Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (10)

Десета глава

— Ти ли си, Бет?

Бет, която мразеше телефоните, сграбчи слушалката и я притисна силно към ухото си.

— Да, госпожице Хероу.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. Как е майка ви, госпожице Хероу?

— Не съвсем добре, страхувам се — гласът на Амелия беше дрезгав и тя изглеждаше уморена. — Госпожица Хауърд там ли е? Мога ли да говоря с нея, Бет?

— Тя излезе, мадам. Каза, че отива да разглежда забележителностите. Тръгна веднага след закуска.

— Добре, Бет. Би ли й предала, че съм се обаждала? Кажи й, че няма промяна в състоянието на майка ми, така че не зная колко време ще остана тук… и би ли й приготвила вечеря за довечера, Бет? Не мисля, че ще иска да отиде на ресторант сама.

— Да, мадам.

— Благодаря. Имаш номера ми тук, нали?

— В апартамента на майка ви?

— Да, Бет.

— Така мисля — тя, изглежда, не беше уверена.

— Ще ти го дам за всеки случай. Имаш ли молив?

— Да, госпожице Хероу.

Амелия произнесе внимателно:

— Номерът е 214, това е кодът на Далас, 661 7463. Окей?

Бет записа числата бавно и старателно.

— Да, мадам. Готово. Искате ли госпожица Хауърд да ви се обади, когато се върне?

— Не. Телефонът безпокои майка ми. Ще позвъня утре да се уверя, че всичко е наред.

— Да, госпожице Хероу.

Люси се прибра в апартамента чак след шест. Качи се направо в стаята си, свали обувките си и се просна на леглото уморена. Какъв прекрасен ден бе прекарала! Отчасти, ходейки пеша, и отчасти, като вземаше таксита, тя видя Емпайър Стейт Билдинг, разгледа някои от най-добрите картини в музея на изкуството „Метрополитън“, погледа пързалящите се хора при Рокфелеровия център, пъхна се в „Тифани“, където се полюбува на бижутата, а продавачите изгаряха от желание да й продадат нещо, спусна се надолу до „Трайбека“ и се отби в няколко художествени галерии и накрая завърши с Пето Авеню, където купи подарък на Тили къса розова рокля, която можеше да носи на забави.

Колко весел ден беше! Толкова много неща за гледане. Толкова много неща за вършене и през цялото време имаше чувството, че се намира на дъното на дълбоки клисури, с извисяващите се над нея небостъргачи, достигащи главозамайващи височини.

Леко чукане на вратата на спалнята й я събуди малко след като бе задрямала. Беше Бет.

— Търсят ви по телефона, госпожице Хауърд — тихо каза тя.

Люси веднага се разсъни. Скочи от леглото и хукна по чорапи надолу по стълбите към телефона в хола, надявайки се, че може да са родителите й. Искаше да говори с тях, но не желаеше да води международни разговори от телефона на Амелия.

— Ти ли си, Люси?

Сърцето й се сви от разочарование.

— Здравей, Айвън!

— Какво ще кажеш за онази разходка с хеликоптер? — изглеждаше нетърпелив, както винаги. — Ще правиш ли нещо утре? Мога да си взема малко по-дълга обедна почивка, така че да излетим по обед, а след това да обядваме.

Люси се поколеба за момент. Айвън беше малко скучен, но доста мил, а щеше да бъде хубаво да погледне Ню Йорк отгоре с някой, който можеше да й разкаже по нещо за различните сгради.

— Благодаря, ще бъде чудесно — отвърна тя. — Къде ще се срещнем?

Айвън изглеждаше слисан.

— Ще дойда да те взема, Люси. Не можеш да ходиш из града сама.

— Защо не? — каза тя, смеейки се. — Ню Йорк изглежда доста по-безопасен от Лондон в днешно време, а аз искам да изуча Таймс Скуеър и да се поразходя по Бродуей сутринта.

— О! Добре, можем да се срещнем на хеликоптерната площадка, предполагам. Тя е на…

Люси вече имаше пред себе си „Федоровия пътеводител на САЩ“.

— Тридесет и четвърта улица и Ийст Ривър Драйв — каза тя.

— Да. Точно така — той изглеждаше малко засегнат.

— Добре. Ще бъда там малко преди дванадесет.

Когато Люси свърши разговора, Бет, която се въртеше около вратата на кухнята, се приближи.

— Ще се върнете ли за вечеря, госпожице? — както обикновено, тя се усмихваше широко.

— Благодаря, Бет. Ще бъде чудесно. Има ли някакви новини от госпожица Хероу? Как е майка й?

— Мадам казва положение същото. Знаете, тя стара дама.

Люси кимна.

— Много мило от страна на госпожица Хероу да ме остави тук.

Бет се усмихна с тихо задоволство и се върна в кухнята да направи пресни шоколадови сладки, тъй като знаеше, че Люси ги обожава.

Когато Люси пристигна на хеликоптерната площадка, Айвън я чакаше. Беше купил вече билети и успяха да хванат следващата разходка тъкмо навреме.

— Седни до прозореца — посъветва я той.

Люси никога преди не се бе качвала на хеликоптер, внезапното перпендикулярно издигане я накара да изпита усещането, че вътрешностите й напускат тялото и за момент се почувства доста замаяна. Погледна надолу и пейзажът на Манхатън, разпрострял се в ниското като жива карта, я накара да ахне.

— Възхитително е! — каза тя с удивление.

Айвън се беше надвесил над нея и й показваше небостъргачите и улиците, геометрично подредени, с изключение на „Бродуей“, която се виеше през мрежата от хоризонтални и вертикални линии.

— Ето го Карнеги Хол, там се провеждат всички най-добри концерти… А това е театърът на Юджийн О’Нийл. Виждаш ли онази сграда ей там? — той посочи с дългия си блед пръст. — Това е Медисън Скуеър Гардън и Пенсилванската гара.

Люси се взираше надолу през прозореца, очарована. Колите приличаха на малки мравки, движещи се бавно по тесните като спагети пътища. Пешеходците бяха само човешки петънца, които сякаш изобщо не се движеха. После хеликоптерът изви надясно и отпред се разпростря река Хъдсън, блестяща на слънцето като сребърно ламе, а зад нея лежеше Атлантическият океан.

— Наистина ми харесва тук — импулсивно рече Люси. — Ню Йорк е толкова жив, нали?

Айвън изглеждаше така поласкан, все едно му бе направила личен комплимент.

— Мислиш ли, че можеш да живееш тук?

Тя се усмихна, почувствала нотката на надежда в гласа му.

— Не бих живяла никъде другаде, освен в Англия, там е моят дом — искрено отвърна тя, — но с удоволствие бих идвала често тук, а ако някога забогатея истински, бих желала да имам апартамент тук.

Когато разходката приключи, Айвън предложи да обядват в Руския чаен салон.

— Ще ми се следобед да не ходя на работа — добави той и се втренчи сантиментално в нея. — Може да направим нещо друго? Да отидем до Рейдио Сити Мюзик Хол например?

— Ще бъде чудесно да обядваме, но днес следобед наистина имам да върша най-различни работи — внимателно каза Люси. Айвън беше мил младеж и тя не искаше да нарани чувствата му, но това беше достатъчно. Ако прекараше следобеда с него, той можеше да си помисли, че го насърчава.

Движението бе толкова лошо, че им отне половин час да се доберат до ресторанта. Когато пристигнаха, беше ранен следобед и обедният наплив бе приключил.

— Да, имаме хубава маса за двама — увери ги управителят.

Той ги поведе към предната част на ресторанта и Люси го последва, съзнавайки, че кара хората да обръщат глави след нея, което никога преди не й се бе случвало, но вече започваше да свиква. Докато Айвън я следваше, тя изведнъж чу женски писък. Беше вик на пронизително негодувание.

— Айвън! Гадино такава! По дяволите… на какво си играеш?

Люси се обърна и видя Айвън да се свива с почервеняло лице и треперещи ръце. Жената се изправи и се втурна към тях. Беше на около двадесет и няколко години, със сурово дребно лице, дълга права сребриста коса и толкова слаба, че коленете, изглежда, бяха най-широката част от краката й. Облечена стегнато в морскосиньо и бяло, тя бе цялата кожа и кости, а очите й искряха от злоба.

— Дона, всичко е наред. Няма нищо. Нека ти обясня… — Айвън заекваше и се бе изчервил така силно, че светлите му очи се бяха напълнили със сълзи.

— Не на мене тия! — озъби се разярено Дона. — Нямаше ме в града няколко дни и те намирам с тази… тази лека жена!

Целият ресторант бе настръхнал в очакване, с наострени уши и ококорени очи, никой не искаше да пропусне и миг от тази непристойна драма.

Люси пристъпи напред.

— Мисля, че има някакво недоразумение — спокойно започна тя.

Дона не й позволи да довърши.

— Единственото недоразумение, което виждам, е, че теб не те интересува дали отнемаш нечий друг годеник… — вдигна ръка и размаха пред лицето на Люси пръстен с голям аквамарин, заобиколен от диаманти. — Виждаш ли това? Просто остави Айвън на мира. Няма да позволя…

Но Люси вече се бе обърнала и вежливо благодареше на Айвън за разходката с хеликоптера.

— Благодарение на теб видях от Манхатън много повече, отколкото някога съм предполагала, че съществува — сухо добави тя. После излезе от ресторанта бавно и с достойнство и се озова на Петдесет и седма улица — Запад.

 

 

Следващият ден беше събота, а от Амелия все още нямаше новини. Оставаха четири дни, преди Люси да отлети за вкъщи, и тъй като не я свърташе в апартамента, тя реши да изучи Ню Йорк още малко. Този път сама. Все още се чувстваше потресена от срещата си с годеницата на Айвън и ядосана, задето я бе накарал да мисли, че е свободен. „Какъв негодник!“ — мислеше си тя, докато избра един червен костюм от новия си гардероб, а после реса косата си, докато тя не се спусна, лъскава, до раменете й.

Днес плановете й включваха изпращане на картички до приятелите и семейството й, както и до всичките й колеги в „Сити Рейдио“, в които съобщаваше за скорошното си завръщане. Каза довиждане на Бет и тръгна, въодушевена от перспективата да стане част от бушуващата маса от енергия, която сега свързваше с Манхатън. Когато уверяваше Айвън колко много харесва Ню Йорк, наистина бе говорила сериозно. От драматично извисяващите се небостъргачи до продавачите на хамбургери по улиците — навсякъде витаеше духът на предприемчивостта и това й създаваше усещането, че в този град всичко е възможно.

Когато се върна в апартамента, беше късен следобед. Натоварена с подаръци за семейството, тя се качи в стаята си и реши да си почине преди вечерята, която днес, по думите на Бет, беше „нещо специално“. Изтегна се на леглото и включи големия телевизор в ъгъла. Екранът му беше огромен и известно време тя превключва от канал на канал, опитвайки се да намери нещо интересно. Изборът беше малък, въпреки големия им брой. Даваха или някаква разновидност на телевизионна игра, където участниците и публиката по нареждане ръкопляскаха и за най-малкото нещо, подобно на редици от тюлени, пляскащи с ръце, или пък бяха канали за пазаруване, където можеш да купиш всичко — от кухненска метла до диамантен пръстен, като се обадиш и дадеш номера на кредитната си карта. Накрая тя се спря на новините по Си Ен Ен, тъй като това, изглежда, бе най-интересният канал.

Почти веднага говорителят, с тон на потиснато вълнение, започна да съобщава подробности относно някакво убийство, станало, изглежда, в Ню Йорк само преди няколко часа.

— Тялото на сенатор Арнолд Ебнър, на петдесет и шест години, е било открито от чистачка в спалнята на тайно жилище на двайсет и седмия етаж в „Саутгейт Тауър“ на Седмо Авеню и Тридесет и първа улица. — Докато той говореше, телевизионната камера показа панорамен изглед на много тесен небостъргач. В дъното се виждаше Медисън Скуеър Гардън и Пенсилванската гара. Люси се наведе по-близо до телевизора, парализирана. Мъжът беше гост на приема на Амелия. Спомни си, че разговаря с него за кратко.

После камерата се пъхна в голямо правоъгълно фоайе с куп асансьори и дълга рецепция. Наоколо се въртяха полицаи и зоната, обозначена като „Авариен изход“, бе оградена с въжета. Люси бе правила проучвания и бе работила по много такива новини в „Сити Рейдио“ и сега гледаше с жив интерес. Знаеше, че зад онова, което се вижда на екрана, съществува хаос, тъй като журналистите се ровят да съберат за кратко време колкото се може повече материал за публиката, винаги жадна за сензации. Работата в радиостанция беше наистина трескаво оживена. Но сигурно бе десет пъти по-трудно, когато се изисква и визуална картина.

— Все още не се знае защо сенаторът, който е бил прострелян от упор в главата и гърдите, се е намирал в Ню Йорк, след като домът му, където живее със съпругата си и тримата си синове, е във Вашингтон — продължи говорителят. На екрана се появиха кадри със сенатора, здрависващ се с президента в Белия дом, и бяха бързо сменени според Люси с типична групова снимка с жена му и синовете му. Опитът й подсказа, че от това щеше да излезе голяма история и за първи път след катастрофата тя действително изпита копнеж да се върне отново в капана на новините, да бъде там, където те се случват, да бъде част от ставащото. Няма нищо по-вълнуващо от това да бъдеш в центъра на събитията, когато става нещо голямо. Тя увеличи звука и реши да продължи да следи новините по Си Ен Ен, за да види как ще се развие историята. Тъй като се бе запознала със сенатора, изпитваше силно желание да научи нещо повече за убийството му — кой искаше неговата смърт? И защо?

На екрана се появи репортерка с безупречен грим и прическа, облечена в елегантен морскосин костюм.

— В три часа днес следобед — съобщи тя — една чистачка в „Саутгейт Тауър“ е подала сигнал, че е открила тялото на сенатор Арнолд Ебнър, проснато на леглото. Смята се, че сенатор Ебнър е отсядал редовно там, макар да няма данни апартаментът да е бил нает на негово име…

В този момент показаха как изнасят от главния вход носилка със сложено върху нея тяло в гумен чувал и я вкарват в чакаща линейка. Навсякъде имаше полиция, а голяма тълпа от хора бе образувала полукръг от външната страна на отцепения район.

— Оръжието засега не е открито — отново показаха студиото в телевизията. Този път на екрана се появи говорител и зачете новините. Беше спокоен на вид човек около четирийсетте, с прошарена коса и ярка копринена вратовръзка. Кадърът се върна отново на сцената пред „Саутгейт Тауър“ и показа поразителен на вид мъж, който бе представен като детектив Майк Паулинг от близкия полицейски участък. Той беше около трийсетгодишен, рус, с характерни черти и прям поглед.

— Какво можете да ни кажете за убийството? — питаше интервюиращият, пъхайки микрофон на сантиметри от лицето му. Майк Паулинг изглеждаше страхотно красив и очевидно съзнаваше, че е в центъра на вниманието.

— Имаме описание на някой, който е бил видян да напуска въпросния апартамент няколко минути след предполагаемото време на смъртта на жертвата — отвърна той.

Люси се усмихна на себе си, разпознавайки стила на говорене от времето, когато самата тя проучваше подробности около новините. Изглежда, полицията и от двете страни на Атлантика си служеше предпазливо с думите, като използваше един и същ жаргон.

— За какъв заподозрян говорим: мъж или жена? — попита интервюиращият, притискайки го отчаяно за някакви действителни, фактически новини, които да удовлетворят зрителите пред екраните.

— На този етап не желая да казвам, но имаме кадри със заподозрения, заснети от охранителните камери на жилищната сграда, така че се надяваме да го арестуваме много скоро.

После отново включиха студиото, където цялата история беше повторена още веднъж отначало и доукрасена със сведението, че вдовицата на сенатора, Мейси Ебнър, е „потресена… покрусена от мъка и не може да обясни какво е правил съпругът й в Ню Йорк“. Последното беше прочетено на фона на появилото се на екрана лъчезарно усмихващо се лице на отрупана с бижута жена, в нея Люси разпозна взета от картотека резервна снимка, напълно неподходяща за дадения случай. По радиото на човек му се спестяваше този вид неловка ситуация, с благодарност си помисли тя. Люси погледа още малко, но ново развитие на нещата нямаше и отегчена, тя превключи канала. След малко дойде Бет да й съобщи, че вечерята е готова. Дебелата кръгла стъклена маса в трапезарията бе сложена. Бет бе приготвила мексиканско ястие, лютиво и пикантно, с чили, лук и подправки, имаше и купа с пресни плодове и поднос със сирене. Гладна, тъй като цял ден не бе яла, Люси похапна добре, после се почувства толкова уморена, че се изкъпа и веднага си легна. В десет часа вече бе дълбоко заспала.

 

 

Следващият ден беше неделя и гостуването й бе почти към края си. Бе осъзнала, че животът извън затворената среда на клиниката е по-напрегнат и уморителен, отколкото бе очаквала. Ако не намали темпото през следващите няколко дни, щеше да пристигне вкъщи изтощена. Преглеждането на безкрайните раздели на „Ню Йорк Таймс“ й отне по-голямата част от сутринта и тъй като времето бе топло и слънчево, следобед тя отиде да се поразходи в Сентръл Парк, а вечерта гледа телевизия.

Понеделникът дойде сив и влажен и като надникна навън през прозореца, Люси реши, че денят е подходящ да отиде в Музея на съвременното изкуство.

След като довърши грима си — с практиката тя ставаше все по-бърза, — виолетовите й очи я погледнаха от огледалото. Беше странно да види отражението на човек, когото не познава, и със сигурност щеше да й отнеме време да свикне с новия си прекрасен образ. Едно последно минаване с четката по тъмната й сега коса и тя беше готова.

На вратата на спалнята й се почука силно и настоятелно.

— Влез, Бет — извика Люси. Вратата на спалнята се отвори и едно много уплашено лице надзърна зад нея.

— Госпожице Хауърд, полицията е. Искат да ви видят.

Люси бавно се обърна да я погледне.

— Полицията? — глупаво каза тя.

— Те тук, госпожице. Елате бързо.

Това можеше да означава само едно нещо. Нервите й се обтегнаха от безпокойство и страх и тя цялата се разтрепери. Усещаше кожата на лицето си стегната и студена.

— Казаха ли за какво става въпрос?

Бет поклати глава.

— О, господи! Сигурно нещо се е случило вкъщи… — виденията, че майка й или баща й са претърпели злополука, я изпълниха с ужас. И те ли се бяха чувствали така, когато тя катастрофира? Но какво общо има нюйоркската полиция с това? Сигурно ако нещо се бе случило, семейството й щеше да телефонира направо. Всички знаеха къде се намира. После й дойде наум друга мисъл и тя веднага изпита облекчение. В действителност навярно искаха да видят Амелия. Бет не е разбрала. Вероятно бяха попитали за стопанката на дома. Люси пое дълбоко дъх, излезе бързо от стаята си и заслиза надолу по спираловидните стълби на мезонета, следвана от Бет, която все още изглеждаше уплашена.

Долу, в коридора, вдигнали мрачни погледи към нея, стояха двама униформени полицаи и тантуреста русокоса жена. Мъжете носеха морскосини ризи и панталони и фуражки, отпред със сребърен герб на града и техния номер. На ръкавите им бе избродиран със златно и синьо, във формата на щит, знакът на Нюйоркското полицейско управление, а на кръста им бяха препасани зловещо изглеждащи револвери в черни кожени кобури. Жената, за разлика от тях, носеше плътно пристегнат шлифер с колан, тежки тъмни обувки, а косата й бе подстригана късо като на мъж. По лицето й нямаше и следа от грим.

Люси ги посрещна хладнокръвно, надявайки се да не разберат, че сърцето й бие неспокойно. Жената пристъпи напред и пъхна картата си за самоличност под носа на Люси.

— Аз съм детектив Лий — троснато каза тя. — Арестуваме ви по подозрение за убийство във връзка със смъртта на сенатор Арнолд Ебнър на единадесети май, събота, следобед, приблизително около четиринадесет часа.

Люси се втренчи в тях с празен поглед, умът й бясно се въртеше. Това беше някаква кошмарна бъркотия, която в действителност не се случваше. От всички нереални ситуации, които бе преживяла през последните дванадесет месеца, тази беше най-фантастичната.

— Страхувам се, че сте сгрешили човека — гласът й, след този на детектив Лий, звучеше много завалено и с английски акцент.

Обади се един от униформените мъже. Лицето му бе кисело, а на брадичката му имаше дълбока трапчинка. Гневни сиви очи се втренчиха в нейните.

— Как се казвате? — грубо попита той.

Люси отвърна на погледа му, решена да запази спокойствие.

— Името ми е Люси Хауърд. От Англия съм и съм на гости на госпожица Амелия Хероу — кратко отвърна тя.

— Кога пристигнахте в Съединените щати?

Люси се поколеба.

— Преди малко повече от шест месеца, но в Ню Йорк съм от четвъртък.

Детектив Лий записваше всичко в бележника си.

— Къде бяхте, преди да дойдете тук?

— В клиниката „Кейло“. В Саутхамптън, Лонг Айлънд.

— Какво сте правили там? — грубо запита тя. — Имате ли разрешително за работа?

— Бях там като пациент. — „Какво е това? — помисли си Люси с нарастваща паника — държат се така, сякаш наистина мислят, че имам нещо общо е това убийство.“

— Какво ти имаше? — детектив Лий се втренчи подозрително в нея с тясното си лице и малки, лъскави очи.

— Претърпях тежка катастрофа в Англия преди една година, бях в клиниката за пластична операция. Можете да им позвъните и да ги попитате, ако желаете — предизвикателно добави Люси.

Лий огледа лицето й невярващо.

— Не виждам никакви белези — после си записа още нещо.

— Хайде да вървим — нетърпеливо се намеси един от мъжете. Той, изглежда, искаше някакво реално действие и все още почти жадно опипваше револвера си.

Лий го сряза злобно:

— Ще тръгнем, когато аз кажа, че е време — тя сграбчи Люси за ръката и се опита да я избута към входната врата. — Тръгвай! — извика й.

— Почакайте малко! — Люси бе обхваната от смесица от тревога и ярост. — Направили сте грешка. Аз дори не познавам сенатора.

— Тръгвай! — отново извика Лий. — Арестувана си и ако не дойдеш мирно и тихо, ще те обвиним в неподчинение и оказване на съпротива.

— Но това е лудост… — Люси се опита да се освободи, ала жената я бе хванала здраво като с клещи. „Господи! Истина е — помисли си тя паникьосана. — Те не ми вярват… Ами ако никога не ми повярват? Какво ще стане, ако ме затворят и не мога да се свържа с никого? Само ако Амелия беше тук… тя щеше да им обясни, че всичко това е някаква идиотска неразбория.“ — Трябва да ми повярвате — отчаяно се замоли тя. Бет стоеше на стълбите и наблюдаваше ставащото като хипнотизирана. — Бет! — извика през рамото си. — Свържи се с Амелия… госпожица Хероу… кажи й какво се е случило! Кажи й, че имам нужда от помощ… — думите й бяха прекъснати, тъй като Лий отново я бутна. Люси успя да освободи ръката си, но един от полицаите я сграбчи от другата страна. Те вече бяха отворили входната врата и се опитваха с общи усилия да я завлекат до асансьорите. Тя изпищя и през ума й проблесна, че това прилича повече на вземане на заложник, отколкото на арестуване. В този момент усети ледения метал на белезниците, надянати на една от китките й, после сграбчиха другата й ръка, изтеглиха я зад гърба й и двете й китки бяха хванати заедно. Люси изпищя отново. — Не можете да направите това…

Мълчаливо детектив Лий и двамата въоръжени полицаи я тласнаха в асансьора. Когато пристигнаха долу, във фоайето, те я хванаха отстрани и я отнесоха до чакащата полицейска кола. Фотографи от пресата я заляха със светкавици. Жадната за сензации тълпа настъпи напред. Кошмарът беше започнал.

 

 

Детектив Майк Паулинг от Отдела за убийства на полицейския участък в Мидтаун Саут^[1] бе определен да поеме случая веднага щом тялото на сенатор Арнолд Ебнър бе открито. Помощничката му, детектив Шели Лий, незабавно се впусна в действие под негово ръководство и не след дълго той разбра, че убиецът ще бъде хванат много бързо благодарение на охранителните камери в „Саутгейт Тауър“, разположени на всяка площадка. Имаше също и три други камери, поставени под различен ъгъл в голямото правоъгълно фоайе на партера. Щеше да бъде лесна работа.

Първоначалният оглед на трупа, направен от лекар от полицията, бе показал, че предполагаемият час на смъртта е около два следобед. Било е събота, краят на седмицата, и дежурните чистачки са били малко. Ето защо Ейми, чистачка от Харлем, е стигнала до двайсет и седмия етаж едва в ранния следобед. Чистела коридорите с прахосмукачка, когато чула вратата на апартамент 536 да се затръшва. Миг по-късно, както изглежда, млада жена с „вид на филмова звезда“ забързала към нея от посока на апартамента и се изгубила надолу по бетонната аварийна стълба, спускаща се в единия край на небостъргача чак до улицата. Ейми се учудила, тъй като до долу имало много път — бе чула от някого, че е една миля, но не можела да е сигурна. Веднъж, когато токът спрял, самата тя трябвало да слезе по тях, което й отнело двайсет и пет минути. Разбира се, тя нямаше откъде да знае дали заподозряната не е взела асансьор на по-долен етаж. Но охранителните камери във фоайето бяха показали, че младата жена е излязла от стълбището двайсет минути по-късно. Тогава Майк разбра, че тя бе предпочела да слезе пеша, отколкото да рискува да я видят отблизо в един от шестте асансьора, което е щяло да стане със сигурност в събота следобед, когато повечето от наемателите са си били вкъщи.

Час по-късно Ейми влязла в апартамент 536 да го почисти, както правела всеки ден. Гледката, изпречила се пред очите й, я накарала да хукне, пищейки, надолу по коридора. Петдесет и шест годишният сенатор лежал, проснат на леглото, възглавниците били обагрени в кръв от зейналата рана в главата му, а завивките — подгизнали от раните от куршуми в гърдите и закръгления му стомах. Бил прострелян седем пъти от упор, отворените му очи и зяпналата, пълна с кръв уста свидетелствали за ужаса, който сигурно е изпитал през последните няколко секунди, преди да бъде повален. Това напомни на Майк за жестоките убийства, които бе виждал през десетте години работа в прословутия 67-и полицейски участък, покриващ Южен Бруклин. Някак бе си представял, че животът в Мидтаун Саут ще бъде по-спокоен, че богатите жители на централен Манхатън ще изглаждат различията си по по-цивилизован начин.

Едно нещо обаче бе сигурно. Никога преди не бе попадал на толкова характерен заподозрян. Красотата й беше поразителна. Лъскавата й черна коса, дълга и гъста, с прав бретон, бе зашеметяваща. А лицето й беше необикновено. Класическата брадичка, правият нос и високите скули бяха приковаващо красиви. Той се усмихна на себе си при случайната игра на думи, докато изучаваше видеофилма от охранителната камера. Съвършените бадемови очи и извитите вежди можеха да разтреперят коленете на всеки мъж, помисли си той, както и красиво оформената й уста. Никой с подобен външен вид не може да се разхожда наоколо незабелязан дълго време. След като покажат лицето й в цялата страна по телевизията и в пресата, тя ще бъде хваната за няколко часа. Дори ако се опиташе да се маскира с руса перука и тъмни очила, пак щеше да бъде забелязана. Това беше най-впечатляващото лице, което някога бе виждал. Забравете Мерилин Монро. Забравете Одри Хепбърн. Момичето беше истинска красавица и той нямаше търпение да я разпита. Междувременно… какво правеше тя с грозно, старо копеле като Арнолд Ебнър?

 

 

Детектив Шели Лий бе работила в полицията през последните петнадесет години, четиринадесет, от които бе прекарала също в 67-и полицейски участък, но тогава Майк Паулинг не бе неин началник. Те бяха равни, влязоха в Полицейската академия по едно и също време, завършиха заедно и двамата възнамеряваха да опитат да направят света по-безопасно и по-добро място. Преместиха я в Мидтаун Саут предишната година и за нейно разочарование я назначиха за помощник на Майк. Беше по-добре, отколкото да стои в онзи район, предполагаше тя, но между нея и Майк винаги бе съществувало съперничество и тя се почувства засегната, че той бе напреднал и сега беше начело на свой собствен екип. Бедата беше, че Майк се бе прехвърлил от 67-и в Мидтаун Саут, без да е видял нищо, докато тя познаваше прекалено добре вонящата клоака на града, за да се почувства някога отново удобно в богаташки район с ниска престъпност. Никога не можеше да забрави и да престане да се чувства част от една гнила среда, заливаща с мръсотия цялото това проклето място ден след ден и нощ след нощ. Струваше й се, че през целия й съзнателен живот бе арестувала проститутки и бе преследвала търговци на наркотици, бе залавяла бедни пияници и сводници и със смачкани от защитната жилетка гърди бе гонила незаконни имигранти, неумолими крадци и джебчии, хулигани с оръжие и обикновени откачени психопати, спотайващи се в тъмното, готови да те нападнат без причина. Цялата тази измет!

Разследването на жестокото убийство на сенатор Арнолд Ебнър като че ли я връщаше в старите времена. Арестуването на Люси Хауърд, което Майк Паулинг й бе възложил да извърши, беше направо разочароващо лесно. Нямаше истинска съпротива. Никакво драматично изхвърляне. Просто едно дяволски богато сладурче, което каза с превзет английски акцент: „Страхувам се, че сте сгрешили човека.“

Разбира се, глупавата малка кучка бе виновна. Те не само имаха лицето й, заснето от камерата, след като бе напуснала апартамента на сенатора, но и портиерът си спомняше, че я е видял да слиза по стълбите, което само по себе си бе необичайно, преди да офейка на улицата през фоайето. Той дори бе забелязал, че очите й имали необичаен виолетов цвят — като тези на Елизабет Тейлър. Затова успяха да я арестуват толкова лесно, благодарение на един таксиметров шофьор, който бе гледал телевизия предишната вечер и си бе спомнил, че е взел младата жена, изглеждаща като „тази прекрасна дама“, пред Института по модерни технологии, който се намира на Седмо Авеню, само на три пресечки от мястото, където беше убит сенатор Ебнър. И което бе по-важно — той си спомняше, че я е оставил на Парк Авеню и макар да не се сещаше за номера, можеше да ги заведе до конкретната сграда. Портиерът там ги информира, че младата дама е гостенка на госпожица Амелия Хероу. Каква новина! Поднесена на тепсия на Нюйоркското полицейско управление! Опакована като подарък!

Сега, когато затворничката бе заключена на сигурно място в килия в централния участък и чакаше за разпит, детектив Шели Лий, тридесет и девет годишна, неомъжена, необичана и дълбоко огорчена от начина, по който животът й се бе подредил, седна да напише доклада си, който трябваше да предаде на своя началник — детектив Майк Паулинг, до обед. Надяваше се само, че той ще даде на госпожица Люси не знам коя си Хауърд каквото заслужава. Но тъй като тя имаше красиво лице, вероятно нямаше да го направи.

 

 

„Не вярвам, че това се случва“ — непрекъснато си повтаряше Люси, докато седеше на ръба на койката в малката килия, в която я бяха тикнали безцеремонно при пристигането й в сградата на полицейския участък на Мидтаун Саут. Това беше преди два часа. Оттогава никой не се бе приближавал до нея и тя нямаше никаква представа какво ще се случи впоследствие. Това беше най-лошо от всичко: чувството на безсилие, че никой не иска да я чуе. Никой не й позволяваше да обясни, че не би могла да убие този нещастен сенатор, когото сега мразеше безумно, макар че едва го познаваше. Защо не й вярваха? Цялата ситуация бе толкова нелепа, че би била смешна, ако положението не бе така сериозно. Все пак понякога невинни хора попадаха в затвора, мислеше си тя, обхваната от ледена паника. В миналото в Англия е имало случаи, когато невинни хора са били обесвани, защото не са могли да докажат невинността си. Разбира се, нищо подобно нямаше да й се случи, но в Америка съществуваха смъртното наказание и електрическият стол, и… о, господи! Само ако Амелия си беше вкъщи, това нямаше да се случи.

Люси хвана главата си с ръце, опитвайки се отчаяно да запази спокойствие. Пое дълбоко дъх със затворени очи и се постара да бъде търпелива и да мисли логично. Без съмнение след няколко часа ще бъде отново в апартамента на Амелия и хубаво ще се посмее с родителите си, като им разкаже по телефона приключението си. Тили сигурно ще бъде впечатлена. Навярно ще иска да чуе всяка подробност. Ще има да разказва това поне няколко години!

Може да излезе интересна история, след като всичко свърши, помисли тя, отърсвайки се от фантазиите си, но точно сега беше страшно и можеше да се окаже наистина сериозно, ако не й повярват.

„Разбира се, че ще ми повярват — строго си каза тя. — Какъв би бил мотивът ми да убия мъж, когото съм срещнала само за малко на някакъв коктейл? Това е нелепа грешка и без съмнение те ще дойдат всеки момент и ще кажат, че ужасно съжаляват, но са арестували не този, когото трябва. Ще трябва да го направят“ — помисли си и сърцето й се сви в тревожно предчувствие.

 

 

В момента, в който го зърна, Люси разпозна поразително изглеждащия детектив, когото бе видяла да интервюират по телевизията пред „Саутгейт Тауър“ в деня на убийството. Той бе казал, че имат описание на убиеца и се надява това да доведе до бързото му задържане.

— Видях ви по телевизията — веднага каза тя почти обвиняващо.

Детектив Майк Паулинг я погледна втренчено. Очите му бяха много светлосини и зениците им приличаха на големи черни точки. Устните му в спокойно състояние изглеждаха съвършени и добре оформени.

— Вашето пълно име, моля? — вежливо каза той.

Чувствайки се по-уверена, Люси отвърна почти наперено:

— Люси Ребека Хауърд.

— Адрес?

— Ийстли Манър, Годалминг, Съри, Англия.

— Възраст?

— Двадесет и две годишна.

— Положение?

Люси се намръщи.

— Какво имате предвид?

Майк Паулинг стисна устни, като че ли да потисне усмивката си.

— Искам да кажа омъжена ли сте или не?

— О! Не съм омъжена.

— Къде бяхте в събота следобед приблизително между два и три часа?

— Предимно разглеждах забележителности. Купих две книги в „Дабълдей“, а после се разходих из търговския център в „Тръмп Тауър“. По-късно направих някои покупки, подаръци за семейството ми вкъщи… такива неща. След това взех такси и се върнах в апартамента на Амелия Хероу, където съм отседнала — докато говореше, осъзна, че разпитът се записва.

— Откъде точно взехте таксито?

Люси напрегна ума си, опитвайки се да си представи картината.

— Беше пред една голяма сграда…

— Всички сгради в Ню Йорк са големи, госпожице Хауърд — в очите му проблесна сарказъм.

Люси не обърна внимание на това.

— Сега си спомням, беше Институтът по модерни технологии. Готвех се да вляза вътре, но се почувствах уморена…

— У кого сте отседнали?

— Казах ви — Амелия Хероу, филмовата звезда — предизвикателно добави тя с изражение, приканващо го да каже, че никога не е чувал за нея.

Вместо това, в действителност той изглеждаше впечатлен.

— Какъв е телефонният номер там? Ще трябва да попитам Амелия Хероу да потвърди думите ви.

— Не си спомням номера, а и точно сега тя е в Далас, тъй като майка й е много болна.

— Значи сте сама в този апартамент? — попита той изненадан. — Напълно сама или си имате… хм… компания?

— Сама съм — отвърна Люси, вече студено. — С изключение на Бет, прислужницата.

— Тя има ли номера на Амелия Хероу в Далас?

— Сигурна съм, че да.

Майк Паулинг замълча за момент, а после попита почти троснато:

— По кое време се върнахте в апартамента в събота?

— Около четири часа, предполагам.

— Може ли това да бъде потвърдено? — светлосините му очи се вгледаха дълбоко в нейните.

Тя се изчерви.

— Да. Бет ме видя.

Внезапно той се наведе напред, облягайки лактите си на бюрото, стоящо между тях, лампата над главата му осветяваше русата му коса и тя блестеше подобно на гладък шлем.

— И така, кажете ми, госпожице Хауърд, точно колко време сте били… да го наречем приятелка… на сенатор Арнолд Ебнър?

Това й подейства като шамар по лицето след рутинния разпит. „Значи той наистина смята, че съм го направила“ — помисли си Люси.

— Не съм приятелка на сенатора. Срещнахме се за няколко минути на прием, даден от Амелия Хероу миналата седмица, и това е всичко — отвърна тя, надявайки се, с достойнство.

— Хайде сега, госпожице Хауърд. Дайте ми малко мира. Знаем, че сте били любовница на сенатора — черните точки като че ли я пронизваха и пробождаха, държейки я в плен, остри и изпитателни, и през ума й проблесна мисълта, че ако наистина бе виновна, вече щеше да се е предала под натиска.

— Това не е вярно — ядосано каза тя. — Говорихме… ох, само няколко минути на коктейла у Амелия Хероу.

Гласът на Майк беше тих, почти изкусителен, като че ли можеше да измъкне истината от нея.

— Знаем, че сте били любовница на сенатора. Знаем, че сте били в апартамента му между два и три часа в събота следобед. Знаем, че сте вървели няколко пресечки и после сте взели такси пред Института по модерни технологии. Знаем къде сте отседнали понастоящем. Знаем също, че този ден сте носели червен костюм… много добър цвят, който е щял да скрие всякаква кръв, която би могла да изпръска дрехите ви. Дори имаме показанията на таксиметровия шофьор, взел ви пред Института по модерни технологии. Това е било безмилостно планирано предумишлено убийство. В съобщението, което сте оставили за сенатора в „Саутгейт Тауър“, се е казвало, че искате да го видите още веднъж, за последен път, нали?

При всяко ново обвинение Люси се стряскаше, потрепвайки, а гласът на Майк Паулинг ставаше все по-висок и по-гневен, докато той почти не се развика в лицето й:

— И вие осъществихте тази среща, нали? Той ви е разкарал, но вие сте искали една последна среща… за да можете да си отмъстите. Не беше ли така?

Тя поклати силно глава.

— Не! Не, абсолютно не! Срещнах го само за няколко минути. Всъщност дори не сме разговаряли. Това е лудост. Никога не съм се и доближавала до „Саутгейт Тауър“.

— Госпожице Хауърд — прекъсна я той със страшно тих глас, — Институтът по модерни технологии е на три пресечки от „Саутгейт Тауър“.

Люси го погледна смутена:

— Но вие ме бъркате с някоя друга.

— Тогава какво ще кажете за това? — изправи се, висок и мускулест, бялата му риза и тъмните панталони бяха безупречно изгладени. В ъгъла имаше телевизор, свързан с видео. Той го включи.

Люси го наблюдаваше, заинтригувана. Миг по-късно ахна смаяна, когато се видя на филма да бърза по един коридор, след което рязко зави и изчезна надолу по някакви стълби. Но къде беше това? Не приличаше на магазин и със сигурност не беше блокът на Амелия. Миг по-късно на екрана се появи голямо правоъгълно фоайе, облицовано с бял мрамор, което тя веднага разпозна от новините по Си Ен Ен. Беше „Саутгейт Тауър“. И там тя видя… себе си да върви към главната врата и да излиза на улицата. Нямаше грешка, това бе нейната тъмна копринена коса, дълга и права, с бретон, а лицето й — с неговите тъмни, извити вежди и виолетовите очи с бадемова форма, с правилния нос, съвършената уста и изчистената брадичка — не можеше да се сгреши. Беше облечена в новия си червен костюм.

Поразена, тя продължи да гледа в екрана.

— Но аз никога през живота си не съм била в тази сграда — беше невинна. Защо той не й вярваше? Очевидно я бяха натопили. Един господ знае кой или защо, но тя виждаше, че щеше да е почти невъзможно да докаже невинността си при такова доказателство. — Трябва да ми повярвате — отчаяно каза тя.

Майк Паулинг не отговори, а продължи да гледа телевизионния екран, като натисна копчето на дистанционното управление и превъртя обратно лентата, след което пусна видеозаписа още веднъж.