Вики Баум
Това, което мъжете не знаят (6)

Сряда. Мъжът

Минаваше единадесет. Обвиняемата Руп загуби сили и тихо изстена:

— Моля ви се… не издържам повече… моля ви… моля ви…

Дросте предвиждаше подобна реакция. Необичайното пребледняване на лицето и безкръвността на устните у подсъдимите, когато са на края на силите си, му бяха познати. Едри капки пот се стичаха по лицето на госпожа Руп. Мъжът й, който седеше на известно разстояние от нея на подсъдимата скамейка, я погледна за миг, след това отново загледа пред себе си. Месеците, прекарани в предварителния арест, като че ли не му повлияха. Носеше риза с колосана яка и бе гладко избръснат.

Внезапно госпожа Руп се свлече на пода. Дросте внимателно наблюдаваше мъжа й. Само за миг израз на неясен страх се изписа на лицето му. Съдията се изправи и се обърна към защитата:

— Предполагам ще се съгласите, че няма да измъчваме обвиняемата, докато силите й свършат. Ако сега ни каже истината, това ще бъде по-добре и за нея и за съпруга й.

В съдебната зала настъпи оживление. Журналистите споделяха мнения помежду си.

През цялото време мъжът на госпожа Руп стоеше изправен, вперил поглед в съдебните заседатели или по-точно в един от тях. Не сваляше ги от госпожа Роза Будекер — четиридесет и пет годишна жена, вдовица на полковник, убит във войната. От началото на процеса Руп се опитваше да установи мълчалива връзка с нея може би съзнателно, но по-вероятно тъкмо обратното. Изпращаше показанията си на нея, а когато в залата се чуеше някоя суха юридическа шега, се смееше, поглеждайки я весело, сякаш имаше заслуга за това.

Обвиняемата дойде на себе си, но не заплака, не изпадна в истерия, както ставаше в повечето случаи, напротив — стана и каза със спокоен глас:

— Моля ви се… аз през цялото време говорих самата истина. Вкъщи държим отрова за мишките, които по цяла нощ тичаха из кухнята, където спях. Мъжът ми не я е купил… аз, аз сама… моля ви — нека свършваме по-скоро.

Дросте се замисли. Дори ако младият адвокат успее да убеди съдебните заседатели, че това е непредумишлено убийство или че подсъдимата не е отговорна за постъпките си, присъдата пак щеше да бъде между десет и петнадесет години затвор.

Прекъсна заседанието за два часа. Нуждаеше се от почивка.

Днес водеше делото вяло, без въодушевление, отпуснато. Снощи в един часа през нощта взе веронал, а трябваше да става в седем. Резултатът не закъсня — главоболие, пресъхнало гърло.

Не отиде до бюфета да закуси, въпреки че изпитваше глад, влезе в стаята си и се отпусна в едно кресло. Чувстваше се уморен като боксьор след тежък рунд. Влезе деловодителят Перлеман.

— Сигурно ще се проточи до пет часа, нали? — и прибави, без каквато и да е видима връзка: — Днес е сряда.

Перлеман беше председател на един клуб за боулинг и всяка сряда, денят, в който имаше събиране в клуба, се опитваше да си тръгне навреме от работа.

— Още не е знае — неопределено отговори Дросте.

— Да ви донеса ли нещо от бюфета — попита Перлеман.

— Не, благодаря.

— Чашка портвайн, кафе и сандвич с шунка — продължи Перлеман, без да обръща внимание на отказа му, и излизайки от стаята, подхвърли:

— Май няма да наденем нашийника на този дявол?

Тази мисъл, изразена на съдебен жаргон, се въртеше и в ума на Дросте. Но в крайна сметка, щом госпожа Руп толкова иска да поеме цялата вина, нека мъжът й се отърве. Какъвто и да беше резултатът от делото, не можеше да се отрази на кариерата му просто защото бе обикновено дело, отнасящо се до бедняци, а от такива почти никой не се интересуваше. Въпреки това мисълта, че може да произнесе несправедлива присъда, го измъчваше така, както един фалшив тон би измъчвал музиканта. Влезе дебелият и жизнерадостен Щайнер, един от членовете на съда.

— По всичко личи, че днес няма да пристъпим към заключителните речи. Според мен тази жена постъпва глупаво, като ни лъже в желанието си да отърве мъжа си.

Делото беше омръзнало на всички. Течеше второто заседание, а вече наближаваше почти три часа.

Дросте съжали, че позволи на развълнувания защитник да извика всички тези безполезни свидетели. Прокурорът, доктор Родниц, правеше подигравателни забележки и бе напълно прав. Между него и съдията съществуваше известна неприязън. Родниц обичаше да позира, обвинителните му речи бяха много резки, за да са безпристрастни. Бе кариерист и Дросте разбираше донякъде стремежа му, нали също искаше да напредне в работата си, но не приемаше методите на прокурора.

Съдията разсеяно слушаше свидетелите. Чу различни мнения — мъжът на госпожа Руп бил много свестен човек, но заради жена си пропаднал старата госпожа Руп била зла и е щастие, че семейството се е отървало от нея, макар и това да се дължеше на доста голяма доза отрова за мишки и накрая, че старата Руп била — светица и мъченица, изтърпявайки безброй унижения преди смъртта си.

Показания даде и лекарят на застрахователното дружество, който обясни, че старата Руп имала рак на стомаха и така или иначе в най-скоро време щяла да умре. Разпитани бяха и децата на семейство Руп — три момичета и едно момче — при всяка дума те плахо поглеждаха към майка си, която сякаш не забелязваше присъствието им.

Децата не казаха нищо важно. Появата им в съда бе, с цел да се спечелят симпатиите на съдебните заседатели към майката, разделена от тях и намираща се в затвора. Руп обаче не се възползва от предоставената й възможност. Продължаваше да седи на мястото си все така вцепенена.

Всички свидетелски показания трябваше да послужат, за да се установи дали в случая става дума за предумишлено убийство или не.

Дросте вече си мислеше, че делото няма да има край. Наведе се към Щайнер и тихо го попита:

— Днес ли да изслушаме показанията на вещите лица или да отложим за утре?

— За днес това ми е предостатъчно.

Неочаквано Бруне, защитникът на госпожа Руп, стана и заговори.

Не само че прекалено свободно боравеше с фактите, но и се стремеше да ги представи о една определена гледна точка, което съвършено ясно разкриваше намеренията му — оневиняване на подсъдимата.

С тънката си проницателност и непрестанен стремеж към разкриване на истината Дросте не можеше да понесе ораторския стил на Бруне.

— Няма ли уважаемата защита да запази ценните си забележки за заключителната пледоария! — прекъсна го рязко. Гласът му бе съвсем пресипнал.

В залата се чу смях. Дросте не разбра дали се смеят на него или на адвоката. Бруне започна да възразява и съдията се канеше да отговори, но изведнъж промени решението си:

— Щом защитата завърши речта си, бих искал да разпитам обвиняемия Руп.

Бруне млъкна веднага и седна на мястото си. Отново се чу смях.

Дросте се огледа, търсейки с поглед Мериан, но не успя да я види сред хората в съдебната зала.

— Вече разбрахме, че обвиняемата не е могла да спи тридесет и два часа преди нощта на убийството. Трябвало е да се грижи за болната си свекърва. Защо обвиняемият не се е опитал да облекчи жена си по някакъв начин? Какво правихте тази нощ? Защо не сменихте жена си? — попита съдията, обръщайки се към Руп.

Мъжът стана и впери поглед в госпожа Будекер.

— Не бях вкъщи — най-после отвърна той.

— Къде бяхте?

— У един приятел.

Госпожа Руп поиска да каже нещо.

— Говорете — обърна се съдията към нея.

— Моля ви… мъжът ми спеше у един приятел. Всяка седмица отиваше в зеленчуковата му градина в Грюне Вайде. Помагаше на приятеля си и в замяна получаваше зеленчуци и яйца…

— Как се казва този приятел?

— Йозеф Брьозиг — отговори обвиняемият. — Онзи ден вадихме картофи и аз взех за себе си няколко килограма. Когато се върнах вкъщи, нещастието вече се беше случило…

— Добре — каза Дросте, — утре ще повикаме Йозеф Брьозиг да даде показания.

В същия миг Руп вдигна ръка като ученик. Съдията отново видя мигновения израз на страх по лицето му.

— Руп казва, че не е сигурен дали Брьозиг живее още там — съобщи адвокатът.

— Ще го имам предвид — отвърна Дросте.

Стана, закри заседанието и го насрочи за следващата сутрин. Записа си адреса на Брьозиг и разпореди да му изпратят съдебната призовка. Залата постепенно се опразваше. Въпреки умората чувстваше прилив на енергия. Усещаше, че този Брьозиг ще помогне за хода на делото.

Излезе от съда и се качи на трамвай. Радваше се, че най-после можеше да си отиде вкъщи.

Когато се прибра, Евелин не беше в спалнята, където обикновено я намираше по това време, свита върху леглото като котка.

Дъщеря му въодушевено го посрещна, протягайки ръчички към него.

— Добър вечер, госпожице — каза Дросте, като стисна лекичко изцапаната с малинов сок детска ръчичка.

— А кога срещна, Курт? — попита Клерхен. Умееше да разказва чудесни измислени истории, които много й харесваха. Наричаше го Курт. Все още не схващаше сложните семейни отношения и бе уверена, че баща й е просто другото дете на майка й.

— Срещнах един стражар. Стражар, голям колкото къща… можеше да гледа направо над покривите…

На това място спря, мислейки какво да каже по-нататък. Отиде до леглото на Берхен и му се усмихна. Клерхен нетърпеливо тропаше по детското столче, на което седеше. Искаше да чуе продължението.

— Децата се вълнуват и заспиват трудно, когато им се разказват приказки преди лягане — важно отбеляза гувернантката.

Дросте се предаде. Беше много уморен и гладен.

— Довиждане до утре, госпожице — каза на Клерхен и излезе.

Заразхожда се нетърпеливо в кабинета, докато чакаше да го повикат за вечеря. Надяваше се да намери вкъщи Мериан, тя винаги носеше със себе си ободряваща атмосфера, но тази вечер я нямаше.

По време на вечерята с Евелин разговаряха малко, предимно банални неща. След това се надвеси над благодатната пара на инхалатора. От радиото се чуваха звуците на „Пасторална симфония“ от Бетховен.

Когато вдигна глава, видя съпругата си до него. Не беше усетил влизането й. Цяла минута наблюдаваше мълчаливо, изглеждаше му толкова хубава и някак по-различна — сресана както винаги, с роклята, която носеше и преди и все пак…

Подобно на повечето мъже преди брака съдията бе имал няколко връзки, но отношенията му с Мериан не можеше да отнесе към тях. Те съвсем не бяха тривиални. Това бе силна и пламенна страст, в която непрекъснато се люшкаше между враждата и приятелството. Угасна също така внезапно, както и избухна. Дросте и досега не знаеше той ли остави Мериан или тя него.

По-късно срещна Евелин и се влюби. Както връзката му с Мериан, така и тази с Евелин не приличаше на останалите. Гледаше на нея като на инструмент, на който можеше да се свири само тихо. Бе учтива, плаха и нежна. В отношенията си с Евелин се въздържаше — като че ли някоя твърде страстна дума, някой твърде бурен и пламенен допир ще я уплаши. Дросте свикна с това и постепенно забрави, че бе познавал и друг начин на живот.

Лежеше до Евелин и си мислеше колко хубаво би било, ако не беше така сдържана. Все пак много жени започват да изпитват наслада от любовта едва след второто дете.

— Лека нощ, мила — прошепна Дросте и усети, че ще заспи, без да взема веронал.

Събуди се рано известно време лежа неподвижно, гледайки спящата до него Евелин. Дори в съня си изглеждаше уморена. Както много пъти досега се почувства виновен пред нея. Знаеше, че погълнат от работа, отделя много малко време за семейството си. Затаи дъх, опасявайки се да не я събуди, и на пръсти се промъкна в банята.

Клерхен вече седеше, на столчето си и го чакаше, когато отиде в трапезарията да закуси. Всеки ден закусваха заедно, след това отиваха при малкото й братче. Дросте целуваше двете си деца, бе онази част от деня, в която изцяло му принадлежаха.

Но тази сутрин равновесието бе нарушено. Вероника влезе в трапезарията и съобщи, че току-що са ги предупредили, че ако не платят сумата, която дължат, газта в жилището ще бъде спряна.

— Нима още не е платена? — извика Дросте. — Но нали аз…

Отиде веднага до бюрото си. Сметката за газта лежеше до чека, който бе попълнил. Ядоса се и отиде направо в спалнята, за да събуди Евелин. После съжали за това — изглеждаше така невинна и безпомощна. „Бракът е странно нещо. През нощта прегръщаш любимата жена, а на сутринта и устройваш скандал заради някаква си сметка. Наистина странно“, мислено разсъждаваше Дросте.

На сутрешното заседание свидетелят Брьозиг не се бе явил. Наистина имал къща и градина в Грюне Вайде, но преди пет месеца продал всичко и заминал за Витенберг.

Адвокатът на Руп скочи на крака и извика:

— Защитата счита, че обвинението може да мине без този свидетел. Обвиняемият ми каза, че всъщност не е прекарал нощта при Брьозиг, но няма защо да доказва своето алиби. Ние знаем, че Руп не си е бил вкъщи, в нощта, когато майка му е умряла. Смятаме, че призоваването на Брьозиг само ще прогони още повече процеса.

— Напълно съм съгласен с вас, но все пак бихме искали да знаем къде е прекарал обвиняемият нощта срещу 15 октомври? — каза Дросте.

Госпожа Руп стоеше изправена и с широко отворени очи гледаше мъжа си. Очевидно и тя не знаеше, че беше излъгал.

Руп бавно стана.

— Спах на една пейка в Тиргарден.

— А защо не се върнахте вкъщи?

— Защото повече не можех да понасям всичко това… не можех да гледам как се мъчеше жената… а и тези караници по цяла нощ…

— Искате да кажете, че не сте могли повече да гледате страданията на майка си? — попита съдията.

— Не. Говоря за жена си. Да си призная, не се безпокоях особено за майка си — уточни Руп, като погледна дамата сред съдебните заседатели.

При тези думи лицето на госпожа Руп се преобрази — изразяваше покорство и благодарност. Приличаше на съвсем друга жена.

— Защо тогава излъгахте, че сте били у Брьозиг?

— Заради съпругата ми. Знаете, тя мислеше, че работя при него, а аз не исках да я разочаровам…

— Разбирам. А откъде взехте картофите, които сте занесли вкъщи?

Руп млъкна, по лицето му се стичаше пот.

— Длъжен ли съм да отговоря?

— Не — каза съдията, — но в сегашното ви положение би било по-добре, ако го сторите.

Мина известно време, докато отговори.

— Откраднах картофите, господин съдия. Сега вече е все едно. В предварителния арест излежах наказанието, полагащо ми се за тази кражба. Откраднах картофите от Витембергския площад. Излязох рано сутринта от Тиргарден тъкмо когато ги разтоварваха. Вървях и си мислех: „Е, така или иначе трябва да занеса нещо за ядене на дечурлигата и жената.“

След още няколко въпроса Руп седна на мястото си с ореол на мъченик.

И този ден не можаха да стигнат до заключителните пледоарии, защото едно от вещите лица се впусна в безкрайно изложение относно психиката на бременните жени — този въпрос явно бе негова слабост.

Дросте закри заседанието на обяд и се обади вкъщи, за да предупреди, че ще се забави в съда. Все още се надяваше, че ще успее да ускори хода на делото. Може би към пет часа умореният прокурор ще се опита да се отърве с колкото може по-къса реч, а присъдата вече бе ясна — непредумишлено убийство със смекчаващи вината обстоятелства за госпожа Руп и оправдателна присъда за мъжа й.

Следобед заседанието бе подновено. Около четири часа, тъкмо когато се опитваше да накара госпожа Руп да направи признание, Перлеман мина през залата и му подаде писмо.

— Спешно е — прошепна той.

Дросте го погледна. Изглеждаше като обикновено анонимно писмо: в евтин плик, написано с разкривен почерк и правописни грешки в адреса.

Извини се с усмивка на прокурора и го отвори.

„Уважаеми господин съдия,

Във връзка с убийството искам да заявя, че съм важен свидетел. Не съм алчен за пари и не целя свидетелско възнаграждение. Искам да услужа на правосъдието, защото зная истинския убиец. Видях го с очите си. Сега съм в съдебната зала. Готов съм да свидетелствам, щом ме призовете. С очакване и почитание:

Мартин Керн“

Дросте познаваше стила, чрез който се изразяваха ниско образованите хора. Предаде писмото на съдебните заседатели. Не искаше да допуска още един свидетел, който вероятно щеше да наговори куп безсмислици. Настъпи кратък спор и госпожа Будекер се развълнува. Настояваше свидетелят да бъде призован. За първи път вземаше участие в съдебен процес, жадуваше за сензации и ако зависеше от нея, би продължила делото с още две седмици.

Съдията въздъхна дълбоко и призова на свидетелското място да се яви Мартин Керн.

Той бе възрастен човек, с едно изкуствено око, което бил „спечелил“ по време на войната. Каза, че вечерта или по-точно, през нощта срещу 15 октомври видял обвиняемия Руп да носи някакво пакетче, в което можело да има единствено отрова за мишки.

След кратък кръстосан разпит стана ясно, че твърдението му се базира на чисто предположение и бе лишено от всякакво сериозно основание. Но благодарение на показанията му се установи, че през нощта на 14 срещу 15 октомври Руп е бил в кръчмата на вдовицата Онхаузен, на „Ритергасе“. Мартин Керн, който известно време работил като прислужник там, бил свидетел на честите посещения на обвиняемия и както изглеждаше, не го обичаше много. Добре запомнил въпросната нощ, защото на другия ден — 15 октомври бил уволнен.

Отново разпитваха Руп. Мина много време, преди да направи признание, че казаното от Мартин Керн е истина. Вярно е, че на 14 октомври вечерта се отбил в кръчмата „Синия таралеж“. Пакетчето, което свидетелят е видял, било шишенце лекарство, предписано на майка му. Преди да отиде в Тиргарден, се почерпили по чашка с един приятел.

— Вероятно няма да можем да намерим и него, как мислите? — подигравателно попита прокурорът.

Дросте наблюдаваше госпожа Руп. Бе пребледняла, с изкривено лице, сякаш изпитваше болка. Съдията усещаше, че във въздуха е надвиснало нещо, което само долавяше, но не можеше да определи.

— Обвиняемата е уморена. Утре ще пристъпим към заключителните речи — каза Дросте и с това обяви заседанието за закрито.

С тъга погледна към госпожа Руп. Гледаше с невиждащ поглед пред себе си и надзирателката трябваше да я потупа по рамото, за да й покаже, че трябва да я изведе.

Залата се опразваше бързо — като театър след слаба пиеса.

Съдията се зарадва, намирайки Мериан вкъщи. По време на вечерята почти непрекъснато говореше, смееше се, ръкомахаше. Дросте погледна жена си. „Тази вечер изглежда по-различно от обикновено — страните й са порозовели, очите й светят…“. Като естет ценеше красотата и й се възхищаваше.

Тъкмо когато се готвеше да ги покани да излязат тримата някъде, чу гласа на Мериан:

— Ще взема Евелин със себе си на уикенд в Гелтоу.

За миг се разочарова. Очакваше, че утре Мериан ще дойде на процеса. В същото време почувства и облекчение. Имаше нужда да остане сам, за да подреди мислите си около това тягостно и уморително дело.

Започна да разказва на Мериан за досегашния му ход още щом Евелин излезе от трапезарията.

— Ако бях на твое място, щях да отида и да видя тази вдовица Онхаузен — каза Мериан, след като внимателно го изслуша.

— Защо?

— Помисли малко. Никога не си бил добър психолог, Пушел.

На Дросте му се искаше да я прегърне, да усети топлината на тялото й.

— Не те разбирам, Мериан.

— Ти принадлежи към онези щастливи хора, които не познават чувството на ревност — отвърна му, гледайки го замислено.

Преди да успее да й отговори, Евелин се показа на вратата готова за път. Забеляза възбудата й и нежно се усмихна — трогна се, че отиването в Гелтоу е такова събитие за нея. Пожела им приятен път, когато те вече слизаха по стълбите, и се върна в апартамента.

Сега жилището изцяло му принадлежеше и то му се стори по-голямо и по-удобно. Пусна радиото, попадна на „Четвърта симфония“ от Чайковски и се заразхожда напред-назад из кабинета.

Минаваше осем и половина, когато облече палтото си и излезе от къщи. Спря първия срещнат минувач и го попита знае ли къде се намира Ритергасе. Казаха му, че е близо до „Александърплац“ и той тръгна нататък с метрото. В главата му се мяркаха различни предположения.

Слезе на „Александърплац“ и се огледа наоколо — това е едно от „нощните“ сърца на Берлин — навсякъде светлини, шум, движение, хора, коли, реклами…

Спря едно такси и даде адреса — „Ритергасе“ 10. Мина по няколко мръсни и непознати улици. Зад един ъгъл таксито спря. Плати, слезе от колата и се озова пред вратата на „Синия таралеж“ — малка кръчма, която изглеждаше като хилядите други кръчми в Берлин. Влизайки, го лъхна характерната миризма на изстинали пържени картофи, разлята бира и тютюнев дим. До тезгяха стояха няколко души и бегло погледнаха новия посетител. Обслужваше ги млад здравеняк, с голи до лактите, мускулести, татуирани ръце. Неизвестно защо той твърде много му напомни Руп. Съдията поздрави смутено и влезе навътре в помещението. Имаше пет маси, на две от тях играеха карти. Дросте седна на една от свободните и си поръча бира. Мръсен и леко кривоглед сервитьор му я донесе. Единият от компанията на съседната маса извика: — Госпожо Онхаузен!

Появи се съдържателката на кръчмата — закръглена и едра жена, на около тридесет и пет години, с подчертано женствена фигура. Всички мъже я проследиха с очи. Тя поздрави този, който я извика, и отиде да се запознае с приятелите му.

Дросте ги наблюдаваше. В госпожа Онхаузен нямаше нищо предизвикателно — любезността с клиентите бе просто част от работата й и въпреки това човек оставаше с впечатлението за нещо не дотам почтено.

Сега тя спря при мъжа зад тезгяха. Стоеше, леко олюлявайки се, почти грациозна въпреки тежестта си. Усмихнато гледаше ръцете му — усмивка на преситена и леконравна жена.

„Тази жена и мъжът срещу нея, тази жена и Руп!“ — представил си това, вече знаеше какво трябва да предприеме утре в съда.

Бързо допи бирата си, плати и излезе.