Вики Баум
Това, което мъжете не знаят (12)

Събота. Мъжът

По Дюселдорфщрасе мина една кола. Шумът събуди съдията и той веднага отвори очи. Известно време лежа неподвижно в тъмнината, за да не събуди Евелин. Едва когато не чу нито шум, нито дишане от съседното легло, си спомни, че тя е в Гелтоу. Запали лампата до себе си, за да види колко е часът — беше четири и половина. Взе съдебните отчети от последните дни, после прегледа „Фьосише Цайтунг“ от четвъртък — искаше да прочете последната от серията статии на един млад автор, някой си Хиршбах. За разлика от предишните тя не го заинтригува с нищо, затова остави вестника, загаси лампата и заспа отново.

Събуди се в седем. Изкъпа се и внимателно се избръсна, като си тананикаше мелодията на „Незавършена симфония“ от Шуберт. Отдавна не се бе чувствал толкова добре. Надзърна в детската стая и дори получи от гувернантката разрешение да подържи сина си. Извади старомодния златен часовник на баща си, който винаги носеше, и го приближи до ухото му. Берхен поздрави блестящия предмет с възторжени викове.

— Глупаво дете — с вид на превъзходство каза Клерхен. Самата тя беше вече голяма, за да слуша тиктакането на часовника, но нямаше нищо против да отворят задния му капак, за да види как всичко вътре цъка и се върти.

Седнаха да закусват. Домакинството тръгна по установения ред — чуваше шума от прахосмукачката в кабинета си, гувернантката беше започнала да къпе Берхен…

На вратата се позвъни. Вероника влезе намръщена и съобщи, че са дошли, за да спрат газта — сметката не била платена.

— По дяволите! — извика Дросте и бързо отиде до бюрото си. Да, тя продължаваше да лежи до попълнения за шестнадесет марки и седемдесет и четири пфенига чек.

— Ще се опитам да уредя нещата — каза на Вероника и излезе в коридора, където мъж със синя риза бе коленичил до газомера и завинтваше нещо. Оказа се, че отказва да вземе парите и пусне отново газта, защото „не бил упълномощен“. Бързо привърши работата си и си отиде.

— Днес няма да има обед — кисело каза Вероника.

— Отидете на ресторант — ядосано отвърна съдията.

— Берхен не може да се храни в ресторант — намеси се и гувернантката. — Ако пие несварено и студено мляко, ще започне да повръща, а това е причина за двадесет и седем процента от детската смъртност.

Мразеше тези непрекъснати напомняния за изпитите, които бе издържала, преди да получи удостоверение за правото да възпитава и се грижи за деца. Тръшна вратата след себе си и чу как Клерхен и Берхен зареваха едновременно. Отиде до телефона и се обади на Мериан в Гелтоу.

— Трябва веднага да говоря с Евелин! — гласът му отново пресипна.

— Съжалявам, но тя още спи — отговори Мериан след кратка пауза.

— Тогава я събуди. Важно е!

— Защо си се разбързал толкова? Остави я да се наспи.

Тези думи само засилиха раздразнението му.

— През цялото време се отнасяме към нея като към дете. Тя е възрастен човек и като такъв има известни задължения!

Последва мълчание. Помисли, че е отишла да я събуди, но явно само обмисляше думите му, защото отново чу гласа й:

— Кажи ми какво се е случило и аз ще преценя дали си струва да я събудя.

Дросте й разказа цялата история с неплатената сметка за газта, която от няколко седмици лежеше забравена на бюрото му. След това повтори заплахата на Вероника за обеда и отвратителното „предсказание“ на гувернантката. Вследствие на всичко това се заоплаква, че съпругата му не я бива за нищо.

В отговор чу тих смях.

— Е, Пушел, щом газта е вече спряна, какво може да направи Евелин? Нека спи. Ще се опитам да направя нещо — имам доста познати. Обещавам, че Берхен ще има топло мляко. Доволен ли си?

— Благодаря ти, ни трябва да се съгласиш, че човек не може да не излезе от търпение с такава жена — непрактична, разсеяна…

— Ако искаш да се оплакваш от нея, трябва да потърсиш някой друг.

— Както и да е, но й се поскарай, когато се събуди — каза Дросте, вече в по-добро настроение. — За вечеря ще бъда в Гелтоу, за да я взема.

— Аз ще ти се обадя, за да ти кажа кога да дойдеш.

Този отговор го изненада. Винаги е бил добре дошъл в Гелтоу, не е ставало необходимо да предупреждава за това, а сега… Въпреки това каза само:

— Тогава ще се видим довечера. Довиждане, Мериан.

— Довиждане.

Веднага след това облече палтото си и отиде да плати тази досадна сметка. Отне му около петнадесет минути. Към единадесет часа Мериан му се обади в съда.

— Готово. Въпросът с газта е уреден.

— Какво ли щях да правя без теб? А какво прави Евелин?

— Още спи. Току-що влизах в спалнята — бузите й са поруменели, явно почивката й е подействала добре.

Съдията неволно се усмихна, представяйки си я съвсем ясно. Мериан бързо затвори, както направи това и сутринта.

Залови се за купчината писма и други документи, натрупали се на бюрото му по време на делото Руп. Към дванадесет и половина в кабинета му влезе старият съдия Берген и го покани да отидат в Нетелбек. Беше работил като помощник на Берген и беше научил от него много неща. Знаеше, че е един от малкото съдии, които искрено се радваха на бързото му издигане в службата. Чувстваше към него уважение и симпатия.

Нетелбек беше чисто мъжки ресторант — в него не можеше да се види нито една жена, с изключение на старата Нетелбек, която поддържаше желязна дисциплина в кухнята и винената изба. Прегледа менюто главно заради цените.

— Едно малко птиченце ми каза, че ще ви възложат делото Хофман — един от най-забавните хора, които съм срещал в практиката си. Не е трудно, а и ще ви донесе слава. Много се радвам, че ще го получите.

Макар че по принцип не обръщаше внимание на клюките в съда, Дросте остана поласкан от това загатвана. Получаването на това дело би означавало признаване на заслугите му, а и самото то бе доста интересно. Хофман бе от онези финансови мошеници с широк замах, които с успех се опитваха да ловят риба в мътна вода.

— Значи ще трябва да наблегна по-сериозно върху историята на финансите и икономиката!

— Ще трябва, наистина. А и сигурно ще се поогорчите — на такива като нас, които получават осемстотин марки заплата и още шестдесет марки допълнително, не трябва да възлагат дела за милиони… Съветвам ви да прочетете „Еволюция на парите“ от Цимер — там ще намерите всичко, което ви интересува, при това в синтезиран вид.

На път за вкъщи Дросте се отби в една книжарница и купи книгата. Когато се прибра, децата още не се бяха върнали от разходка. Включи радиото и след няколко минути намери това, което търсеше — концерт на струнния квартет „Рениш“. Свиреха Хайдн. Седна зад бюрото си и прелисти новата книга. Наслаждаваше се на спокойствието, музиката, самотата…

Телефонът иззвъня.

— Добър ден. Казвам се Брайтенщайн — един от директорите на авиокомпания „Ауфтханза“. Мога ли да говоря със съдията Дросте?

— Аз съм, кажете — нетърпеливо отвърна той.

— Много съжалявам, но трябва да ви съобщя нещо неприятно. Самолетът на компанията №366 е претърпял катастрофа. На идване от Париж е паднал и изгорял между Аромиер и Дезенкур, близо до френската граница. Ако искате да отлетите до мястото на катастрофата, имаме готов самолет в Темпелхоф.

— Не ви разбирам. За какво говорите?

— Позволете ми от мое име и от името на компанията да ви изразя нашите най-искрени съболезнования. Всичко, което е по силите ни, ще бъде направено, за да…

— Чакайте — прекъсна го съдията. — Вашият самолет, който е идвал от Париж, е катастрофирал. Наистина много съжалявам, но какво общо имам аз с това?

За минута мъжът отсреща като че се замисли, чу и нечий друг глас — явно разговаряше с някого, след това отново попита:

— Нали разговарям със съдията Дросте?

— Да.

— Крилото, в което се е намирал багажът на пътниците, се е счупило по време на падането и не е изгоряло с останалата част. Между багажа намерихме и паспорта на съпругата ви, която е пътувала в самолета.

— Моята съпруга си е вкъщи — каза той по-рязко, отколкото искаше.

— Възможно ли е някой друг да е използвал паспорта й?

Целият този нелеп разговор го вбеси. „Да е обаждат на погрешен адрес и да създават такава паника, безобразие!“

Представителят на „Луфтханза“ отново му предложи да дойде бързо в Темпелхоф и повтори, че самолетът бил готов. Тъй като съвсем престанаха да се разбират един друг, Дросте затвори телефона.

Върна се в кабинета си и отново взе книгата, но този странен телефонен разговор не излизаше от ума му. Прочете няколко реда, без да разбира за какво става дума, след това шумно я остави настрана и поиска да го свържат с Гелтоу.

— Искам да говоря с Евелин. Ало! — извика, защото Мериан не отговори веднага.

— Тя отиде да се разходи.

— Сама ли?

— Да.

— Кога ще се върне? Не можеш ли да я намериш? Колкото пъти поискам да говоря с нея, се появяват някакви пречки!

— Не се нервирай толкова, Пушел. Какво има? Имате ли газ в апартамента? Млякото на Берхен ли загоря? Или гувернантката си е навехнала крака?

Чу тихия й смях и това още повече го ядоса.

— Слушай, преди малко имах един ужасен телефонен разговор. Обадиха ми се от „Луфтханза“ — техен самолет катастрофирал, казаха ми, че в него била и Евелин…

— Самолетът от Париж е катастрофирал?

— Да.

Тренираният му мозък веднага си зададе въпроса, откъде знае Мериан посоката, от която е идвал падналият самолет.

— Мериан? — вече уплашено извика съдията.

— О, Курт!… О, Курт!

— Къде е Евелин? — извика отново, не можеше да контролира гласа си.

— О, Курт… съжалявам…

Нервите му не издържаха — започна да трепери, пръстите му с труд задържаха слушалката. „Това е лудост, сигурно полудявам!“ Калейдоскоп от ужасяващи картини се въртеше пред затворените му очи. Струваше му се, че има два мозъка: единият — разтревожен и объркан другият — точен и логичен…

„Значи Евелин е мъртва. Била е в Париж, докато съм мислел, че в Гелтоу.“ Тази мисъл му причиняваше много повече болка, отколкото мисълта за смъртта й. „Какво е правела там? И защо ме излъга?“ Огледа се наоколо — всичко се люлееше пред погледа му. „Та тя се страхуваше да пътува дори с метрото, да не говорим за самолет“… „Значи не е била сама!“ — последва студен и безмилостен отговор. Чу гласа на Мериан:

— Не предприемай нищо, докато не дойда. След малко ще бъда при теб!

За известно време не чувстваше нищо, макар че не разбра дали бе изгубил съзнание. В съседната стая Берхен плачеше, а дъщеря му пееше нещо с пресипналото си детско гласче. Искаше да надзърне там, но необяснимо защо се страхуваше. Опита се да мисли за Евелин, но мислите му се разпръснаха още преди да се оформят. Евелин лежеше заспала в Гелтоу. Евелин, която пътуваше със самолет и която беше смъртно ранена, той не познаваше и не можеше да си представи. Но и по време на съдебните дела излизаха наяве, на пръв поглед, несъвместими неща: нежни жени извършваха хладнокръвни убийства, режеха труповете на парчета, криеха ги в сандъци или нещо друго и още същата вечер отиваха да танцуват убийци обожаваха деца и канарчета възрастна, почтена на вид жена, бе обвинена в подпалвачество едно дванадесетгодишно, русо, приличащо на ангелче момиченце, беше вкарало в затвора чрез лъжливите си показания невинен човек… Спомни си и за госпожа Руп… Нервно се заразхожда из кабинета. Така го завари и Мериан. Беше много бледа.

— Студено е, по-добре си облечи палтото. С колата съм, можем да тръгнем веднага — говорих с „Луфтханза“. Вземи си паспорта, ще минем през границата…

До този момент все още се надяваше, че това е само един кошмарен сън, от който скоро ще се събуди и ще се озове в действителността — при безпомощната, непрактична и плаха Евелин, създаваща му много грижи, но и даряваща го с нежност и внимание. Сега разбра, че всичко безвъзвратно е изгубено.

Погледа Мериан.

— Била е в Париж? С кого?

Не получи никакъв отговор.

— Знаела си и през цялото време си я прикривала, нали? Изведнъж видя собствената си ръка да се вдига във въздуха и да я удря през лицето. Тя прие удара мълчаливо, без да помръдне. Само отметна назад косата си.

— Защо го допусна, Мериан?

— Никой не би могъл да я спре!

Смешно бе да се мисли за Евелин като за същество със собствена воля и желания. Не усети излизането. Видя я в рамката на вратата с палтото и шапката му в ръце.

— Трябва да вървим, Пушел.

— Децата…

— Всичко ще бъде наред… Да вървим.

Повече не проговориха. Пътуваха мълчаливо, спряха за бензин при една бензиностанция, след което продължиха пътя си, докато най-сетне стигнаха Темпелхоф.

— Не мога да говоря с тях, просто не мога…

— Остави всичко на мен — успокои го Мериан. Стоеше като стена между него и служителите на „Луфтханза“. Пилотът, който трябваше да ги закара до мястото на катастрофата, бе мълчалив и тих човек, със слабо лице.

— Трумп, пилотът на самолета от Париж, беше най-добрият ми приятел, третият от приятелите ми, който загива. Всеки път чувството напомня загуба на крак или ръка… Дори по-лошо!

Дросте разбра, че това бе казано, за да изрази по своеобразен начин съчувствието си към мъката им. „Загубата на приятел е нищо в сравнение със загубата на жена, за която си знаел по-малко, отколкото за съвсем чужд човек, седящ до теб в автобуса…“

Мериан му помогна да се качи в самолета. Съжаляваше, че я удари.

— Толкова си добра — тихо каза той.

Излетяха.

Опита се да анализира случая със съпругата си, сякаш бе обикновен съдебен казус. Значи не е била щастлива с него, може би дори не го е обичала. Обичала е другиго. Тя винаги бе вкъщи, когато се връщаше вечер от работа, и всяка нощ лежеше до него в леглото. Въпреки това е живяла свой собствен живот. „Никой не би могъл да я спре“ — беше казала Мериан.

Постави си за цел да открие човека, с когото е била в Париж. Търсеше логично и систематично в паметта си, но сред всички мъже, които познаваше, не откри нито един подходящ за тази роля. Внезапно се сети нещо, което го изпълни с горещо, първобитно удовлетворение. Шумът на моторите не позволяваше да се говори, затова извади писалката си и написа на листче от бележника си: „И той ли е мъртъв?“, и го подаде на Мериан. Тя взе писалката от ръката му и написа: „Не зная нищо повече от теб.“

Дросте загуби представа за времето и разстоянието. Когато кацнаха, вече се беше стъмнило. Посрещнаха ги двама французи. До тях чакаше зелена, старомодна кола.

— Имате ли нещо против да дойда с вас? — попита пилотът.

Съдията си спомни, че беше загубил най-добрия си приятел, и кимна с глава. Качиха се в колата и потеглиха мълчаливо. Пътят минаваше между нивите, след това покрай някакво малко селце… Спряха на един кръстопът. Единият от французите слезе, показа нещо пред себе си и ги поведе нататък. Другият остана в колата. Пилотът се обърна към тях:

— Оставили са всичко, както е било, заради следствието.

Вървяха през една разорана нива, земята пропадаше под краката им. „От другата страна трябва да има три тополи и път, който минава между глогови храсти“, помисли си Дросте. „Веднъж вече съм бил тук“, мярна се в ума му. Наистина стигнаха до три тополи и свиха по пътечката, минаваща през храстите. Чу квакане на жаби. Знаеше откъде идва — от блатото в края на горичката. Но самата нея я нямаше, нямаше я и църковната камбанария. „Нашата артилерия ги изравни със земята“, спомни си изведнъж. Пак беше войник, млад войник, който уплашено се спъваше, но вървеше напред по френската земя.

— Как се казва това село?

— Аромиер.

Името му беше непознато, но бе сигурен, че е минавал оттук. Мирисът на изгоряло стана силен и остър. Видя големия, разкривен корпус на самолета и няколко дрипи, които се вееха от вятъра. Мериан здраво стисна ръката му. Около останките имаше хора с фенери. Приближиха се до една покрита с платнище купчина. По гърба на Дросте пропълзяха студени тръпки. Почувства как го обзема ужас. Помъчи се да се овладее, за да погледне Евелин. Въздъхна облекчено, защото не видя нищо страшно — само изгорели кости — те сякаш нямаха нищо общо с мъртвата му съпруга.

„Дори няма да може да бъде погребана“, помисли си натъжен.

Най-страшното мина. Отново опънаха платнището. Постояха мълчаливо, с наведени глави. След това се върнаха при колата.

— Колко души са загинали? — след известно време попита Дросте.

— Съпругата ви и още четирима — моят приятел Трумп, мъж и жена от Варшава и един търговец от Кьолн — Макс фон Гебхард. Познавах и него — често пътуваше със самолет. Тъжна история — имаше четири деца, веднъж ми показа снимките им. Наистина две от тях са вече големи, но… И вие ли имате деца? — попита пилотът.

— Да. Да, и аз имам деца.

— Искате ли да се върнем още сега или сте съгласни да пренощуваме тук и утре рано да отлетим? Бих ви посъветвал да си починете.

— Ще пренощуваме — отговори Мериан.

Спряха пред малка селска гостилница. Няколко души стояха при вратата и оживено разговаряха. Те се отдръпнаха и им направиха път. Млада жена поведе съдията и Мериан през един коридор. Влязоха в голяма стая. Жената размени няколко думи на френски с Мериан, мълчаливо стисна ръката на Дросте и излезе.

— Сега се опитай да заспиш — каза тя, когато останаха сами. — Колко веронал вземаш обикновено?

— Прибягвам до него доста рядко — рязко отговори той.

Донесе му чаша вода, в която беше разтворила три таблетки.

— Зная, въпреки това сега го изпий.

Легна в леглото и Мериан седна до него.

— Затвори си очите и се отпусни — заповяда му тя.

Послуша я. Почувства се по-добре, напрежението постепенно го напускаше.

— Кой е бил според теб, този Гебхард ли?

— Не. Един американец е.

— Кой?

— Не зная това.

Дросте се опита да си спомни всички американци, които бе срещнал в клуба, но в паметта му беше останал само шумът, който създаваха — безобидният, но малко дразнещ шум на безгрижни и щастливи хора.

— Как ще разбере какво се е случило?

— Може би изобщо няма да разбере. Сега това не е важно. Заспивай.

Затвори очи. Унасяше се. Вероналът бе добър. Мериан бе добра. Евелин също беше добра…

— Много обичам Евелин — промърмори той. Докато заспиваше, си мислеше, че тя ще бъде отново до него утре, когато се събуди.

— И аз я обичам.

— Може би е приятно да си мъртъв. Не усещаш нищо… Може би тя щеше да умре млада дори и ако това не се беше случило…

— Да, Пушел.

— Става ми още по-тъжно, като си помисля, че изобщо не съм знаел какво е изпитвала всъщност…

— Ще забравиш това. Имаш работата си и децата, и още толкова други важни неща — чу отново гласа на Мериан.

— Човек знае твърде малко за другите хора, дори и за тези, които обича! Мога ли да поддържа ръката ти? — попита след малко.

Това съвсем го успокои и той заспа.

За минута му се стори, че пак е на война. Усещаше характерната миризма на френското село, някъде отвън шуртеше вода… После си спомни, че войната беше свършила. Всичко отминава, всичко се забравя…

— Лека нощ — каза нежно тя. Угаси светлината и продължи да държи ръката му.

Не Евелин. Мериан.