Вики Баум
Това, което мъжете не знаят (11)

Събота. Тя

Евелин лежеше по гръб на леглото в тъмната хотелска стая. Цяла нощ не бе мигнала. До нея Франк се размърда, въздъхна и се събуди. Светещият циферблат на часовника му се мярна в тъмнината — четири и половина. Престори се, че спи. Тялото й бе изтръпнало и я болеше. Никога досега, дори и след раждането на Берхен, не се бе чувствала толкова уморена, остаряла сякаш с хиляда години.

Съществува едно разпространено мнение — бе го срещала в много романи, — че онова, което в съпружеския живот е обикновено задължение, понякога изпълнявано просто от учтивост, веднага се превръща в несравнимо опиянение, щом на сцената се появи любовникът. Сега Евелин знаеше, че това не е вярно — нещата на практика се свеждаха до едно и също — и в любовта, и в брака.

„Още една от лъжите им“, помисли си с укор.

Под „те“ още от детинство разбираше големите, възрастни хора, които се държаха така, сякаш всичко им беше известно. Странно бе, че госпожа Дросте, съпруга на съдия, двадесет и седем годишна, майка на две деца, продължаваше да се чувства ненапълно пораснала. Очите, кожата, косата бяха станали, разбира се, по-големи, но все пак бяха същите, каквито имаше малката Евелин. Същите неща я плашеха или радваха. „Аз съм Евелин“, можеше да мисли с часове. Това бе едно малко „аз“ — страхуващо се от много неща, но и едновременно с това посвоему смело, защото доста премълчаваше и никога не се оплакваше. Едно много самотно „аз“.

Понякога си мислеше, че цветята са много по-храбри от лъвовете. Лъвовете ревяха, защитаваха се, а цветята никога не издаваха звук, сякаш нищо не ги болеше. Постепенно умираха във вазите без ни най-малък шепот. Евелин приличаше много на едно такова цвете.

Опита се да види Франк през спуснатите си клепачи, но беше още много тъмно. Това нямаше значение, дори и в тъмнината знаеше колко е хубав. За нея беше ново и потресаващо откритие, когато осъзна, че мъжкото тяло може да бъде хубаво — вълнуващо съединение на матова блестяща кожа и топла плът. На дясното си рамо Франк имаше белег от нараняване. „Истински мъж“, помисли си с възхищение. „Това са нещата, които човек си спомня, когато умира.“ Тя сериозно се надяваше, че ще умре млада, много млада и много скоро. Дългият живот на Дюселдорфщрасе, далеч от Франк, й се струваше невъзможен и немислим.

Франк се прозина и протегна лениво. Щом видя, че е будна, нежно я целуна. Това беше дълга целувка, сякаш се вслушваше в онова, което ставаше в душата й. В тази целувка имаше близост, доверие и спокойствие.

— Как се чувстваш, скъпа?

— Чудесно, благодаря.

Започна да я гали по рамото и почти нечуто да й говори нещо. Разбираше много малко от това, което й казваше — беше много уморена, за да разбира английски. „Сега трябва да заспя“, помисли си тя. Струваше й се, че леко се полюшва като в люлка. В продължение на няколко минути беше в Борнео и лежеше на пясъка до Франк. Бяха заедно и нямаше вече да се разделят. На пясъка до тях си играеше с раковини и корали детето им — появило се без родилни мъки и болка. „Навярно сънувам!“

— Това е раздялата — чу гласа му. Сърцето й се сви болезнено. За миг отново преживя съня си.

— Искам да имам дете от вас — обви ръце около врата му, отпусна се и след малко заспа.

Събуди я телефонен звън. Уплашено отвори очи. „Сметката за газта… Вероника… Берхен… Гувернантката… Курт… Само деветнадесет марки за домакински разходи… къде ли са останалите?“ Мина около половин минута, докато се опомни и съобрази къде се намира. Франк вдигна слушалката. Беше поръчал събуждане в шест часа. Седна върху леглото и обхвана коленете си с ръце. Завиждаше му. Беше хубав и силен, безсънната нощ не му бе повлияла, докато тя се чувстваше някак опустошена и много уморена. Той се приближи до нея и седна на ръба на леглото.

— Много малко време бяхме заедно. Трябва да заминем някъде за няколко седмици, някъде, където е тихо и където наблизо има водопад.

Докато Евелин се чудеше защо иска да има водопад, той рязко се изправи и излезе. Чу го да пее и свири с уста в банята.

Последните му думи събудиха у нея искрица надежда. Може би това не беше краят, а само началото. Може би Франк не мислеше за раздяла и сбогуване. Веднага се видя как заминават заедно с кораба и как остава с него завинаги. Представи си целия си по-нататъшен живот — тя е разведена, Курт остава най-добрия й приятел, Клерхен, неговата „малка госпожица“, остава с него, а тя взима Берхен — защото е много малък и има нужда от нея. А може би никой няма нужда от нея, никой, освен обичащия я Франк, разбира се.

„Курт си има своята кариера, музика, книги… А освен това има и Мериан. Аз съм лоша съпруга за него“, виновно реши тя. Но не мисълта за изневярата й я накара да стигне до това решение, а споменът за неплатената сметка за газта.

Влезе Франк — ободрен и освежен.

— Побързайте, скъпа, ще закъснеете за самолета — каза усмихнато, вдигна я и я занесе до банята.

Мечтите на Евелин рухнаха, погребвайки я със себе си. Заплака. Това бе истинско сбогуване и с Франк, и с любовта. Изми лицето си със студена вода, за да се заличат следите от сълзите, гримира се леко, облече се и излезе за закуска.

Масата я дразнеше с изобилието си — типична американска закуска. И докато Франк се хранеше с апетит, тя преглъщаше с усилие…

Закусиха и той й подаде самолетния билет, като я попита не се ли страхува от летенето. Ужасно се страхуваше, но този страх бе едно от многото неща, които трябваше да крие. При това бе едва малка част от онзи ужас, който трябваше да преживее след раздялата с Франк.

След полета я чакаше пристигане в Берлин, отиване в Гелтоу, среща с Курт, цял куп лъжи… В целия този хаос имаше само една твърда опорна точка — Мериан.

— Ще пристигнете в Берлин към пет часа.

— Приятелката ми ще ме посрещне. Спомняте ли си я — Мериан?

— Онази с хубавата кожа ли?

Евелин вдигна рамене. Нищо не знаеше за кожата на Мериан и се учуди, че бе обърнал внимание на това. От всичко най-много й се искаше да разбере дали я обича, разбира се, не с нейната съдбоносна любов — знаеше, че това е невъзможно. Когато й изпрати мимозите, когато й се обади в Берлин, когато снощи заспа до нея, беше уверена в любовта му. Сега, на дневна светлина, край отрупаната със закуски маса, това й се струваше съмнително. След кратка вътрешна борба реши да го попита:

— Обичате ли ме?

Престана да се храни и хвана ръката й.

— Да, скъпа, много ви обичам.

Отговорът му не можа да я убеди — та какво друго можеше да й каже. В любовта човек никога не знае къде е истината.

Отиде в стаята да приготви багажа си. Загледа се замислено в снимката от паспорта си — видя една по-хубава, по-здрава, по-щастлива Евелин, не така слаба, уморена и крехка, каквато бе сега. „Бракът не ми понесе“, се мерна в мисълта й. Внезапно й прилоша. Излезе на балкона да подиша чист въздух. От височината й се зави свят. „Просто да се отпусна и да падна — като в мъгла.“ В сънищата си често падаше — това бе приятно чувство, сякаш потъваше в нещо черно и чисто… Подозираше, че и смъртта трябва да напомня подобно изживяване. Откакто разгада загриженото мърморене на лекуващия я лекар и прочете краткото, но убийствено описание на злокачествената анемия в медицинската енциклопедия, често си мислеше за смъртта. Едно от малкото неща, които не я плашеха. Плашеше я животът — изискваше непрекъснато самообладание, усилие, енергия… В сравнение с него смъртта й се струваше лека — трябваше само да й позволи да дойде. Франк влезе в стаята.

— Трябва да вървим.

— Зная.

Излязоха от хотела. Имаше тежък и внушителен багаж на богат човек. До него собственото й малко куфарче изглеждаше смешно и компрометиращо — багаж на жена, набързо прибрала най-необходимите неща, за да прекара уикенда с любовника си.

— Благодаря, Морис — каза той, давайки солиден бакшиш на портиера. — Довиждане, Жорж. Благодаря, Франшон. Благодаря, Гюи.

Както изглежда, знаеше имената на целия персонал, който ги изпрати до таксито.

— Довиждане, госпожо Дейвис — каза собственичката на хотела. — Надявам се, че сте останала доволна.

В първия момент Евелин не разбра, че се обръщат към нея.

— Винаги сте добре дошли — продължи тя. — Довиждане и приятно пътуване.

Франк не можеше да я изпрати до летището, затова взеха такси само до площад „Лафайет“ — там имало специални коли, които щели да закарат пътниците до него. По време на пътуването почти не разговаряха. Сбогуването не беше така ужасно, както си го представяше. Франк носеше шапка и с нея не приличаше толкова на човека, без когото животът й бе загубил стойността си. Всичко бе обвито в някаква мъгла, напомняща й хлороформа, който й даваха преди раждане. За миг тя се сгъсти дотолкова, че помисли, че ще припадне. Поиска му цигара. Мъглата премина.

Забеляза с радост, че и той страда — вида го в очите му, в потрепването на устните, което не можа да овладее.

Казаха си няколко думи за сбогуване и колата потегли към летището. Свърши се. Франк си отиде завинаги. Сълзите свиваха гърлото й, но не можеше да заплаче.

Освен нея вътре имаше още трима пътници. Седящият отсреща господин я гледа известно време, след това я заговори на немски.

— И вие ли ще пътувате с кьолнския самолет, госпожо?

— Отивам в Берлин.

— Значи с кьолнския самолет в девет и тридесет — Кьолн, Хановер, Темпелхоф. Днес времето е хубаво за полет.

— Аз малко се страхувам — призна Евелин. Вече нямаше смисъл да се преструва. — Вие пътувал ли сте друг път със самолет?

— Аз съм стар летец. Летял съм много през войната. Разбира се, тогава беше по-страшно. Сега, когато имам работа в Париж, винаги взимам самолет. Казвам се Макс фон Гебхард — представи й се той, като леко се поклони. Имаше светли коси и вежди, беше висок и широкоплещест, доста по-стар от Франк. Евелин с лека погнуса забеляза, че сега гледа на мъжа с други очи. Виждаше мускули, кожа, очертанията на тялото, там, където преди, и то невинаги, виждаше само дрехи. Обърна се и се загледа през прозореца.

— Още десет минути и пристигаме — каза господин Гебхард.

Името му й бе неприятно. Помъчи се да открие причината за това си чувство. „Гебхард?“, мислеше тя. „Екхард… Екхард!“

Обзе я ужас. Беше забравила за доктор Екхард или, по-точно, бе потиснала тревожния спомен за срещата с него. Но сега този безобиден и кротък юрист беше за нея самата съдба. Не знаеше какво ще прави, ако се разприказва, че я е срещнал в Париж. „Навярно Мериан ще измисли нещо.“ Тази мисъл я поуспокои. „Впрочем какво значение има това!“ Онова, което щеше да стане оттук нататък, изобщо не я интересуваше.

Колата спря пред летището.

— Позволете ми да ви предложа услугите си — със старомодна учтивост каза Гебхард. Взе куфарчето й и й помогна да слезе. Когато отвори чантата си, Евелин забеляза кутията цигари, които Франк бе мушнал вътре при сбогуването им. Бързо запали една — почти физически усети присъствието му и се усмихна щастливо.

Фон Гебхард се зае с необходимите около полета формалности и тя му бе безкрайно благодарна.

— Мога ли да ви представя на нашия пилот — каза фон Гебхард. — Господин фон Трумп. Госпожа Дросте.

— Откъде знаете името ми? — сякаш целият свят знаеше за пътуването й до Париж!

— Научих го от вашия куфар — засмя се спътникът й. Ръкува се с пилота — хубав млад мъж с мургаво лице и кафяви очи. После приближи до купчината багаж, която едно момче докара до самолета, и погледна куфара си. Наистина на дръжката му висеше визитната й картичка, поставена в кожен калъф, с изписаното й име и пълното звание на съпруга й. До нея блестеше етикетът на хотела — кръгъл, голям и ярък — синьо-бяло червен. Евелин се ужаси. Опита се да го откъсне, но не успя. „Мериан трябва да го махне!“, отново мислено потърси помощта й.

Качиха се в самолета. Излитането я откъсна от мислите и притесненията й — беше възхитително, фон Гебхард седеше до нея. Шумът на моторите не позволяваше да се говори, затова усмихнато й подаде един немски вестник. Благодари му с кимване. Беше благодарна на всичко, което можеше да й попречи да си спомня за Франк. Започна да чете първата статия, на която се спря погледът й. Един пасаж я впечатли.

„Всички ние — се казваше там — умираме веднъж в живота си, без да бъдем погребани. Предначертанията на съдбата ни са изпълнени, получили сме от живота всичко, предназначено за нас, и сме дали всичко, което сме могли да дадем. Онова, което идва после, не заслужава да се нарече живот. Светът е пълен с хора, които са умрели и не знаят това. Само на малка част от нас е писано да умрат в онзи миг, когато животът им е достигнал до своя край.“

„Колко е вярно всичко това!“, помисли си Евелин и отпусна вестника на коленете си. Даде си ясна сметка за това, което я очакваше занапред. Госпожа Дросте, съпруга на съдията Дросте. Берхен ще стане втори Курт, а Клерхен ще бъде добре възпитана и образована като нея. Самата тя ще доживее до седемдесет години. Щеше ли да си спомня, че е предприела това пътуване до Париж? Още помнеше деня, когато, петгодишна, бе избягала от къщи и се бе затичала след един полк войници. Сега това голямо приключение от детството й нямаше никакво значение и предизвикваше у нея само усмивка. Може би по-късно същото щеше да стане и с тази й авантюра, кой знае!

Потърси името на автора на току-що прочетената статия. Хиршбах — не бе го чувала досега. Продължи да чете, но се разочарова. Написаното нямаше никаква връзка с душевното й състояние.

Половин час по-късно заспа. Когато се събуди, беше съвсем тихо. Учудено погледна фон Гебхард.

— Безмоторно летене — предположи той.

Внезапно самолетът започна да се клати. Гебхард веднага погледна през прозореца и на лицето му се изписа тревога.

— Повреда в двигателя — прошепна тихо.

Евелин спокойно се усмихна. Докато падаха с въртене надолу, той я прегърна и притисна лицето й до рамото си така, че да не вижда нищо.

— Не се страхувайте! Все още има надежда — но като че ли и сам не си вярваше.

Видя майка си, малките крачета на Берхен, тапетите в хотела, Мериан в червена рокля, рекичката, в която газеше боса като дете… Видя собствените си ръце, когато беше на четири години, и детската си сянка. Не видя Курт. Не видя и Франк. Червено… черно… Черно, като в съня…

После се разнесе трясък. Последва ярка, ослепителна светлина и парещ, леден студ. Болка, ужасна болка, по-мъчителна от раждане, непоносима болка. После всичко изчезна…