Вики Баум
Това, което мъжете не знаят (10)

Събота. Той

Франк Дейвис се събуди много рано. Навън беше още съвсем тъмно. Погледна светещия циферблат на часовника си — четири и половина. Чу дишането на Евелин до себе си и се усмихна. Тази нощ му даде най-хубавото и запомнящо се изживяване от всички, които бе имал досега. „Евелин, скъпа моя…“ Изведнъж се сепна от внезапно поразилата го мисъл: „Та аз я обичам!“ Чувстваше се някак особено — отново беше млад, на не повече от седемнадесет години, с изпълнено от щастие сърце… Не можеше да намери думи, за да опише състоянието си. Погледна към Евелин и се учуди — тя също не спеше. Франк я целуна нежно.

— Как се чувстваш, скъпа?

— Чудесно, благодаря.

Известно време лежаха мълчаливо един до други, прегърнати, като в лодка, която върви по течението, ненаправлявана от никого.

— Досега не съм срещал жена като вас… давате повече… взимате повече… не зная как точно да го кажа… Искам да знаете, че никога не ми е било така хубаво.

— Не съм по-различна. Просто ви обичам повече, отколкото са ви обичали другите жени в живота ви.

— Не се оставяйте на това чувство да ви завладее, не трябва — съвсем искрено каза Франк.

Минаваше пет. Съмваше се. Влакът му тръгваше в осем и половина, а със заминаването всичко свършваше. Времето, прекарано заедно с Евелин, беше вълнуващо, но то не трябваше да заема важно място нито в нейния, нито в неговия живот, беше женен, тя също имаше съпруг. В този миг с необикновена яснота видя пред себе си образа на съдията Дросте и изпита глупава и затова още по-болезнена ревност — ревността на любовника към съпруга. Прегърна Евелин и силно я притисна до себе си.

— Това е раздялата — прошепна.

Тя обви ръце около врата му.

— Искам да имам дете от вас.

Това бе съвсем неочаквано за него. И по-рано бе чувал подобни думи от проститутки в Шанхай, в Хавана и в тила на френския фронт по време на войната. Сега обаче бе по-различно… Почти истеричният страх на жена му Пърл от забременяване всъщност разрушаваше брака им — едва сега си даде ясна сметка за това. Франк се отпусна и престана да мисли. Клепачите му бяха натежали от безсънната нощ, но не искаше да заспива точно сега. „Ще се наспя във влака за Шербург.“ Сега в стаята беше съвсем светло. Париж се събуждаше — през прозореца долиташе шум, чу изсвирване на клаксон, долу един минувач си подсвиркваше валс… Едва когато телефонът иззвъня и го събуди, разбра, че се беше унесъл. Вдигна слушалката.

— Часът е шест, господине — чу гласа на телефонистката. Беше помолил да го събудят.

— Предвидил си всичко — каза Евелин.

Стана и запали цигара. Предложи й, но тя поклати глава. Седнала върху леглото и обхванала коленете си с ръце, приличаше на момиче. Пърл никога не изглеждаше хубава сутрин — самата тя си признаваше, че „оживява“ едва между девет вечерта и дванадесет през нощта. Не можа да се сдържи да не сравни Пърл с Евелин и резултатът не бе в полза на съпругата му. За миг се засрами от себе си. Когато й изневеряваше, не усещаше угризение на съвестта, но сравнението му е стори нечестно. Отърси се от обзелата го неловкост, рязко се изправи и отиде в банята. Студеният душ му подейства добре. Избръсна се, среса назад мократа си коса и се върна в стаята. Учуди го царящото в нея безредие и бързо събра разхвърляните си дрехи. Беше гладен и в добро настроение. Обади се по телефона и поръча обилна закуска за двама. Евелин още лежеше. Вдигна я и я занесе до банята. Оказа се много по-лека, отколкото предполагаше.

След това отиде да приготви багажа си. На вратата се почука и влезе Андре, като буташе пред себе си количка със закуската. Взе от камината една малка ваза с цветя и я постави между сметаната и меда.

— Уверен съм, че госпожата обича цветя — усмихна се прислужникът, поглеждайки съучастнически Франк.

Евелин вече беше готова — изглеждаше елегантна и много хубава в черния си костюм, с бяла блуза. Седнаха да закусят.

Андре почти тържествено наля кафе и излезе, без да чака знак от страна на Франк, въпреки че дамата, която господин Дейвис доведе в хотела като своя жена, силно възбуждаше любопитството му.

Евелин се хранеше замислено. Мисълта, че трябва да се върне обратно на Дюселдорфщрасе, й се струваше непоносима.

„Каква необикновена жена! Снощи бе като голяма разцъфнала роза, а сега прилича на млада и свита пъпка!“, мислеше си Франк, като я гледаше нежно.

След закуска извади от портфейла си самолетния билет и й го подаде.

— За съжаление няма да мога да ви изпратя до летището. Самолетът ви заминава в девет и половина, а моят влак — един час по-рано. Ще дойда с вас до площад „Лафайет“ — там се намират колите, които летището изпраща в услуга на пътниците. Добре ли е така?

— Да, добре е — покорно отвърна Евелин. Взе билета и го прибра в чантата си.

— Пътувала ли сте някога със самолет?

— Само веднъж, за половин час, полет над Берлин, заедно със съпруга ми. Бяхме спечелили билетите в една лотария… на банкет на юристите.

— Страхувате ли се?

— Да се страхувам? О, не!

Беше седем и десет, стрелката, отброяваща секундите, просто летеше.

— Раздялата никога не е лесна, скъпа!

— Прав сте.

Видя я да потреперва.

— Студено ли ви е?

— Не.

Искаше да я стопли, да я защити, да я прегърне. Изведнъж се сети, че беше забравил нещо. Отиде бързо в спалнята. В куфара му имаше хапчета против повръщане — взе ги заради Пърл, когато пътуваха из Европа, но тя беше от онези хора, на които никога не им се гади при пътуване в самолет или кораб.

— Ето — каза той, когато се върна, — вземете две таблетки, преди да тръгнете. Така няма да се безпокоя толкова за вас.

Тя послушно ги изпи.

— Вече е седем и двадесет. Трябва да тръгваме, скъпа.

— След пет минути ще бъда напълно готова — каза Евелин и влезе в стаята си.

Подреждайки документите си, погледът на Франк се спря върху подписания вече договор със Съюза на вносителите на плодове. Четиридесет хиляди сандъчета, по два долара и пет цента всяко. Транспортни разходи, мито… Улови се, че мисли на глас. Сложи всички книжа в куфара си и го заключи. Влезе Андре и започна да прибира нещата от масата, останали след закуската. Беше много учтив и внимателен — искаше му се да изкара голям бакшиш. Франк мушна няколко банкноти под една чиния и резултатът бе налице — и Андре, и количката, и приборите — всичко бързо изчезна. След това се обади по телефона да изпратят в стаята носач за багажа. Взе палтото и шапката си и влезе при Евелин.

— Трябва да вървим — тихо каза той.

— Зная.

— Не съжалявате ли, че дойдохте?

Очакваше да чуе отрицателен отговор, но тя каза, без да го погледне:

— Стана още по-лошо!

Хвана ръцете й и я прегърна.

— Слушайте, скъпа, не трябва да съжалявате за случилото се. Изживяхме чудесни мигове заедно, нямаше да ги има, ако не се бяхме срещнали, а от това щяхме да загубим и двамата, животът ни нямаше да е пълен…

Евелин взе ръката му, погали с нея лицето си и се притисна до него. Беше вече седем и половина.

Сбогуване със собственичката на хотела, плащане на сметки, бакшиши, такси… Сена… Улица Кастилионе… Вандомският площад…

На площад „Лафайет“ чакаха три сиви коли — името на летището бе изписано на вратите им. Поръча да сложат куфара й в едно от тях, докато тя проверяваше дали не е забравила билета си. Беше уверен, че Евелин няма да прави сцени при раздялата, но същевременно му бе малко неловко и тъжно, че го напуска така безмълвно.

— Наистина ли не ви е студено? — попита, а после прибави: — Имате ли достатъчно пари за път? Ще пристигнете в Берлин към пет часа.

— Дайте ми цигара — помоли тя.

Франк й подаде една, запали я, а кутията пъхна в чантата й.

— Ако госпожата е готова, да тръгваме — обърна се към нея възрастен мъж, облечен в тъмносиня униформа.

— Сбогом — каза Евелин и му подаде студената си ръка.

Изпитваше силно желание да я целуне, но качващите се пътници и шофьорът го притесняваха.

— Довиждане, ще ми се обадите, нали? Или ми пишете!

Тя поклати глава и тъжно се усмихна:

— Не, няма смисъл да продължаваме тази връзка. За съжаление тя няма никакво бъдеще. А и не сте ми дали нито адреса, нито телефона си — прибави малко насмешливо.

И преди Франк да успее да отвърне нещо, влезе в колата, затвори вратата след себе си, махна му с ръка и замина.

Когато напусна хотела, занесе целия си багаж в едно такси, като помоли шофьора да дойде на площад „Лафайет“ и да го изчака там. Самият той се качи с Евелин в друго такси. Сега колата го чакаше.

— Източна гара — каза на шофьора. Никога не закъсняваше, но и никога не пристигаше по-рано от пет минути преди часа на заминаването.

На перона имаше доста хора — предимно американци, с различно обществено положение едно японско семейство няколко млади англичани, които, изглежда, щяха да участват в някакво спортно състезание в Америка ослепително руса филмова звезда, отиваща в Холивуд, обградена от журналисти — всички те също чакаха влака за Шербург, откъдето щяха да се прехвърлят на презокеанския кораб „Беренгария“.

Проправяйки си път сред тълпата, Франк усети, че някой го наблюдава. Обърна се и видя Марион — свежа и елегантна в тъмносиния си костюм. Погледна часовника си, видя, че има още минута и половина и бързо се приближи до нея.

— Здравей, не очаквах да те видя тук!

— Не е ли неблагоразумно от твоя страна да разговаряме?

— Защо?

— Нима жена ти не е ревнива, като всички американки?

Едва сега си спомни, че Марион смята, че е тук със съпругата си. Усмихна се.

— Предпочитам веднага да си призная — обзе ме страшно любопитство. Исках тайничко да видя жената, на която принадлежи сърцето ти — подигравателно продължи Марион, като оглеждаше пътниците.

— Трябва да се качвам, ако не искам да изпусна влака. Довиждане, скъпа!

Жените бяха непредсказуеми. Никога не можеше да предположи, че Марион, която обикновено спеше до обед, ще стане в седем часа сутринта, за да дойде на гарата и да види Пърл, която изобщо не беше в Париж.

— Коя е? — викна след него тя.

Хрумна му нещо забавно. Бързо огледа жените, които се качваха във вагона, и избра между тях една, която не беше нито млада, нито хубава. Свали шапка и учтиво й помогна да се качи. Докато се качваше след нея, хвърли поглед през рамо. Марион стоеше с отворена от учудване уста. Той й намигна и се засмя. Тя му отвърна по същия начин. Влакът потегли.

„Колко ли е доволна, че имам такава грозна жена!“, развеселен си помисли Франк.

Малко по-късно, във вагон-ресторанта, се запозна с непривлекателна дама. Оказа се, че е известна английска поетеса, отиваща в Америка, за да участва в някакъв конгрес. Беше умна и занимателна събеседница и той реши да я запознае с Пърл.

Влакът го отнасяше далеч от Евелин. За нея нямаше място в живота му. Сигурно нямаше да я забрави, но нямаше и да мисли за нея. Може би и по-късно, в прегръдките на друга жена, споменът за нея щеше да изплува…

Докато си мислеше за тези неща, неусетно задряма, а когато се събуди, вече наближаваха Шербург. Въздухът бе хладен, когато слезе на гарата. Поздрави няколко познати и се качи на малкото параходче, което трябваше да го закара до кораба. Радваше се, че се връща вкъщи… Радваше се, че ще се срещне с Пърл… Беше любопитен да види и кучето, което бе купила с такова желание… Лонг Айланд навярно вече бе покрит със зеленина…

Брегът се отдалечаваше все повече и повече.

На „Беренгария“ оркестърът свиреше в чест на пристигащите. Още преди да се качи, видя Пърл — с бял костюм и синя шапка. Усети как сърцето му заби учестено.