Моник Дюбоа
Стивън (12)

XII

Не беше се излъгала. Отвън проникваха тънки струи дим. Обърна се, отиде при професора и го бутна. Райли надигна глава, без да отваря очи.

— Ммм… какво има? — гласът му беше сънен и недоволен.

В следващия момент трепна и седна на пода. Отвън долетя пронизителен вик. Прозвуча зловещо в нощната тишина.

Нуру и другите също се надигнаха. За разлика от Джуди те веднага бяха схванали положението. Гледаха ужасено към вратата.

Отвън се чуха възбудени гласове. Нещо изгромоля, издрънча някаква верига. Настана суетня. Чуваха се стъпки на много хора, ругатни и дрънчене на оръжие. След това разпознаха гласа на Бъкстър:

— Ама че работа! Добре де, онези вътре просто нямат късмет, горките. После ще се установи, че са станали жертви на пожар в саваната.

След това го чуха да се препира нещо с някого от неговите хора. Гласовете постепенно се отдалечаваха от бараката.

Нуру скочи и с цялата си тежест се блъсна във вратата. Още един от негрите се втурна да му помага. Удряха със съзнанието, че от това зависи животът им. Въпреки усилията им обаче вратата не се поддаде.

Отвън се чу шум на запалени двигатели. Форсираха ги истерично, гумите превъртаха по песъчливата почва. Воят и бръмченето постепенно се отдалечиха.

— Ще ни оставят да изгорим тук — обади се Райли, като поклати уморено глава. — Мислех си, че не храня илюзии относно личността на Бъкстър, но не мислех, че ще стигне дотам.

Джуди се огледа отчаяно. Димът постепенно изпълваше бараката. Тя започна да кашля.

„Това е краят! — мина й през главата. — След няколко минути всичко ще свърши. Всичко е загубено! Защо ми трябваше да идвам в проклетата Африка…“

Изведнъж Нуру и Райли се спогледаха.

— Какво има? — попита Джуди.

— Чуваш ли? Нещо отвън се движи.

— Естествено! Това са животните, които се спасяват от пламъците.

Райли поклати глава.

— Те отдавна са избягали.

Наклони глава настрани и се заслуша внимателно. Сега и Джуди чуваше шума. Стъпки. Някой се приближаваше към бараката. При това съвсем спокойно, без да бърза.

„Връща се! Връща се, за да ни убие“ — беше първата й мисъл. Бъкстър е решил, че смъртта им няма да е съвсем сигурна и се връща, за да ги застреля. Но защо ще губи толкова време? Отвън духна лек вятър и кълбата дим за миг се разсеяха. Джуди присви клепачи, за да вижда по-добре. В следващия момент се чу силен удар по стената на бараката. Дъските потрепериха и се разхвърчаха трески. Райли и Джуди отскочиха назад.

Още един удар. И още един. Образува се дупка, която все повече се разширяваше. Някой методично разбиваше с брадва външната стена. Гледаха втренчено натам.

— Но това… това е…! — гласът на Райли затрепери.

Една дъска се откърти. Нуру скочи и отиде до стената.

— Стивън! Побързай! Нямаме време!

— Без паника! — чу се спокойният глас на Стивън. — Имаме страшно много време.

Джуди почувства как по цялото й тяло се разля топлина. Затрепери от вълнение.

— Ами огънят? — извика тя. — Побързай, Стивън, ще изгорим! Моля те!

Още един удар на брадвата. Отворът се разшири дотолкова, че Стивън успя да си провре главата през него.

— Спокойно, всички сте в безопасност. Няма да ви се случи абсолютно нищо. Няма никакъв пожар. Това са само няколко факела, които съм поставил наоколо из храстите. Нямаше как другояче да накарам Бъкстър и дружината му да се изнесат.

Райли, Нуру и Джуди го гледаха втренчено. Трябваха им няколко секунди, докато схванат смисъла на думите. Професорът първи даде израз на радостта си.

— Джаксън! — извика той възторжено. — Ти си най-печеният мъжага, с когото съм се срещал някога!

Нуру се просълзи от радост. Джуди се разплака и се облегна на рамото му.

Междувременно Стивън Джаксън откърти още няколко дъски. Отворът се разшири достатъчно и той се наведе, за да се вмъкне в тъмното помещение.

— Стивън! — Джуди се хвърли в прегръдките му. Той я хвана здраво в ръцете си. Райли и Нуру също се приближиха. Стивън им развърза ръцете, а те се надпреварваха да го тупат по раменете.

— Съжалявам — каза Стивън. — Накарах ви да чакате доста дълго, но не можех просто да дойда тук и да ви освободя.

Нуру кимна:

— Естествено, хората на Бъкстър са добре, въоръжени.

— Не само това. Имаше и други причини.

— Какви? — попита Райли.

— Вашите питомци, професоре. Майката и малките лъвчета изглежда се бяха затъжили за вас и цяла нощ обикаляха около бараката. Колкото пъти се приближаваха насам, започваха да ръмжат в смисъл, че не съм им особено приятен.

Райли и Нуру се засмяха. Стивън погали Джуди по косата, а тя го прегърна през кръста.

— Всичко наред ли е?

Джуди кимна и се притисна към него.

— Какво прави, откакто се разделихме — попита Нуру белия си приятел.

— Знам, че Бъкстър и хората му имат среща след два часа в Нгвабве с някакви типове от Момбаса. Ще им предадат плячката от последните няколко седмици.

Райли смръщи чело.

— Това е около осемдесет километра оттук.

— Според мене имаме достатъчно време, за да идем дотам преди тях и да устроим подходящо посрещане.

— Идеята е добра — отговори професорът.

Нуру и хората му също се съгласиха. Един по един се измъкнаха от бараката.

Джуди усети ръката на Стивън върху рамото си.

— Хайде, нали нямаме време за губене.

Той обаче я задържа.

— Не мислиш ли, че съм заслужил едно малко поощрение за старанието си напоследък?

Джуди се надигна и го целуна по бузата. След това продължи:

— Остатъкът — след като свършим работата.

Стивън се засмя и й помогна да се измъкне навън. След няколко минути всички седяха в „ленд роувъра“ на Стивън и пътуваха на север. Никой не продумваше. Погледите на всички бяха втренчени в прашния път.

— Още четиридесет мили — каза Нуру и погледна часовника си. — Ако се движим с това темпо, ще ги изпреварим като нищо!

Стивън кимна и се концентрира в карането.

По едно време един от хората на Нуру му каза нещо и посочи назад. Джуди се обърна и ококори очи. На около двеста метра отзад тичаше едра лъвица.

— Симба — извика професорът. — Това е майката на трите лъвчета, които живеят при нас — гласът му беше изпълнен с нежност.

— Трябва да внимаваме да не се приближава към хората на Бъкстър — обади се Стивън. — Може да я застрелят.

Райли махна с ръка.

— Не се притеснявай, няма да може да издържи дълго на темпото. Напоследък доста се беше омързеливила.

Наистина, след около пет минути лъвицата изостана от джипа и се скри от погледите им.

— После ще я намерите ли пак? — попита Джуди. Професорът се засмя.

— Може би трябваше да й оставим някой, за да я пази? Какво ще кажеш, Стивън?

— Да бе, нямаше да е зле да й бяхме оставили комплект карти на местността.

Джуди прехапа устни.

„Май че трябва да уча още много неща“ — помисли си.

Райли сложи ръка на рамото й.

— Не се обиждай на закачката. Ти научи за два-три дена толкова неща, колкото други хора не са научавали за цял живот.

Внезапно Стивън изви колата надясно и спря на края на пътя.

— Там отпред! — извика им. — Виждате ли там отпред?

Другите се наведоха и впериха погледи през стъклото. На около километър напред се виждаше камион с маскировъчно покривало. Беше спрял напреки на пътя.

— Много интересно — обади се Райли. — Какво, по дяволите, правят онези там?

Нуру поклати глава.

— Наистина е странно. Дори не си дават труда да се крият.

— Да не би да е капан — предположи Джуди.

Стивън извади от жабката бинокъл и се загледа нататък. Направи учудена гримаса, а след това подсвирна.

— Какво виждаш? — попита Нуру.

Стивън му подаде бинокъла и се обърна към професора.

— Изглежда като че ли им се е случило нещо. Фаровете са счупени, а ламарината е огъната.

— Вярно — съгласи се Нуру и остави бинокъла.

След това скочи, взе една пушка, зареди я и се затича в посока на камиона. Райли искаше да го последва, но Стивън го спря.

— Ако нещо се случи, по-добре е да е само на един.

Джуди преглътна. Все пак трябваше да се съгласи, че е прав.

Загледаха се след негъра. Той се приближи тичешком към камиона, качи се на стъпалото за кабината на шофьора и надникна вътре. След това им махна да дойдат.

Стивън подкара джипа нататък. Спря до камиона.

— Вътре има само един, в безсъзнание е. Сигурно е карал много бързо — обясни Нуру. — Загубил е контрол над машината и се е блъснал в ей онези камъни. Камионът се е извъртял и е застанал по този начин. Шофьорът се е ударил в кормилото. Имал е голям късмет. Както виждам, няма външни наранявания. Сигурно е само леко сътресение на мозъка.

Двама от хората му изнесоха мъжа от кабината и го завлякоха в джипа.

— Завържете му ръцете — извика след тях Стивън. — Като се събуди, може да му дойдат дявол знае какви идеи.

След това скочи в кабината и запали мотора на камиона.

Джуди остана до вратата, като го наблюдаваше учудено.

— Какво ще правиш?

— Можеш да отгатваш до три пъти — включи на заден ход и изкара камиона на пътя. Нуру се приближи и застана до нея.

— Няма смисъл да се опитваме да пречим на плановете му — обади се той с равен глас.

— Какъв план?

— Наумил си е да отиде с камиона на уговорената среща с Бъкстър и хората му. Ще го изненада „приятно“.

Тя се ококори:

— Но… това е опасно! Може да го…

Нуру се засмя.

— Не толкова, колкото изглежда на пръв поглед — отиде отзад и отметна платнището на каросерията.

Хората му се качиха един по един вътре. Той самият се вмъкна последен.

— Това е най-сигурният начин да ги заловим.

Джуди отиде до кабината и се качи на стъпалото.

— Моля те, Стивън! Нека и аз да дойда с вас!

— И дума да не става! Това да не ти е да пишеш репортажи!

Погледна го гневно, а той се засмя.

— Нали някой трябва да кара „роувъра“?

Тя погледна към другата машина.

— Дръж се на разстояние. Не трябва да те виждат. Помни, че те очакват само камион!

— Добре!

Скочи от стъпалото и след минута седеше заедно с професора в джипа. Стивън подкара камиона. Джуди изчака известно време и го последва.

По-нататък пътуваха без произшествия. След около двадесет и пет километра съзряха отпред светлина.

— Това по всяка вероятност е уговореният знак — обади се Райли.

Джуди намали скоростта, отби встрани и спря.

Взе бинокъла и загледа камиона. Стивън също намали скоростта.

Точно така! На пътя излезе джипът на Бъкстър. Двама души изскочиха от храсталаците и се запътиха към камиона.

Джипът спря точно отпред. Бъкстър скочи и заедно с хората си се запъти към кабината. И в този момент…

— Вдигат ръце — извика триумфиращо Джуди.

Наистина — Бъкстър и хората му стояха като втрещени с вдигнати ръце до камиона. Не се чу нито един изстрел. Изобщо не се стигна до схватка.

Платнището на каросерията се разтвори и Нуру и хората му скочиха на земята. Завързаха ръцете на бракониерите и ги набутаха отзад. След това обърнаха и се отправиха обратно.

Цялата операция продължи не повече от пет минути.

Камионът наближи до мястото, където бяха Джуди и Райли и спря до тях. Двамата слязоха и се затичаха към кабината. Двамата пазачи на резервата ги посрещнаха усмихнати.

— Е, как е? — попита Стивън. — Има ли някой, дето да твърди, че нещата в саваната не протичали цивилизовано?

Джуди се качи в кабината, прегърна го и се притисна към него. Трепереше от радост.

— Толкова съм щастлива, Стивън, че кошмарът най-сетне свърши! Направо не мога да повярвам…

Той я погледна сериозно в очите:

— Може би не е точно така?

Загледа го, без да разбира.

— Как така?

— Всъщност всичко едва сега започва. Имам предвид работата, която си дошла да вършиш. Или възнамеряваш утре да вземеш първия самолет за Сан Франциско?

Притисна се към него и сгуши глава на гърдите му.

— О, не утре… всъщност и вдругиден няма да е…

— Значи ли това…? — очите му заблестяха.

Джуди кимна.

— Позна! Точно това значи! Нали ти се чувстваш така самотен и се нуждаеш от някого, който да ти прави компания в този пущинак…

— Да бе! — извика възторжено Стивън. — Как не се сетих по-рано!

Искаше да се пошегува, но за пръв път, откакто се бяха запознали, Джуди видя в очите му сълзи…