Маргарет Броунли
Лора (1)

I

Лора Никълс здраво хвана кормилото на осемгодишния си, но все още надежден шевролет и се наведе напред, надявайки се да отпусне схванатите мускули на врата си.

Вече десет часа беше на път. Десет дълги часове по скоростната магистрала. Лора протегна ръце и изпъна гърба си. Беше си позволила само две кратки спирки — да напълни резервоара и да утоли глада си с един сандвич. В този миг й се струваше, че усеща всеки километър, всяка мъничка неравност на настилката, а една топла баня й се привиждаше като олицетворение на цялото земно щастие.

Шосето неспирно се катереше по планината подобно на тясна тъмна ивица. От двете му страни се нижеха високи борове. Старите чворести дървета бяха толкова нагъсто едно до друго, че през високите им корони не проникваше нито лъч светлина.

На Лора просто не й се вярваше, че този самотен планински път е главната връзка с Айдъл Спрингс — популярен и много посещаван курорт. Тя можеше да преброи на пръстите на едната си ръка малкото коли, които бе срещнала досега. И то през август, по средата на сезона! Мнозина туристи, които иначе по това време заливаха местността, бягайки от непоносимата жега в градовете, вероятно се плашеха от слуховете и прогнозите, че след повече от хиляда години старият вулкан отново показвал признаци на живот.

Неочаквано пътят сякаш изчезна зад някакъв светъл облак прах. Короните на дърветата силно се разклатиха. Лора сбърчи чело. Секунди преди това владееше абсолютно безветрие. Нима имаше халюцинации? Тя бързо отклони колата встрани от шосето и натисна спирачката.

Прозвуча глух тътен, подобен на далечен гръм, от който металните части на колата издрънчаха. Лора погледна в огледалото, очаквайки да види зад себе си тежък камион. Нищо. Шосето беше пусто. Внезапно я завладя ужас.

Тътенът се засили. Колата отново потръпна. Връзката с ключовете започна да се мята лудо нагоре-надолу. „Земетресение“ — помисли Лора. Чувството на страх, което бе изпитала, веднага отстъпи пред трезвия интерес на специалиста. Умът й заработи на високи обороти. За опитната геофизичка не представляваше трудност да разбере какво става около нея.

Тътенът отмина така внезапно, както бе и започнал. Гръмотевиците отзвучаха. Ключовете подрънчаха тихо още известно време, после отново настъпи тишина.

Лора си пое дълбоко въздух. През тези четиридесет секунди, колкото трая земетресението, бе останала без дъх. Въпреки опита, който имаше с природни явления, тя беше изпитала странно усещане в областта на стомаха… Отново я уплаши съзнанието, че независимо от знанията си, в края на краищата беше напълно безпомощна пред природните стихии.

Смъкна страничния прозорец и се ослуша. Беше тихо. Мъртвешка тишина. Сякаш всички живи твари бяха затаили дъх от страх да не събудят отново първичните земни сили.

Лора потръпна. На тази височина дори посред лято, щом слънцето изчезнеше зад планинските върхове, ставаше доста хладно. Тя вдигна отново стъклото. Изглеждаше, че земетресението окончателно е преминало. Лора завъртя ключа. Моторът изръмжа и колата се понесе по шосето. Сигурно беше вече близо до целта. През следващите дни щеше да живее при сестрата на свой колега. Тя даде газ и със замах взе следващия завой. Внезапно очите й се разшириха. Натисна с всички сили спирачката. Колата се поднесе, сетне изскърца грозно и се закова на място: стена от шлам и скални отломъци преграждаше шосето по цялата му ширина. Неспособна да помръдне, Лора седеше на мястото си и се взираше в тъмната грамада, струпана пред нея.

Най-сетне се реши да излезе от колата. Придвижи се напред като на филмова леята. Приближи се до срутилите се скални маси с омекнали колене и внимателно прецени положението.

От пръв поглед разбра, че е немислимо да продължи пътуването си. Единствената възможност да достигне целта си преди настъпването на мрака беше да тръгне пеша през гората.

Тя върна шевролета около петдесет метра назад, дръпна здраво ръчната спирачка, излезе и заключи вратите. Взе от куфара си необходимото за една нощувка и го натъпка в ръчната си чанта. Сутринта, когато разчистят шосето от калта и камъните, щеше да се върне за колата. Лора затвори багажника и тръгна.

Лек ветрец навяваше дългите й тъмноруси коси в лицето. Тя енергично ги отметна. Един поглед върху часовника леко я стресна — наближаваше шест часа. Ако искаше да стигне по светло, трябваше да побърза.

Скоро Лора разбра, че е много по-трудно да се върви през ниските храсти, отколкото изглеждаше от шосето. За миг прецени възможността да се върне до колата и да смени леките си маратонки с по-здрави туристически обувки. Но отхвърли тази мисъл.

Ако искаше да стигне до целта си по светло, всяка минута беше ценна. Не биваше да прахосва времето си.

Тя храбро се катереше по камънаците, проправяше си път през трънаците, крачеше през калта и мочурищата. По земята стърчаха корени на дървета. Лора се препъваше, но в последния момент успяваше да се задържи. По едно време повален дънер й препречи пътя. Тя решително се засили и прескочи препятствието. При несръчното приземяване чантата й се плъзна от рамото, отвори се и цялото й съдържание се изсипа на влажната земя.

Лора изруга по мъжки, наведе се и събра бурканчетата с крем, грима, четката за зъби, гребена и бельото си.

— Ваше ли е това? — гласът беше плътен, мъжествен.

Лора се сепна, вдигна очи и се изчерви. Пред нея стоеше някакъв чужденец, който държеше в протегнатата си ръка нещо ефирно от тюркоазна коприна и прозрачна дантела — миниатюрни слипове. „О, не!“ Тя срещна веселия поглед на непознатия и от смущение й се прииска да потъне вдън земята.

— Благодаря — промърмори тя, посегна бързо и смачка слипа в шепа. — Много любезно от ваша страна.

Тъмните очи я разглеждаха открито от главата до петите.

Лора почувства, че й става горещо в тесните джинси и плътно прилепнала фланелка — безсрамният поглед на непознатия сякаш я събличаше.

— Какво щастие, че случайно минавах оттук! Мисълта, че можеше да бъдете лишена от подобна важна част на облеклото, би ми била наистина повече от неприятна! — мъжът се ухили.

— Сигурно не си мислите, че имам само един слип! — отвърна остро Лора.

Той повдигна рамене:

— Откъде да зная?

Лора преглътна. Докато трескаво търсеше по-безобидна тема на разговор, тя тайно огледа събеседника си. Мъжът вероятно наближаваше 40-те — беше висок, с широки рамене и — трябваше да признае — много привлекателен.

— Хубаво земетресение беше, какво ще кажете! — забеляза тя най-сетне доста неловко.

Непознатият учудено повдигна черните си вежди:

— Тези земетръси са истинска напаст — той пак се ухили. — И като си помисля на какво биха могли да попречат… — подигравателният му поглед се спря на свития юмрук на Лора.

Дълбокият му приятен глас така смущаваше Лора, че отначало тя не разбра, какво има той предвид.

— О, не, вие… вие грешите — заекна тя болезнено засегната. — Земетресението няма нищо общо с това, че загубих гащетата си… Искам да кажа, в известен смисъл има, но…

— Моля, не ми дължите никакво обяснение. Разбирам ви добре — той сниши гласа си до шепот: — Малката ви тайна е в сигурни ръце. Кълна ви се да мълча до гроб!

— Малката ми… тайна? Какво значи това? — Лора го погледна удивено. — Да не си мислите случайно, че съм имала среща…? — тя млъкна. Какво говореше, за Бога? Нека този непознат си мисли каквото иска! Нека се подиграва! Тя присви очи. — И няма да ме издадете, нали? Няма да кажете никому за случилото се? Защото, ако мъжът ми научи…

Сякаш някаква промяна настъпи у чужденеца. Чертите на лицето му помръкнаха, погледът му стана студен и отблъскващ — той стисна устни и отстъпи крачка назад.

— Имате думата ми! — каза сухо. И преди Лора да отвърне нещо, обърна се и с големи крачки се отдалечи.

Лора се загледа смаяна след него. Атлетичното му тяло ясно се очертаваше под леките летни дрехи.

„Какъв странен тип“ — помисли си тя. Отначало беше склонен да се шегува, беше се хилил нахално, а после изведнъж, без видима причина бе станал студен и нелюбезен. Тя повдигна рамене и се извърна.

Слънцето вече беше залязло над планинските върхове и се захлаждаше. Лора нямаше време да се бави повече и да гадае поведението на странния непознат. Тя пъхна тюркоазния слип в чантата си, отметна коси и потегли. Уморена и гладна си пробиваше път стъпка по стъпка. Скоро престана да усеща краката си, стана й студено.

Само след двайсетина минути гората оредя. През зеленината надникнаха червеникави покриви. Лора си отдъхна и спря. Пред нея се простираше селище от представителни вили в стил „Тюдор“. Тя любопитно се загледа в добре поддържаните постройки. Очите й се спряха на табелата на улицата. Странно, защо наименованието й се стори така познато?

Извади от чантата си бележката на своя колега и прочете адреса на сестра му. Стъписа се, прочете още веднъж и пак погледна табелата. Името на улицата върху смачкания къс хартия напълно съвпадаше с това върху табелата. Каква щастлива случайност! Тя поклати глава и се засмя на глас:

— Какъв непоправим сноб си бил, Стив!

Произнесени сякаш вчера, думите на колегата й още звучаха в ушите й:

„Сестра ми притежава в Айдъл Спрингс малка къщурка, нищо особено, но без съмнение там ще ти бъде по-добре, отколкото на хотел. И не се притеснявай за Кейт. Тя ще бъде очарована. Сестричката ми обича гости“.

Той й беше надраскал адреса на листче хартия и я беше целунал братски по бузата за сбогом.

Като продължаваше да се смее тихо, Лора затърси номера, скоро застана пред съответната вила и удари по тежката дъбова врата с масивното чукче от полиран месинг.

Женски глас я покани да влезе. Лора натисна дръжката, установи, че не е заключено и влезе.

В същия миг я стресна пронизителен вик:

— Ей, Любовна жар! Проклета гадина! Задръжте тоя звяр!

Лора се огледа недоумяващо. Някакъв черно-бял призрак се опита да се промъкне на четири крака през вратата. Лора бързо я затвори. Оказа се, че Любовна жар е грациозна котка, която обидено се отдръпна от нея и важно се отдалечи. На сводестия портал Лора съзря човешка фигура, която висеше с главата надолу от закрепена с въжета за тавана дъска.

— Приятно ми е да се запозная с вас — странното същество енергично размаха ръце във въздуха. — Момент, моля! — жената освободи краката си от дъската и се спусна елегантно на пода. — Добре дошла в моя скромен дом. Впрочем, за да няма никакво съмнение, аз съм Кейт — тя се засмя и протегна ръка на Лора.

Лора я пое:

— Лора. Лора Никълс — каза тя смутено и загледа с любопитство стройната млада жена в тесен виолетов анцуг, която й се усмихваше безгрижно. Лора обясни, че е изминала последната част от пътя пеша и е оставила колата си на няколко мили зад грамада камъни. Кейт много приличаше на брат си Стив — обстоятелство, което в този миг подейства успокоително на Лора.

— Бас държа, че умирате от глад! — без да изчака отговор, Кейт хвана Лора за ръката и я повлече към кухнята. — Какво да ви предложа? Можете да избирате между двайсет и шест различни вкуснотии. Моля! — тя отвори хладилника. — Трябва да ви кажа, че живея почти само от йогурт. Вземете си какъвто обичате.

Лора нерешително погледна натъпканите една върху друга купички с йогурт.

— С ягоди? — предложи Кейт. — Мисля, че йогурт с ягоди е подходящо за вас! — тя изви глава и започна да оглежда Лора. — О, не! Не. Нека размисля. Сигурна съм, че вкусът ви е по-скоро екзотичен… Ето! Тъкмо това ви трябва — Кейт улови една купичка от най-долната редица. — Специалитетът на дома: папая — тя тържествено постави купичката на масата пред Лора.

— Любимото ми ястие. Как отгатнахте?

— Имам набито око — забелязала смаяния поглед на Лора, Кейт се усмихна. — Ако човек добре наблюдава събеседниците си, не е трудно да ги прецени. Освен това, Стив, разбира се, ми разказа за вас — добави тя, подсмихвайки се и й подаде лъжица. — Добър апетит!

— Благодаря — Лора взе лъжицата, отвори купичката и започна да яде. Макар че се беше надявала на по-солидно хапване, трябваше да признае, че освежителният йогурт й подейства добре.

— Как така още не сте избягала? — попита тя. — Не се ли боите, че вулканът може да изригне?

Кейт постави на масата две чаши, пълни с горещо благоуханно кафе, взе си стол и седна срещу Лора.

— Признавам, че мисълта да клеча, така да се каже, върху клокочещ вулкан, не ми е особено приятна. Но… — тя повдигна рамене. — Не, вероятно ще остана тук, докато е възможно. В края на краищата, капитанът последен напуска потъващия кораб — добави през смях.

Лора я погледна въпросително.

— Две неща ме задържат тук — продължи Кейт. — На първо място — малкият антикварен магазин, който от много години е собственост на семейството на съпруга ми…

— Не знаех, че сте омъжена — прекъсна я Лора.

Веселото лице на Кейт помръкна, сянка засенчи очите й.

— Стив нищо ли не ви е казал? Е да, мога да си представя — тя млъкна, изпи на един дъх кафето си и скочи. — Елате, ще ви покажа стаята. Положително сте страшно уморена.

Кейт избърза пред Лора в коридора, отвори една врата и двете влязоха в спалня, където преобладаваха нежносиньото и топли земни багри. Изящните мебели в стил от началото на столетието направиха силно впечатление на Лора.

— Тук е прекрасно! Но… нима леглото не е прекалено ценно, за да се спи на него? В никакъв случай не бих искала…

Кейт махна енергично с ръка:

— Естествено, че ще спите в това легло! В края на краищата, то е за това. Банята е насреща. А тук, зад стъклената врата се излиза на вътрешен двор с навес. Не се колебайте да го използвате, когато имате желание. О, да не забравя, нощите тук са вече доста студени. Ще намерите допълнителни завивки в скрина. Така, а сега ви оставям, за да се освежите. Сигурно искате да си легнете рано. По-късно ще ви се обадя още веднъж — тя кимна на Лора и затвори вратата след себе си.

Лора извади от чантата малкото неща, които беше взела, и влезе в банята. Застанала под душа, тя затвори очи — изпита истинско блаженство, когато водата започна да се стича по тялото й и заедно с мръсотията и потта отнесе и част от умората. Избърса се освежена и в добро настроение. Пред нея стоеше нова задача — едно предизвикателство, на което се радваше. И макар че в този миг още не знаеше съвсем точно каква област в проекта ще й бъде предоставена, едно беше сигурно: нито за секунда нямаше да скучае.

Когато застана пред огледалото в ефирната си нощница, на вратата тихо се почука и Кейт пъхна глава през отвора.

— Тъкмо говорих по телефона с Ралф Хендрикс — рече тя — Ралф е мой приятел и горски надзирател. Според него, по всяка вероятност шосето ще бъде разчистено до утре заран. Той предлага да се погрижи за колата ви — Кейт влезе в стаята. Зад нея през пролуката на вратата се промъкна котката — Ралф и аз ще вечеряме тая вечер заедно. Бих могла да му дам ключовете от колата ви, разбира се, ако това ви устройва.

— Но да! — Лора зарови в чантата си. — Намирам дори за твърде мило от страна на мистър Хендрикс, че си създава толкова грижи заради мен. Моля ви да му благодарите от мое име! — тя подаде ключовете на Кейт. — Желая приятна вечер на двама ви!

— Благодаря — Кейт се засмя. След това цяла седмица ще трябва да изгладувам килограмите, които ще наддам с Ралф — тя въздъхна и погледът й меланхолично се плъзна по стройното тяло на Лора. — Как се справяте вие? Трябва ли постоянно да гладувате, за да запазите чудесната си фигура?

— Не — отвърна учудено Лора. — Нямам никакви проблеми с яденето. А и вие не тежите нито грам повече…

Кейт махна с ръка:

— Всичко е резултат на неумолима самодисциплина. Гладуване — гладуване и пак гладуване! Това е единственото средство, което ми помага — тя поклати глава: — Ужасно е да си принуден да бъдеш постоянно жесток към самия себе си.

Погледът й се спря на котката:

— О, да! Любовна жар в никакъв случай не бива да излиза навън. Все едно как ще се опитва да ви размекне, не се поддавайте! Лудетината е кастрирана само преди няколко дни и ветеринарният лекар смята, че раната би могла да се възпали, ако любимката ми по стар навик започне да скита наоколо, преди да е напълно излекувана.

Усмихната, Лора обеща, че ще внимава за котката, Кейт кимна и заслиза бързо по стълбата.

Малко по-късно на вратата се позвъни. Прозвуча плътен мъжки глас, сетне високият смях на Кейт и входната врата се хлопна.

Лора предпазливо отвори вратата на стаята си. Къщата беше тъмна. Тя се ослуша. Нито звук не достигна до слуха й. Пипнешком се запъти боса по коридора към кухнята. От банята беше огладняла. Един залък нямаше да й навреди. В края на краищата Кейт щедро й бе предложила да се чувства като у дома си и да си вземе всичко, от което има нужда. Лора си направи един сандвич, наля си и чаша мляко.

Като се върна в стаята си, тя се спря пред голямата стенна библиотека, за да си избере нещо за четене, преди да заспи. На по-горните лавици безразборно бяха струпани стари джобни издания. Лора прочете заглавията и се усмихна. Ако тази подборка от еротични любовни романи представляваше предпочитаното четиво на Кейт, това обясняваше и странното име на котешката дама.

Лора посегна към една от книгите, пъхна се в леглото, сгуши се във възглавниците и отвори „Голата страст“.

Щом прочете първите страници, обхвана я чувството, че се е пъхнала в пещ. Беше й горещо, не й достигаше въздух. Тя отметна завивката, слезе от леглото и отвори голямата стъклена врата наполовина. В стаята нахлу хладен нощен въздух. Лора вдиша няколко пъти дълбоко.

Неочаквано нещо я погъделичка по голите крака. Подобно на дълга черна стрела котката на Кейт профуча край нея и се промуши през тясната пролука между вратата и стената.

— О, не! — простена Лора. — Върни се веднага. Любовна жар!

Надникна през вратата. Навън беше съвсем тъмно. Плътни облаци покриваха нощното небе, но въпреки това Лора видя как през двора се стрелна една черна сянка.

Излезе на пръсти. От покрития с плочи под по босите й крака пропълзя мраз. Лора потръпна. Скръсти ръце пред гърдите си, за да се предпази от студения вятър, който проникваше през тънката й нощница. В този миг видя, че Любовна жар се е спотаила до някакъв храст. Стъпка по стъпка Лора се приближи предпазливо до котката.

— Заради теб ще си навлека пневмония! — изруга тя тихо, наведе се и опита да улови животното.

Но Любовна жар се сниши, сетне невероятно бързо се мушна през живия плет и изчезна като светкавица през отворената врата на насрещната къща.

Лора не се колеба дълго. Прескочи решително плета и се приближи до стъклената врата.

— Любовна жар! — извика тя тихо. — Ела веднага.

Нищо не помръдна. Лора изруга и безшумно се промъкна през тясната пролука в стаята на чуждата къща. Дръпна предпазливо завесата и се огледа. Намираше се в спалня. Нощна лампа на стената до леглото пръскаше мека светлина. Изглеждаше като стая на мъж. Мебелите от тъмночервеникаво дърво бяха семпли. Лора учудено гледаше многобройните книги с кожена подвързия, наредени плътно една до друга по лавиците на стенната библиотека. Във въздуха се носеше лек тръпчив мирис.

— Къде си? — прошепна тя отново и затаи дъх. Отново нищо. В този миг усети някакво движение. Лора нададе приглушен вик, но веднага се засмя с облекчение. Собственият й образ в огледалото я беше излъгал и уплашил. Тръгна бавно през стаята, като се оглеждаше за котката, сърцето й биеше до пръсване.

— Отвратително животно! — изруга гласно. — Къде си се завряло? Излез!

Коленичи и простря ръце, за да надзърне под леглото. Нещо изсъска и насреща й блеснаха жълто-зелени очи.

— Проклятие! — Лора се просна на пода и се пъхна, доколкото можа под широкото легло. Но колкото и да протягаше ръка, успя само да докосне с върха на пръстите си копринената козинка на животното. — Излез най-после! — отново изруга тя нетърпеливо.

Усетила докосването й, котката се стрелна покрай нея, подскочи и се изплъзна. Последва нов скок през отворената врата и мракът погълна бегълката.

— Чудовище!

— На мен ли говорите?

Лора се вцепени. За секунда сърцето й спря да бие. Тя изпълзя изпод леглото със затаен дъх и затворени клепачи. Поколеба се за миг, сетне отвори очи. Погледът й падна първо върху чифт кафяви кожени чехли, нахлузени на бос крак, придвижи се по избелели джинси, жълта риза и най-сетне се спря на загоряло, мъжествено лице. Дъхът на Лора секна.

— Не — прошепна тя. — Пак ли вие?