Вики Баум
Това, което мъжете не знаят (5)

Сряда. Тя

Евелин не бе добра домакиня, въпреки че искрено го желаеше. Вечер си лягаше, обещавайки пред себе си следващата сутрин да бъде по-различна от досегашните. Ставане в седем часа, малка гимнастика пред отворения прозорец, студен душ, закуска със семейството, след което ще поеме ръководството на домакинството в свои ръце и след като привърши, ще изведе децата на разходка.

Но всяка сутрин започваше така: полусънена, тя сякаш се страхуваше да се събуди, главата й тежеше. Предстоящото изпитание — необходимостта да стане и да живее като другите, й се струваше непосилно тегло. Понякога й провървяваше и успяваше отново да заспи, докато съдията на пръсти излизаше от спалнята им. Събуждаше се към обед, но нещата следваха своя установен ход без помощта й. Вероника чистеше стаите, децата вече бяха излезли на разходка с гувернантката. Оставаше й само натъжена да се раздели с леглото, за да се вмъкне в другото си убежище — ваната, където прекарваше близо час.

Днешният ден не се различаваше от останалите. Седеше свита във ваната, меланхолична и потисната, а мислите й бяха далеч оттук.

„Сега Франк пристига в Париж“. Затвори очи и се опита да си го представи — със светлосивия костюм и вратовръзката на точки, елегантен и самоуверен. Веднъж, по време на медения си месец, бе ходила в Париж, но помнеше преди всичко неприятностите, убийствената жега, безкрайното ходене из Лувъра, главоболието… Не можеше да направи връзка между тези неща и Франк.

Излезе от ваната, бавно избърса тялото си, решена да посрещне живота открито, но нищо не й се правеше. Искаше само да възкреси спомена от прекараната с Франк седмица в Берлин. Осъзнаваше, че е глупаво и безпредметно да се поддава на непознатото й чувство — навярно това именно бе любовта, но въпреки всичко усещаше, че нищо по-съществено няма в живота й.

В същото време вършеше всевъзможни неща. Спомни си например, че Курт й се скара за неплатената сметка за газта. Търсеше я по бюрото му, в чекмеджетата — разбира се, без успех. Изпра ръкавиците си, преброи салфетките за чай, поля цветята, въпреки че Вероника вече го бе направила. Отказа да обядва. Допря челото си до стъклото на прозореца и се загледа навън.

Денят нямаше край. Когато погледна часовника си, беше едва два часът. Прието бе да се казва, че времето лекува, но по-вероятно бе да са думи на човек, който никога не е обичал. Спомените бяха единственото й съкровище. Мислено се питаше какво би дала, за да го види отново, да почувства близостта му и веднага си отговори — всичко…

Децата се върнаха. Тя тръгна към детската стая навярно за да намери утеха и покой. Клерхен се спусна към нея и започна да й разказва нещо с пресипнало детско гласче.

Гувернантката сръчно препови Берхен, след което пъхна в ръчичките му шишето с мляко.

— Мога ли аз да го сложа да спи? — плахо се обърна към гувернантката Евелин.

Тя сам кимна утвърдително, тъй като беше твърде заета да тъпче Клерхен със спанак. Евелин вдигна Берхен и го сложи в креватчето му. Той обаче заплака още щом го остави. От другата стая Клерхен също плачеше за нещо. Евелин избяга в спалнята и отново се върна в мислите си към Франк, сякаш я бе повикал.

Три часа. Децата все още спяха. Облече се и отиде при лекаря — направиха й редовната инжекция, но дори не усети убождането. Напусна кабинета и тръгна безцелно по улиците, разглеждайки витрините на магазините. Искаше й се да поприказва с Мериан. Може би в разговора тя ще спомене за Франк, за добрите му обноски или нещо подобно, което би я върнало в изгубения вчерашен ден.

Желанието й да говори за Франк бе толкова голямо, че още в първата сладкарница тя потърси телефон, от който да се обади на Мериан, най-напред в къщата й в Гелтоу, а след това в учреждението, където работеше. Бе безпомощна пред всички технически изобретения на века — радио, телефон, кола, всичко това я объркваше. Три пъти прочете упътването за ползването на телефонния апарат, а пръстите й трепереха, когато най-после постави монетата и чу ритмичното бръмчене. Измина доста време, преди да съобрази, че номерът е зает. Отказа се от повторно избиране и излезе от сладкарницата, съзнавайки, че не е в състояние да се справи с елементарен проблем. Изморена и обезкуражена, Евелин се прибра вкъщи.

Съпругът й не се беше върнал от съда. От вратата я посрещнаха с упрек:

— Госпожо Дросте, трябва веднага да се преобуете. Обувките ви са съвсем мокри! Ще настинете — каза гувернантката, виждайки я да влиза.

Тази жена респектираше и дори малко плашеше Евелин. Беше в тежест на семейния бюджет, но без нея щеше да бъде съвсем безпомощна. Затова харчеше за тази необходимост по-голямата част от малката сума, която баща й й даваше.

Свали послушно мокрите си обувки и легна на леглото. Клерхен дойде и се покатери при нея. Очите й се спряха на кутията с бонбони. Евелин я взе в скута си и й подаде един.

— Трябва да го прибереш и да го изядеш след вечеря — каза гувернантката, която също беше в стаята.

Клерхен заплака. Евелин завистливо я гледаше. Сълзите й се лееха, силни хлипове излизаха от малката детска устица, а в нея самата имаше толкова неизплакани, неизказани неща, които свиваха болезнено гърлото й. Взе друг бонбон и го сложи в устата й. Клерхен престана да плаче й веднага започна да бърбори.

— Така не се възпитават деца! — възмутено заяви гувернантката и излезе от спалнята.

Около седем часа се позвъни. Вероника излезе от кухнята и отвори входната врата. Чуха се гласове. После се почука на вратата на спалнята.

— Някой ви изпраща цветя, госпожо! — развълнувано съобщи Вероника.

Спалнята се изпълни с благоуханието на мимози — грамаден красив букет — бе първото нещо, което видя, когато запали лампата. Беше задрямала.

— Благодаря… дайте ми ги — сърцето й биеше силно, в главата й се мяркаха всевъзможни предположения. Искаше само едно — да остане сама с цветята.

„С най-добри пожелания от Франк Дейвис, Париж“

Прочете написаното върху картичката на магазина за цветя, угаси осветлението и прегърна букета.

До този момент не си правеше никакви илюзии относно отношенията й с Франк. Нямаше опит в любовта, но интуицията й подсказваше, че за него е само пореден мимолетен флирт. Цветята промениха всичко. Появяването им се равняваше на чудо, което можеше да извърши само човек, който е влюбен…

Когато мъжът й се върна вкъщи, мимозите стояха във вази навсякъде. Евелин съзнателно раздели големия букет, страхувайки се, че ще бие на очи, но съдията дори не ги забеляза. Изглеждаше уморен. Отиде направо в банята, за да си направи гаргара.

— Вероятно съм настинал. После трябва да си направя и инхалация — каза Дросте.

Полагаше системни грижи за гласа си, защото в съда зависеше изцяло от него.

— Как върви делото? — попита Евелин, обзета от прилив на нежност.

— Много бавно, но навярно утре ще е заключителното заседание — отговори Дросте, но тя вече бе забравила въпроса си.

Седяха на масата един срещу друг и вечеряха. Говореха банални неща, както често става между съпрузи — времето било лошо за май, цената на млякото спаднала с половин пфениг на литър, безработицата нараствала.

— Исках да поканя Мериан на вечеря, но не можах да се свържа — каза тя.

— Жалко, чудесно би било да се видим, може би друг ден…

След вечерята Евелин донесе инхалатора в кабинета му и отиде да види децата.

— Червена шапчица — настойчиво повтаряше Клерхен, след като я видя да влиза и да отива първо до креватчето на Берхен. Имаше импулсивна ревнива душичка на мъничка тригодишна жена. Когато отделяха повече внимание на по-малкия й брат, винаги недоволстваше и свиваше юмручета. Евелин бързо остави Берхен и се приближи до нея.

— Имало едно време едно малко момиченце — започна тя, — което получило като подарък от баба си една червена шапчица и затова всички започнали да го наричат…

— Червена шапчица — тържествуваща извика Клерхен.

Играта на „приказки“ се състоеше в това, че детето ги знаеше наизуст и внимателно следеше всяка нейна дума, дебнейки момента сама да се намеси.

Към средата на приказката Клерхен сладко се прозина. Евелин я целуна и полекичка се приближи до леглото на сина си, който също спеше.

На пръсти излезе от детската стая.

— Заспаха ли? — попита съдията, когато се върна при него.

— Да — усмихна се Евелин.

Гледаше я и същевременно се вслушваше в радиото.

— Фуртвенгер! „Пасторална симфония“ — в гласа му прозвуча възхищение.

Разбираше от музика и можеше да говори за нея с почти професионален тон. Евелин се учудваше, слушайки го да споменава за контрапункт, синкопи и лайтмотив. За нея музиката бе нещо, което й позволяваше да мечтае, даваше й почивка, изпълваше я с копнеж.

Тази нощ с ужас откри до каква степен любовта й към Франк бе обезценила останалите неща в живота й. Нищо не я задържаше вече тук, нищо не я радваше, дори децата.

С благодарност отвърна на прегръдката на Курт. Изпитваше необходимост някой да уталожи бъркотията в ума й. Но Евелин не можа да сподели ласките му, мисълта за Франк бе твърде осезателна, за да пожелае в този момент и мъжа си. Обичаше го, но така както обичаше и децата си, с еднаква сила, топлота, постоянство. Липсваше й тръпката, която усещаше винаги щом си спомнеше за Франк.

— Лека нощ, мила — ръката му я галеше по косата.

— Лека нощ — отвърна Евелин.

Нямаше представа кога точно бе заспала. Събуди я гласът му:

— Какво стана със сметката за газта?

— Мислех, че ти ще я платиш.

Дросте въздъхна.

— Ако не платим сметката до утре, ще ни спрат газта.

— Веднага ще я платя — и сякаш за да потвърди думите си, Евелин стана от леглото. Преди да влезе в банята, погледна часовника. Осем и петнадесет. Приближи се до вратата, водеща към коридора, и извика на Вероника:

— Има ли писма за мен?

Въпросът бе толкова странен, че тя спря да лъска паркета и я погледна учудено.

— Носят ни пощата винаги в десет часа, госпожо!

Евелин никога не чакаше писма, а и рядко получаваше. Но днешният ден не приличаше на предишните. Чакаше писмо. Сигурна беше, че букетът мимози е само началото. Навярно ще последват писма, телеграми може би.

Денят премина в очакване.

Сред раждането на Берхен се чувстваше безкрайно уморена. Най-лесно беше да умре — трябваше просто да легне и да пропъди желанието за живот, смъртта щеше да дойде от само себе си. Живееше почти насила. Животът изискваше непрестанни усилия на волята и съзнанието й. Запълваше времето си с неща, които я уморяваха, отегчаваха: плащане на сметките за газта, непрестанните конфликти с гувернантката, завършващи неизменно с поражението й, парите за домакинството, които все не достигаха, неприятностите с перачката, откакто госпожа Руп бе уволнена за кражба…

Този ден телефонът звъня четири пъти — приятелят на Вероника, съпругът й, за да й съобщи, че заседанието ще продължи до късно вечерта. При третото позвъняване развълнуван женски глас се извини за станалата грешка.

Евелин потръпваше от вълнение при всяко позвъняване. Опитваше се да чете, но буквите бягаха пред очите й. Не бе в състояние да се съсредоточи в нищо, само чакаше търпеливо, гледайки мимозите, които бяха поувехнали и не изглеждаха така красиви.

Смрачаваше се, когато телефонът иззвъня за четвърти път. Отново усети учестения ритъм на сърцето си.

— Връзката е много лоша, не мога да чуя нищо! — чу гласа на Вероника.

— Сега ще дойда, не затваряй! — извика и тръгна по коридора.

Взе слушалката. Рязък глас попита на немски:

— Олива 03784 ли е? Свързвам ви с Париж, изчакайте.

— Ало — тихо каза Евелин. Коленете й трепереха и тя седна върху шкафчето за обувки.

— Ало — извика силен мъжки глас.

— Франк? — питаше, едва дишайки.

— Евелин?

— Да.

— Сама ли сте?

Говореше на френски. В първия момент това я озадачи, помисли, че е станала някаква досадна грешка. После позна гласа му и се усмихна. Самата тя говореше френски значително по-добре от английски.

— Не… тоест да…

Гувернантката току-що бе влязла в детската стая.

След това чу неща, за които не смееше дори да мечтае. Не можеше да повярва, че е възможно да й говори по този начин.

— Получихте ли цветята ми?

— Да, благодаря.

— Обичате ли ме, Евелин?

Въпросът му я стъписа. Чу отново гласа му, но думите се заглушават от някакво пращене. Франк почти крещеше в слушалката и тя най-после разбра — искаше да отиде при него в Париж. Стаята се завъртя пред очите й, тялото й се напрегна, устните й бяха почти безкръвни. „Дано не припадна, само това не“, мислеше трескаво. Всичко бе странно, романтично, неестествено, но въпреки това бе истина.

— Ще дойда — отвърна Евелин. — Довиждане!

След това не разбра нищо нещо изщрака, намеси се и френската телефонистка, звуците се преплетоха и станаха неразбираеми. Затвори телефона и се върна в спалнята. Около десетина минути стоя неподвижно в тъмнината. После отново тръгна към телефона, за да телефонира на Мериан.

— Мериан, трябва да те видя!

— Какво се е случило? Да не си болна? Може би Курт или децата…

— Не, няма нищо обезпокоително, но моля те, ела веднага!

— Добре, тръгвам. Ще бъда при теб след около половин час.

Мериан бе човек, на когото можеше да се разчита. Евелин се усамоти в спалнята си и зачака. Едва влязла, Мериан попита отново:

— Какво стана? Прилоша ли ти?

— Слушай, Мериан — каза Евелин, като взе ръцете на приятелката си в своите и я погледна в очите — имам нужда от помощта ти. Разчитам на теб.

— Все едно, че чета Шилер! Какъв е този тържествен тон? — насмешливо попита Мериан, вече поуспокоена. Седна на леглото до Евелин и я прегърна.

— За мен това е от изключително значение — иначе не бих те молила — говореше ясно и малко високо. Бе обмислила всичко, докато я чакаше.

— Налага ми се да замина, но Курт не трябва да научи истината.

— Да заминеш? Сама ли?

— Да. Ще ме поканиш на гости в Гелтоу и ще ме вземеш със себе си след вечеря. Курт трябва да повярва, че сме заедно, разбираш ли?

— Да — отвърна Мериан след известна пауза. — Добре. Предполагам, че няма да е трудно, но къде всъщност отиваш?

— В Париж — не без известно колебание отвърна Евелин.

— В десет и четиридесет и пет ще те закарам на гарата, нали? Поръча ли си вече място в спалния вагон?

Досега никога не й се бе налагало да пътува сама. Признателно погледна Мериан. Тя можеше да се справи с проблема и щеше да й помогне.

— Искаш ли да ми кажеш при кого отиваш?

— Не, Мериан.

— Но мога да предполагам, нали?

Евелин само сви рамене. Мериан я прегърна и я целуна по челото.

— Не мисли, че не те разбирам, миличка… Не всеки може да устои на чувствата си… Довери ми се и не приемай нещата твърде дълбоко. В крайна сметка семейството е важно, но съпружеският живот не може да ти даде всичко…

Стъпките на съдията вече се чуваха по стълбите и те излязоха да го поздравят.

— Трябва да си направя инхалация — бе първото нещо, което каза, след като отвърна на поздрава им.

Гласът му бе съвсем пресипнал. Евелин отиде в кухнята и приготви инхалатора. През шестте години на брака им това бе едно от неизменните неща, които вършеше, но нещо й подсказваше, че тази вечер ще бъде за последен път. Отиваше в Париж само за два дни, но по незнайни и за нея причини не можеше да си представи, че ще се върне обратно, не можеше да си представи животът й отново да тръгне по до болка познатия начин.

По време на вечерята разговорът се поддържаше предимно от Мериан. Съдията щадеше гласа си, а Евелин не каза нито дума, седеше мълчаливо и имаше усещането, че сънува.

— Време е да приготвиш багажа си, Евелин, иначе ще закъснеем и ще пристигнем късно в Гелтоу — чу гласа на Мериан. Небрежността в тона й звучеше преувеличено и Евелин притаи дъх. Смяташе, че съдиите се лъжат по-трудно, отколкото обикновените хора.

Курт учудено погледна Мериан.

— От кога уикендите започват от четвъртък? — добродушно попита Дросте. — Мислех, че утре ще наминеш за един час в съда — в гласа му се долови нотка на разочарование.

Евелин просто слушаше. Изглежда, нямаш да се наложи да се намесва в разговора.

— Не бъди егоист — каза Мериан.

— Е, ако Евелин има желание… Тогава в събота ще дойда да ви взема. Ще се грижиш за нея, нали?

— Няма да я познаеш, когато се върне? — усмихна се Мериан.

„Отнасят се с мен като с неодушевен предмет“, мислеше Евелин. Остави ги да разговарят и излезе. Лъжата бе тънка като паяжина, ако мъжът й научеше истината, това би било краят…

Започна да приготвя багажа си. Вечерната рокля — имаше само една, нощницата от сватбения й чеиз, украсена с дантели, пари — отиде в кухнята, даде на Вероника двадесет марки, а остатъка прибра в чантата си. Всеки месец отделяше определена сума за домакински разходи.

— Заминавам в Гелтоу за няколко дни — каза Евелин. — Грижете се за децата и наглеждайте къщата. Вечер приготвяйте и инхалатора на съпруга ми.

Вероника я погледна учудено. Госпожата ходеше често в Гелтоу за два-три дни, но никога не бе придавала на това такова значение както днес.

Часът бе седем и половина. Евелин влезе в детската стая. Децата спяха и наблюдавайки ги, тя чувстваше, че няма да може да преглътне сълзите си. Всичко толкова й напомняше сбогуване. Тя заминаваше, но навярно жената, която щеше да се върне в събота от Париж, нямаше да бъде същата или може би никога нямаше да има път обратно, никога…

„Сбогом, Курт. Ще се видим скоро… Утре ще ти телефонирам от Гелтоу.“ Евелин мислено се сбогуваше с къщата, вещите, улицата. „Може би всичко е само сън… това заминаване за Париж при един чужд…“

— Мериан, ако Курт ме потърси в Гелтоу?

— Не се безпокой, ще измисля нещо…

Гарата, носачите, билетът — никога не бе купувала билети за влак, нито пък знаеше какъв бакшиш да даде на носача…

— Крайно време е да станеш самостоятелна, Евелин — пошегува се Мериан. — Изживей това приключение, то ще промени монотонния ритъм на живота ти. Ако възникне някакъв проблем, изпрати ми телеграма.

— Да, непременно, благодаря ти за всичко.

— Ще съм по-спокойна, ако знам адреса ти в Париж.

— И аз самата не го зная.

Това бе истина. Франк й каза някакъв адрес, но бе твърде смутена и объркана, за да го запомни.

— Ето го и влака — гласът на Мериан я стресна.

Качиха се заедно. В купето въздухът бе спарен и тежък.

— Кога ще се върнеш? — попита Мериан.

— В събота. Ще дойда направо в Гелтоу.

Мериан я целуна.

— До скоро виждане и приятно прекарване — пожела й и бързо слезе от вагона.

Около минута Евелин стоя неподвижно, после се качи на своето легло и запали малката лампичка до възглавницата. Влакът потегли. „У-у-утре“ — тракаха колелата му. Утре, утре, утре…