Маргарет Броунли
Лора (5)

V

Загъната в мек хавлиен халат, Лора стоеше пред отворения гардероб и преценяваше дрехите си. Сетне нерешително взе една тюркоазна копринена рокля от закачалката. „Дори най-встрастените геолози не работят по двайсет и четири часа на ден“ — поучаваше я майка й, настоявайки да вземе със себе си поне тази рокля.

Според Лора няколко чифта панталони, спортни ризи и пуловери биха били достатъчни, но тя добре познаваше майка си и когато нещо й влезеше в главата, по-разумно беше да не й се възразява дълго. И така, беше сложила роклята в куфара си.

Дали да я облече тая вечер? Тя се колебаеше. Струваше й се прекалено елегантна за случая. От друга страна, джинсите или светлите памучни панталони биха били още по-неподходящи.

Хвърли халата върху облегалката на стола и облече роклята. Сетне пристъпи до огледалото. При всяко нейно движение мекият копринен плат тихо шумолеше. Лора сбърчи чело, когато установи, че зеленикавосините й очи блестят по-силно отпреди. При най-малкото движение, дръзкото деколте, стигащо чак до талията, разкриваше част от бялата кожа на стегнатия й бюст. Бляскавата коприна плътно обгръщаше бедрата й и завършваше на широки дипли под коленете.

Лора доволно кимна на образа си в огледалото. Нямаше нищо против да приеме хвърлената ръкавица! Защо да не бие Девън със собственото му оръжие? Защо за разнообразие веднъж и тя да не го обърка и смути? Да му даде да се разбере на този самодоволен журналист! Порядъчно ще го разгорещи, а след това ще му отреже квитанцията! Така той ще я остави веднъж завинаги на мира — Лора беше твърдо убедена в това.

Тя погледна часовника. Още двайсет минути — достатъчно време, за да се обади на родителите си. Взе слушалката и набра номера.

— Лора?! Най-после! Как си? Много се безпокояхме! — прозвуча гласът на майка й. — Когато човек чете съобщенията във вестниците, струва му се, че всеки миг можеш да бъдеш погребана под потоци лава, детето ми!

Лора се засмя:

— Откога вярваш на всичко, което вестниците пишат? Както чуваш, здрава и читава съм. От време на време земята тук малко се люлее, но не е толкова страшно. Досега няма пострадали.

— Слава богу! Колко се радвам, че чувам гласа ти! Моля те, обещай ми едно нещо: никога не се прави на героиня! Ако стане прекалено опасно, изчезвай!

— Ненужно се тревожиш, майко. Аз се грижа за себе си.

— Една майка никога не престава да се безпокои за децата си, Лора — тя замълча и въздъхна: — Впрочем, запозна ли се с интересни хора? — попита после колкото е възможно по-внимателно.

— Имаш предвид мъже?… — вътрешно Лора простена.

— Много добре знаеш, за какво говоря, Лора.

— Майко, аз съм тук, за да работя като геоложка, а не за да изследвам колко мъже има.

— Все пак вече си на двайсет и шест! Крайно време е да се огледаш за съпруг. Не си ли на това мнение?

— Добре знаеш, че професията ми не се съгласува с домашното огнище в обикновения смисъл на думата, майко. Освен това, съвсем не съм убедена, че ми е необходим съпруг, за да бъда щастлива.

— Не ми приказвай пак глупости, Лора! Впрочем, и до днес не разбирам защо развали годежа си с Джеф. Той можеше да ти предложи всичко. Като съпруга на лекар до края на живота си нямаше да имаш никакви финансови грижи и освен това…

— Аз живея своя живот, майко! Моля те, извини ме, но няма да позволя на никой мъж да ме замъкне пред олтара, само за да изпълня по този начин твоите мечти!

— Не става дума за мен, детето ми, разбери! Аз ти желая само доброто!

— Зная, мамо. Въпреки това трябва да оставиш на мен грижата за моето бъдеще. Достатъчно възрастна съм.

Майка й въздъхна.

— Именно. Точно за това говоря през цялото време.

— Не ми се сърди, мамо, трябва да приключвам. Имам още работа. Сърдечни поздрави на татко — пазете се и двамата! Чао, мамо! — тя затвори телефона.

Ненадейно й хрумна нещо. Не беше ли излъгала Девин, че е сгодена? Бързо изтича в спалнята си и намери малката кутия, в която пазеше годежния пръстен на баба си. Поколеба се, но постави фината златна халка с блестящ диамант на пръста си. Така Девън положително нямаше да прави вече досадни опити за сближаване.

Почукване на входната врата изтръгна Лора от мислите й. Тя отвори и в следващия миг сърцето й лудо заби. Дъхът й просто спря, когато видя Девън в тъмносиния му костюм и копринена риза с цвят на слонова кост. Лора стоеше като прикована и го гледаше. Той също не можеше да свали поглед от нея.

— Прекрасна сте — прошепна й дрезгаво след цяла вечност.

— Благодаря. Само момент още — Лора се покашля, обърна се и влезе в дневната, последвана от Девън.

— Както виждам, получила сте моя подарък — каза той, като хвърли поглед на букета от рози.

— О, от вас ли са цветята? — тя повдигна рамене. — Нямаше да се досетя. Имаше картичка наистина, но не беше подписана.

— Моля да ме извините за този непростим пропуск. Откровено казано, смятах, че тюркоазната панделка около кутията ще ви каже достатъчно.

Лора извърна глава изчервена. Взе вечерната си чантичка и метна през ръка наметката си.

— Готова съм.

— Моля — Девън й подаде ръка и мълчаливо я придружи до паркирания пред вратата мерцедес.

Той съсредоточено караше колата по разбитите планински пътища, така че Лора имаше възможност да го наблюдава тайничко отстрани. Защо се беше съгласила на тази вечер? Защо просто не беше отказала поканата на Девън? Тя поглеждаше през страничното прозорче в лошо настроение. Е какво, беше казала „да“, така че трябваше някак си да го изтрае.

— Пристигнахме — Девън намали скоростта и зави по главната улица. Лора се намръщи, когато той спря колата пред обикновена, боядисана в бяло къща. Стори й се, че елегантната й копринена рокля не подхожда за това място.

— Не смятате ли, че съм неподходящо облечена? — попита тя и погледна нерешително Девън.

Известно време той я наблюдава мълчаливо.

— Не бива да питате мен — на устните му се появи лека усмивка. — Ако бяхте облечена по мой вкус, или щяхте да се простудите, или щеше да ви грози опасност да бъдете незабавно арестувана.

Лора почувства как кръвта нахлува в бузите й.

— Споразумяхме се за чисто делови разговор, мистър Къртли! — забеляза тя остро.

— За съжаление! — Девън извади ключа, слезе и заобиколи колата, за да й помогне да слезе.

През тежка, украсена с изкусна резба порта те влязоха в просторен ресторант. Лора затаи дъх. О, за тук беше съвсем подходящо облечена! Мислено благодари на Бога, че не беше предпочела джинсите си. Безброй свещи потапяха помещението в топла, блещукаща светлина. Огромни пана с улични сцени от Париж пренасяха посетителя в някакъв чужд свят. В разделени от цветя ниши имаше малки маси.

Управителят посрещна Лора и Девън с церемониален поклон:

— Мадам, мистър Къртли, радвам се, че мога да ви поздравя при нас. Моля! — той мина пред тях и се насочи към маса близо до дансинга, където тясно притисната двойка танцуваше под звуците на нежна музика.

Загледана в танцуващите, Лора се сепна, когато Девън свали наметката й от раменете. Тя потръпна. В каква авантюра се беше впуснала! И най-ефирното докосване, да, дори самата близост на този мъж я караше да трепва. Как щеше да му устои? Седна със свито сърце. Девън се настани срещу нея.

Менюто съдържаше изключително френски специалитети. Лора погледна Девън умърлушено:

— В колежа, както е обичайно в Калифорния, учих само испански — от френски нямам понятие. — На лицето й се появи безпомощен израз.

Девън се засмя:

— Позволете ми тогава да поръчам и за вас, може ли?

— Ще ми направите голяма услуга — Лора затвори листа с менюто и го остави върху масата.

— Farcie d’agneau en croute^[1] — поръча Девън на безупречен френски без никакъв акцент. — Pour deux personnes s’il vous plait. Et pour l’entree Quiche Lorraine.^[2]

Келнерът си взе бележка за поръчката и се осведоми дали желаят и десерт:

— Vous desirez un dessert^[3]?

— Oui, nous prenons la Mousse au chocolat^[4].

— Mersi, monseur^[5].

Келнерът се поклони и бързо се отдалечи.

— Не ми казвайте нищо — помоли Лора, когато Девън понечи да й обясни какво е поръчал. — Обичам изненадите.

— Това ми харесва — той вдигна чаша за наздравица:

— За една… интересна вечер.

Отпиха мълчаливо добре изстуденото сухо бяло вино, избрано от Девън по препоръка на келнера.

— Прекрасно — Девън остави чашата си. — А сега ми разкажете, какво ви наведе на мисълта да следвате геофизика.

Лора се замисли за миг.

— Струва ми се, че причина за това стана един подарък. За моя осми рожден ден чичо ми донесе кутийка, пълна с пъстри кварцови камъчета — прости камъни, каквито човек може да купи във всеки магазин за сувенири. „Камъните разказват какво е преживяла нашата земя в хода на времето, Лора, — каза ми той. — Те са като буквите на азбуката. Трябва да умееш да ги разчиташ“ — Лора отпи глътка вино. — Думите му ме заинтересуваха. Започнах да събирам всякакви камъни. Не след дълго притежавах вече значителна колекция. Стаята ми се превърна в „истински сипей“, както го наричаше майка ми — тя се засмя. — Бедната ми майка, сигурно би предпочела колекция от пощенски марки.

— Мога да си го представя — Девън кимна. — Какво стана след това? Какво мислеха родителите ви за странната професия, която си избрахте?

— Нищо. Жена с чисто мъжка професия — това никак не съвпадаше с техните разбирания. Ако брат ми не беше застанал зад мен, кой знае, може би днес бих била учителка в някое малко селско училище. Впрочем, брат ми също си избра професия, която всъщност е предназначена по-скоро за другия пол: той е възпитател в детска градина. Родителите ми трябваше да понесат двоен удар.

Девън се усмихна:

— Две отрочета и всяко от тях — „анфан терибл“^[6] — наистина нелека съдба.

Донесоха ордьовъра. Лора предпазливо опита Quiche Lorraine — лотарингската пица с лук.

— Чудесно! — тя кимна възхитено на Девън.

— Почакайте главното ястие. Шефът на кухнята е истински магьосник! — Девън наблюдаваше Лора с явно удоволствие.

Тя улови погледа му и смутено наведе глава. Донесоха второто ястие и Лора посвети цялото си внимание на препеченото агнешко. Беше много вкусно.

— Как всъщност станахте журналист, мистър Къртли? — попита накрая Лора, за да наруши настъпилото тягостно мълчание.

Девън потърка замислено брадата си:

— Като младеж прекарах едно лято в бившия Съветски съюз. Там много бързо разбрах, как с помощта на средствата за информация се манипулира цял един народ и какво скъпоценно право е свободата на печата.

— Затова ли така страстно защищавате тази свобода? Или има някаква друга, по-лична причина, за да не искате да предоставите на д-р Хейли репортажите си, преди да бъдат отпечатани?

Лицето на Девън помръкна. Погледът му стана студен, усмивката му изчезна.

— Искам да направя всичко по силите си, за да предпазя хората от една ужасна катастрофа — отвърна й замислено. — Толкова ли е трудно да разберат това учените като вас? — той стисна устни така силно, че те се превърнаха в тънки линии.

— Наистина ли смятате, че ние подценяваме опасността? — извика възмутено Лора. — Не знаете ли, че във всички случаи човешкият живот и за учените винаги е най-висшето, най-скъпото благо, което стои над всякакви други интереси? — очите й блестяха. — Въпреки това, като учен никога няма да се впусна в голи предположения. Това би било безотговорност.

Девън мълчеше.

— Защо не се опитате да ме разберете? — тонът на Лора стана по-примирителен.

— Защото вие и колегите ви играете опасна игра. Вулканът може да изригне всеки миг и да унищожи хиляди невинни хора.

— Единственото, което в момента е ужасно опасно, е да се разпалва паниката, която вие с острото си перо предизвиквате, мистър Къртли.

Девън я гледа известно време мълчаливо.

— Страхувам се, че в тези условия пропада всякаква надежда за плодотворно сътрудничество. И при най-добро желание не виждам обща база.

— Напълно съм съгласна с вас — отвърна Лора сухо.

Неочаквано в очите на Девън отново се появи присмехулно пламъче.

— Разбира се, можем да спорим часове наред, без да открием, кой от двама ни е прав. Но можем да разрешим проблема и с танц.

— С танц ли? — Лора го погледна с недоумение.

— Да, някои племена разрешават всичките си спорове по този начин — той стана и се поклони. — Мога ли да ви поканя?

Съвсем объркана, Лора се остави да я заведе на дансинга.

— Доколкото зная, който издържи най-дълго, той печели и спора — Девън сложи ръка на талията й и я привлече към себе си. — Да започваме.

Лора усещаше силната ръка на Девън на гърба си, вдъхваше аромата на одеколона му и всичко това объркваше още повече мислите й.

Въртяха се в кръг под гальовните звуци на цигулки и виолончело. Все по-бързо и по-бързо се носеха по дансинга. И двамата съзнаваха мълчаливата борба, която водеха.

Те танцуваха и танцуваха. Краката на Лора натежаха, но тя упорито се държеше. Сега не биваше да показва слабост! Нямаше да позволи на Девън да тържествува!

Пламъците на горящите наоколо свещи се разляха в малки, люлеещи се нагоре-надолу светли ленти. За да не й се вие свят, на Лора не й оставаше нищо друго, освен да впери поглед в превърналото се в маска на яростна решимост лице на Девън. Той явно щеше да спре само когато тя се предадеше! В очите му, които на трепкащата светлина изглеждаха почти черни, ясно се отразяваше неумолимата му воля да я сломи.

За миг Лора спусна клепачи. Не, не бива да капитулира! На никаква цена! Тя се въртеше кръг след кръг. Вече движеше краката си съвсем механично. Усмивката на устните й отдавна бе застинала гримаса.

След цяла вечност, както й се стори, Девън забави стъпките си.

— Пат — каза той, като дишаше тежко. — Мисля, че трябва да решим спора си по друг начин. Неотдавна чух за един крайно интересен обичай на някакво африканско племе, а именно… — погледът му се спря на дълбоко изрязаното й деколте и Девън я притисна по-плътно към себе си.

— Не сме в джунглата! — Лора рязко се освободи от ръцете му.

Последвана от Девън, тя побърза към масата, взе чантата и наметката си и с високо вдигната глава се отправи към изхода. Бузите й пламтяха. Въпреки танцовия маратон се чувстваше странно въодушевена, почти безтегловна.

— Благодаря за незабравимата вечер! — гласът на Девън звучеше дрезгаво.

Той придружи Лора до входната врата и изчака, докато тя извади ключа си и го пъхна в ключалката. Когато се извърна към него, той се наведе и опря ръце на тежката порта, вдясно и вляво от нея.

— Лека нощ… — едва чуто продума Лора. Макар че нощта беше хладна, стана й внезапно горещо.

— Лека нощ, Лора — Девън се наведе още по-напред. Вдигна ръка и нежно я погали по бузата, сетне пръстите му се плъзнаха по полуотворените й устни, брадичката, надолу по шията и се спряха в трапчинката между гърдите й. Лора затаи дъх. Сърцето й биеше до пръсване. Гърлото й беше пресъхнало и без да иска овлажни устните си с върха на езика.

— И предайте най-учтивата ми благодарност на годеника си — ненадейно Девън отстъпи крачка назад, хвана я за ръката, докосна с палец пръстена й и се изсмя подигравателно.

Лора се сепна като ударена от ток.

— Аз… ще предам — без да погледне Девън, тя отключи и хлопна с крак вратата след себе си.

Вътре се облегна на хладната стена и затвори очи. Дишаше силно, пулсът й се ускори. По дяволите! Какво можеше да стори срещу ужасното въздействие, което този мъж упражняваше върху нея? Нищо, освен да стои настрана от него. А това беше невъзможно. Тя гневно изу елегантните си обувки с високи токчета от уморените си крака и се запрепъва боса в тъмния коридор.