Маргарет Броунли
Лора (11)

XI

— Девън! — прошепна Лора. — Девън, обичам те — тя нежно го погали по челото и бледите страни.

— Мис Никълс, моля ви! — лекарят отвори вратата. — Пациентът се нуждае от спокойствие.

— До скоро виждане, любими — Лора хвърли един последен нежен поглед към спящия и излезе от болничната стая.

— Наистина ли Девън… мистър Къртли няма да има лоши последици от измръзването?

Младият лекар й се усмихна успокоително:

— Съвсем не. На мистър Къртли му е необходимо просто да се наспи. Не се безпокойте, мис, ще си го получите невредим.

Лора се изчерви:

— Благодаря ви, докторе.

 

 

— Вие сте се побъркал, Девън, съвсем сте се побъркал! — Лора се отпусна на мочурливата полянка и се разсмя. — Мъкнете фини кристални чаши по стръмната планина, за да пиете шампанско с мен върху някоя самотна скала. Ако това не е истинско безумие…

— Обичам, когато се смееш, Лора… — Девън се наведе над нея и я погледна в очите. — Смехът ти звучи като звън на камбани — той я погали нежно по бузите. — Обичам и нежните ти ръце, и гласа, който шепне „Обичам те“.

— Вие… ти си ме чул? Защо не…

— Страхувах се да не наруша един прекрасен сън. Думите ти бяха за мен най-доброто лекарство.

Лора почувства как се изчервява.

— Мислех, че спиш. Лекарят каза… — тя се смути и замълча.

— Не смяташ ли, че сега е удобният случай да повториш думите, които ми прошепна в болницата? Не искаш ли най-после да бъдеш искрена с мен и със себе си, Лора?

Стана й горещо и същевременно потръпна.

— Девън, аз… винаги съм била искрена. Когато те наричах грубиян или безсрамен, арогантен тип, бях убедена в това, което казвах.

— А когато дойде в болницата?

— Аз… — Лора се запъна.

— Знаеш колко много те обичам — гласът на Девън беше дрезгав.

Тя потърси погледа му. Той я желаеше, ценеше я, но обичаше ли я?

— И аз те желая — промълви Лора нещастна. Защо Девън не разбираше, че тя очаква от него повече от обикновено желание?

— Ела с мен, искам да ти покажа нещо — прошепна той. Стана и я увлече след себе си.

Тя се запрепъва разочаровано зад него по тясната горска пътека. Какво беше намислил? Защо не я прегърна и целуна? Сигурна бе, че е почувствал, колко силно копнее тя за това.

Внезапно тихо шумолене я изтръгна от мислите й. То се усилваше с всяка крачка, а когато излязоха от гората на слънчева поляна, прерасна в могъщо бучене.

Пред тях се простираше овално тъмнозелено планинско езеро. От височината се спускаха сребристозелени водопади и кристалночистите им води се стичаха по скалите подобно на широки воали. Милиони миниатюрни капчици искряха и изпълваха въздуха с блестяща прозрачна мъгла.

Облегната на рамото на Девън, Лора не можеше да се насити на прекрасния спектакъл, който природата им поднасяше.

След малко Девън внимателно отстрани Лора и я поведе по тясна, почти обрасла пътечка, която излизаше на равна площадка над водопада. Той пусна ръката й, пристъпи до края на стръмната скала и се загледа в бушуващите разпенени водовъртежи под себе си. Сетне легна по корем, извърна се към Лора и й даде знак да го последва. Тя се поколеба, но го послуша и се осмели да хвърли поглед в дълбините.

Лежаха дълго така мълчаливо и без да се помръднат един до друг, потънали в мислите си, загледани в искрящото планинско езеро.

Лора чувстваше топлината на слънчевите лъчи върху гърба си и се наслаждаваше на сребристата мъгла, която се надигаше от бушуващите води и приятно охлаждаше лицето й. Тя затвори очи и се протегна блажено.

Внезапно почувства пръстите на Девън, те помилваха шията й, плъзнаха се надолу по раменете и закръжиха по гърба й. Тръпки я полазиха. Тя въздъхна тихо и се изтърколи по гръб. Девън я изгледа въпросително и жадно.

Плаха усмивка се появи на устните на Лора, когато Девън се наведе над нея и докосна върха на носа й.

Топлият му дъх погали бузите й. Устните му нежно докоснаха челото й, веждите, слепоочията, брадичката и шията.

Лора простена и обви ръце около врата му. Зацелува го така страстно, както никога дотогава не бе целувала мъж. Всички разяждащи я съмнения, всички колебания, които до неотдавна я бяха измъчвали, се стопиха в дивото желание, което близостта на този мъж пораждаше у нея.

С внимателни, ловки движения Девън разкопча блузата й копче по копче и я погали по раменете. Под блузата си тя не носеше нищо. Лора се наслаждаваше на топлите слънчеви лъчи и страстния поглед на Девън. Когато пръстите му загалиха голата й кожа, докоснаха твърдите зърна на гърдите й и се спуснаха по плоския корем надолу през колана на джинсите, а в същото време устните му милваха гърдите й, Лора затвори очи и задиша по-бързо. Непозната дотогава жар застрашаваше да я разтопи.

— Девън, о, Девън!… — промълви тя и започна да разкопчава с треперещи пръсти ризата му. Усети под ръката си топлата кожа на гърдите му и я прониза приятна тръпка. Сетне пръстите й се плъзнаха по меките къдрави косми и по зърната на гърдите му и се спуснаха към катарамата на колана. Отначало колебливо, сетне все по-решително тя я разкопча и с решителен замах спусна ципа.

Потърси плахо погледа на Девън. Той се усмихна, сетне стана и смъкна джинсите си. Коленичи до нея, разсъблече я внимателно, като я гледаше мълчаливо. А Лора се чувстваше така хубава и желана, както никога преди.

Лицето на Девън, широките рамене, косматите гърди, тясната талия, плоския корем — тази гледка все повече я възбуждаше.

— Девън! — изстена тя и го привлече върху себе си. И сякаш на света беше сама той. Дъхът му, дрезгавият глас, тихите страстни думи, които шепнеше, тялото му, което я притискаше, й причиняваха неописуема наслада… Тя стремително се изви срещу него и като извика неистово при проникването се нагоди към твърдия бърз ритъм на огнените му тласъци.

Сякаш пламъци обхванаха телата им, когато двамата заедно в див екстаз се устремиха към кулминацията и едновременно я постигнаха.

Изтощени и дълбоко задоволени, те останаха да лежат известно време неподвижно и мълчаливо един до друг. Влажната мъгла от пръскащата се пяна охлаждаше сгорещените им млади тела. Дишането им постепенно се нормализира, пулсът стана равномерен.

Лора почувства нежните целувки на Девън по бузите си. Тя отвори очи и погледна успокоеното му лице. „Обичам те!“ — помисли си. Копнееше да му признае чувствата си, но нещо я задържаше. Пречеше й някакъв неопределен страх и необясним свян. Нима причина за това бе старата смачкана снимка, щастливата усмивка на младата жена върху нея? Лора не беше сигурна.

Изглежда, че мислите се бяха отразили и върху лицето й, защото Девън я погледнат озадачено и безпомощно. Между веждите му се образува отвесна бръчка. Сетне той силно я прегърна — люлееше я нежно и я държеше здраво в ръцете си, сякаш никога вече нямаше да я пусне.

Лора не можеше да си поеме дъх, но въпреки това й се искаше да лежи така до Девън завинаги. Чувстваше се в безопасност до него.

Когато подобно на кървавочервена топка слънцето залезе зад планинските върхове, Лора и Девън заслизаха по тясната пътечка. Долу до езерото се спряха почти благоговейно, дълго гледаха надолу към зеленикавите дълбини и се ослушваха в тътена на бушуващите водни маси.

— Лора — каза Девън нерешително.

— Да? — тя се притисна до ръката му.

— Аз… не искам да бъдеш повече близо до този вулкан. Мисълта, че всекидневно и напълно съзнателно се подлагаш на най-голяма опасност ми е непоносима.

Лора буквално се вцепени. Нима Девън започваше да й дава нареждания, точно както някога Джеф? Нима и той искаше тя да изостави професията си, за да се наслаждава на съмнителното удоволствие да стане вярна съпруга, добра домакиня и отзивчива майка? По дяволите, защо всички мъже бяха такива егоисти? Защо винаги смятаха, че жената не може да се оправи в живота толкова добре, колкото и представителите на уж силния пол.

— Не мога да изоставя всичко тук, Девън. Как си го представяш? В края на краищата, сключила съм договор — а имам и морално задължение спрямо населението. Нима трябва да избягам презглава и да напусна потъващия кораб като плъх?

— Значи вярваш, че вулканът ще изригне?

Лора си прехапа долната устна:

— Може би…

Двамата се погледнаха — уплашено, недоверчиво и същевременно подозрително.

Първа се съвзе Лора:

— Боя се, че казах нещо, което като учен никога не би трябвало да казвам, Девън. Имам само едно предположение, някакво чувство, всъщност няма ясни признаци… О, Девън, за бога, моля те не казвай никому онова, което току-що споменах! Не искам да избухне паника, а освен това прибързаните ми изявления могат да ми костват работата. Д-р Хейли е изключително чувствителен в това отношение.

— Лора — Девън я прегърна нежно, — не се безпокой. От мен никой няма да научи нито една думичка. Вярвай ми!