Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (13)

Тринадесета глава

Шели Лий се взираше във факса, невярваща на очите си.

— Това сигурно е шега — разгорещено каза тя.

— Не мисля, че е така — отвърна Майк Паулинг с весела усмивка. Знаеше, че тя изпитва лична омраза към Люси Хауърд, както винаги, когато някоя жена беше красива, стройна и сексапилна. С жълтеникава кожа, наднормено тегло и четинеста светлоруса коса, той понякога се чудеше дали Шели нарочно не се старае да изглежда възможно най-грозна. Колко по-лесно беше да си мислиш: Разбира се, мъжете не ме поглеждат, защото аз съзнателно не полагам усилия да бъда привлекателна — отколкото да се стараеш да изглеждаш добре, а после да бъдеш пренебрегвана.

— Дай да я разгледам по-подробно — каза той, без да обръща внимание на разочарованието й, и отново взе факса.

— Двадесет и седем годишна — зачете той на глас. — Притежава бутик в Маями. Неомъжена. Отговаря точно на описанието. Ще трябва да ги накарам да ми изпратят повече подробности.

— Обзалагам се, че е просто съвпадение — измърмори Шели. — Всички тези бляскави кучки изглеждат еднакво. Всички те копират холивудските филмови звезди и накрая изглеждат така, като че ли са излезли от един калъп. Ще я доведат ли в Ню Йорк, за да й предявят обвинение?

Майк сви рамене.

— Когато това се разчуе, наистина ще стане най-голямата новина в града, нали? — каза Шели със злобна усмивка. — Сега в прес канцеларията на Белия дом ще направят всичко възможно да изкарат, че е било политическо убийство. Колко жени, за бога, са посещавали Арнолд Ебнър в тайния му апартамент?

— Десетки — отвърна Майк, слушайки само наполовина. Ако тази жена, Тамсин Фрейзър, беше друга заподозряна, това със сигурност щеше да охлади страстите около Люси Хауърд, помисли си той, съзнавайки тайно, че много искаше да се случи именно това. Дълбоко в себе си той не бе вярвал, че Люси е извършила престъпление. Съдейки по опита си, тя просто не беше този тип… Макар че това можеше да бъде погрешна посока за разсъждение. Както и да изпитва увлечение към заподозряна. А бедата беше в това, че Люси не му излизаше от ума. Събуждаше се с мисълта за тези невероятни очи и сексапилни устни. Заспиваше с фантазии за гърдите й и какво би било да се люби с нея. „Господ да ми е на помощ“ — помисли си той, като се върна на бюрото си, само при мисълта за нея получаваше ерекция. Но тогава? Такова ли въздействие бе имала и върху Арнолд Ебнър? Мисълта не му се стори приятна.

 

 

Уморена от стреса, който бе преживяла при явяването в съда, Люси спа непробудно цялата петъчна нощ от момента, в който главата й докосна възглавницата, до шест часа на следващата сутрин, когато я събуди шумът от другите задържани. Тя си спомни какво се бе случило и шокът и разочарованието от предишния ден я връхлетяха отново, изтласквайки я до ръба на безсилието и отчаянието. Какво правеше Джошуа Голдбърг, за бога? А баща й? Бяха дошли да я видят за кратко, когато тя напусна съда, но въпреки обичайните уверения, че правят всичко възможно, за да я освободят, тя все още беше тук и й бяха казали, че по-късно същия ден ще я преместят в редовен затвор да чака предварителното изслушване. Кошмарът никога ли нямаше да свърши?

Часовете се нижеха един след друг, без никой да я доближи, освен надзирателя с храната, и никой не й казваше нищо. Бяха я оставили да се мъчи сама в нещастието си, отчаяно желаеща да изкрещи, че е невинна, че никога не е била в „Саутгейт Тауър“, че е срещнала сенатора само за малко на приема у Амелия. Отново и отново в главата й непрекъснато се повтаряха събитията от последната събота… „Днес става една седмица!“ — помисли си Люси ужасена, че бе минала цяла седмица. Върна се назад до момента, в който бе станала, бе взела душ и се бе облякла в червения си костюм, за да отиде да разгледа забележителностите, а после се бе прибрала по средата на следобеда. Отново и отново проследи в главата си всичко, което бе правила, местата, които бе посетила, като се напрягаше да се сети за някакъв определен случай, когато някой би могъл да си спомни, че я е видял. Бедата беше там, че като я арестуваха, тя бе толкова шокирана, че бе забравила да вземе ръчната си чанта със себе си.

Може би имаше нещо в чантата й… и тогава с нарастващо вълнение тя си спомни, че бе пъхнала в чантата си бележка за шал, който бе купила за майка си на Пето Авеню в събота следобед. Когато работеше в „Сити Рейдио“, бе свикнала да пази всички разписки, тъй като те възстановяваха всякакви направени от нея разходи по време на проучване на проект. Този път това просто можеше да я спаси. На бележката щеше да има дата, но което бе по-важно, тя също щеше да осигури доказателство за времето на покупката.

Люси скочи на крака и започна да крачи из малката килия, като мачкаше и триеше ръце в безсилието си да направи каквото и да било. Къде, по дяволите, беше баща й сега, когато отчаяно имаше нужда от него? И защо не се бе сетила за тази бележка преди? Тя можеше да се окаже абсолютното доказателство, от което се нуждаеше. О, господи, трябваше да изпрати съобщение на Джошуа Голдбърг… Но къде беше той? Ядосана, тя се чудеше защо, за бога, не се бе сетил за пазаруването й като алиби. Без съмнение той струваше на баща й цяло състояние. Защо, по дяволите, тогава не направеше нещо? Нададе сподавен вик на ярост, без да се интересува дали някой от надзирателите ще притича. „Какво правя тук? — разгневи се тя, обзета от тиха ярост. — Как се осмеляват да ме затварят по скалъпено обвинение, когато нямам нищо общо със смъртта на този мъж?“ Внезапно гневът й преля.

— Искам да говоря с някого! — извика тя високо през решетката на вратата си. — Искам веднага да говоря с някого!

 

 

Найджъл внезапно се събуди и веднага си спомни, че вчера не бяха пуснали Люси под гаранция, а днес щяха да бъдат готови резултатите от кръвния му тест. Лежа известно време неподвижен, обхванат от мъка и стиснал очи. В бледата светлина на нюйоркската зора Найджъл се взря в часовника до леглото си. Шест часът бе прекалено рано, за да направи нещо да помогне на Люси, но в Лондон беше единадесет часът. Не толкова рано, за да не позвъни на клиниката по СПИН. С треперещи ръце се пресегна за тефтерчето си с телефоните и погледна номера. По-добре да приключи и да научи най-лошото… или най-доброто, мрачно си помисли той.

Измина цяла вечност, преди някой да отговори, и той се опита да се подготви за лоши новини. Но как реагира човек, когато му подписват смъртната присъда? За момент главата му се замая при мисълта за Даяна и дъщерите му. Как щеше да им каже? Как те щяха да понесат такава новина?

— Клиниката „Уорфсайд“, с какво мога да ви помогна?

Той стисна здраво слушалката.

— Обаждам се да разбера резултатите от кръвния ми тест, правих си тест за СПИН преди три седмици — измънка той. — Името ми е Хауърд. Найджъл Хауърд.

— Един момент — гласът на жената беше приятен и весел.

Стори му се, че изминаха хиляда години, докато чакаше сред тишината на хотелската си стая. После чу щракане.

— Ало, господин Хауърд?

— Да.

— Имам резултатите от анализите…

— Да?

— Отрицателни са.

— Сигурна ли сте? — настоятелно попита той. Възможността за отменяне на присъдата му се стори твърде голяма, за да я приеме. Макар че двамата с Оливър бяха правили винаги безопасен секс, той не беше сто процента уверен, че е избегнал заразата.

— Съвсем сигурна, господин Хауърд.

— Благодаря ви. Много ви благодаря — каза той признателно.

Найджъл се облегна назад на възглавниците, сърцето му биеше тежко. Този кошмар беше свършил и той почувства огромно облекчение. Можеше да продължи да живее остатъка от живота си, да се посвети на жена си и дъщерите си и да направи всичко възможно да поправи щетите, които бе нанесъл на брака си. „Благодаря на Бога. Благодаря на Бога“ — повтаряше си той, но в същото време си спомни за Оливър, осъзнавайки ужасното страдание, което сигурно бе изпитал, след като тестът му се бе оказал положителен. Отново се пресегна за телефона и избра Ийстли Манър. Обади се Даяна.

— Видя ли се вече с Джошуа Голдбърг? — веднага попита тя.

— Тук е още много рано. Имам среща е него по-късно тази сутрин. Ще те уведомя за плановете му относно Люси веднага щом решим какво да правим по-нататък. Междувременно — продължи той, без да спира — обаждам ти се, за да ти кажа, че резултатите от кръвния ми тест са отрицателни. Току-що говорих с клиниката, чист съм.

Последва мълчание и той я чу да поема дъх, хълцайки.

— О, благодаря на Бога! О, Найджъл… толкова се бях уплашила. Благодаря на Бога, че си добре.

— Сега поне няма за какво да се тревожим, що се отнася до това, скъпа. Ще ми се да бях с теб вкъщи…

— В момента Люси има нужда от теб повече, Найджъл — строго каза тя, изненадвайки го. — С мен са майка ми и Тили, но Люси няма никого, освен теб.

— Зная. Правя всичко, което е по силите ми, имаме късмет, че я представлява Джошуа Голдбърг, но вчерашният ден беше провал. Все още не мога да повярвам, че отказаха да я пуснат под гаранция.

— Бедната Люси! Ще се обадиш ли по-късно да ми кажеш какво става? Или аз да ти позвъня?

— Не зная кога ще се върна в хотела, така че е по-добре аз да ти се обадя. Иначе добре ли си, скъпа? — нежно попита той.

— Добре съм. Толкова се радвам за резултатите от… от теста — добави тя бързо, като че ли се смущаваше да произнесе думата СПИН.

След като се сбогува и затвори, Найджъл полежа още известно време в леглото, дълбоко замислен. Самообладанието на Даяна след първото й емоционално възклицание го бе удивило. Тя бе изглеждала толкова спокойна, толкова владееща се. Щеше да отнеме време и усилия от негова страна, за да възвърне доверието й в него, но дали дори тогава, чудеше се той, нещата между тях щяха някога отново да бъдат същите?

— Задържали са друга заподозряна за разпит — Джошуа информира Найджъл направо, когато той пристигна в офиса му за среща по обед.

Челюстта на Найджъл увисна при последвалия извод. После очите му блеснаха победоносно.

— Значи полицията разбра, че не е била Люси? — развълнувано възкликна той.

Джошуа поклати глава, като посочи на Найджъл къде да седне, а той самият се настани отново зад внушителното си бюро.

— Става нещо странно. Този кучи син детектив Паулинг се опита да потули това, може би защото си мисли, че случаят му е в кърпа вързан, което му създава добра репутация, но аз си имам свои източници на информация в полицейското управление и те ми се обадиха преди няколко минути, за да ме уведомят за това ново развитие на нещата.

— Разкажете ми — задъхано произнесе Найджъл, не смеейки да си помисли, че този факт може да означава Люси да бъде освободена след няколко часа.

— Става въпрос за млада жена в Маями на име Тамсин Фрейзър. Очевидно тя притежава луксозен бутик и на пръв поглед няма по-голям мотив от Люси да убие Ебнър. Засега не зная дали тя изобщо е била в Ню Йорк миналата събота или не.

Найджъл изглеждаше объркан.

— Тогава каква е връзката? Защо мислят, че тя го е убила?

— Защото е същинска двойничка на Люси.

— Искате да кажете, че изглежда точно като Люси? — недоверчиво запита Найджъл.

— Очевидно тя е била арестувана, защото е приличала на момичето, което се вижда на видеото да напуска „Саутгейт Тауър“. Полицията в Маями не е знаела, че в Нюйоркското полицейско управление вече са арестували Люси като тяхна заподозряна. Странно, нали? — Джошуа погледна замислено Найджъл, изпитвайки съжаление към този благ англичанин, който очевидно се бе побъркал от безпокойство за дъщеря си.

— Не разбирам! — възрази той. — Въпреки това сигурно е добра новина за Люси? Ако те смятат, че са намерили друга заподозряна, това трябва да означава, че не са сигурни, че Люси е виновна.

Джошуа се усмихна кисело.

— Имам чувството, че няма да е толкова просто, но със сигурност ще използвам това. Има ли някакви новини от вашата приятелка Амелия Хероу? Върна ли се вече в Ню Йорк?

— Звъня в апартамента й по три пъти на ден — изпъшка Найджъл. — Намирам единствено прислужницата й, която казва, че не знае къде е госпожица Хероу и няма представа кога ще се върне. Мисля, че казва истината — добави той със съмнение.

— Необходимо е да говоря с нея. Трябва да разбера колко добре е познавала сенатор Ебнър и дали го е поканила на приема, за да се запознае с Люси — той погледна право в Найджъл. Разкажи ми повече за работата на дъщеря си в радиостанцията в Англия. Как се наричаше тя?

— „Сити Рейдио“. Те са една от новоизгряващите станции и Люси се занимаваше с проучвания за тях. Тя се надява отново да получи работата си, когато се върне у дома.

— Като проучвател имаше ли контакт с гост — говорители? Или нещо подобно?

Найджъл кимна, спомняйки си как ги бе забавлявала всички с разкази за различните знаменитости, които бе срещала в студиата.

— Част от работата й включваше интервюиране на гостите, за да разбере какво има да кажат, преди да ги препоръча на продуцента. Нещо като пресяване. Разбира се, това не важеше за известните хора, които редовно участват в предавания, но тя трябваше да се среща с всички в програмата, по която работеше.

— Знаеш ли дали Люси някога е интервюирала някой американски политик?

Найджъл бе сварен неподготвен, но веднага разбра какво цели Джошуа.

— Нямам представа. Ще трябва сам да я попитате. Но е напълно възможно.

— Трябва да го обмисля от всички страни. Ами този мъж, за когото е била сгодена? Може ли да е замесен в това?

— В никакъв случай. Питър е мухльо. Именно той я заряза, когато видя колко много е обезобразена. Той няма смелостта да се пребори с нищо.

Очите на Джошуа помръкнаха.

— Сигурно е била доста наранена. Обезсърчена.

— От реакцията на Питър? Беше смазана. Прояви любезност, като се оттегли от живота му. Но беше съвсем друго нещо, когато, метафорично казано, той я изрита.

— Виждал ли я е след операцията? — любопитно попита Джошуа.

— Не.

— Сега тя със сигурност е много красива — за момент той като че ли говореше на себе си, мислейки на глас.

— Не е достатъчно само да е красива, искам и да е щастлива — тихо каза Найджъл.

Найджъл се върна в „Интерконтинентал“ по обед и си поръча двоен препечен сандвич и кафе от румсървиса. Беше потиснат. Днес не му бяха разрешили да види Люси, защото я местеха в друг затвор. Нямаше представа колко дълго ще продължи всичко това. Засега финансовата компания, в която бе работил през последните двадесет и три години, проявяваше голямо разбиране, но и тяхната щедрост си имаше граници, особено като се вземеше предвид фактът, че той вече бе отсъствал доста дълго време, когато Люси беше в болницата. Но Найджъл нямаше намерение да си тръгне, преди да може да я заведе обратно вкъщи. Поне тя знаеше, че той е тук и прави всичко възможно, за да я отърве от това абсурдно обвинение… което му напомни… Пресегна се за телефона и набра номера на Амелия, знаейки го вече наизуст. „Моля те, Господи, дано да си е вкъщи…“ Чу характерното звънене, което винаги го изненадваше след металното мъркане на телефоните у дома.

— Ало? — беше уплашеният и предпазлив глас на Бет.

— Госпожица Хероу върна ли се вече?

— Не. Няма я.

— Обаждала ли се е? — той задаваше всеки път същите въпроси и отговорът винаги беше отрицателен. — Ще опитам отново утре сутринта — каза и затвори. Нямаше смисъл да оставя друго съобщение. То само щеше да обърка Бет, която според него вече бе достатъчно объркана от събитията през последната седмица.

Лежа известно време проснат, вперил поглед нагоре в бежовия таван на бежово — синята си стая, напрягайки ума си, докато почувства, че главата му ще експлодира. Сега надеждите му се крепяха на втората хваната заподозряна. Сигурно тя беше тази, която е трябвало да арестуват най-напред? Наведе се напред и включи телевизора да види дали има някакви по-нататъшни новини. Може би другото момиче, Тамсин някоя си, беше признала? За момент се отдаде на мечти… истинският убиец е осъден, Люси е пусната на свобода… Превключи на Си Ен Ен — любимия му канал, където описваха ужасна самолетна катастрофа в Северна Каролина. Показаха кадри от разпръснатите останки на самолета и говорителят изрече фаталните думи: „Смята се, че няма оцелели.“

„Поне Люси е жива — помисли си той с благодарност. — Можеше да умре при катастрофата, но благодаря на Бога, това не стана.“ В сравнение със състоянието на пътниците от самолета, погрешното обвинение на Люси в убийство правеше сегашното й положение да изглежда по-малко ужасно. „Ще се справим с това“ — каза Найджъл на себе си. Не е ръка или крак и не е краят на света, както за семействата на загиналите в Северна Каролина.

Все още мислеше за нещастието, когато чу името на Люси и видя на екрана вече познатия видеофилм с нея в „Саутгейт Тауър“.

— … е била обвинена и предварителното изслушване ще се състои след три седмици — четеше текста елегантно изглеждаща говорителка. — Междувременно през последните двадесет и четири часа са били арестувани още двама души…

„Двама?“ Найджъл притаи дъх, страхувайки се да не пропусне някоя дума.

— Вчера в Маями е била арестувана млада жена, отговаряща на описанието на убиеца. Името й е Тамсин Фрейзър…

„Всичко това го зная — нетърпеливо си помисли той. — Коя е другата заподозряна?“

Говорителката продължи с обиграния си тон на опитна водеща:

— По-рано днес бившият модел на „Вог“, Дагмар Алън, е била арестувана в Сан Франциско, където живее със съпруга си и малката си дъщеря. Смята се…

Найджъл не изчака да чуе повече. Сграбчи отново телефона и набра домашния номер на Джошуа. Беше включен телефонният секретар. Найджъл остави задъхано съобщение, след което се почувства безполезен, тъй като не знаеше какво друго да направи. Цялата тази работа беше откачена. Как, по дяволите, можеше да има три заподозрени, изглеждащи еднакво? Нямаше смисъл. Безсилен, реши да се обади в полицейския участък в Мидтаун Саут. Сигурно сега щеше да се наложи да променят решението си относно Люси?

 

 

Амелия свърши с опаковането, радостна, че се връща в Ню Йорк. Няколкото дни, които бе прекарала, откъсната от света, докато си почиваше в отдалечен хотел на остров Родос, я бяха възстановили физически и духовно. Позволила си лукса да потъгува — нещо, което никога преди не бе правила, защото винаги бе работила, когато имаше някаква криза, а на режисьорите скоро им омръзваше, ако звездата на шоуто непрекъснато се срива от мъка, сега тя се чувстваше пречистена от сълзите, възстановена от пълното уединение и укрепнала от почивката. Собствениците на малкия хотел бяха уважили желанието й за спокойствие и усамотение със съвършена дипломатичност, като я оставиха насаме със себе си и се доближаваха до нея само когато тя молеше да й изпратят храна или нещо за пиене в стаята. Беше време на оздравяване и сега тя се чувстваше прекрасно освежена, като обеща да се върне следващия път, когато изпита нужда от пълно откъсване от света.

Полетът до Ню Йорк премина спокойно. Беше поръчала кола да я посрещне на летището и да я отведе вкъщи.

— Как е положението, Бет? — попита тя, когато се върна в апартамента.

Лицето на Бет бе смесица от страдание и объркване.

— Госпоица Хауърд… тя все още е в затвора! А баща й е много ядосан. Звъни по два-три пъти на ден, за да разговаря с вас!

— За какво говориш? — ужасена попита Амелия. — Какво се е случило, за бога?

С несвързани думи Бет се опита да обясни какво се бе случило, но Амелия можа да разбере само, че полицията бе дошла за Люси, че показваха снимката й по телевизията през цялото време, защото бе убила важен човек, и че баща й е много ядосан.

— Какъв е телефонния му номер, Бет?

Тя зачупи ръце и от очите й потекоха сълзи.

— Той не казва — проплака тя, очевидно уплашена. — Той казва ще се обади отново.

— Но къде е Люси?

— Казвам ви, в затвора. Не зная нищо друго.

Объркана, Амелия побърза да влезе във всекидневната и включи телевизора. Не че не вярваше на Бет, но, от друга страна, изглеждаше немислимо Люси Хауърд да е извършила в действителност убийство. Люси трябваше да е заминала за Англия преди седмица. Тя дори не трябваше да е в Ню Йорк. Бет следваше Амелия на почтително разстояние. Престилката й беше навита около ръцете като защитно одеяло. Тя впи черните си като маслини очи в екрана, сякаш искаше той да потвърди думите й. Амелия се отпусна на едно от сивите копринени канапета, гледайки внимателно.

— … В едно управление, което засилва откровената защита на рекламодателите и хвърля съмнения върху предложените от сегашната администрация ограничения в рекламата на цигари…

Говорителката беше в разгара си. Амелия свали светлосивите си меки ръкавици и ги остави до себе си на страничната облегалка на канапето.

— Кога се случи всичко това, Бет?

— Миналият понеделник, госпоице Хероу.

— Миналият понеделник? — учудена повтори Амелия. — За бога, защо не съм била уведомена по-рано за това? — тогава си спомни, че бе помолила сестрите да изключат телефона, за да не безпокои майка й, а после, непосредствено след смъртта на Роуз, не бе искала да отговаря на никакви обаждания. След погребението, разбира се, бе отлетяла за остров Родос и бе дала инструкции на собствениците на хотела да не я безпокоят. Голям шок е, помисли си тя, да разбереш, че не са могли да се свържат с теб почти седмица.

— … Броят на американците, които живеят добре, е намалял с почти едно цяло и три милиона през последните три години…

— Сигурна ли си, че го дават по телевизията? — попита тя, мръщейки се.

Бет кимна категорично.

— През цялото време. Снимки на госпоица Хауърд да излиза от сградата, където е станало убийството, и нейни снимки как напуска тази сграда с полицията.

— А вестниците? Запази ли ги? Трябва да разбера какво точно става — Амелия се чувстваше все по-неспокойна.

От поведението на Бет беше очевидно, че нещо ужасно се бе случило.

— Да, запазих вестниците. Ще ги донеса от кухнята.

Амелия ахна, тъй като в този момент на екрана се появи видеозаписът, който цяла Америка гледаше непрекъснато през последната седмица — как Люси напуска „Саутгейт Тауър“.

— Не го вярвам!

… вече три млади жени са били арестувани във връзка с убийството на сенатор Арнолд Ебнър…

— Амелия слушаше, поразена. Арнолд Ебнър! Когото познаваше от години!…

— В началото на седмицата млада англичанка на име Люси Хауърд бе смятана за единствената заподозряна, разпозната като жената, видяна на охранителните камери да напуска апартамента на сенатора. Но полицията в Маями и Сан Франциско е заловила още две жени, отговарящи точно на същото описание. Това са Тамсин Фрейзър, двадесет и седем годишна притежателка на бутик, и бившият модел Дагмар Алън, която…

— Ще го убия за това! — изкрещя Амелия и скочи на крака. — Побърканият стар глупак. Казвам му всеки път, че трябва да спре…

Бет се върна в стаята, държейки няколко смачкани вестника. Тя спря слисана при вида на Амелия, която тропаше с крака и размахваше юмруци във въздуха, като се гневеше на глас.

— Проклетият стар глупак! Отиде твърде далеч! Това е то! Изобщо не ме интересува какво ще стане с него сега. Трябва да го накарат да спре да съсипва живота на другите хора!

Бет гледаше, втрещена от избухването на господарката си. Тя никога не бе виждала хладната, резервирана Амелия Хероу такава — беснееща и крещяща.

Телефонът внезапно иззвъня и сепна и двете. Амелия го грабна с необичайна бързина.

— Да? — троснато рече тя.

— Амелия Хероу ли е? — гласът на мъжа беше напрегнат и разтревожен.

— Кой я търси?

— Обажда се Найджъл Хауърд. Опитвах се да се свържа…

— Ох! — от гърдите й се изтръгна дълга въздишка, съдържаща десетки нюанси. — Боже мой! Току-що научих какво е станало, господин Хауърд. Нямаше ме…

— Зная — прекъсна я Найджъл. — И много съжалявам за майка ви.

— Благодаря. Люси добре ли е?

— Отказаха да я пуснат под гаранция и…

— Какво? О, това е ужасно! Не мога да ви кажа колко съжалявам. Можете ли да дойдете веднага в апартамента ми?

— Със сигурност. В такъв случай този сенатор ваш приятел ли е?

Последва мълчание, преди тя да отговори:

— Да. Много стар приятел. Беше тук само преди няколко седмици на прием, който дадох в чест на Люси.

— Така разбрах.

— Но мисля, че зная какво се е случило. Можете ли да дойдете веднага?

 

 

Тамсин Фрейзър, държана в килия в затвора в Маями, знаеше, че партньорката й Сорча Кайтел никога няма да може да събере достатъчно пари, за да я освободят под гаранция. Бутикът вървеше добре, но все още не печелеха много, а тя вече имаше голям банков заем. Прекалено голям, за да живее в комфорт. Какво щеше да прави? Седеше, свита на леглото си, обзета от лоши предчувствия, и очакваше по-нататъшните разпити. Знаеше, че всички подробности от миналото й щяха да излязат наяве, неща, за които никога не бе искала да научат родителите й в Атланта. Те дори не знаеха, че тя живее с друга жена. Как щяха да приемат това?

Тамсин произхождаше от много строго южняшко семейство, където преди всяко ядене се казваха молитви и тя трябваше да си е вкъщи до десет часа вечерта. Нямаха много пари. Тя беше едно от петте деца, а клаустрофобичната атмосфера, обгръщаща дома й, беше толкова задушаваща, че през по-голямата част от времето й се искаше да избяга. Никога нищо не се случваше. Дните си приличаха, но неделите бяха най-лоши. Баща й ги караше да четат на глас пасажи от Библията, след като бяха ходили на църква сутринта, а вечерта трябваше да седят във всекидневната и да четат „благоприлични“ книги, както той ги наричаше, докато станеше време за лягане в девет часа.

Един ден, когато беше на петнадесет, тя реши, че не може да издържа повече. Открадна малко пари от портмонето на майка си, напъха няколко дрехи в една раница и се качи на автобус за Тампа.

През следващите четири години работи като сервитьорка, стана стриптийзьорка и накрая проститутка. През цялото време спестяваше пари, за да може един ден да осъществи мечтата си. Още като малко момиченце, когато играеше с куклите си, бе искала да притежава магазин за дрехи. После срещна Сорча Кайтел, красив черен модел, която също й помогна. Клиентите й бяха по-богати от тези на Тамсин, но тъй като връзката им се задълбочи и станаха любовници, те често предлагаха услугите си на мъже, предпочитащи тройки. По едно време сенатор Ебнър беше един от редовните им клиенти. Казваше, че да си легне с черно и бяло момиче и да ги гледа как правят любов, преди да насочат вниманието си към него, било най-голямото преживяване, което бил имал от години. После дойде нещастието. Една нощ в апартамента на сенатора бе съборена свещ, която подпали леглото, където лежеше дълбоко заспалата Тамсин. Онази нощ Сорча си бе вкъщи с тежка настинка, а сенаторът, боящ се за репутацията си, грабна дрехите си и избяга от апартамента, като остави Тамсин сама. Когато се събуди, тя бе обхваната от пламъци. По-късно, докато лежеше в болницата, сенаторът се бе свързал със Сорча и й бе казал, че ако не споменават името му при разпитите за причините за пожара, щял да плати всички медицински разноски на Тамсин.

Пет години по-късно момичетата бяха спестили достатъчно пари, за да отворят собствен бутик в Маями и най-накрая да осъществят мечтите си. След първата година бяха на печалба. Тамсин се грижеше за търговската страна, докато Сорча се занимаваше с купуването. Всичко беше идеално, с изключение на едно нещо. Тамсин никога не можа да забрави как сенаторът я бе изоставил, за да спаси собствената си кожа.

Когато Сорча, гледайки телевизия, видя видеозаписа с жената, заподозряна в убийството на Арнолд Ебнър, заснета как напуска „Саутгейт Тауър“, сърцето й като че ли спря за момент. Извика на Тамсин да дойде да гледа.

— Това е малко страшничко — съгласи се Тамсин, вторачила се в екрана. — Същата коса и дори е подстригана в моя стил. Чудя се коя ли е?

Сорча я погледна разтревожено.

— Миналия уикенд ти беше в Ню Йорк, нали? За сватбата на брат си?

— Да. И какво?

— Нищо. Сигурно имаш двойничка, скъпа — тихо отбеляза Сорча.

През следващите няколко дни те бяха толкова заети, че не се сетиха повече за новината, докато полицията в Маями не влезе в бутика в петък сутринта и не обвини Тамсин в убийство.

— Само защото прилича на жената по телевизията? — лоялно възкликна Сорча. — Казвам ви, господине, правите голяма грешка!

Сорча получи предупреждение за обидното си поведение, а Тамсин бе отведена да чака явяването си в съда след два дни, като остави приятелката си с повече съмнения за случилото се, отколкото искаше да признае дори пред себе си.

 

 

Дагмар Алън, затворена в една килия на „Съдебната палата“ в Сан Франциско, покри лицето си с ръце и горчиво заплака. Не можеше да понесе да бъде отделена от Тара, която миналата седмица бе навършила едва четири годинки. Непрекъснато се питаше как ли се разбира дъщеря й с Джуди — една съседка, която имаше малко момченце на същата възраст. Тара често ходеше да играе в къщата на Джуди, сигурна, че майка й ще я вземе отново след няколко часа. Но сега тя можеше да си помисли, че са я изоставили! Всички „ако“ на Земята се въртяха в измъчената душа на Дагмар. Само ако не беше срещнала този стар развратник Арнолд Ебнър, когато работеше в Ню Йорк като модел преди няколко години! Само ако не му бе разрешила да плати медицинските й разноски, след като бе нападната в метрото! Но най-важното — само ако не й беше писал след всичките тези години, предлагайки й да се съберат отново в замяна на неин собствен апартамент в Манхатън, кола, бижута, всичко, което би поискала една жена, ако се върнеше при него. Разбира се, тя му бе отказала — какво щеше да стане със съпруга й — Джим, и как можеше да възпита Тара по начина, по който желаеше, ако позволеше на Арнолд да я задържи? Той й бе писал отново и тя едва успя да скрие писмото под една възглавница на канапето, когато Джим една вечер се прибра по-рано. Но с решимостта на човек, дебнещ дивеч, Арнолд Ебнър бе продължил да пише и да се обажда по телефона, обсебен от Дагмар и от желанието си да бъде отново с нея. Напоследък Джим я гледаше странно и тя се чудеше дали подозира нещо. Когато той замина в командировка в Европа преди десет дни, тя само почувства облекчение.

По красивото й лице потекоха сълзи и тя отметна дългата си черна коса назад зад ушите. Какво, за бога, щеше да каже Джим сега? Джуди бе обещала да се свърже с него, да му съобщи за арестуването й и да го накара да намери добър адвокат, но той щеше да полудее, когато научеше какво се бе случило. Знаеше толкова малко за миналото й, винаги бе живял в Сан Франциско и се бяха срещнали, когато той бе на почивка в Хаваите, а тя правеше модни снимки за „Вог“. За нея това беше любов от пръв поглед и през последните пет години тя правеше всичко, за да върви бракът им добре. До този момент. Спомни си за живота си на модел в Ню Йорк. Как можеше да каже на Джим за дните, когато беше на върха, забавляваше богатите, а всеки фотограф искаше частица от нея, нощите по приеми, след щедро количество водка, погълнато с бързина, за да може да танцува цяла нощ, аборта й — три години преди да го срещне, безумното й скачане от легло в легло в търсене на любовта, която никога не намери… докато не го срещна. А после се появи Тара.

О, господи! Дагмар се обърна настрани, като се сви на кълбо и постави здраво стиснатите си в юмруци ръце над главата си. О, господи! Беше скована от мъка, в стомаха й се гадеше, а умът й бе готов да експлодира. Джим и Тара бяха нейният живот през последните пет години… И тогава Арнолд Ебнър се бе появил отново на сцената, а съществуването му заплашваше да разруши всичко.

 

 

Докато Найджъл пристигна в апартамента на Амелия, тя бе сменила пътните си дрехи с кремави ленени панталони и светлосиня копринена блуза. Ръцете й трепереха нервно. Как щеше да обясни на бащата на Люси какво се бе случило? Чувстваше се отговорна и все пак вината съвсем не беше нейна. Нямало е начин да знае какво ще се случи.

— Бет — извика тя на прислужницата си, — можеш ли да направиш малко кафе? Господин Хауърд, ще пиете кафе, нали?

— Благодаря — Найджъл се огледа, поразен от великолепието на всекидневната на Амелия, опитвайки се да си представи Люси в тази лъскава обстановка преди нейното арестуване.

Амелия седна срещу него. Веднага хареса този спокоен на вид човек и инстинктивно разбра, че в него има нещо женствено. В дългата си филмова кариера бе срещала много такива мъже. Бяха лоялни и добри приятели, но сексуалната им двойственост бе труднопоносима, ако си влюбен в тях.

— Господин Хауърд — започна тя.

— Найджъл, моля.

— Найджъл. Чувствам, че ви дължа обяснение за Люси.

Той пребледня и очите му се разшириха:

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че ще помогне, ако започна отначало — каза тя, — и се надявам, че ще ми повярвате, когато ви кажа, че нямах представа, че това ще се случи с дъщеря ви. Не бих…

— Знаете ли тогава кой е убил сенатора? — нетърпеливо я прекъсна той.

Амелия се взря в разтревожените му очи и видя колко голямо е страданието му.

— Засега не съм сигурна кой е извършил убийството — честно отвърна тя. — Но съм сигурна, че не е била Люси.

— Тя няма алиби — разтревожено каза Найджъл. — Там е бедата. Вас ви е нямало… Не че ви обвинявам, но това наистина означава, че Люси е била тук само с прислужницата ви, а полицията има само нейната дума, че е прекарала деня, като е пазарувала и разглеждала забележителностите.

— Разбирам какво искате да кажете и наистина се чувствам ужасно, че не съм била тук да се грижа за нея, но…

Найджъл вдигна ръка, възразявайки:

— Не, моля ви. Трябвало е да отидете при майка си. Както и да е, Люси не е дете. Просто много ми се иска да разбера защо полицията смята, че е тя, а не другите заподозрени? Как, по дяволите, могат три жени да изглеждат еднакво?

Театралното чувство на Амелия за избиране на точния момент не й изневеряваше дори в мигове на истински житейски кризи. Последва мълчание, след което тя каза драматично:

— Отговорът е в ръцете на Дик Кейло.

— Доктор Кейло? — Найджъл зяпна учудено. — Какво общо има той с това? Сенаторът негов приятел ли беше?

— Искам да ви разкажа всичко отначало. Мисля, че ще ви помогне да разберете — рече Амелия. — А, ето я и Бет с кафето. Нека ви налея една чаша, а после ще ви кажа какво според мен се е случило.

Найджъл се намръщи раздразнено. Искаше му се тя да пристъпи направо към въпроса и да съкрати драматичните глупости. Той хвърли многозначителен поглед на часовника си и веднага се засрами от собствената си неучтивост. Дори и да бе забелязала грубостта му, тя не го показа, а наля кафе от сребърен чайник с красивите си лакирани ръце. Той го пое мълчаливо, като отказа захар.

— И така — започна тя — преди години Дик беше женен за много красива жена на име Рита. В началото те се събраха по любов и тъй като тя произлизаше от бедно семейство от Средния запад, беше поразена от този умен и преуспяващ лекар, който вече си създаваше име на известен пластичен хирург. Отначало се преместиха в Ню Йорк, след което се настаниха на Лонг Айлънд, където преди петнадесет години Дик построи клиниката „Кейло“. Както казах, Рита Кейло беше хубава и наистина имаше потенциал — нещо, което Дик разбра веднага. Постепенно той започна да й прави дребни операции, усъвършенствайки външния й вид малко по малко.

— Колко ужасно! — възкликна Найджъл. — Защо му е позволила да направи това?

Амелия изглеждаше леко засегната.

— Всяка жена иска да изглежда по най-добрия начин, а никоя не се ражда съвършена — каза тя. — Познавах Рита добре, тя му беше страшно благодарна, че я превърна от хубаво момиче в зашеметяваща красавица! Той поправи носа й няколко пъти, за да стане съвсем прав, разшири очите й, леко заобли брадичката й и повдигна скулите й…

Докато тя говореше, у Найджъл внезапно се появиха подозрения. „Това е направил с Люси — помисли си той. — Тогава каква, за бога, е връзката?“

— Рита помогна на Дик да стане доста известен — разказваше Амелия. — Пионер в изкуството на хирургичните подобрения, Дик е истински художник. Подходът му е на скулптор. После сестра й, Силви, се показа по телевизията, за да каже, че хирургическата намеса на Дик е помогнала на филмовата й кариера.

— Но Люси отиде при него, защото беше лошо наранена и имаше белези — възрази Найджъл. Според неговия пуритански начин на мислене Господ ти дава лицето, което имаш, и да извършваш „подобрения“ беше все едно да мамиш при игра.

По лицето на Амелия проблесна усмивка.

— Зная, Найджъл, но мисля, че ще се съгласиш, че е свършил чудесна работа? Няма и помен от някакъв белег.

Той кимна, леко смутен. Все пак, ако не беше Амелия, те никога нямаше да бъдат приети от доктора или да могат да си позволят лицето на Люси да бъде възстановено до такава степен на съвършенство.

Тя продължи:

— Всичко между Дик и Рита вървеше добре, докато тя не се влюби в деветнадесетгодишен нехранимайко от крайбрежието.

— Разведоха ли се?

— Накрая — да. Но междувременно Дик изпадна в нервна криза, тъй като тя беше животът му. Не само неговата работа, не само жива, дишаща, движеща се реклама на неговите умения и брилянтност, но и неговият живот. Той я боготвореше, беше обсебен от нея. Тя беше негова съпруга, любовница, колега, приятел и другар, но беше и като негово дете. Някой, когото той беше създал. Голяма красавица, която беше оформил със скалпела си. Разбирате ли за какво ви говоря?

Найджъл кимна, спомняйки си за Оливър. Амелия продължи:

— Когато Дик се съвзе, той се върна към работата си и си помислихме, че всичко е наред. Лекуваше повече пациенти от всякога. Постигна великолепни резултати. Един ден от болница в Ню Йорк се обърнаха към него за някакъв случай. Жената била нападната в подлез, през който имала глупостта да мине, защото валяло и нямало таксита, лицето й било нарязано на няколко пъти с бръснач. Името й беше Дагмар Алън.

— Боже мой! Една от жените, която е била арестувана?

— Точно така. По това време тя имаше богат любовник и предполагам, че той е платил на Дик да възстанови лицето й. Но, разбира се, Дик направи повече от това. Той не можа да устои на изкушението да не пресъздаде предмета на своята мания: Рита. Когато накрая Дагмар си тръгна от клиниката, тя беше като двойничка на жената на Дик.

Найджъл беше поразен.

— Тогава той е направил и Люси да изглежда като бившата му съпруга? И третата жена, която е била арестувана!

— Тамсин Фрейзър? Да. Тя беше лошо обгорена при домашен пожар. Тогава Дик можа да покаже на света колко е добър в присаждането на кожа, както и да демонстрира всичките си други умения — сухо каза Амелия.

— И вие му позволихте да докосне Люси! — избухна Найджъл. Беше оскърбен, почти не можеше да говори от ярост. Люси беше използвана, за да задоволи безумието на болен стар мъж, чиято жена беше избягала и го бе изоставила. Невъзпрепятстван, той бе пресъздавал нейни подобия отново и отново, и отново… „Какво, за бога, е искал да постигне Кейло с тези двойнички?“ — запита се Найджъл, докато в ума му бушуваха цяла поредица от ужасни мисли и осъзнати истини. Дали се бе опитвал да спи с тях, заблуждавайки се, че Рита се е върнала? А убийството на сенатора? Господи! Найджъл скочи на крака. Люси е била злепоставена. Не беше чудно, че полицията се бе объркала. Но след като Кейло, може би е мълчаливото съгласие на Амелия, бе направил така, че Люси да изглежда виновна, кого в действителност прикриваше той? Дагмар, модела? Или Тамсин, собственичката на бутик? Найджъл нямаше търпение да разкаже на Джошуа за тази невероятна ситуация. Той се нахвърли върху Амелия, която спокойно пиеше кафето си.

— Разбирате ли, че това означава, че има три еднакви жени, разхождащи се наоколо, всичките обвинени в едно и също убийство?

— Четири.

— Как така четири?

— Забравяте оригинала — Рита Кейло.

Найджъл се отпусна назад на канапето и покри лицето си с ръце.

— Не е за вярване! Това е лудост. Защо, за бога, ни го препоръчахте, като знаехте какво ще направи? — Гласът на Найджъл трепереше от гняв. — Било е крайно безотговорно от ваша страна. Освен това Люси няма да иска да изглежда като двойница на някои друг… не, греша, на цяла група от хора! — той вече крещеше и отново започна да крачи нагоре-надолу из стаята.

— Найджъл — строго каза Амелия, — давам ти дума, че никога нямаше да препоръчам Дик, ако знаех, че все още е обсебен от това. Той ми обеща, след като направи лицето на Тамсин, че никога повече няма да се опитва отново да пресъздава Рита. Разбра, че не е правилно. Беше наясно, че тези момичета трябва да възвърнат предишния си вид, но някак си… не зная… по някакъв странен начин чувстваше, че им прави услуга. Имаше усещането, че им поднася особен подарък. Веднъж ми каза, че едно красиво произведение на изкуството е толкова специално нещо, кой би отказал възможността да изглежда като Елена от Троя или Клеопатра?

— Кога разбрахте какво е сторил на Люси?

— Когато отидох да я взема.

— И нямахте представа преди това?

— Никаква, уверявам те. Бях дълбоко шокирана. Мисля, че Люси разбра, че бях ужасена. Чух я да пита Дик какво не е наред, а той й каза, че ревнувам, защото остарявам и губя красотата си — тя сви рамене и се усмихна кисело. — Предполагам, че в това имаше малко истина, но аз му бях много ядосана и той го знаеше. Обадих му се и му го казах, когато с Люси се върнахме тук — после тонът й се промени, стана по-самоуверен. — След като ти казах всичко това, Найджъл, ако Люси не беше замесена в това ужасно убийство, щеше ли да възразиш срещу начина, по който тя изглежда сега? Не съм я виждала никога преди катастрофата, но мисля, че трябва да се съгласиш, че изглежда поразително. Когато я представих на приятелите си, те бяха слисани, не можеха да свалят очи от нея. Когато всичко това свърши и се върнете отново вкъщи, няма ли да се радваш, че Дик е свършил такава чудесна работа?

Найджъл се поколеба, опитвайки се да анализира чувствата си. После каза направо:

— Бедата е… че тя вече не изглежда като моята Люси. Не мога да я открия в този нов човек, с изключение на изражението в очите и гласа й. Липсва ми предишната Люси. Гледал съм я как расте от момента на раждането й, а сега изгубих тази отправна точка. Тя може да бъде дъщеря на всеки — добави той със съжаление.

Амелия се усмихна.

— Типично по мъжки — каза с нежна толерантност. — Загубил си малкото си момиче и ти предстои да се сприятелиш с порасналата си дъщеря. Повярвай ми, мисля, че тя е очарована от начина, по който изглежда.

Найджъл не обърна внимание на забележката. Не беше сигурен какво е отношението на Люси към лицето й, но, разбира се, нито той, нито Даяна щяха някога да й кажат нещо друго, освен това, че изглежда красива. Ала точно сега имаше по-важни въпроси за обсъждане.

— Налага се да се свържем с адвоката ми — Джошуа Голдбърг. Той трябва да предаде на полицията всичко, което ми казахте. Чудя се коя от тях е убила сенатора. Тамсин Фрейзър или Дагмар Алън?

— Или Рита Кейло — мрачно добави Амелия.

 

 

Джошуа, извикан в апартамента на Амелия, въпреки че беше неделя следобед, слушаше внимателно, докато тя повтаряше всичко, което бе казала на Найджъл.

— Това променя нещата, нали? — нетърпеливо попита Найджъл, когато тя свърши.

— Разбира се — съгласи се Джошуа, — но се страхувам, че не означава, че ще освободят Люси. Тя все още е основната заподозряна. На този етап дори не знаем дали другите две жени са били в Ню Йорк миналия уикенд. Ще отида да видя детектив Паулинг днес следобед, ако е дежурен, и ще му предам каквото ми разказахте, а утре ще посетя Люси. Без съмнение тази нова ситуация ще отслаби страстите около нея. Ще се свържа и с доктор Кейло. Ще имаме нужда от него като свидетел. Вероятно той ще може да каже на полицията къде могат да намерят бившата му жена — Джошуа се обърна към Амелия. — Казвате, че сте изгубили връзка с нея?

— Не съм я виждала от години. Струва ми се, че двамата с приятеля й отидоха в Лос Анджелис. Тя се надяваше да се снима във филми там. Това беше последното, което чух за нея.

— Не си спомням, преди да сме имали такъв случай с четири идентични заподозрени — отбеляза Джошуа, клатейки удивено глава.

— Би ли се наел да защитаваш и четирите? Да се опиташ да спасиш всичките от бесилото? — попита Амелия.

— Единствената ми грижа е Люси — тихо отвърна той. — Колкото по-скоро я измъкна от тази дяволска дупка, толкова по-добре.

В очите на Амелия проблесна разбиране. Значи великият Джошуа Голдбърг, влиятелният адвокат, защитаващ богатите и известните, вече бе влюбен в Люси. Не беше учудващо. Тя не само изглеждаше зашеметяващо, но и бе прекрасно момиче, притежаващо онази смесица от сила и уязвимост, на която мъжете не могат да устоят. Амелия нямаше как да не си помисли какво би постигнала Люси във филмовата индустрия, ако отидеше в Холивуд. Без съмнение същото вълнение бе предизвиквала и самата Амелия преди тридесет години.

— Дали бихте могли да ми дадете телефонния номер на доктор Кейло? — питаше я Джошуа.

Амелия неохотно се върна в реалността. Целият й живот бе отдаден на света на фантазиите и за нея той бе много по-приятно място.

— Това е личната му линия — каза тя, докато записваше номера в обвит със змийска кожа бележник, който бе извадила от чантата си.

— Благодаря.

— Ако желаете, можете да използвате телефона в съседния кабинет.

— Благодаря — каза той отново.

Амелия го проследи с поглед, когато той се обърна да излезе от стаята — висок широкоплещест мъж, с красиво загоряло лице и горящи интелигентни очи. Люси е щастливо момиче, помисли си тя и въздъхна сподавено. Отдавна мъж като Джошуа Голдбърг не се бе влюбвал в нея.

Останала отново сама с Найджъл, който в сравнение с него изглеждаше невзрачен, съвсем бледа сянка на мъжествеността, тя се усмихна вежливо.

— Имате добър адвокат. Сигурна съм, че ще може да очисти името на Люси много бързо, след като представи цялата тази нова информация пред полицията.

— Надявам се да е така — пламенно рече Найджъл. — Господи, нямам търпение да я заведа вкъщи.

 

 

В Ийстли Манър чакаха с нетърпение някакви новини. Тили, която се бе върнала вкъщи за лятната ваканция, след като успешно бе приключила е изпитите, доста се радваше на вниманието на медиите. Журналисти и фотографи висяха около портите на алеята, като се опитваха да издебнат семейството, засипвайки ги с въпроси и светкавици всеки път, когато минеха покрай тях.

— Люси е толкова известна! — възкликна тя, тъй като случаят с английското момиче, обвинено в убийството на виден щатски сенатор, беше почти ежедневно водещо заглавие в таблоидите.

— По-скоро с лоша слава — изсумтя Сюзън, която с всеки изминат ден се чувстваше все по-уморена и изтощена. Напрежението от изпитанието, на което бе подложена Люси, си казваше думата и тя жадуваше отново за спокойствието в малката си къщичка в дъното на градината. Знаеше, че това нейно желание няма да се осъществи, докато Найджъл отново не доведеше Люси вкъщи жива и здрава.

— Но ти не се тревожиш за нея, нали, бабо? Искам да кажа, ако тя беше виновна, щеше да бъде ужасно, но при това положение, обзалагам се, че когато се върне, ще бъде поканена във всички телевизионни шоупрограми, за да изложи своята версия за случилото се, а вестниците ще тиражират нейната история. Тя със сигурност ще бъде повишена във водещ в „Сити Рейдио“! Помисли си, ще бъде наистина страхотно!

Сюзън погледна по-малката си внучка с нещо подобно на завист. Колко време измина, откакто тя самата беше така весела и безгрижна! Едва си спомняше какво е да се чувстваш по този начин.

— Трябва да устроим празненство — каза тя, размекната, и се изненада от себе си.

Лицето на Тили светна.

— Бабо! Това е най-прекрасната идея! Все пак Люси и татко могат да се върнат всеки ден, след като вече бяха открити още заподозрени! Уау! Отлично! Какво да бъде? О, да направим празненство през нощта, можем всички да носим вечерни рокли и…

— Какво заговорничите вие двете? — усмихнато попита Даяна, влизайки в този момент в стаята.

— Баба предлагаше да направим празненство, когато татко и Люси се върнат вкъщи.

Очите на Даяна се оживиха.

— Каква добра идея! — възкликна тя. — Едно голямо домашно празненство за добре дошли е точно това, от което всички се нуждаем.

— Наистина ли? — слисана попита Сюзън.

През последните няколко дни Даяна изглеждаше много по-весела и самоуверена. Не бяха разговаряли за Найджъл отново, но Сюзън имаше чувството, че дъщеря й е стигнала до някакво решение, макар да нямаше представа какво е то.

— Защо не, мамо? — каза Даяна. — Не си спомням кога за последен път сме правили празненство, освен барбекюто, което трябваше да бъде отменено, когато Люси катастрофира.

— Отлично! — Тили изглеждаше очарована. — Може ли да бъде вечерно празненство? Мога ли да получа нова рокля за него? Дълга?

Даяна се усмихна отново.

— Предполагам, скъпа, но успокой се малко. Люси все още не е освободена и може да мине известно време, преди това да стане, независимо от факта, че вече има три други заподозрени.

Тили се спусна да вземе молив и хартия.

— Нека все пак да направим списък на гостите. Трябва да поканим и Саймън. Вероятно той ще може да остане за уикенда при теб, бабо? Не сме го виждали отдавна.

— Всъщност той ми позвъни вчера. Бил е ужасен, когато прочел във вестниците какво се е случило.

— Как е той? — попита Даяна. — Харесва ли новата си работа?

— Изглежда, но каза, че му липсва готвенето ми — отвърна Сюзън развеселена.

— Докато вие правите списъка, ще отида да взема малко зеленчуци от градината за обед — отбеляза Даяна. — До скоро! — умът й бе зает с разговора, който бе имала с Найджъл по телефона миналата вечер. Беше чудесно просто да чуе гласа му, което я накара да осъзнае колко много й липсваше той, помисли си тя. Все пак имаше още толкова много неща за решаване: трябваше да се научи да приема тази друга негова страна, за чието съществуване нямаше представа, но поне можеха да разговарят като приятели, а това беше начало.

Когато той й каза, че доктор Кейло е направил Люси да изглежда като бившата му жена, тя беше дълбоко потресена.

— Все пак направил я е изключително красива — беше я уверил той — и тя е очарована от начина, по който изглежда, така че не й разваляй радостта, като я сравняваш с Рита Кейло.

— Разбира се, че няма — беше обещала Даяна. — Открили ли са я вече?

— Не още. Правят запитвания в Лос Анджелис, където се знае, че е била за последен път, ала засега не са установили нищо. Изключили са обаче една от жените от разследването, тъй като има алиби.

— О, господи! Коя?

— Тамсин Фрейзър. Била е на сватбата на брат си в Куинс, има над петдесет свидетели, които могат да потвърдят, че е била там целия ден. Днес сутринта са я освободили.

— Но все още Люси е задържана? — беше попитала Даяна с натежал от разочарование глас.

— Да, но тя ни каза, че си спомня, че е пазарувала в „Сакс“ около времето на убийството. Никой не се е появил, за да каже, че си спомня да я е видял, дори и момичето на щанда за шалове, където е купила подарък за теб. Но Люси твърди, че е запазила бележката и тя е в чантата й в апартамента на Амелия.

— Е, и?

— Не можем да я намерим — унило рече той. — Двамата с Амелия обърнахме всичките й вещи, но няма и следа от нея. Страхуваме се, че може да не я е оставила в чантата си, а на тоалетната масичка или нощното шкафче и прислужницата я е изхвърлила, когато е чистила стаята.

— О, господи! В „Сакс“ сигурно са регистрирали покупката й? Или някой трябва да я е видял да пазарува по това време!

— Правим всичко, което е по силите ни. Джошуа Голдбърг отстранява всички пречки, а Люси знае, че се трудим дяволски, за да свалим това обвинение от нея. — Той изглеждаше уморен и отчаян.

— Бедният — съчувствено бе казала Даяна. — Надявам се, че се храниш добре и се грижиш за себе си?

— Добре съм — отвърна той, но тя не смяташе, че е така.

Едва след като си бяха казали довиждане, Даяна осъзна, че за първи път в брака им тя не се бе опряла на него за утеха и успокоение. Беше голям шок. Досега никога не й бе идвало наум, че зависимостта й от него сигурно му е тежала и все пак той не бе казал нито дума. Проблемът й, осъзна тя, идваше от факта, че никога не се бе налагало да бъде самостоятелна, тъй като майка й винаги бе наоколо и се грижеше за нея. Дори когато тя се бе омъжила, Сюзън живееше само на сто ярда от нея, винаги на разположение да гледа децата, да приготви ядене при извънреден случай, да оправи някой подгъв или да напазарува… И през цялото време Найджъл я бе държал настрана от сметки, банкови мениджъри и всички кошмари в края на двадесети век, които тя дори не искаше да разбере, докато най-накрая се бе оказал неспособен да я предпази от най-лошото нещо от всичко: своята сексуалност.

— Какво става, мамо? — Тили беше влязла в градината, прекъсвайки мислите на Даяна, която береше ранен боб.

Даяна изправи рамене.

— Мислех си за идването на татко ти и Люси вкъщи. Ще бъде чудесно да се върнат, нали?

Тили обгърна с ръце майка си и я целуна нежно по бузата.

— Люси ще излезе от затвора, нали?

Даяна я прегърна.

— Разбира се, скъпа. Татко ти ще се погрижи за това. Ние трябва само да поддържаме всичко тук в ред, така че като си дойдат вкъщи, да можем отново да се върнем към нормалния си живот.

— Почти сме забравили как изглежда „нормалният живот“! — тъжно отбеляза Тили. — Струва ми се, че от години не съм виждала Люси. Татко каза ли дали сега тя е наистина красива?

— Да, каза, че доктор Кейло е свършил чудесна работа. Всичките й белези са изчезнали.

— Уау! И тя няма нищо против да бъде една от четирите двойнички? Сигурно е странно чувство, като че ли си една от четворка близначки. Не съм сигурна, че би ми харесало.

— Татко ти каза, че трябва да забравим за това, когато видим Люси отново, и мисля, че е прав. В края на краищата другите три живеят в Щатите, така че няма вероятност тя да ги срещне пак.

— Слава богу! — рече Тили, като завъртя очи, привидно ужасена.

 

 

— Настоявам, Найджъл — твърдо каза Амелия. — Разбира се, че трябва да останеш тук, докато освободим Люси. Това е най-малкото, което мога да направя след случилото се.

Беше го поканила на вечеря и един час преди уреченото време му бе позвънила в „Интерконтинентал“ да му каже да вземе със себе си багажа.

— Благодаря много — признателно бе отвърнал той.

Найджъл опакова нещата си и напусна хотела, като остави инструкции да дават на обаждащите се телефонния му номер у Амелия, и хвана такси. Още един ден в Ню Йорк беше отминал. Още един ден на тревоги и опасения, които го бяха оставили без сила. Имаше моменти, когато се чудеше дали някога този кошмар ще свърши. Най-лошо от всичко бе безсилието и чувството за безпомощност. Само ако можеше да измъкне Люси от затвора… Мисълта човъркаше ума му през цялото време, подлудявайки го. Имаше чувството, че е погълнал халба топло олово и то стои в стомаха му, притиснало вътрешностите му.

Веднага щом пристигна в апартамента на Амелия, Бет взе багажа му, а Амелия излезе с протегнати ръце да го поздрави.

— Скъпи мой Найджъл! Сигурно си уморен. Ела, седни и нека ти налея нещо за пиене — каза тя, като се усмихваше топло.

Той се намери, обгърнат от упойващ парфюм, приглушени светлини, успокояваща музика, а минута по-късно се отпусна на едно от канапетата с меки възглавници, държейки в ръка силно изстуден джин е тоник.

— Докато си тук, чувствай се като у дома си — каза Амелия и си наля чаша бяло вино. — Питай Бет за всичко, от което имаш нужда, и й давай дрехите си за пране… тя глади толкова добре! Чувствай се свободен да използваш телефона или факса, а ако искаш да се срещнеш тук с Джошуа Голдбърг или някого друг, просто го направи.

— Прекалено сте любезна — промърмори той. — Наистина не искам да ви безпокоя. Необходимо ми е само място за спане.

— Имаш нужда да се грижат за теб, Найджъл. Бил си подложен на огромен стрес и се обзалагам, че не си се хранил както трябва. Когато свършиш с питието си, защо не вземеш душ, а после ще вечеряме? Вероятно ще искаш и да си легнеш по-рано. — Тонът й беше любезен, но твърд — на жена, свикнала да постига своето, помисли си той.

Първото нещо, което забеляза в гостната, бяха нещата на Люси, точно както ги бе оставила онзи понеделник, преди повече от седмица, когато я бяха арестували. Гримовете й, парфюмът и четката за коса бяха на тоалетната масичка. Няколко чифта елегантни обувки бяха поставени до вградения гардероб, в който висяха, за негова изненада, няколко дузини костюми и рокли, всичките съвършено нови и в доста ефектен театрален стил, според неопитното му око. Беше свикнал да вижда Люси в поли от туид или може би в джинси, с ризи и пуловери, гуменки и равни обувки. Усмихна се снизходително. Тя заслужаваше няколко хубави нови неща след всичко, което бе преживяла, а и винаги е била по-скоро градско момиче, отколкото селско.

Амелия беше напълнила стаята със свежи цветя, а на масичката до леглото бяха оставени няколко интересни на вид книги и последните списания. В съседната баня той намери купчина грижливо сгънати пухкави бели хавлиени кърпи и кошничка за гости, съдържаща неща, които може да са забравили — от четка и паста за зъби до дезодорант, шампоан, одеколон за след бръснене и дори аспирин.

Стоящ под бръснещия топъл душ, Найджъл почувства как напрежението се стопява като масло върху гореща чиния. Не би повярвал, че успокоителната атмосфера на апартамента на Амелия може да го възстанови и толкова бързо да му вдъхне чувство на благополучие и оптимизъм. Той се почувства въодушевен, изпълнен отново с решителност. Ще докаже невинността на Люси, и то бързо.

Бет беше устроила истинско пиршество от пушена сьомга със сочни резени лимон и черен хляб и масло, последвана от печено агнешко с пресни зеленчуци, ананас, подбор от пикантни сирена, отлично вино, а след това — бренди и кафе. По време на вечерята Амелия поддържаше лек и безобиден разговор, червените свещи блестяха меко около тях, осветявайки трапезарията така, че тя грееше топла и успокоителна, покровителствена и сигурна като утроба.

— Наистина е много мило от ваша страна — каза Найджъл, докато пиеше чашата си с бренди. — Чувствах се доста ужасно сам в хотелската си стая, единствено с мислите си…

— Наистина не трябва да си сам в този момент — съгласи се тя.

— И все пак се чувствам като натрапник. Ако тази работа се проточи, да не дава господ, ще се върна в хотела. Не мога да очаквам да ми предлагате това невероятно гостоприемство за…

Тя го прекъсна, като вдигна лакираната си ръка, на безименния пръст, на която блестеше диамантен пръстен с формата на сълза.

— Найджъл! Настоявам да останеш тук, докато освободим Люси и докажем невинността й. Не само защото чувствам, че ти го дължа, тъй като именно аз я свързах с Дик Кейло, но и защото ми правиш услуга с твоето присъствие тук.

Той я погледна изненадан.

— Как така?

— Точно сега не искам да бъда сама — тихо отвърна тя.

Найджъл кимна бавно, с разбиране.

— Майка ми беше последната ми жива роднина. Нямам нито братя, нито сестра. За съжаление нямам и деца. Сама съм на този свят и да ти кажа истината… доста уплашена — гласът й пресекна, но тя не заплака и остана сдържана.

— Сигурен съм, че имате много приятели.

— Имам много приятели, но малко от тях са ми близки. На малцина мога наистина да се доверя. А когато си в моето положение, това е важно. Има такива, които могат да направят състояние, като продадат някои от моите… да ги наречем лични тайни. Онези моменти на недискретност, за които човек после съжалява, но които в момента изглеждат много желани.

Найджъл си спомни за Оливър.

— Разкажете ми за това — разчувствано каза той.

Амелия го погледна.

— Все пак ти си щастлив, че не си известно име. Дори и бивше — добави тя с лека усмивка. — Въпреки това нямам желание хората да знаят за нещата, които съм правила, а ако някой ще разказва за тях на света, то това трябва да съм аз. Не че някога ще го направя. Не вярвам в автобиографиите. Те или излагат мръсното бельо на автора на показ, или са чиста досада.

— Склонен съм да се съглася с вас, макар да си мисля, че историята на вашата удивителна кариера ще очарова хората.

— Но отвориш ли веднъж кутията на Пандора, всичко излиза наяве, не е ли така? Ако мога да напиша за това как изглеждаха студиата по време на моята слава — „Парамаунт“, „Метро Голдуин Майер“, „Колумбия“, — това ще бъде прекрасно. Беше един различен свят и аз имах привилегията да бъда част от него. Но зная, че личният ми живот би бил далеч по-завладяваща история, макар че не смятам да го правя публично достояние.

Свещите догаряха, когато тя вече му бе разказала всичко за себе си — за любовните връзки и браковете си, за изнасилването от известен филмов продуцент, който бе заплашил да съсипе кариерата й, ако каже на някого, за двата си аборта, уредени от студиото, за което работеше, тъй като бременностите й щяха да провалят снимачните им планове, за фазата на хапчетата и алкохола, когато взимаше всичко, до което се добереше, за да облекчи мъката си, за опита си за самоубийство, след като разбра, че вторият й съпруг е пропилял всичките й пари.

Толкова освободен се почувства Найджъл с Амелия, като че ли я бе познавал цял живот, че изведнъж започна да й разказва за първия път, когато се бе влюбил — не в момиче, а в състудент в Оксфорд. Амелия слушаше внимателно, като от време на време се усмихваше разбиращо.

— После се появи Майкъл — продължи Найджъл, — точно преди да се роди Тили. Той замина да живее в чужбина, мислех си, че ще умра от мъка. По това време ми се струваше, че той бе всичко, което някога съм искал.

— Как се справи жена ти? — полюбопитства Амелия.

— Тя нямаше никаква представа. Никога не й дойде наум, че може да съм бисексуален — тъжно се усмихна Найджъл.

— Сигурно е било голямо напрежение за теб да живееш два отделни живота.

Той кимна.

— Навярно си мислиш, че си бях взел поука, нали? Но не, случи се отново. Цялото това вълнение и радост, а след това страдания и мъка: Той беше на служба в армията. Казваше се Оливър.

Те седяха мълчаливо. Една свещ изпращя, фитилът потъна в разтопения восък и изгасна.

— Какво се случи? — тихо попита Амелия.

Найджъл я погледна и тя видя страданието в очите му.

— Разделихме се, после той ми телефонира, за да ми каже, че е серопозитивен.

— О, боже мой, съжалявам! — каза го спонтанно, с искрено състрадание и съчувствие. — Колко тъжно! И колко ужасно за теб. И жена ти все още не знае за това?

— Вече знае. Откри писмо от Оливър в една папка на бюрото ми. Тогава й казах всичко.

— Как го прие?

По лицето му се изписа страдание.

— Беше шокирана, отначало не ми повярва и беше ужасно разстроена, разбира се. И очевидно изплашена, че съм се заразил с вируса на СПИН.

— А заразен ли си? — попита тя загрижено.

— Слава богу, чист съм. Неотдавна получих резултатите от теста и веднага й се обадих да й кажа — замълча, дълбоко замислен. — Мислех си, че всичко ще е наред, тъй като вземах предпазни мерки, но все пак беше облекчение да разбера, че няма за какво да се безпокоя в това отношение. Тя също изпита голямо облекчение, макар че никога не е била застрашена, тъй като физическата страна на нашия брак приключи преди известно време.

— Значи сте се помирили?

— Надявам се да е така — той отпи нервно от брендито си. — Все още не зная дали ще иска да остане с мен. Разбирам, че това е част от моята същност, за която тя никога не е знаела, и че ще й бъде много трудно да го приеме.

— Дъщерите ти знаят ли?

— Господи, не! Сега, след като всичко е в миналото, бих предпочел да не знаят. Имам чувството обаче, че тъща ми е отгатнала. Тя е изключително схватлива и интуитивна и понякога ми се струва, че почти може да чете мислите ми.

Амелия се пресегна за гарафата и отново напълни с бренди чашата на Найджъл.

— Тъщите понякога са трудни, разбираш ли се с нея?

— Забележително добре. И двамата ми родители починаха преди няколко години, така че Сюзън ми беше като втора майка.

— Тогава съм сигурна, че можеш да разчиташ на нейната подкрепа.

— Надявам се да е така — пое си дълбоко дъх, въздишайки, и погледна Амелия е благодарност. — Е, това са те, моите тайни — заключи той. За негова изненада почувства огромно облекчение, че се бе разтоварил. Найджъл осъзна, че бе носил бремето си от двадесетгодишен, без да може да сподели с някого, без да може да се довери на някоя жива душа. Един цял живот, преминал в лъжа. Почти тридесет години на измама.

— Благодаря, че ме изслуша — каза след малко. — Толкова се радвам, че свалих всичко това от плещите си.

Тя му се усмихна с топлота и съчувствие.

— Тайните измъчват, ако ги държиш в себе си. Щастлива съм да имам Дик Кейло за довереник. Той ми беше приятел през последните четиридесет и пет години и никога не ме е предавал. Ти се нуждаеш от някого като него, Найджъл.

— Права си. Имаше моменти, когато жадувах да поговоря с някого.

— Ако искаш, можеш винаги да поговориш с мен, знаеш го. Летя до Англия няколко пъти годишно, а и винаги е възможно да ме намериш по телефона. Ако имаш нужда от отдушник, аз съм насреща. Опасно е да държиш нещата в себе си.

Той я погледна с благодарност. Беше удивителна жена, все още красива и елегантна, и макар да не бе неговият тип, в нея имаше нещо приятно примамливо, безкрайно съблазнителна привлекателност, която го караше да се чувства добре. Имаше и още нещо. Съдейки по тази вечер, тя умееше да забавлява мъжете. Ако някой вземеше Амелия за любовница, то той наистина щеше да бъде образец на добре гледан мъж.

— Благодаря — отвърна той. — Вероятно ще се възползвам от предложението ти, макар че се моля на Бога никога вече да не се забърквам с някого като Оливър. Не мисля, че нервите ми ще издържат.

— Да се влюбваш и разлюбваш, е уморително — отвърна тя, смеейки се. — И аз се надявам никога вече да не ми се случи!

Скоро след това станаха от масата, като угасиха последната останала свещ, а Амелия увери Найджъл, че Бет ще се погрижи да почисти на сутринта.

— Благодаря за всичко. Толкова приятна вечер прекарах — каза той, когато тя му пожела лека нощ в хола.

— Скъпи Найджъл, и аз прекарах добре, чудесно е, че те опознах така. Толкова харесвам Люси и ти обещавам, че ще направя всичко възможно, за да помогна да я измъкнем от тази бъркотия — тя се повдигна да целуне бузата му и той долови блясъка на перлите, топлината на гладката кожа и аромата на жасмин.