се скоро да заздравее. Честно казано, не зная колко още ще издържа, Пийт — тя се разрида. — А най-лошото е, че не мога да те виждам.

— О, завъртулчице! — той се надяваше през следващите няколко дни лекарите да му позволят да я посети в инвалидна количка, но не каза нищо, тъй като не искаше да й вдъхва напразни надежди. — Скоро ще се вдигнеш на крака, скъпа. Поне ще можеш да ходиш, което аз сега не мога.

Люси лежеше, желаейки с цялото си сърце да можеше да върне времето назад. Всичко беше толкова идеално преди катастрофата. Защо трябваше да се разваля?

— Кога ще можем да се оженим? — проплака тя. — Могат да минат векове, преди отново да се оправим и двамата.

— Няма да е толкова дълго. Но нищо не е в състояние да ни попречи да планираме всичко. Да съставим списъци, да отпечатаме поканите, да си направим резервация за медения месец. Нали разбираш, всички тези неща.

— Да определим нова дата в църквата „Свети Марк“… но сега не знаем кога ще е сватбата, нали?

— Лекарите сигурно ще могат да ни дадат някаква идея — отбеляза той. — Поне ще имаме цел, към която да се стремим.

— Толкова си смел, Пийт. Зная, че затъвам в самосъжаление, но нищо не мога да направя. Толкова е ужасно да лежиш тук и да не можеш да виждаш. Какво правят хората, които са ослепели?

— Бог знае. Чувстваш се ужасно заради шока. Съвсем естествено е.

— Наистина ли? И ти ли си в шок?

— Разбира се. Непрекъснато виждам онази кола да се претъркаля към нас през централното заграждение… Господи, извадихме късмет, че не загинахме.

— Имаше ли жертви?

— Не зная, завъртулчице — разбира се, той знаеше. Една от сестрите му бе разказала всичко за загиналите, но не смяташе, че тази информация ще е от полза за Люси. Гласът й звучеше така крехко и Питър си я представи как лежи в болничното легло, слаба и бледа и дълбоко травматизирана.

— Почини си сега — посъветва я нежно. — Ще ти се обадя по-късно. Благодаря на Бога, че съществуват мобифони. Така ще можем да поддържаме връзка през цялото време.

— Да, чудесно е. Обичам те, Пийт.

— И аз те обичам много, скъпа. Поспи малко и се грижи за себе си.

— Ти също. Довиждане, мили.

— Довиждане, завъртулчице.

— Довиждане — Люси напипа копчето за изключване, успокоена от разговора. Питър бе винаги толкова положително настроен. Разбира се, че щеше да се наложи единствено да отложат сватбата. Може би само с три или четири месеца. Навярно лицето й и кракът му щяха да се оправят дотогава. Вече приятно сънлива, тя се изтегна назад и започна да крои планове за сватбената си рокля. „Може би бяла тафта с кринолин и шлейф — мислеше си замечтано — и ръкави с гофрирани маншети… и дантеления воал на баба.“ След няколко минути потъна в дълбок сън под влияние на морфина, умората и шока.

В своята стая в друга част на болницата Питър прочете вестниците, погледа телевизия и се обади на неколцина приятели, съзнаващ, че се е отървал леко, като се има предвид тежката катастрофа. Лекарите се бяха страхували, че може да има вътрешни наранявания, но се оказаха само силни натъртвания. Кракът му бе счупен лошо, но можеше да е и по-зле. Дори ако се наложеше да остане неподвижен известно време, с окачен на екстензия крак, той пак можеше да се радва на живота. Точно сега се чувстваше гладен. Натисна звънеца. Може би щеше да успее да убеди онази симпатична малка червенокоса сестра да донесе кутията с хайвер от хладилника, която майка му бе донесла. Това, с няколко бисквити и малко изстискан лимон, сигурно щеше да му помогне да издържи до вечеря.

 

 

— Днес ти сваляме превръзките — каза сестрата на Люси на следващия ден — и повече няма да ги слагаме.

— О, умирам от нетърпение да видя как изглеждам — пламенно отвърна тя. Днес се чувстваше много по-добре и макар все още да беше на обезболяващи и независимо от това, че й бяха казали, че засега не може да си отиде вкъщи, считаше, че освобождаването на лицето й от превръзките е голяма стъпка напред.

Внимателно, като използваше стерилна вода, за да освободи превръзките, пропити с кръв, сестрата махна тампоните от марля, плата и бинтовете. Люси я наблюдаваше внимателно, чакайки да види реакцията, но изражението й бе непроницаемо. Тя сръчно откри лицето на Люси, без да покаже никакво чувство, като че ли белеше лук.

— Как изглежда? — нетърпеливо попита Люси. Тя посегна към бузата си със здравата ръка, но сестрата сграбчи китката й.

— Не трябва да го докосваш — каза тя — или ще получиш инфекция. Докторът ще намине след няколко минути, за да те види.

— Имаш ли огледало? Усещам странно устата си… като че ли е опъната на една страна, а носът ми е запушен, но не мисля, че съм настинала.

— Страхувам се, че нямам огледало — рязко каза сестрата, докато събираше напоените с кръв превръзки. Люси огледа болничната стая, виждайки я за първи път, и беше удивена, че по време на ужасния мрак от превръзките всъщност се бе намирала в тази светла малка стая, с бледосини пердета, отрупана с цветя. Премигна с очи срещу внезапно нахлулата светлина, отне й няколко мига, за да свикне със слънчевите лъчи, проникващи в стаята, после се огледа удивена. Имаше поне двадесетина букета, някои вързани с големи панделки, други подредени в кошници. Рози с дълги дръжки, кали, жълти исландски макове и амарилис, смесени с карамфили, делфиниуми, ралица и божури. Люси никога през живота си не бе виждала такива прекрасни цветя и не можеше да повярва, че всичките са за нея.

— Колко красиво! — ахна тя. — Откъде се взеха всички тези цветя?

Сестрата й подаде малката купчина картички от перваза на прозореца.

— Те ще ти кажат от кого са. Майка ти дори е направила описание на цветята на гърба на всяка картичка.

— О! — развълнувана до сълзи, Люси започна да ги чете.

„Оправяй се скоро.

С обич,

леля Мойра“.

„Много любов.

Миранда“.

Отне й няколко минути, за да разгледа всичките. Колегите й от радиото бяха изпратили две дузини карамфили. Тили и баба й — голям букет благовонни секирчета. Приятелите в селото бяха изпратили няколко от букетите, а старата й приятелка от училище, Керъл, която щеше да е шаферка на сватбата, бе изпратила голяма кошница жълти рози. Последната картичка беше най-хубава от всички. Тя бе от Питър и макар че майка му сигурно бе поръчала букета от цветаря си, той сам бе написал картичката.

„Съжалявам, че те закарах в леглото по този начин. Винаги ще те обичам.

Питър“

Люси се усмихна и пъхна картичките под възглавницата си. После посегна за мобифона, който държеше постоянно до себе си.

— Домът на господин Бюмон. Мога ли да ви помогна? — попита важен мъжки глас.

Люси започна да се смее.

— Питър? Аз съм. Благодаря за цветята. Току-що ги видях. Схващаш ли? Видях ги.

— Свалили са ти превръзките, завъртулчице? — ликуващо прозвуча гласът му. — Това е страхотно. Как се чувстваш?

— Чудесно е да можеш да виждаш отново, ала усещам лицето си много странно. Тук няма огледало, с изключение на това над мивката, но не мога да се измъкна от леглото и да се погледна, тъй като съм вързана за най-различни системи.

— Продължава ли да те боли?

— Да. Все още се налага да ми дават болкоуспокоителни и не ми позволяват да докосвам лицето си, за да не се инфектира.

— Няма нищо, скъпа. Вече си на път да се оправиш. Може да ти разрешат да дойдеш да ме посетиш, преди аз да съм в състояние да се добера до теб! Помисли за това.

— Няма ли да е чудесно? О, Пийт, мама току-що пристигна. Мога ли да ти позвъня отново?

— Добре, не планирам да ходя никъде. Поздрави майка си от мен, ще ти се обадя по-късно.

— Да. Довиждане — Люси изключи телефона и погледна майка си със загриженост. — Добре ли си, мамо? Изглеждаш ужасно.

С побеляло лице, Даяна се стовари на коженото кресло до леглото на Люси, като се молеше да не припадне. За първи път след катастрофата тя виждаше лицето на дъщеря си и бе ужасена. Хирургът, който бе оперирал, им бе говорил за състоянието на Люси и ги посъветва как да се държат в нейно присъствие, но Даяна не бе подготвена за това. Тя се почувства физически зле, когато видя ярките белези, единият от които започваше от ъгъла на устните и пресичаше бузата. А брадичката! Изглеждаше като съшита с кървави конци. Лявата й скула бе черна и подута, очите й се бяха превърнали в червени подпухнали цепнатини, челото й бе вдлъбнато, дори носът й изглеждаше странно.

Дълбоко потресена, Даяна осъзна, че нямаше да познае Люси. Красотата й бе погубена, хубавата й някога кожа бе дълбоко наранена и натъртена. Дори косата й бе потъмняла от сплъстената кръв, темето й бе отчасти обръснато там, където бяха оперирали, за да отстранят съсирека. „Беше момиче с безупречно лице“ — помисли си Даяна, докато се мъчеше да се съвземе. Люси се опита да се усмихне, но се получи изкривена, болезнена гримаса, видя се, че дори предните й зъби бяха хлътнали навътре и изместени на една страна.

— Не е ли прекрасно, че свалиха превръзките, мамо? Бяха толкова стегнати, но ми казаха, че така трябва, за да не се подуя прекалено много.

Даяна сдържа сълзите си с нечовешко усилие. Люси не биваше да узнае, че външният й вид е съсипан. Поне засега. Не и докато не закрепнеше. Докато не се почувстваше достатъчно добре, за да може да приеме случилото се.

— Как изглеждам? — в гласа й имаше жалостива нетърпеливост. — Носиш ли пудриерата си? Нямам търпение да видя как изглеждам.

— В другата ми чанта е, скъпа — едва чуто отвърна Даяна. — Боли ли те лицето?

— Не съвсем. Продължават да ми дават някакво обезболяващо.

В този момент хирургът, който бе разговарял с Даяна, господин Морис Кларк, влезе в стаята, усмихвайки се весело, ухаещ на сапун и току-що изпрана бяла престилка.

— Е, млада госпожице — добродушно поздрави той Люси, — как си днес? Радваш се, че са ти свалили превръзките, а?

— Много — тя се усмихна внимателно.

Господин Кларк погледна Даяна втренчено.

— Не се ли възстановява добре? — попита той. После се наведе да погледне лицето на Люси отблизо, разглеждайки го инч по инч с очевидно задоволство. — Тези контузии заздравяват добре, а подутината около очите ти е спаднала. Сигурно ще можем да извадим шевовете на брадичката ти. Тези в устата ти сами ще се разтворят.

Той се изправи и застана на края на леглото й, опрял ръцете си на перилото, заел решителна поза.

— Добре, Люси — започна той, напомняйки й за учителя й по география в училище, когато се готвеше да изнесе лекция: горящ от желание да предаде знанията си и склонен към изблици на раздразнение, ако не внимаваш. — Лицето ти върви към подобряване, но трябва да разбереш, че нараняването е било значително и ще отнеме време, докато кожата заздравее. Същото се отнася и за костите, мускулите и хрущялите. С времето всичко ще се оправи и могат да ти направят допълнителна операция — по-скоро от козметичен характер, отколкото животоспасяваща, за да върнеш предишния си вид. Но трябва да си търпелива. И не падай духом, когато се видиш за първи път. Рим не е бил построен за един ден. Сестрите ще ти кажат как да се грижиш за лицето си, когато си отидеш вкъщи, как да почистваш кожата си и неща от този род, но бъди търпелива и след няколко месеца ще те направим да изглеждаш по друг начин. Разбрано?

Даяна, която бе чувала речта и преди, наблюдаваше реакцията на Люси. Тя поглъщаше всяка дума на господин Кларк и само когато чу да казва „след няколко месеца“, придоби унило изражение.

След като той си отиде, Люси рече смело:

— Е, поне двамата с Питър можем да планираме сватбата, нали?

Даяна се помъчи да се овладее.

— Разбира се, че можете, скъпа. Искаш ли да гледаш телевизия сега? Това прави Питър. Казва, че действително му помага да убива времето — тя стана и отиде до малкия телевизор, поставен на едно ъглово шкафче до мивката за ръце.

— Предпочитам да слушам радио. Искам да чуя какво предават по „Сити Рейдио“. Работех по няколко програми, когато се случи тази катастрофа. Чудя се кога ли ще мога да се върна на работа.

— Сега не се тревожи за това, скъпа.

— Но аз трябва да продължавам да работя, мамо. Питър няма да успее да изплати сам ипотеката по новия апартамент.

— Сигурна съм, че татко ще помогне, докато се пооправиш.

Люси изви лице нагоре и то се изкриви. Раните го издърпаха на една страна, напомняйки — за ужас на Даяна — някой фантастичен звяр.

Люси трепна.

— Какво е това? — пръстите й докоснаха ръбовете на яркочервения белег.

— Просто порязано… и шевове. Остави го, скъпа — бързо каза Даяна. — Не казаха ли, че не трябва да докосваш лицето си, за да не се инфектира?

Люси въздъхна.

— Следващия път донеси огледало, мамо. Или накарай татко. Толкова ме разстройва, че нямам представа как изглеждам. Кой знае? Питър може да ме погледне и да хукне да се спасява! — тя се изсмя самодоволно, сигурна, че нищо не може да застане помежду им.

— Миранда идвала ли е да те види отново?

— Не, откакто беше тук първите няколко дни. Не я бива много по посещенията в болница, нали? През цялото време ми разказваше колко чудесно си прекарва времето, като ходи по много събирания и ресторанти и си купува нови дрехи — Люси поклати глава предпазливо, за да не я заболи от движението. — Не мисля, че е боледувала и един ден в живота си, а ето ме мен, лежаща цялата в бинтове, невиждаща нищо, докато тя ми разказваше колко струват новите й дрехи и мисля ли, че са хубави. Честно! Как е възможно Питър да има такава майка?

— Очевидно той прилича на починалия си баща. Сега защо не си починеш малко? Може би дори да поспиш? Ще бъда тук, ако имаш нужда от нещо.

Люси затвори подутите си и кървясали очи и се сгуши в леглото.

— Благодаря, мамо. Татко ще дойде ли по-късно?

— Ще бъде тук днес следобед.

— А Тили? А баба? Бих искала да ги видя — беше й се доспало, защото дозата морфин, която й бяха сложили, бе започнала да действа.

— Разбира се, скъпа.

„Трябва да ги предупредя или и те ще получат шок като мен“ — помисли си Даяна, удивена, че успя да скрие от Люси причината, поради която отначало едва не припадна. Макар че й бяха казали какво да очаква, реалността се бе оказала далеч по-лоша и тя се съмняваше, че дори и най-добрата пластична операция може да върне предишното лице на Люси.

 

 

— Не мога да повярвам, че си крил истината от мен — прошепна Даяна на Найджъл, докато стояха в коридора на болницата, недалеч от стаята на Люси.

Той сви безпомощно рамене.

— Скъпа, не исках да те разстройвам. Щях да ти кажа, преди да я видиш без превръзките, но повярвай ми, днес тя изглежда по-добре, отколкото непосредствено след катастрофата. Не знаех, че ще ги свалят толкова скоро. Чудесно е това…

— Но лицето й е в ужасно състояние, Найджъл! — отчаяно отвърна Даяна. — Едва не припаднах, когато я видях! Господин Кларк изобщо не ни каза, че тя ще изглежда толкова зле! Не съм сигурна дали Тили трябва да я вижда в момента.

— На Люси ще й се стори странно, ако Тили не я посети — Найджъл изглеждаше уморен и напрегнат. — Всички трябва да се опитаме да се държим възможно най-естествено. И засега не бива да й даваме огледало.

— Какво ще каже Питър, когато я види? Не трябва ли да го предупредим? — Даяна се измъчваше. Тя не можеше да се освободи от чувството, че е длъжна да защити Люси, и искаше да я скрие далеч от стреснатите погледи на другите. Макар да не беше суетна по отношение на външния си вид, Люси щеше да бъде ужасена, когато видеше колко лошо е била ранена. Всяко младо момиче би се чувствало по същия начин. Особено в навечерието на сватбата си с някой толкова привлекателен мъж като Питър.

Чувствайки се смазана от тежестта на отчаянието, Даяна се отправи с колата към къщи. Искаше й се да можеха да си сменят местата с Люси. Беше на четиридесет и шест, щастливо омъжена от близо двадесет и пет години, и бе постигнала всичко, което някога бе желала. Чудесен съпруг, две деца, хубава къща в провинцията и прекрасен жизнен стандарт. „Нямаше да има значение, ако беше моето лице“ — помисли си тя и яростно стисна волана. Кого ли щеше да го е грижа? Найджъл щеше да продължава да я обича, децата й щяха да изпитват състрадание, а майка й щеше да я подкрепя. „Най-хубавите години от живота ми минаха — тъжно си помисли тя. — Но как мога да дам на Люси нейните най-хубави години, които й предстоят?“ Нуждата да направи някаква жертва бе голяма. В този момент тя бе готова да даде всичко, което имаше, включително и душата си, за да направи Люси такава, каквато бе преди. Горещи сълзи за детето, което обичаше толкова много, запариха очите й. Нейното първородно дете. Детенцето й. Наскоро пораснало и превърнало се в интелигентна млада жена с чувство за хумор и чар. Ако само…

Тя се разплака толкова силно, че се наложи да спре на една отбивка, тъй като бе опасно да продължи.

— Защо трябваше да се случва? — каза Даяна на глас и опря глава на волана. Какво бе направила Люси, за да заслужи това ужасно нещастие? Изминаха няколко минути, докато се съвземе и отново бъде в състояние да продължи пътуването си.

 

 

Даяна спря колата в алеята и се отправи бързо към къщичката на майка си в далечния край на моравата. Сюзън всъщност се бе върнала в дома си, но те все още сновяха от едната къща до другата по няколко пъти на ден.

— Мамо? — Даяна отвори входната врата, която водеше към малък квадратен хол. Стаите винаги миришеха на цветя и восъчна политура — аромат, който Даяна познаваше и свързваше с майка си още от детинство.

— В кухнята съм — обади се Сюзън. Тя готвеше, за да успокои изтънелите си нерви — занимание, което намираше за терапевтично. Върху почистената маса бяха разположени продуктите за пиле на фурна. — Приготвям голямо количество — отбеляза тя, като обели златистата люспа на глава испански лук. — Ще ти спести готвенето.

— Благодаря. — Даяна й хвърли благодарен поглед.

Сюзън се вгледа в нея по-внимателно.

— Какво има? Люси не е по-зле, нали?

Тогава Даяна й разказа, като се опитваше да й спести най-ужасните детайли.

— Но лицето й е наистина зле, мамо — заключи тя. — Когато отидеш да я видиш, не показвай стъписването си.

— Разбира се, ще скрия чувствата си, но ако я държим в пълно неведение, няма ли да получи още по-голям шок, когато се види в огледало? — разумно попита Сюзън. — Тя знае, че се налага да претърпи пластична операция, нали?

Даяна кимна, неспособна да говори.

— Добре тогава — продължи Сюзън, — защо не поприказваш с лекарите и не ги попиташ какво точно трябва да се направи, така че когато говориш с нея, да знаеш какво да й кажеш. Можеш да й вдъхнеш увереност. Напомни й, че повечето жени в Холивуд са били напълно променени. Настрой се положително, Даяна. Кажи й, че това е моментът, когато може да внесе всички онези малки промени, за които, изглежда, жадува всяка жена на тази възраст! Не е ли казвала винаги, че носът й е малко дълъг? Е, сега му е времето да направи нещо по този въпрос.

— Предполагам, че си права.

— Зная, че съм права. Тя само ще се отчае и ще помисли, че е изгубила завинаги красотата си, ако разсъждаваш така. Когато стане по-силна, пошегувай се, че и ти ще си направиш лифтинг на лицето за компания! Бъди толкова състрадателна, колкото желаеш, но се настрой положително. Не бива да й позволяваме да пада духом, каквото и да става — докато говореше, тя сръчно наряза лука и изсипа светлите полупрозрачни резенчета в един тиган. — И ако мислиш, че плача — смело добави тя, като избърса очите си, — грешиш. От този проклет лук е.

— Къде е Тили?

— Отиде да играе тенис у Тенантови. О, между другото, знаеш ли, че Андерсънови доведоха един млад австралиец на барбекюто?

— Ти спомена за това.

— Иска да остане тук и търси някаква работа, за да има с какво да живее, докато се установи. Очевидно е добър в градинарството. Нанси Андерсън казва, че той е преобразил градината им, но тя наистина не е достатъчно голяма, за да го наемат. Питаше се дали ти би го искала тук. Особено сега, когато Найджъл няма време, а на стария Хърбърт му липсват сили за това.

— Да, страхувам се, че вече му идва твърде много — Хърбърт, който живееше в селото, помагаше на Найджъл от няколко години, но миналата зима артритът му почти го бе осакатил и сега той само куцукаше наоколо.

— Идеята изглежда добра — каза Даяна. — Симпатичен е, нали?

— Очарователен. Много хубав млад мъж, както би казала баба ти — увери я Сюзън. — Може да се настани в моята стая за гости, ако искаш. Така ще се чувства по-независим, отколкото ако остане при вас. Ще му дам ключ и може да влиза и да излиза, когато поиска.

— И ти ще предпочетеш компанията му? — усмихна се Даяна.

— Никога не съм имала нищо против компанията на млади хора — въодушевено отвърна майка й. — Да кажа ли на Андерсънови, че ще го вземете? После той може да ви позвъни и да уточните всичко. Името му е Саймън Рандъл.

— Прекрасно. Найджъл ще бъде доволен. Снощи се оплакваше, че няма време да се занимава с моравата — Даяна стана да си върви обратно вкъщи.

— Ще донеса яденето по-късно, освен ако не искате да хапнете тук? — предложи Сюзън. — Може да е по-удобно.

— Ще бъде прекрасно. Благодаря, мамо.

Като се върна в Ийстли Манър, Даяна пусна Маки и Мъфи в градината, докато прослуша съобщенията на телефонния секретар. Имаше едно за Найджъл, от някакъв мъж на име Оливър. Казваше, че ще се обади по-късно. Даяна го отбеляза на бележника за съобщения, спомняйки си, че той се бе обаждал в нощта на катастрофата. Смътно се почуди за какво ли се отнасяше.

 

 

Миранда бе запазила маса за един часа в „Сан Лоренцо“. Беше препълнено, както обикновено, но тъй като бе казала, че гостенката й е Амелия Хероу, те й бяха дали една от най-добрите ъглови маси, поставена под джунгла от висящи и пълзящи растения. Името на актрисата все още означаваше много, въпреки че не бе играла в голям филм от двадесет години. Миранда пристигна рано, тъй като целият обед щеше да се провали, ако не беше там преди Амелия, и си поръча водка и тоник. Както обикновено, ресторантът бе препълнен. Тя изви шия, за да види дали някоя интересна личност не бе дошла да обядва днес. Това бе любимо място на знаменитостите. Единствената й награда бе, че зърна през една палма популярен в миналото поп певец и доста добре известен модел в съвсем къса пола. Нямаше я принцеса Даяна. Нито Джоан Колинс. Въздъхна разочаровано, но после си спомни, че самата тя бе домакин на голяма знаменитост. Мисълта я ободри толкова много, че си поръча още една водка и тоник.

В този момент Амелия се появи в препълнения ресторант като ярък лъч светлина. Облечена в ослепителен бял костюм и шапка с мека широка периферия, тя се понесе напред с бляскава огърлица от перли около шията и лъскави яркочервени устни, което накара няколко души да се обърнат и да се вторачат в нея.

— Скъпа! — извика тя и вдигна ръцете си в бели ръкавици, като се насочи към Миранда.

— Мила моя! — лигаво възкликна Миранда и те докоснаха бузите си, като си размениха въздушни целувки. — Как си? Цял век измина!

— Уморена, скъпа. Откакто пристигнах, всяка вечер съм на някакво събиране. Ти изглеждаш добре, мила — Амелия се настани, извивайки се кръшно, докато оправяше полата и жакета си, а после свали ръкавиците си. — По-добре ли е Питър? Боже мой! Да му се случи такова ужасно нещо.

Докато Миранда й отговаряше и поръчваше още питиета, като помоли за менюто, Амелия непрекъснато бъбреше, а очите й се стрелкаха из салона, за да зърнат някой познат, или — което бе по-важно — някой, който би могъл да бъде от полза.

— И така, кога ще е сватбата? — попита тя най-накрая. Беше очевидно, че й коства огромни усилия да се концентрира върху онова, което Миранда казваше.

— Скъпа, нямам никаква представа. Последния път, когато видях Люси, тя бе цялата в бинтове. Мисля, че лицето й е съсипано.

— О, не! — за първи път Амелия изглеждаше наистина заинтригувана. — Лицето й! Господи! Как ли се чувства Питър?

Миранда сви рамене.

— Не мисля, че той знае колко лошо е положението. Найджъл ми каза, че ще трябва да й се направи голяма пластична операция. Не е ли ужасно?

— Ужасно е — съгласи се Амелия, бършейки деликатно ъгълчетата на устните си, които оставяха върху салфетката червени следи. — При кого ще отиде?

Миранда нарочно придаде на гласа си вялост.

— Нямам представа. Кой се занимава с това? Видях по телевизията програма за някой си доктор Дик Кейло. Изглеждаше доста добър. Може би трябва да отиде при него?

Амелия се наведе по-близо и снижи глас:

— Той е най-добрият. Имам десетки приятелки, които са били при него, и го познавам доста добре.

На Миранда страшно й се искаше да попита дали е използвал уменията си върху лицето на Амелия, но не посмя.

— О, добре, ще го препоръчам. Както и да е, къде се намира тази негова клиника?

— Непосредствено извън Ню Йорк. Дай ми адреса на Люси, ще й пиша и ще я представя на Дик. Той не приема всеки. Дик е много предан на работата си мъж и сериозен пластичен хирург. Предпочита повече да лекува жертви на катастрофи, отколкото да прави чисто козметични операции — докато говореше, тя извади от чантата си бележник от змийска кожа и златна писалка.

— Не добих такова впечатление от телевизионната програма. Една звезда на име Силви се хвалеше, че той я е преобразил от главата до петите. Беше истинска подвижна реклама на всичко — от силиконовите гърди до повдигнатия задник!

Амелия се разсмя, за първи път развеселена. В ресторанта нямаше никой, когото бе необходимо да впечатли, така че можеше да се отпусне.

— Разбира се, че той се занимава с всичко това, а и то би направило едно телевизионно шоу по-интересно, отколкото сериозната хирургия. Едно време Дик се потруди доста над съпругата си, Рита, тъй като тя също искаше да се снима във филми, после гадната кучка го изостави и тръгна с някакъв безделник от крайбрежието.

— Много ли взима? — Миранда умираше от любопитство да узнае всичко за доктор Кейло, тъй като всеки поглед в огледалото я убеждаваше все повече и повече, че трябва да направи нещо за лицето си, ако не за тялото, което бе слабо и гъвкаво и в доста добра форма. Но очите й! Увисналата й брадичка и шията!

— Пластичната хирургия никога не е евтина, така че вероятно става дума за три или четири хиляди долара за една малка операция. В случая с Люси, ако лицето й наистина е било лошо наранено, може би ще струва много повече. В Америка е далеч по-скъпо оттук, но там са и по-напреднали. Дик прилага методи, които дори не са били изпробвани в Англия — писалката й бе готова за писане. — Люси…?

— Люси Хауърд, Ийстли Манър, Ниър Годалминг, Съри — отвърна Миранда със стиснати устни. Изобщо не стана така, както тя искаше. Онова, което действително преследваше, бе адресът и някои подробности за доктор Кейло, за да може да му пише за себе си. Спомена Люси само с цел да доведе разговора до пластичната хирургия.

— Прекрасно — Амелия погледна победоносно, като прибра обратно бележника си с адресите. После отпи от питието си, смучейки водката и тоника през кубчетата натрошен лед. — Е, какви новини около теб, Миранда? Все още ли се виждаш с онзи млад мъж?

— Роджър? Той е добре — настръхна тя. „Какво, по дяволите, има предвид Амелия с тази презрителна насмешка за нейния млад мъж?“ — Хайде да поръчваме, какво ще кажеш? — този обед щеше да й струва повече от сто лири, така че ако не друго, можеше поне да се наслади на храната.

 

 

Още веднъж Найджъл отвърна на обаждането на Оливър, като му позвъни от мобифона в колата си. Това щеше да е за последен път. Нищо повече нямаше да вземе от мъжа, когото някога бе обичал, но сега се бе превърнал в нетърпима заплаха, способна да разруши живота му.

Веднага щом телефонната централа в казармата го свърза с канцеларията на Оливър и той чу познатия, не изговарящ думите докрай глас да казва: „Лейтенант Стивънс на телефона“, Найджъл пое дълбоко дъх и премина в настъпление.

— Защо продължаваш да ми звъниш? — попита той. — Нямам какво повече да ти кажа, така че си губиш времето. Както и моето.

Гласът на Оливър бе треперлив и неспокоен:

— А аз имам да ти кажа много неща, Найджъл. Моля те, не бъди такъв. Съжалявам за случилото се… никога не съм искал да те нараня или разстроя.

— В такъв случай трябваше да помислиш за това, преди да заведеш някого друг в апартамента, нали! Приключихме, Оливър. Ти ме предаде. Няма да позволя да се отнасят с мен така. А сега — разкарай се, по дяволите, от моя живот.

— Не искаш жена ти да научи за нас, нали? — попита Оливър. — Мога да й кажа, ако не се съгласиш да се видим отново.

— Първо ще те убия — избухна Найджъл и страх прониза сърцето му като острие.

— Но ние имахме толкова много общи неща — умоляваше Оливър. — Не можеш да захвърлиш всичко сега. Обичам те, Найджъл. И зная, че дълбоко в сърцето си и ти изпитваш същото.

Обзет от паника, Найджъл настъпи с всичка сила педала на газта и яростно сграбчи волана.

— Просто ме остави на мира. Повярвай ми, само да се доближиш до Даяна, ще те накарам да съжаляваш.

— Никъде няма да ходя — сега и Оливър се ядоса на свой ред. — Толкова се страхуваш да не объркаш жалкия си, нищожен животец с твоята скучна, тесногръда жена и досадните ти две деца. Боже господи! С мен ти се забавляваше! Ти живееше! Ако откажеш да ме видиш отново, ще говоря с жена ти и ще й кажа за нас.

— Още една дума от теб и отивам направо при командира ти — изрева Найджъл, като зави по селския път с осемдесет мили в час.

 

 

— Днес ги сваляме всичките — обяви сестрата на следващата сутрин и махна системите от здравата ръка на Люси. — Вече нямаш нужда от тях.

— Какво щастие! Сега ще мога да спя на една страна, вместо да съм прикована по гръб — доволно отбеляза тя.

— След няколко минути ще те измием хубаво цялата. Това ще те освежи. Мислиш ли, че можеш да се справиш с една малка закуска?

— Боли ме, като ям — откакто бе дошла в съзнание, тя пиеше само течности със сламка. Предните зъби я боляха, а когато си отвореше устата, изпитваше остра болка в челюстта.

— Тогава какво ще кажеш за чаша хубав бульон? — докато говореше, сестрата обви с ръка раменете на Люси и внимателно я премести напред, за да може да пъхне още една възглавница зад гърба й. Люси нададе слаб вик.

— Ох! О, ребрата ми! — превръзката около гърдите й беше стегната, но движението бе все още болезнено. — Ще се разпадна — каза тя, опитвайки се да се пошегува със себе си. — Какво остава за лицето, ребрата и ръката ми…

— Все още можеш да танцуваш. На краката ти нищо им няма.

— Наистина — Люси се усмихна кисело. После изведнъж притихна. Току-що през ума й бе минала една мисъл, но реши да не я споделя на глас. По-добре да почака, докато остане сама.

Час по-късно, когато я измиха и сресаха косата й, с обещания, че след няколко дни, като махнат шевовете й, тя много бавно и внимателно провеси краката си от едната страна на леглото. Няколко минути седя на ръба, чувствайки, че й се повдига и главата й се върти. Гипсът, спускащ се от лявата й подмишница до средата на ръката, изведнъж й се стори тежък и чужд. Лицето й пулсираше, а цепещата болка в главата й я накара да пожелае отново да си легне. Но не можеше. Нямаше да се предаде точно сега. Любопитството надделя. Трябваше да види лицето си. Внимателно се изправи на крака, стиснала силно металното перило на леглото със здравата си ръка. За момент остана напълно неподвижна, чакайки слабостта в краката й да намалее. После си пое дълбоко дъх и се запъти, тътрейки се, към мивката, наведена напред като старица.

Връхлетя я нова вълна на прилошаване, като я окъпа в студена пот. Достигнала мивката, тя я сграбчи, за да не падне, и усети студения й ръб в дланта си. Направи усилие да се изправи и едва не припадна. Черни точки затанцуваха пред очите й. В гърлото й се надигна горчилка. Най-накрая лицето й се изравни с квадрата на огледалото, завинтено на стената. Тя се стегна и продължително и твърдо се взира в едно лице, което не разпозна, в един образ, така изкривен от нараняванията, че за някакъв си безумен и объркан момент си помисли, че сигурно принадлежи на някой друг. Къде бе отишло нейното? Това уродливо създание със сигурност не можеше да бъде тя! През подутите червени прорези я погледнаха две ужасени очи, умоляващи да им докаже, че грешат. Този звяр не можеше да бъде тя, нали? Люси гледаше как очите се изпълват със сълзи, а раздраната, подпухнала уста трепери — и в този момент осъзна, че лицето й, такова, каквото го знаеше, бе унищожено.

Като се държеше за мивката и се олюляваше над нея, докосвайки с чело огледалото, тя се разрида от мъка и уплаха. Никой не беше я подготвил за нещо толкова лошо.

— Защо си станала? — сестрата се спря ужасена, преди да се отправи бързо към Люси. — Хайде, ела. Върни се в леглото. Не трябва да се разхождаш — продължи тя заповеднически. Обгърна Люси със силните си ръце и наполовина направлявайки я, наполовина носейки я, я заведе до леглото. — Ето така. Сега ще ти донеса чаша хубав чай.

Люси продължи да ридае неутешимо. Свила се на една страна, положила тежко гипсираната си ръка върху бедрото, тя плачеше така, като че ли сърцето й щеше да бъде разбито. Сестрата я потупа съчувствено по рамото.

— Поплачи си добре, скъпа. Излей мъката си. После ще се почувстваш много по-добре. Трябва да знаеш, че това не е краят на света. Днес виждаш лицето си в най-лошия му вид. След около седмица натъртеното ще е изчезнало и ти отново ще заприличаш на себе си. И ако някой от белезите все още личи, една малка пластична операция скоро ще оправи нещата.

Люси не слушаше. Само една мисъл изпълваше ума й. Ужасно обезобразена, каквато беше сега, тя не можеше да се натрапва на Питър. Не че той бе пожелал да се ожени за нея заради външния й вид, но как можеше да очаква от който и да е мъж, да се обремени с някой, изглеждащ толкова страховито увреден? Почуди се как родителите й са могли да се държат спокойно, когато са видели колко лошо е била наранена. И защо никой не я бе предупредил?

След известно време спря да плаче — по-скоро от умора, отколкото поради нещо друго. Облекчена, сестрата подпъхна одеялото около раменете й и й каза да поспи, като обеща след малко да й донесе нещо хубаво за пиене, но Люси бе вече дълбоко заспала, изключила от ума си онова, което все още не бе готова да посрещне.