Маргарет Броунли
Лора (14)

XIV

Много рано на следващата сутрин Лора се промъкна в офиса, за да си събере нещата, чувстваше се като смазана.

Телефонът позвъни. По навик веднага вдигна слушалката.

— Тук Смит — обади се възбуден мъжки глас. — Пол Смит. Тъкмо се връщам от риболов и, слушайте, в кристалното езеро плуват стотици мъртви риби! Нямам представа дали това има нещо общо с вулкана. Но си помислих, че може да ви интересува. Във всеки случай, такова нещо никога не се беше случвало тук.

— Хм. Информацията ви е наистина интересна. Благодаря ви много, мистър Смит.

— Няма за какво, мис — той прекъсна.

Лора хвърли поглед на картата. Кристалното езеро беше на около двайсет и пет километра встрани от магистралата. Ако прескочеше до там за малко, нямаше да загуби много време. Можеше да си позволи отклонение за един, дори за два часа.

Час по-късно тя паркира колата си на края на стръмното планинско шосе, затвори вратите и си проправи път през гъстия шубрак до брега на езерото. Повърхността му блестеше равна и сребриста като огледало. Никакъв полъх не къдреше водите.

Тогава Лора откри рибите. Безброй мъртви пъстърви се носеха към плитчините на брега. Странно! Лора недоумяваше и гледаше безпомощно бистрата вода.

— „Загадъчната смърт на рибите!“ Никак не е лошо за заглавие!

Лора рязко се извърна.

— Девън? Какво правиш тук?

— Тичам след теб. От три дни напразно се опитвам да поговорим.

— Спокойно можеш да прибавиш и днешния — тя се извърна и забърза към колата си.

Но Девън беше по-бърз. С няколко крачки я настигна и я улови за китката.

— О не, не съм изминал целия път до тук напразно! — извика той. — Първо ще ме изслушаш!

— И не мисля!

За миг те се спогледаха. Бузите на Лора пламтяха. В погледа й имаше и гняв, и разочарование.

— По дяволите, аз те обичам, Лора! — извика Девън.

Тя се засмя горчиво.

— Сигурно! И ме измами само за да ми го докажеш, нали!

— Имах причини за това.

— А, така ли? Впрочем, някога познавах един човек, който ми каза „Имай доверие в мен!“ Но вече не помня кой беше. Дори си мисля, че такъв човек не е съществувал.

Девън я привлече плътно към себе си:

— Лора, чуй ме. Остави ме да ти обясня всичко.

— Не си прави труд. Свършено е, Девън — гласът й звучеше спокойно и студено. — Ти ме излъга и аз никога няма да ти го простя.

Девън я пусна и я погледна измъчено:

— Нима трябваше за втори път да гледам пасивно как губя жената, която обичам?

— Втори път? Жената, която обичаш? За какво говориш изобщо?

— Жена ми… Сюзън… умря под палещия дъжд на сипещата се от вулкана Монт Хелън пепел.

Лора преглътна.

— Сюзън беше фоторепортерка и беше вманиачена от идеята да снима изригването във всичките му фази. През една спокойна неделна утрин тя реши да се изкачи много рано на планината, за да направи няколко снимки. Аз се обърнах на другата си страна в леглото и отново затворих очи.

Внезапно погледът му се изцъкли и Девън сякаш се загледа през Лора.

— Адът настъпи като гръм от ясно небе. Никога няма да забравя паническия страх, който ми пресичаше дъха, когато тичах като луд да търся Сюзън всред евакуираните — обладан от спомена, той млъкна и покри лицето си с ръце.

Лора изпита болка, когато видя какво усилие му костваше да продължи с тих глас.

— Намерихме я няколко дни по-късно. Тялото й беше овъглено до неузнаваемост.

Лора беше пребледняла.

— Господи, какъв ужас! — прошепна тя.

— Да, беше ужасно — ръката му се сключи като желязна скоба около нейната. — Но още по-ужасна е за мен представата, че същото би могло да ми се случи за втори път. Затова със статията си исках да предизвикам съдбата. И това ми се удаде! Крайно време беше някой да изложи открито колко сериозно е положението, както направи ти вчера.

Лора се поколеба:

— Е, да. Но не биваше така да ме измамиш! Всъщност, ясно ли ти е, че ти може би безмилостно провали кариерата ми на геофизичка със статията си?

— Страшно съжалявам, но нямах друг избор.

— Напротив, можеше да говориш с мен! Да се опиташ да ме убедиш!

Девън изохка:

— Точно това исках, Лора. Спомняш ли си деня, когато се върнах от Лос Анджелис? Носех копие от статията си. Още можех да я спра. И тогава те видях с Ралф… — той замлъкна. — Но аз реших да пусна статията за печат, за да те спася, а не за да те унищожа, повярвай ми — Девън я привлече към себе си и я обгърна здраво с ръцете си. — Обичам те — гласът му секна, от гърлото му излезе потиснато хълцане. — И няма да допусна да ти се случи нещастие. Никога!

Лора обгърна врата му с ръце.

— Дръж ме, Девън! — прошепна тя. — Дръж ме здраво — завинаги!

Устните им се срещнаха в дълга, страстна целувка. Неочаквано се чу далечен гръм и тътен.

— Какво е това? — Лора се освободи от прегръдката на Девън и се ослуша. Чу се втори глух тътен.

— Най-добре е да тръгваме. Горе се надига ужасна буря — Девън посочи към небето — зад планинските върхове се трупаха черни като смола облаци. Още не беше изрекъл последните думи, когато паднаха първите тежки капки.

— Девън! О, Боже мой, това не е никакъв дъжд! — Лора се втренчи в големите тъмни петна върху дългите ръкави на светлата си памучна блуза. — Това е пепел!

Те стояха един срещу друг неподвижно като вкаменени, в погледите им се четеше истински ужас.

— Трябва да се махаме оттук! — Девън хвана Лора за ръката и се затича с нея надолу по хълма към шосето, където бяха оставили колите си.

Тъмният пепеляв облак се издигна със заплашителна скорост срещу слънцето. Наоколо притъмня.

Лора извика. Върху нея се изсипваха прах и пепел, всяка глътка въздух беше мъчителна и тя изпитваше чувството, че се задушава. Закашля се, залитна, спъна се и падна. Девън я вдигна и я повлече безмилостно след себе си.

Могъщите стволове на старите борове пукаха, чупеха се като тънки кибритени клечки, скърцаха и се поваляха с трясък на земята.

Парализирана от страх и ужас, Лора се спря. Задъхана, с широко отворени очи, тя гледаше бушуващия ад, в който разюзданите сили на природата само за минути опустошаваха и унищожаваха всичко съществувало от столетия насам.

Девън съблече ризата си и я разкъса на широки ленти.

— Завържи си устата и носа! — изрева той и подаде един от парцалите на Лора. Тя се подчини мълчаливо.

Пепелта се стелеше все по-гъста, така че трябваше непрестанно да изтърсват нажежените частици от косите и дрехите си. От знойната горещина се обливаха в пот.

Като се катереха на четири крака през стена от камънаци и изкоренени дървета, двамата стигнаха най-после шосето. Мерцедесът на Девън беше погребан под куп от сплетени, обгорени клони, но като по чудо колата на Лора беше невредима.

С треперещи пръсти Лора отвори вратата и се отпусна на предната седалка. Девън седна зад кормилото и запали мотора.

— Как се включват проклетите фарове на тая кола? — Девън нервно натискаше и въртеше всички възможни ключове и копчета.

— Отдавна са запалени — Лора се взираше със свито сърце през зацапаното предно стъкло. Чистачките бяха съвсем безполезни.

Двамата седяха в стария шевролет, обгърнати от непроницаема мъгла от пепел.

— Трябва да се измъкваме оттук! — дива паника заля като вълна Лора. — Ако останем, колата ще се превърне в наш ковчег! — тялото й се разтърси от ридания.

— Как мислиш, след колко време ще ни застигне лавата?

Спокойният, овладян глас на Девън я отрезви. Тя престана да хлипа.

— Едва ли може да се пресметне — прошепна. — Но не ни остава много време.

— Окей. Свали си стъклото и ми казвай къде да карам! Ясно?

Лора кимна. Потеглиха. Тя се наведе през прозорчето и се опита да разпознае някак си пътя, който извеждаше от ада на мрака и опустошението. Сложи ръка над очите си, за да ги предпазва и насочваше, доколкото можеше, Девън:

— Надясно! — викаше. — Още малко надясно! Сега направо! Спри!

Счупени клони от старо чепато дърво преграждаха пътя. Лора простена. Девън слезе и разчисти пътя, за да може колата да премине. Неспособна да се помръдне, Лора го гледаше, струваше й се, че той се движи като на забавена филмова лента. Тя трепереше, чакаше и отправяше кратки, горещи молитви за спасение.

— Можем да продължим — Девън затвори вратата и отново потегли.

Скоро Лора престана да брои препятствията, които отново и отново изникваха сякаш на всеки метър. По някое време погледна часовника си. Изтощителната им борба с времето траеше вече четири часа, а бяха изминали едва двайсет километра.

Неочаквано моторът се задави. Последва пукот, сетне някакъв неестествен — ту засилващ се, ту отслабващ шум — подобен на кучешки вой, отново пукот и моторът спря.

Леден ужас пресече дъха на Лора.

— Бензин ли няма? — попита тя.

Девън поклати глава:

— Не. Резервоарът е още наполовина пълен — той слезе и отвори мотора. — Така си и мислех: въздушният филтър е запушен — Девън изтупа здраво полепналата пепел от филтъра и запали мотора, който веднага заработи спокойно и равномерно.

Лора си отдъхна. Отчаяната надпревара с гибелта продължи. Никой от двамата не проронваше дума. Времето изглеждаше спряло.

Постепенно мракът наоколо просветля. Призрачните досега очертания добиха отново ясни контури. Девън внимателно проведе колата на един остър завой покрай стръмен скат.

— Не! Спри! — извика му остро Лора.

Той натисна силно спирачката. Колата мигновено се закова. С широко отворени очи Лора се взираше в огромната черна дупка, която се разкриваше само на сантиметри пред предните колела.

Девън слезе и пристъпи до бездната. Лора го последва. Коленете й трепереха. Там, където доскоро минаваше шосето, беше зейнала пукнатина с невероятни размери, от които към долината се изливаше гъста, кипяща и димяща маса. Лора се олюля.

— Лава — прошепна тя ужасена и погледна Девън. — Това е краят — гласът й секна.

— Не! — Девън я хвана грубо за раменете и я разтърси. — Няма да се предадем! Обичам те, Лора, и ще те изведа оттук невредима — и теб, и себе си! — яростна решителност се очерта по лицето му. Той се огледа.

— Горе, на скалата! Ако стигнем до нея, ще имаме някакъв шанс!

Залови се да обследва склона. Залитайки, Лора тръгна след него. Закатери се по ръце и колене по стръмните скали, далеч от смъртоносната лава под тях. Острите камънаци разкъсаха дрехите й и разраниха ръцете й, от раните протече кръв. Почти вън от себе си от болка, страх и слабост, Лора се изкатери до половината на една скала.

— Не мога повече — простена тя безпомощно, тялото й се разтърси от ридания.

С един скок Девън се озова до нея.

— По дяволите! Не бива да рухваш сега! — гласът му прозвуча прекалено силно в ушите й. — Искаш ли да се омъжиш за мен или не? — изкрещя й.

Лора го погледна с невярващи, зачервени очи, сякаш виждаше някакъв призрак.

— Е? Какво реши?! — Девън я разтърси пак.

Тя кимна едва забележимо.

— Най-после! Тогава не ти остава нищо друго, освен да се измъкнеш заедно с мен от този ад. Положително никой от службата за граждански брак не би се осмелил да дойде да ни ожени тук! — той й помогна да се изправи на краката си. — Ела, любима, побързай, искам след двайсет и пет години да празнуваме сребърната си сватба!

Въпреки че положението изглеждаше безнадеждно, Лора бе принудена да се усмихне. Тя започна да се придвижва нагоре сантиметър по сантиметър — следваше указанията на Девън автоматично, като изпаднала в транс. Паническият страх бе заменен от бясна решителност, решителност да живее — и то да живее с Девън.

— Успяхме! — Девън я изтегли при себе си на стърчащата скална площадка и я прегърна здраво. Изтощена, на края на силите си, Лора склони глава на гърдите му.

— О, Лора! — Девън затвори очи и я притисна.

Няколко минути те останаха така, плътно притиснати един към друг, без да се движат. След цяла вечност сякаш си възвърнаха дъха и се откъснаха един от друг. Огледаха се наоколо нерешително, но все пак с надежда, че ще се събудят от лошия кошмар.

Но кошмарът продължаваше. Край тях се простираше картина на пълна безнадеждност и разрушение. Студени тръпки полазиха Лора. Потокът лава продължаваше да тече към долината бавно, но упорито, като изтръгваше храсти, клони и цели дървета и погребваше всичко живо по пътя си.

Лора закри лицето си с ръце. Извърна се и се разрида. Така, както минаваше като хала върху дърветата, лавата щеше да залее и къщите в долината. Дано всички бяха чули предупреждението й и бяха избягали!

Внезапно тя се вцепени. Но какво щеше да стане, ако там наистина не беше останал вече никой? Кой щеше да спаси Девън и нея? Без помощ бяха загубени! Лора се побоя, че ще полудее.

— Яяяяя! — пронизително извика Девън в същия миг, свали си якето и започна да го размахва като обезумял.

Онемяла от изненада, Лора се загледа в безсмислените му действия. Какво беше станало с него?! Може би наистина беше обезумял?

— Хайде, Лора! Помогни ми! — извика й той. — Вземи нещо и го размахай!

— Какво — тя млъкна и се ослуша. И тогава чу прекрасното, шумно бръмчене на летящ към тях хеликоптер.

 

 

— Благодарение на откровените думи на една геофизичка, която случайно познавам добре, всички жители на Айдъл Спрингс и околността успяха своевременно да се спасят — Девън погали нежно Лора по ръката и се усмихна — Кейт и Ралф те поздравяват. Също и опърничавата котешка дама с екстравагантното име.

— Благодаря — Лора се опита да седне в леглото. Но изстена и легна отново.

Девън я погледна загрижено.

— Докторът казва, че ще трябва да изтърпиш още няколко дни болки от изгарянията, но няма да ти останат никакви белези.

Лора погледна със съмнение белите бинтове, с които бе обвита от главата до краката.

— Наистина не зная какво намираш в една мумия като мен.

Девън се засмя:

— И аз бях облепен целия с пластири. Струва ми се, че двамата представляваме много привлекателна двойка. Хм, Впрочем хрумва ми, че имаме да уговорим някои твърде важни неща. Ако добре си спомням, ти прие предложението ми за женитба, нали?

Лора кимна:

— Да.

— Добре. А сега искам да зная още, дали най-после не ти е дошло до гуша да се мъкнеш по проклетите вулкани.

— Означава ли това, че настояваш да се откажа от професията си?

— Не, ако всеки път ми осигуряваш изключителните права за кореспонденциите — Девън се ухили.

— Няма проблеми, ако винаги ми предоставяш статиите си за преглед преди отпечатването им.

Той поклати замислено глава:

— Това означава пожизнено опекунство.

— Още можеш да се откажеш! Размисли добре!

— Вече е твърде късно. За съжаление, вече ти направих предложение за женитба и сега, за добро или за зло, трябва да удържа думата си.

Девън се наведе, прегърна внимателно Лора и я целуна нежно.