Маргарет Броунли
Лора (10)

X

— Хайде, казвайте какво става с вас, Лора! — Кейт наля кафето и й кимна окуражаващо.

— Защо? Какво трябва да става?

— Поглеждала ли сте се днес в огледалото? Ходите наоколо като собствения си призрак! Бас държа, че цяла нощ не сте мигнала. Вярно ли е?

— Може да се случи всекиму, нали? — Лора бавно отпи няколко глътки от горещата, освежителна течност.

— Сигурно. Но опитът ме е научил, че при млади и здрави хора безсънието се дължи винаги на една-единствена причина.

— Така ли?

— Да. Свикнала съм да наричам нещата с техните имена: вие сте влюбена до ушите, Лора! Влюбена в нашия привлекателен, високоуважаван приятел и съсед, в нашия доброволен водопроводчик — мистър Девлин Къртли!

— Девън Къртли — поправи я Лора. — И както току-що казах, от време на време работим заедно с него. Това е всичко, което ни свързва.

— Колко жалко! Той и вие бихте били идеална двойка!

Лора почувства, че се изчервява.

— Трябва да прегледам няколко сведения от лабораторията — извини се тя сухо, стана и се върна в стаята си.

„Била съм влюбена в Девън Къртли! Каква смешна, абсурдна мисъл!“ — Лора високо се засмя.

Дълбоко чувство, каквото е любовта, би било чисто и просто лукс в нейното положение. Лукс, който не можеше да си позволи, който разумът й отхвърляше. Само веднъж се беше осмелила да опита, веднъж опита и се поддаде на чувството си, но мечтата й да свърже хармонично брака и професията си се беше пукнала като сапунен мехур. Оттогава беше като дете, което веднъж опарило се, бяга от огън…

Но искаше или не, мислите й непрестанно кръжаха около Девън. Колкото и да се мъчеше, не можеше да прогони образа му от главата си. Нима Кейт беше права? Не, по дяволите, невъзможно! Не можеше да обича мъж като Девън Къртли.

Лора се мята и тази нощ в леглото си, без да може да заспи. Час след час лежеше будна и мислеше. И пред затворените й очи, и пред вперения й в тъмния таван взор мъчително ясно се появяваше образът на Девън.

Някъде в ранните утринни часове тя капитулира. Прекомерно ясно разбра, че няма никакъв смисъл да се самозалъгва повече. Обичаше Девън — това беше ужасната и същевременно сладка истина.

Девън не се показа през целия ден и Лора ставаше все по-нервна. На няколко пъти решаваше да му се обади под някакъв предлог, но след това се отказваше от страх, че ще се досети за истинската причина за обаждането й. Не, нямаше да понесе ухилената му физиономия, когато все пак някога застанат един срещу друг.

Всяка сутрин трябваше да изтърпява въпросителните погледи на Кейт, когато се появяваше на закуска бледа, недоспала и с тъмни кръгове под очите.

Тази вечер Лора се мушна мъртво уморена и изтощена в леглото. И както обикновено напоследък не й се удаде да заспи. Тя стана, плъзна се боса до вратата на терасата и се загледа към тъмната къща на Девън отсреща. Стоя така неподвижно, докато започна да трепери от нощния хлад. Едва тогава се завлече обратно под одеялото и накрая потъна в неспокоен сън.

Неочаквано креватът се залюля. Лора се стресна. Прозвуча глух тътен, набъбна в ехтящи гръмотевици и отново заглъхна. „Боже мой, земетресение!“ — помисли си Лора. А Джек вече се беше отправил с няколко души към северната част на планината, за да установи там наблюдателна станция. „Дано не са в опасност!“ Първият трус бе последван от втори — по-слаб — сетне замря.

Лора погледна часовника. Минаваше пет. Всъщност, не си струваше вече да ляга отново. Можеше да става. Тя се облече и мина на пръсти през тихата къща.

Котката на Кейт скочи насреща й, и мяукайки жално, се потърка в краката й.

— Бедното животинче, сигурно много си се изплашило, нали? — Лора погали Любовна жар и отвори входната врата, за да я пусне навън. Но котката се притисна страхливо до стената и нямаше никакво намерение да напуска къщата. Вместо това продължи да издава жални звуци.

Лора повдигна рамене и затвори вратата. Внезапно къщата здраво се раздруса. Подът сякаш се надигна. Стените се разтресоха. Стъклата на прозорците задрънчаха. Лора залитна и се стовари върху вратата.

— Боже мой, вулканът! — Кейт се появи по нощница в коридора, мъртвешки бледа.

Лора изпъшка, привдигна се и напрегнато се ослуша.

— Изглежда дяволът си отиде — забеляза тя с треперещ глас.

Кейт опита да се усмихне:

— Е, тогава ще ида да събера парчетата — каза тя сухо. — Доста неприятно беше това земетресение. С удоволствие щях да поспя още мъничко.

 

 

Лора се отправи бързо към офиса. Във всички помещения и измервателни станции владееше адско оживление. Телефонната мрежа заплашваше да се пръсне, кабелите на радиопредавателя се бяха нагорещили, радистите имаха работа до ушите, за да предадат въпросите, съобщенията и указанията. Лора забърза по коридорите, където се тълпяха журналисти и представители на местните радио и телевизионни станции. Най-после стигна до стаята си. Втурна се задъхана към собствения си радиопредавател и се опита да се свърже с Джек. Но единствения звук, който чу, беше високо пукане и пращене. След няколко безплодни опита тя се отказа.

Захрани компютъра с последните данни и зачака. Секунди по-късно уредът локализира центровете на земетресението и предаде точните стойности по скалата на Рихтер. Лора поиска още няколко допълнителни данни и ги сравни с материала от картата. Както се беше опасявала, центърът на земетресението беше в опасна близост до земната повърхност. Нима магмата се беше изкачила по-високо, отколкото бяха предполагали досега? Загрижена, тя сравни отново всички данни, с които разполагаше.

Още един неин опит да се свърже с Джек пропадна. Силни атмосферни смущения правеха невъзможен всеки контакт по радиото с лагера в северната част на планината.

— Лора? — Д-р Хейли надникна през вратата. — Хората от печата жадно очакват първия коментар. Можете се заемете с тази задача и да се погрижите за дамите и господата?

— Веднага! — Лора изключи екрана и последва д-р Хейли в препълненото преддверие. Тя изложи новото положение с кратки, ясни думи и търпеливо, отговори на всички въпроси на журналистите, докато гърлото я заболя и гласът й се превърна в сух, дрезгав шепот. Помоли за почивка и бързо избяга на спокойствие в стаята си.

Там с трескава бързина отново се опита да влезе във връзка с Джек, но безуспешно. Впери безпомощно поглед в уредите. Защо, по дяволите, Джек не се обаждаше? Сигурно се досещаше, че се тревожат за него.

— Къде е д-р Хейли? Трябва веднага да говоря с него! — в стаята се втурна набит, широкоплещест мъж на средна възраст с кръгло месесто лице. — Стрейтън — представи се той. — Кметът на Айдъл Спрингс — извади от якето си кърпа на големи карета и си обърса потта от челото.

— Днес следобед ще ме посетят няколко важни господа — ръководители на голяма фирма, която има намерение да строи ваканционни жилища в нашия град. Как да се срещна сега с тези хора? Какво да им кажа? Можете ли да ме посъветвате, мис — той погледна Лора с присвити очи. — Не можете ли да ги убедите, че положението не е толкова лошо? Става дума за много пари, мис!

— За съжаление, не, мистър Стрейтън! — Лора трудно се овладя. — В момента никой не може да предскаже как ще се развият нещата. Също и ние, колкото и да съжалявам.

— Аха, значи съжалявате, че не знаете как ще се развият нещата? Да ви кажа ли какво ще стане? Нищо! Нищо няма да се случи! Всичко ще си остане както е и както винаги е било. Тук винаги е имало земетресения и то дълго преди вие, учените, да се появите. Няколко прозоречни стъкла — други щети не е имало. Може и няколко кутии с консерви да са падали от рафтовете в супермаркета. И това беше всичко. При земетресение хората равнодушно повдигаха рамене и никой не пилееше мисли по тези банални случки — той отново извади кърпата от джоба си и пак си избърса челото. — Но пристигате вие, придавате си важност и ни тикате към икономическа разруха. Ето, така стоят нещата! Затова ви моля — не, по дяволите, заповядвам ви, изчезвайте! — Стрейтън се спря силно запъхтян.

Лора го гледаше смаяно. Не беше в състояние да каже нито дума.

— Господин кмете, — започна тя най-сетне, — едно искам да ви изясня. Ние не сме направили положението по-лошо, отколкото то е и нищо не ни е по-чуждо от намерението да нанесем икономически щети на вашия град. Един вулкан представлява постоянна заплаха, това е безспорно. Не можете да пренебрегвате или отричате тази опасност, като си криете главата в пясъка — Лора не обърна внимание на заплашителния му поглед. — Дано вие и градът да имате щастие, дано вулканът да не изригне, докато сме живи. Но гаранция за това никой няма да ви даде. Затова вместо да ни ругаете, би трябвало да ни окажете подкрепа по всякакъв възможен начин. В края на краищата, нашата работа може да бъде само във ваш интерес.

— В наш интерес ли? Това безсмислено прахосване на парите на данъкоплатците? Ха, и на това отгоре вие си мислите, че ще оставя да ме впрегнете пред вашата мръсна каруца? Може би трябва да ви държа ведрото, когато така безсрамно доите нашата държава, нашите честни граждани? О не, не е мен, мис! Като законно избран кмет на този град аз ще се погрижа на вас и на другите надути пуяци да им се затвори кранчето. Кълна се, че вие, проклети всезнайковци, няма повече да си разигравате коня тук! — той се извърна и тръгна към вратата. — Съветвам ви също така да си потърсите някоя миша дупка, в която да се скриете, когато гневът на тълпата се излее върху вас!

Вратата силно се затръшна. Запъхтяна, Лора скочи и без да размишлява, отвори я отново.

— Когато градът бъде погребан под тонове гореща пепел, тогава сигурно няма да намерите никаква дупка, достатъчно голяма, за да скрие проклетата ви глупост! — извика тя зад него.

Как можа да избухне така неразумно? Тя, Лора Никълс, се осмели да ругае кмета на града! Какво щеше да каже д-р Хейли? И не беше ли изобщо лишено от всякаква научна основа онова, което беше изрекла във вълнението си? Нима думите й не напомняха съмнително постоянния песимизъм на Девън?

Високо пукане прозвуча от радиопредавателя.

— Говори Джек Джовано — прозвуча неузнаваем глас. — Чувате ли ме?

Лора скочи и посегна към микрофона:

— Джек, тук е Лора. Моля, обадете се! — пукането и пращенето се засилиха и тя се уплаши, че връзката пак ще се прекъсне. Но до слуха й достигнаха тихи, неясни откъслечни думи:

— Трудности… Лавина… В краен случай… — всичко останало пропадна в атмосферни смущения.

За секунда Лора бе парализирана от леден ужас.

— Джек! — извика тя уплашено в микрофона. — Ранен ли е някой? Джек! Чувате ли ме?

Пращенето и шумът се засилиха. Лора се опита още няколко пъти да възстанови връзката, но линията бе нарушена.

Тя пусна слушалката и алармира д-р Хейли, който веднага се погрижи за необходимите мерки. Изпратена беше спасителна група, придружена от лекар. Джип, съоръжен като линейка, потегли с консервирана кръв, превързочни материали и различни лекарства. Друг караше напитки, храна, завивки и палатки.

Лора следеше като замаяна приготовленията на хората от спасителния отряд. Когато колите потеглиха, тя още стоеше неподвижно и се взираше след тях, докато изчезнаха зад завоя втората.

— Вие ще отстоявате положението тук — Д-р Хейли застана неочаквано зад нея. — Всичко ще се оправи — добави той, когато видя мрачното й лице.

Лора кимна нерешително и се върна бавно в сградата с увиснали рамене.

Изминаха часове на безкрайно очакване. Градът продължаваше да се вълнува. Телефоните не млъкнаха до късна нощ. От една страна Лора бе доволна от всичко, което отклоняваше вниманието й, но от друга съзнаваше, че реагира все по-раздразнено на всяко ново позвъняване. Мислите й непрекъснато кръжаха около съдбата на Джек и неговите хора на северната страна на вулкана. Какво може да се е случило? Тя все по-често заставаше пред радиопредавателя и горещо се надяваше за нов признак на живот от страна на Джек.

След дълго изтощително очакване най-после проникна лъч надежда. Първо пращене и писукане, после гласът на Джек:

— Д-р Хейли, чувате ли ме?

Лора взе микрофона:

— Джек! Джек, чуваме ви. Тук е Лора. Какво стана? — гласът й бе потиснат, ръката й трепереше. — Моля, обадете се, Джек!

— Изненада ни лавина. Джим тъкмо подготвяше с хората си взривяване и то близо до основния ни лагер, където бяха паркирани колите с екипировката… — гласът му изчезна.

— Джек, какво стана с Джим и хората?

— Лора… — Джек едва говореше. — В момента не знаем дали са още живи. Стоим пред висока стена от лед и сняг, през която трябва да си пробием път. Не можете да си представите, Лора, толкова лед и сняг не съм виждал в живота си.

Лора преглътна.

— Боже мой! — прошепна тя. — Има ли изобщо надежда някой от мъжете да е останал жив?

— Да… — Джек се поколеба. — Трябва да се надяваме, Лора. Ще уведомяваме редовно вас и д-р Хейли за положението. Оставете станцията на приемане и бъдете наблизо.

— Няма да мръдна оттук, Джек. Дано Бог ви помага!

— Благодаря ви, Лора. О, да, спомних си, оня досаден журналист — Къртли се казваше, нали — който д-р Хейли ви окачи на шията. Той също беше при Джим. Искаше да направи няколко снимки.

— Девън Къртли? Девън е… — Лора почувства, че се олюлява. Стените около нея започнаха да се въртят. Пред очите й избухнаха светкавици, сетне предметите загубиха цветовете си. После всичко потъна в мрак.

— Лора? Лора! Чувате ли ме? Лора!… Отговор не последва.

„Девън?!“ — нима нейният глас мълвеше името му? Зашеметена, Лора отвори очи. Защо лежеше на пода в кабинета си? Тя стана бавно. Неочаквано си припомни всичко. Джек се беше обадил. Джим и няколко души от екипа му бяха повлечени от лавина. Девън беше с тях…

Сълзи напълниха очите й.

— Боже, помогни им! Не ги оставяй да загинат, о, Боже, моля те! — устните й трепереха. Лора се надигна тежко. Д-р Хейли! Още не го беше информирала. Тя се втурна бързо към телефона, набра номера и му съобщи всичко. Сетне, останала без сили, сложи слушалката на вилката. Никога досега не се беше чувствала така нещастна. Отпусна се замаяна на един стол и покри лицето си с ръце. — Не умирай, Девън! Имам нужда от теб. Обичам те много! — прошепна.

Нощта измина, без да настъпи някаква промяна в положението. Джек се обаждаше на всеки час, но не можеше да съобщи за никакъв успех.

— Правим всичко възможно — уверяваше той. — Но чудеса не можем!

Лора не си позволи нито минута сън. Тя отпрати и д-р Хейли, който искаше да я смени. Час след час чакаше с плаха надежда. Когато се зазори, очите я боляха, главата й тежеше, тялото й се беше схванало от дългото седене пред радиостанцията. Но не се помръдваше от мястото си.

— Лора! Там ли сте още, Лора?

— Джек! Да, слушам — отзова се тя веднага.

— Освободихме едно от предните колела на колата на Джим — точно под един от бетонните фундаменти, в които са закрепени стълбовете на ски лифта.

— Вярвате ли, че хората са в колата?

— Така мисля. Къде другаде биха избягали?

Лора затаи дъх.

— Някакви признаци на живот?

— Не. Досега не. Но възможно е бетонният блок да е подействал като щит и да е попречил колата да бъде смазана. Ще се обадя щом узнаем нещо по-точно. До скоро.

— До скоро, Джек.

За миг Лора се побоя, че отново ще припадне. Но постепенно се съвзе. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и посегна към телефона. Научил новината, д-р Хейли веднага пристигна.

И отново започна безкрайно изнурително чакане. Д-р Хейли и Лора мълчаливо седяха пред радиопредавателя, готови да скочат и при най-малкия звук. Няколко пъти д-р Хейли се опита да възстанови връзката, но никой не се обади. Най-после, когато надеждите им се бяха почти изпарили, те доловиха гласа на Джек:

— Лора. Говори Джек. Чувате ли ме?

Д-р Хейли улови микрофона.

— Тук Хейли. Чуваме ви много добре. Какво ново, Джек?

Лора затаи дъх, наведе се напред и се заслуша:

— Току-що освободихме колата дотолкова, че да можем да отворим вратата откъм шофьора. Хората се намират във вътрешността.

— Всички ли?

— Всички. Един от тях е ранен, другите са невредими, но доста измръзнали. Едва ли ще могат да избегнат един-два дни принудителен престой в болницата — неочаквано гласът на Джек прозвуча много изтощено.

— Чудесно, Джек. Благодаря ви за неуморната работа. Сега обаче и вие трябва да си позволите почивка.

— Кой… кой е ранен? — запита Лора плахо.

— Харолд. Харолд Креймър, един от техниците. Но ще се оправи. Докторът веднага му преля кръв.

Лора се отпусна на стола. По лицето й потекоха сълзи на облекчение.

— Той е жив! Девън е жив! Благодаря — прошепна, — благодаря ти, Господи!

— Лора? Добре ли сте? — Д-р Хейли угрижено се наведе над нея.

— Да — изхълца тя и се засмя през сълзи.