Барбара Картланд
Зовът на любовта (6)

Глава пета

Андре слезе по стълбите на терасата в градината. Храстите все още бяха покрити с лека мъгла и последните звезди, макар съвсем избледнели, мъждукаха по бързо просветляващото небе.

Той не можа да мигне през цялата нощ. Накрая стана, облече се и когато пукваше зората, вече излизаше от къщата.

През цялата нощ той се ровеше отново и отново в паметта си, мъчеше се да осъзнае какво бе станало. Все по-трудно му бе да проумее как можеше да бъде толкова сигурен, толкова уверен, че срещнатата монахиня е Саона, за да изпадне в такава ненормална според него депресия, когато откри, че във вените й течеше — може би капчица, но черна кръв.

В края на краищата тя бе само една монахиня, която нямаше отношение към живота му, освен ако не е в състояние да му помогне, както се бе надявал предната нощ.

Той се питаше защо от главата му не излиза натрапчивата мисъл за израза на страх в очите й, за това, как трепереше, когато се намираше до него.

Ако бе честен със себе си трябваше да признае, че мислите му постоянно се връщаха към факта, че тя не беше бяла.

„Трябва да има нещо, свързано с проклетия местен климат, с местното вуду и с всички други измислици, които срещам постоянно откакто съм тук“ — си каза той с отчаяние.

Опита се да подреди мислите си, да се застави да не се отчайва. Но пред него неизменно се появяваше лицето на монахинята, нейните огромни очи, нежната извивка на устните й, малкият й правилен нос, за който бе помислил, че изглежда толкова аристократично, когато я видя за първи път.

Отново се опита да отхвърли мислите за нея, но бе невъзможно. Колкото повече навлизаше в градината, толкова повече се надяваше свежият утринен въздух да отнесе това, което за него бе едва ли не като пристъп на треска.

„Ще повървя малко — реши той. — Това, което ми трябва, е малко повече физическо натоварване“.

Андре знаеше, че щом слънцето се издигне малко по-високо, щеше да стане твърде горещо, за да се движи дори бавно като местните жители.

С твърда, атлетическа стъпка, той се запъти решително към пътеката, по която бе тръгнал първия ден след пристигането си тук и която водеше към гората.

Той знаеше, макар да не искаше да го признае дори сам на себе си, че мястото, където видя монахинята, го привличаше неудържимо. Може би защото бе невъзможно да забрави картината, която тогава видя.

Той все още помнеше прелестния наклон на главата й, когато се обърна, за да погледне птиците, чуваше нежния й глас, с който им говореше.

Продължи да върви по пътеката, като се опитваше да мисли за различни други неща — за дома си, за Америка, за пристигането си в Хаити.

Спомни си посещението на двореца на Леклерк с Жак и първото си впечатление от Орчис.

Колко странно бе, че тя вече не притежаваше онази магнетична сила, която го беше обсебила през първите два дни след срещата си с нея.

Тогава за него бе невъзможно да пропъди от мислите си нейния образ, устните й, притискащото се към него тяло.

Сега тя като че ли бе изчезнала в мъглата, която пълзеше между дърветата и вече бе започнала да се вдига от храстите.

Мисълта за нея не предизвика у него предишния трепет. С несъзнателно изкривяване на устните си, помисли, че може би при нея защитата, обещана му от Дамбалах, не можеше да действува.

Той почти повярва с някаква тайна част от съзнанието си, че Педро оуанга, който бе намерил закачен на колоната пред къщата в имението на чичо му, има нещо общо с Орчис.

Ако това бе вярно, то бялата магия бе победила черната и властта на оуанга бе премахната, а заедно с нея и самата Орчис.

Той се движеше между храстите, но сега тяхното екзотично ухание и изобилието на цветовете не му напомняше само за монахинята.

„Би трябвало само лилиите да ме карат да мисля за нея“ — си каза той.

В нейната красота имаше нещо, което според него бе типично за всички цветя: в блясъка на бугенвилиите, в деликатността на жасмина и разбира се, във восъчно бледите портокалови цветове, които притежаваха нежна невинност, присъща на Светицата на птиците.

Андре си помисли, че ако не намери съкровището няма да може да се ожени и въпреки протестите на майка си, щеше да остане ерген през целия си по-нататъшен живот.

Сватба нямаше да има и за младата монахиня. Може би тя бе достатъчно умна, за да прегърне целомъдрието като част от вярата си.

Тя не бе само красива и изящна. В нея може би той бе видял нещо мистично, което не бе срещал в никоя друга жена. Тя го притежаваше, вероятно защото бе монахиня.

После, докато мислите му все още бяха отправени към нея, след като отстрани от пътя си един по-дебел клон, отрупан с едри листа, видя на същото място монахинята — като че ли самите му мисли я бяха извикали там.

За миг му се стори, че тя е част от въображението му, защото между двамата плуваше мъгла, току-що издигнала се от земята, която превръщаше всичко наоколо в приказка, а гората — в мистерия.

Но монахинята бе действително там и птиците пърхаха около нея, кацаха по вдигнатите й ръце и кълвяха царевичните зърна, разпилени в краката й.

Без да може да сдържи огромното си желание да говори с нея, Андре закрачи бързо към мястото, където бе тя.

Птиците отлетяха, подплашени от приближаването му, но този път монахинята не се помръдна, а го изчака с широко отворени очи и неразбираем за него израз в тях, да се приближи.

Той отиде до нея и всичко, което искаше да й каже, изчезна от главата му. Можеше само да стои и да гледа надолу към нея, докато тя безмълвно го гледаше отдолу нагоре. Едва след доста време Андре успя с усилие да каже:

— Подранила сте.

— Не… можах да заспя.

— Аз също.

Тя погледна настрана, след това тихо каза:

— Надявах се, че може би вие… бихте дошли тук…

— Трябваше да се досетя, че ще ме чакате, защото толкова много исках да ви видя.

Без да поиска разрешение от нея, Андре седна наблизо върху дебелото стебло на едно паднало дърво.

Отново настъпи мълчание. След известно време той каза:

— Вашите птички ще долетят ли пак, докато аз съм тук?

— Ако останете съвсем неподвижно, може и да се върнат — отговори тя.

— Толкова ми се иска да бих могъл да ги храня така, както правите това вие.

Монахинята се усмихна на думите му. После взе торбата, която бе поставена до нея и я премести в скута си.

— Подайте си ръката — каза тя.

Андре протегна ръката си и тя изсипа няколко зрънца върху дланта му.

— Сега я вдигнете и я задръжте така.

Докато говореше, тя вдигна другата си ръка, в дланта, на която също имаше царевични зърна.

Известно време нищо не се случи. След това една малка птичка, по-смела от другите, запърха с крила и кацна върху ръката на монахинята. Няколко други кръжаха наоколо.

До първата долетя и втора птичка. Монахинята вдигна свободната си ръка към ръката на Андре и я постави под неговата, леко докосвайки я.

Докато движеше ръката си, той усети някакво странно чувство да пронизва тялото му, като че ли върху него бе паднала мълния.

Монахинята не се помръдна, не отдръпна ръката си, но той усети, че и тя бе изпитала същото.

Сърцето му заби неочаквано и той разбра, че между тях наистина съществува някаква връзка, която бе загадъчно необяснима.

Птичките пърхаха над ръката му, летейки във въздуха клъвваха по някое зрънце и без да кацат, отлитаха.

Все повече от тях кръжаха над ръката му. И ето, една се спусна върху палеца му и лакомо започна да кълве зрънце след зрънце. В това време ръката на монахинята продължаваше да поддържа неговата.

Това бе едно толкова омайно чувство, каквото той никога не бе изпитвал. И то идваше не толкова от птичките, колкото от ръката на седящото до него момиче, която продължаваше да докосва неговата.

— Бих искал да поговоря с вас — каза той тихо. Макар че бе снишил гласа си до шепот, птичките изплашени отлетяха.

Андре свали ръката си, монахинята дръпна своята и той разсипа останалите в дланта му зрънца на земята. След това се обърна към нея.

— Защо сте искали да ме видите? — попита той. Прямотата на въпроса му предизвика появяването на две деликатно розови петна върху бузите й. Тя свенливо наведе глава.

— Мисля си, че миналата нощ бях… неучтива… Стеснявах се и затова днес… исках да ви се извиня.

— И имахте чувството, че бихте могли да ме намерите тук?

— Ако не бяхте дошъл тук, мисля… че щяхте да се върнете в църквата… някога.

— Естествено, щях да се върна. Защото не можех да ви забравя! Мислих, за вас цялата нощ!

Неговите думи я стреснаха.

Тя го погледна за миг и веднага отмести погледа си. Този миг обаче му бе достатъчен, за да забележи, че в очите й нямаше този страх, който бе забелязал по-рано.

— Вие сте много странна и необикновена личност — отбеляза Андре.

— Защо смятате… така?

— Аз дойдох тук, за да търся църква. Бях уверен, че тя съществува някъде около плантацията на чичо ми. Но не очаквах да намеря манастир.

Тя се усмихна.

— Той не е много голям.

— Но в него има доста монахини.

Той говореше едно, но мислите му бяха концентрирани върху друго нещо.

И понеже не можеше да спре дотук, попита:

— Как сте намерили сили да се затворите зад тези високи стени далеч от целия свят? Как сте могли да се отдадете напълно на живот, в който не можете да имате съпруг и не можете да бъдете обичана от мъж?

Дълго време монахинята мълча, после каза съвсем тихо:

— Аз имам… Господ!

— И смятате ли, че това ще ви бъде достатъчно? — попита Андре. — Когато определените ви за живот години изминат, ще се окаже, че не сте почувствували човешката любов, не сте държали в ръцете си свое собствено дете.

През нея премина лек трепет. После като че ли не можеше да приеме съдържащата се в гласа му нотка на обвинение, каза:

— Поне съм в… безопасност!

— Наистина ли? — заинтересува се той. — Мисля, че в тази страна има твърде много християни. Това обаче не им пречи да се убиват един друг, да убиват мулатите, които мразят толкова много императора.

Този път монахинята потрепери цялата и направи движение с ръце, като че ли искаше да го накара да спре да говори.

— Опитвате се да ме… уплашите — каза тя.

— Това е последното нещо, което бих искал да направя — отвърна Андре. — Но аз съм не смутен, а шокиран от това, че такава красавица като вас е готова да погуби живота си, след като има толкова много неща, които са пред вас!

Леко смутена, тя се изправи.

— Молитвите никога не са… напразни.

— Вие можете не само да се молите, но и да вършите много други неща — продължи той. — Аз съм католик. Обикновено се моля, когато изпадна в затруднено положение. Но аз съм подготвен да се боря с живота, а не да бягам от него зад високи стени, та било и манастирски. Не се страхувам да се срещна с трудностите, които ми изпраща съдбата.

— Понякога животът е твърде… реален… много жесток, за да се понесе… — каза сякаш на себе си монахинята.

— Мога ли да ви кажа нещо? — попита Андре.

Тя обърна лицето си към него, за да покаже, че го слуша и той продължи:

— Когато ви видях за пръв път, помислих, че имам изключителен късмет, помислих, че съм срещнал момичето, което граф Де Вилар някога е осиновил и се е казвало Саона.

— Какво ви накара да… мислите така? — попита монахинята.

— Може би, защото бяхте не само толкова красива, но защото бях твърдо убеден, че сте бяла. А на вуду ритуала един глас ми каза да намеря девойката Саона. Тя ще ми помогне да намеря това, което търся и за което съм дошъл толкова далеч. Като първи глупак повярвах, че това е лесна работа.

— А ако намерите Саона? Какво бихте… направили тогава? — попита отново тя.

— Вярвам, че тя би ми показала как да намеря това, което искам. Мислех си да й предложа да я взема със себе си в Англия, където да живее с майка ми, а аз да се грижа за двете.

— И мислите, че тя би… харесала тази идея, ако бе жива?

— Трудно ми е да повярвам, че тя би пожелала да остане в тази страна, след всичко, което мисля, че е преживяла — отговори Андре.

— Да — съгласи се монахинята. След известно мълчание добави:

— Вие в Англия ли живеете? Мислех, че живеете в Хаити.

В момента, в който изрече тези думи, той си спомни, че тя го смята за мулат.

Получи се, така, че докато се стараеше да спечели доверието й, той бе почувствувал фалшива сигурност.

Но бе твърде късно. Припомни си как Жак му бе казал, че трябва не само да изглежда, но и да мисли като мулата Андре де Вилар.

Сега разбра колко е трудно да съгласува думите с делата си.

— Живях в Англия няколко години — заразказва той. — Дойдох тук, за да реша дали не бих искал да се върна окончателно в собствената си страна.

Тя не отговори веднага. После попита:

— Как изглежда Англия?

— Това е много приятна за живеене страна. Никога ли не сте срещали англичани?

Тя поклати отрицателно глава и той помисли, че не е твърде вероятно няколкото англичани, които живееха в Хаити, да бъдат католици. Още по-невероятно бе да посетят единственото място, където тя можеше да се срещне с тях — тази малка, отдалечена от всяка цивилизация църква.

— Кристоф харесва англичаните — каза Андре. Но само защото би предпочел всеки друг пред омразните французи.

— Баща ми бе французин — каза с обич в гласа момичето.

— Моят също — отговори на свой ред Андре. — Това е още нещо общо и за двама ни.

Тя, го погледна въпросително и той побърза да обясни.

— Нашата любов към птиците и нашият интерес към картините.

Докато изричаше тези думи, той се почувствува неискрен. Но му се беше поискало да я постави на мястото й.

Ако трябваше обаче да бъде искрен към себе си, трябваше да признае, че повече от всичко искаше да я накара да го хареса.

Неочаквано лъчите на издигналото се високо слънце пробиха гъстите клони и докоснаха всичко със своето злато. Светът заблестя наоколо с нова светлина. Неволно Андре попита:

— Какъв цвят са косите ви? Толкова бих искал да видя слънцето в тях…

Не бе завършил думите си, когато инстинктивно усети, че те я изплашиха. Тя се отстрани от него и след известно мълчание каза:

— Сигурно вече е късно… Закъснявам… Трябва да се връщам в манастира.

— Имам чувството, че се държите като ученичка — каза Андре. — И че никой в действителност не знае, че не сте в манастира.

Бе сигурен, че думите му попаднаха точно в целта. Това бе изписано на изразителното й лице.

— Аз исках само да нахраня птичките — защитавайки се, отговори тя.

— И да ме видите? — упорстваше Андре.

Тя не отговори веднага. Андре бе обхванат от внезапен страх, че тя наистина, можеше да си отиде.

— Имам една идея — каза той с ентусиазъм. — Трябва вече да е станало време за закуска. Защо не дойдете с мен в къщата на плантацията и заедно да хапнем нещо?

Тя го погледна, като че ли не вярваше на това, което бе чула.

— Не бих могла да направя това.

— Защо не? — попита Андре. — Още е твърде рано и сестрите от манастира сигурно мислят, че още храните птиците. Затова няма да се безпокоят от вашето отсъствие.

— Н-но… — започна тя.

— Бъдете смела поне веднъж! — я насърчи той. — Престанете да бягате от света, върнете се в него! Елате и вижте къщата, в която съм отседнал. А Томас — моят слуга, ще ни приготви скромна, но вкусна закуска от четири яйца, които снасят всеки ден четирите кокошки, които купихме тук.

Без да може да се сдържа повече, монахинята се засмя.

Андре се изправи на крака.

— Идвате ли? — попита той с нетърпение.

Тя също се изправи, но на лицето й се четеше недоумение.

— По-добре… Аз… трябва… да се върна…

— Помислете си само колко скучно ще ви бъде. Или колко ще съжалявате по-късно, че не сте проявили поне мъничко склонност към авантюризъм. Само един път! Направете нещо, което ще бъде само за вас!

После се усмихна и продължи:

— Ще съжалявате много, ако не дойдете!

Монахинята все още не помръдваше от мястото си. Тя само стоеше и го гледаше като че ли се питаше дали може да му повярва.

— Много ви моля, елате! — помоли той с искрен глас. Накрая тя се предаде.

— Благочестивата ни майка — игуменката ще бъде много сърдита, ако разбере.

— Не е нужно да й разказвате, ако не ви попита — отговори бързо Андре. — Има една английска поговорка, която гласи: „Това, което окото не вижда, сърцето не оплаква.“

Монахинята се засмя.

— Излагате ме на съблазън — изрази гласно мислите си. — Ще ми се наложи да прочета поне сто пъти молитвите си, за да ми бъде опростен само греха, че ви слушам.

— Може да разберете, че си струва.

Андре тръгна в посоката, от която бе дошъл. Тя закрачи до него.

След малко пътеката се стесни толкова, че двамата не можеха да вървят един до друг. Той тръгна напред, изпревари я и импулсивно взе ръката й в своята.

— Тази пътека е твърде неравна — почти извинявайки се, заобяснява той. — Трябва да внимавате да не паднете.

Разбираше, че това е само извинение, за да я докосне. И в момента, когато пръстите му докоснаха нейните, почувствува как нещо прониза цялото му тяло. Можеше да се закълне, че и тя изпитва същото.

Така те вървяха, без да проронят нито дума, докато малко по малко пред тях се разкри прекрасната панорамна гледка на къщата, обградена от всички страни с храсти и високи дървета.

Монахинята пое дълбоко въздух.

— Толкова е красиво!

— Много ми се иска да видя как е изглеждала тази къща в миналото, когато не е била разрушена — каза, без да мисли Андре.

Тя не отговори. Но когато стигнаха края на пътеката и навлязоха в градината, момичето издърпа ръката си от неговата и спря, загледано в къщата.

— Спомняте ли си я? — попита той, без да си дава ясно сметка, защо задава този въпрос.

Всъщност на него му бе трудно да повярва, че след като живееше толкова близо до имението Де Вилар, тя не бе виждала къщата.

— Аз… аз не съм била тук от… — проговори тя така тихо, че бе трудно да се доловят думите й.

— Откакто графът и семейството му бяха избити? — довърши с въпрос това, което тя бе започнала.

— Д-да.

Сега Андре забеляза, че лицето й бе бледо, толкова бледо, че се изплаши да не припадне. И несъзнателно отново взе ръката й в своята.

— Елате — каза той. — Ако в къщата има някакви духове, ще ги прогоним. Нека мислим, че живеем днес, а не в миналото, нито все още в бъдещето.

Той й се усмихна окуражително.

— Мислете за всичко, което става, като за приключението, което ви обещах по-рано. Забравете всичко друго.

С видимо усилие тя отстрани погледа си от къщата и го отправи към него. После, като че ли искаше да присъедини своите мисли към неговите, каза:

— Вие сте прав… Както казахте… сега е днес… И ние сме тук.

— Ние сме тук — повтори той. — А аз съм гладен и мисля, че вие също бихте хапнали нещо.

Той я поведе през храстите към парадната стълба на къщата.

Когато стигнаха до нея, монахинята спря и внимателно започна да разглежда изпотрошената тераса, разбитите капаци на прозорците, пълзящите растения и бугенвилиите, които се изкачваха нагоре по стените и покриваха всичко.

Пред тях се появи Томас.

— Добро утро, Томас! — обърна се весело към него Андре. — Имаме гост за закуска!

Томас се усмихна с такова задоволство на лицето си, което не можеше да бъде сгрешено. След това се обърна и бързо влезе в къщата.

Все още държейки ръката на монахинята в своята, Андре я поведе по стълбата към терасата.

— Страхувам се, че обзавеждането не е достатъчно — започна сякаш да се извинява Андре. — Засега Томас е почистил само една стая, която служи и за столова, и за спалня.

Монахинята се засмя и прекрачи през прага на една градинска врата в къщата.

Сандъкът бе поставен в средата на стаята. Върху него Томас бе наредил купените предишния ден от селото груби бели чинии и чашата без чинийка, в която Андре пиеше кафето си.

Тя не каза нищо. Само огледа наоколо, а после тръгна към дупката, която някога е била врата, водеща към съседната стая.

— Внимателно! — предупреди Андре. — Няколкото дъски на пода, които са останали в тази стая, която сигурно е била голям салон, съвсем не са сигурни, за да се ходи по тях.

За миг монахинята остана на мястото си, но после, без да направи крачка повече, се върна при него.

— Това е… много… печално.

— Много — съгласи се Андре. — Но ние не можем да направим нищо. Затова не е ли по-добре да говорим за нещо друго? Не бихте ли ми разказали как е била наредена тази стая, когато сте я видели за последен път?

Тя кимна с глава.

— Аз бях в… манастира — отговори тя след кратко мълчание.

— Да, разбира се. Но би трябвало да сте били настанени някъде, докато графът построи жилищната сграда, в която сте се приютили след бягството си от север.

Тя не отговори веднага и той помисли, че и е било мъчително трудно и че нейните спомени за кланетата, извършени четири години след пристигането на монахините тук, все още са твърде живи и ужасни, за да я карат да изпитва нещо друго, освен страха, който е изпитвала и когато се е крила в гората.

Не й се наложи да отговаря, тъй като Томас внесе още един голям дънер, който постави като импровизиран стол до масата.

— Стол за лейди — каза Андре, усмихвайки се великодушно на момичето.

— Благодаря ти, Томас — каза тя. — Много мило от твоя страна.

Томас изчезна безшумно и сядайки на масата, монахинята каза:

— Изглежда приятен човек.

— Той вярва изключително много във вуду — й каза провокативно Андре, за да чуе отговора й.

Тя отправи към него бърз и почти игрив поглед.

— Всички местни вярват — отговори му тя. — Когато свещеникът идва в църквата един или повече пъти месечно, той винаги се моли и срещу вуду.

Нещо проблесна в очите й и тя продължи:

— Аз обикновено наблюдавам всички присъстващи на тези служби. Когато отецът започне да произнася тези молитви, всички започват да гледат виновно. Тогава със сигурност зная, че ако днес са в църквата, то снощи са присъствали или изпълнявали вуду.

— Томас е твърдо убеден, че Дамбалах ще ми помогне да намеря Саона!

— Вярвате ли му?

— Първоначално, да. Но вчера, когато вие ме убедихте, че не сте Саона, се почувствувах много разочарован.

— Какво ще правите сега?

— Ще се опитам да намеря това, което вярвам, че графът ми е оставил — отговори Андре.

— А ако е невъзможно?

— Тогава ще приема неизбежното и ще се откажа от всичко като от неизпълнимо задължение.

— И къде ще отидете?

Той сви рамене.

— Може би в Порт-о-Пренс. Може би в Англия. Както вече ви казах, там живее майка ми.

— И никога няма да се върнете тук?

— Едва ли. Както добре знаете, Хаити не е най-доброто място, където би живял един мулат.

— Говорите много добър френски — неочаквано каза тя.

— Благодаря ви. Приемам го като комплимент. Но мисля, че ние, които имаме смесена кръв, възприемаме най-доброто от родителите си, макар понякога да наследяваме и лоши черти.

Монахинята не отговори, но се огледа с усмивка, защото се появи Томас. Той носеше блюдо с яйца и най-разнообразни зеленчуци.

Имаше димящо, ароматично кафе и една изненада — няколко кифлички, като че ли изпечени специално за случая.

Монахинята плесна с ръце.

— Всичко изглежда така вкусно! — възкликна тя. — Сега мога да призная, че съм не просто гладна, а умираща от глад.

— Тогава няма какво да чакаме.

Андре понечи да седне на мястото си, но монахинята каза:

— Преди да започнем да се храним, сме длъжни да благодарим на Всевишния за неговата добрина.

— Тогава, моля ви, кажете молитвата! — отговори Андре.

Тя събра двете си длани, сякаш бе дете, произнесе молитвата си на латински. След като отвори очи, се обърна към Андре с известен упрек.

— Вие не се присъединихте.

— Аз ви наблюдавах и си мислех, че вашата гореща и сърдечна молитва ще донесе и на двама ни благословията, така необходима ми сега.

— Не ми се надсмивайте! Ще се почувствувам виновна и ще се върна веднага в манастира! — заплаши го тя.

— В такъв случай само си помислете каква вкусна закуска ще изпуснете — отговори Андре, на което и двамата се засмяха сърдечно.

Изглеждаше приятно да се смееш безгрижно, докато се храниш. Томас забърза обратно да донесе още кафе и някои други дребни неща за ядене, които бе приготвил, междувременно, включително две варени царевици.

След като се нахрани, монахинята облиза крайчето на пръстите си и каза:

— Досега никога не бях яла толкова много на закуска. Сигурно няма да огладнея цяла година!

Андре й подаде носната си кърпа:

— Толкова ли е оскъдна храната в манастира? — попита той.

— Тя е много обикновена и малко… еднообразна — отговори тя.

Докато връщаше носната му кърпа, тя добави:

— Не беше много любезно от моя страна, да говоря така. Сестра Мария се старае толкова много да сготви това, което искаме. Но се боя, че не й достига въображение.

— Тогава докато съм тук — каза Андре, — би било твърде жалко, ако не приемете моето или по-правилно — това на Томас гостоприемство. Например, той може да сготви една обикновена кокошка така вкусно, както не съм опитвал никъде другаде по света.

— Щастлив сте, че можете да пътувате.

— Много щастлив. В същото време бих искал да имам дом, за какъвто често си мечтая.

— И за него са ви нужни пари?

— Това бе, което се надявам да намеря тук. Но не зная, може да съм сбъркал.

Последва пауза, след която монахинята каза:

— Трудно и… неудобно ли е… в Англия да си… мулат?

Андре почувствува непреодолимото желание да й признае, че е бял и французин.

После си помисли, че поради черната кръв, която течеше в нейните вени, това би могло да я смути. Нещо по-лошо — би могъл сам да се изложи на опасност, която можеше и да си спести.

Той не можеше да си представи даже за миг, че тя бе в състояние да го предаде, но можеше да открие неговата тайна на някоя от черните монахини, които симпатизират на сегашните управници.

След известно колебание Андре проговори:

— Искам да говорим за вас. Разкажете ми за семейството си.

— Аз съм сирак — отговори тя — и също не бих искала да говоря за себе си. Монахините в нашия манастир са се посветили на Христос. Той е нашето семейство, нашият живот.

Андре стана от импровизираната маса.

— Разрешете ми да ви покажа градината — предложи той. — Освен ако не искате да разгледате и някои други стаи. Но всички те са по-пусти, по-потискащи и по-разрушени от тази.

— Благодаря. С удоволствие ще разгледам градината — отговори монахинята. — После трябва да се връщам.

— Внимавайте къде стъпвате на терасата — предупреди Андре.

Той излезе пръв и й подаде галантно ръка.

За миг тя се облегна на него и той поиска неудържимо да я обхване с ръце и да я задържи по-близо до себе си.

„Трябва да съм внимателен — помисли той. — Ако съм твърде фамилиарен, мога да я уплаша и тя да избяга отново.“

Сега му бе лесно да разбере защо тя избяга в ужас от него първия ден, когато я видя в градината.

Нейната красота можеше да смути, продължи той на ум, да замае, да привлече всеки мъж. Но не по начина, по който чувствеността на Орчис възбужда тези, които я погледнеха. Това бе красота, много по-зашеметяваща и неотразима с неуловимото си изящество.

Струваше му се невъзможно след толкова кратко познанство да има чувство, че тя му принадлежи и той не може да й разреши да си отиде.

Така му се искаше да й предложи да напусне Хаити и да заминат в Англия, както би постъпил със Саона.

Докато слизаха по стълбите към градината, Андре си каза още веднъж, че само климатът е виновен за неразумните му мисли.

Та той бе граф де Вилар, глава на старинен, бляскав и почитан род. Той имаше задължения не само към майка си, но и към всички потомци на Де Вилар, които все още живееха във Франция.

Много от тях бяха убити по време на революцията, но имаше братовчеди и по-далечни роднини, които носеха същото име и бяха оцелели някак си при режима на Наполеон.

Един ден, когато настъпеше мирът, той трябваше да ги намери и да им помогне, както се очакваше да направи като глава на рода.

Това бе една от основните причини, поради които се нуждаеше от парите на чичо си. Те щяха да му дадат възможност да изпълни задълженията, които произтичаха от благородническата му кръв, задължения, които неговите деди бяха изпълнявали досега с чест.

Всичко това премина като светкавица през съзнанието му. Но той все още знаеше, че една неподдаваща се на контрол сила го тласка към това изящно момиче, тази жена с черна кръв.

Разхождайки се в градината, той усети, че вместо тя да го следва, той вървеше след нея.

Монахинята разтвори с ръка няколко избуяли храсти и той с изненада откри, че се намираха в това, което някога е трябвало да се нарича „малката градина“ със стени от жив плет.

Стените бяха почти изчезнали под тежестта на пълзящите растения. Цветята, които изпълваха лехите, бяха избуяли наравно с бурените.

В центъра й имаше малък кръгъл каменен басейн, в който бе поставен закръглен купидон с делфин в ръцете си.

Някога водата е трябвало да пада от отворената уста на делфина в басейна, в който сигурно са плували златни рибки — помисли си Андре. Като тези, които плуваха във фонтаните на парка на техния дом във Франция.

Сега нямаше нито вода, нито златни рибки. Само гущерчета се гонеха по напуканите камъни.

Но това кътче все още показваше част от разкоша, на който някога са се радвали леля му и малката й дъщеря Саона, си помисли Андре.

— Досега не бях попадал на това място — каза той.

— Тук е много… красиво — отбеляза замечтано монахинята, гледайки цветята и статуята на Купидон.

— Вие също.

Тя го погледна с изненада. Очите им се срещнаха и те не можеха дати отместят настрана.

Просто стояха, загледани един в друг. Като че ли цялата малка градина вибрираше с пулса на слънцето. Това продължи докато за тях не съществуваше нищо друго, освен очите им, втренчени един в друг, затворени в една частица вечност.

— Какво става с нас? — попита Андре и думите му бяха почти шепот.

Монахинята не отговори и след малко той продължи:

— Искам да ви докосна, искам да ви целуна! Но зная, че е забранено. Зная, че от момента, в който ви видях, с мен се случи нещо, което никога не ми се бе случвало.

— Аз… не… разбирам.

— Вие не разбирате — възрази Андре. — Аз се влюбих. Аз ви обичам и повече не мога да контролирам това, което чувствам. Сякаш летя във въздуха като една от вашите птици. И сега, когато сте тук, когато сме заедно, е ненужно повече да се преструваме. Вие трябва да чуете истината!

— Вие ме… обичате?

— Аз ви обичам! — повтори Андре. — Обичам ви така, че не мога да го обясня сам на себе си. Но това е толкова всеобхватно чувство, че не мога да се боря с него.

— Аз… не трябва да… ви слушам!

— Сега говорите с разума си — отговори Андре. — Но сърцето ви казва нещо съвсем различно. Когато докоснах ръката ви разбрах, че това, което изпитвам аз, чувствате и вие. Ще бъдете моя, независимо от трудностите и преградите, които съществуват между нас!

Монахинята възкликна тихо, после закри очите си с ръце.

— Не… мога да ви… слушам — каза тя. — Аз не трябва… да слушам! Моля ви, пуснете ме… да си отида!

— Вие сте свободна да си тръгнете, когато пожелаете — каза Андре. — Много добре знаете, че не бих ви спрял. Обичам ви твърде много, за да сторя нещо, което да ви наскърби или разстрои.

Тя стоеше пред него със скрито в ръцете лице. Главата й беше наведена така, че той виждаше прозрачно бялата кожа на врата й.

Той с усилие се въздържа да не се наведе и я целуне.

После като че ли изведнъж се върна в реалния свят. Постави ръка на главата си.

— Какво ви говорех? — попита той като в сън. — Зная, че вярвате, че това е грешно. И допускам, че е наистина така. Греховно е да говоря на вас, монахинята, по такъв начин. Но, о Боже, не мога да си помогна сам!

Андре помисли, че тя плаче и инстинктивно повдигна ръце, после ги отпусна.

— Елате — каза той с глас, който неочаквано дори за самия него, прозвуча твърдо. — Аз съм длъжен да ви отведа обратно. Защо да се измъчваме сами?

В гласа му имаше нещо твърдо и решително, което дотогава не съществуваше.

Тя повдигна лицето си и той видя, че по него няма сълзи, а изписано нещастие й отчаяние, които бяха нещо много по-различно от това, което очакваше.

— Аз не зная… какво да кажа — промълви тя след известно време.

— Няма смисъл да казвате нищо — отговори Андре.

— Аз се срамувам от себе си. Трябваше да се въздържа, да се контролирам по-добре и да не ви занимавам с чувствата си.

Той се отправи рязко към входа на градината и като стигна до него разбра, че тя го следваше едва-едва — толкова бавно местеше стъпалата си едно след друго.

Те се промъкнаха през храстите и когато стигнаха пред къщата, я изчака да се приближи до него.

— Моля ви да ме извините — каза й Андре.

— Няма… защо.

— Има защо — твърдо отговори той. — Аз се държах по отвратителен начин, което осъзнавам съвсем ясно. Вие сте монахиня. Вие сте и моя гостенка.

— Не бих желала да се корите… сам — каза монахинята. — Всичко бе моя грешка. Аз не трябваше да се съгласявам да идвам тук. Но вие направихте всичко да изглежда като… приключение.

— Това трябваше наистина да бъде едно приятно и забавно приключение, което да ви разнообрази.

Андре стисна устни, сякаш искаше да се предпази да не каже нещо повече.

Всъщност той бе ужасен от собственото си поведение.

Как можа да наговори такива неща? Как можа да си позволи да я наскърби, след като тяхната любов не можеше да съществува — тя нямаше край, нямаше и начало.

„Трябва да се махам оттук“ — помисли си той. Като че ли знаеше какво мисли той, монахинята го попита:

— Ще ви… видя ли пак?

— Съмнявам се — отговори Андре. — Имам чувството, че колкото по-бързо се върна към нормалния си живот и към действителността, толкова по-добре.

Монахинята едва не изплака.

— Вие сте… наранен… Вие сте… нещастен, а аз… не исках това да се случва.

— Вие сте много благородна — отговори Андре. — Всичко, което се случи, е моя грешка и единствената вина, която можете да поемете, е вашата красота, която веднага замайва главата на човек.

Той говореше полуподигравателно и знаеше, че нотката в гласа му я засягаше толкова силно, колкото никога досега.

— Аз… съжалявам — каза отново тя.

Той погледна в очите й и остротата изчезна от тона му.

— От ваша гледна точка това е неправилно — каза той спокойно. — Ако нещата бяха различни, бихме могли да си кажем много. Но сега най-доброто и най-разумното нещо, което бих могъл да направя, е да замълча.

— Защо… защо? — попита тя като загубено дете.

— Защо ли? — повтори той. — Вие знаете някои от отговорите, аз също ги зная. Ние не трябва да бъдем нищо един за друг. Би било агония и за вас, и за мен да се срещаме, да чувстваме това, което чувстваме в момента и да знаем, че трябва да забравим.

Той видя в очите й това, което знаеше, че се нарича „израз на болка“ и за един миг го осени мисълта, че ако не бе монахиня, би я взел със себе си дори като своя любовница.

Те биха могли да заминат, където поискат. Но Андре знаеше, че самото предложение за подобно нещо, щеше да опетни нейната чистота, която я обкръжаваше като светлина.

Андре бе сигурен, че тя е по-невинна от нейните връстници в Лондон или Америка не само защото бе монахиня, но защото притежаваше нещо изключително възвишено, което не можеше да определи с прости думи.

Разбра също и защо при първата си среща с него тя се бе уплашила не като от мъж, който би могъл да я прелъсти, а като човек, който би могъл да я убие.

Андре пое дълбоко въздух.

В този миг разбра, че е преминал през толкова нови преживявания, които не само са го състарили, но и са го направили значително по-мъдър.

— Чуйте ме, малка закрилнице на птичките — каза той. — Бих искал да ми обещаете, че ще забравите всичко, случило се до момента, в който дойдохте да закусите с мен. Споделихте скромната храна, която така усърдно бе приготвил Томас.

Тя не откъсваше очите си от него. А той продължаваше да говори.

— Забравете всичко и мислете за случилото се като за едно приятно, малко приключение, което достави удоволствие и на двама ни. В него вие бяхте една малка ученичка, избягала от сигурността на определения й за вечни времена дом.

Докато говореше, неговият глас придоби особена дълбочина.

— Искам да ми обещаете още едно нещо.

— Какво е… то? — попита тя.

— Никога, но наистина никога да не оставате сама, с който и да е мъж, тъй както днес бяхте насаме с мен.

Очите й се разшириха и в тях прочете немият въпрос защо иска от нея такова нещо. Той поясни, доколкото можа:

— Вие сте твърде красива и твърде привлекателна, за да поемете риска да бъдете изкусителка. Разбирате ли ме?

— Мисля, че… да — промълви тя.

— Държах се по начин, който заслужава да бъде осъден. Но някой друг на мое място би могъл да се държи много по-арогантно и безцеремонно. А вие не бихте могли да го възпрете от неговите намерения.

Бузите й отново пламнаха тъмночервени и така тя изглеждаше още по-млада и уязвима.

Андре отново разбра колко е трудно да се въздържи да я убеди да не се страхува, да я увери, че би искал винаги да е близо до нея и да я защитава от всичко и от всички.

После се попита от кого ли би я защитавал, освен от самия себе си.

Тя изглеждаше така прекрасна в белите си дрехи, заобиколена с цветя, че той реши да запази завинаги този миг в спомените си.

Като я гледаше, застанала пред една висока лилия с тъмнозелени листа и снежнобели цветове, разбра, че не трябва да я наранява нито с думи, нито с намерения.

Той я гледа дълго, много дълго. После коленичи, взе ръката й в своята и я целуна.

— Извинете ме — каза той с тръпнещ глас. — Аз съм ваш най-искрен слуга. Може би някой ден ще разберете колко ми е било трудно да постъпя не така, както желая, а както трябва.

— Вие не… трябва да… коленичите пред мен — прошепна монахинята с тих и изплашен глас.

— Коленича, защото ви обичам и боготворя — отговори Андре. — Където и да отида, каквото и да се случи с мен в бъдеще, вие ще заемете особено място в сърцето ми, моя малка светице, закрилница на птичките. Когато казвате молитвите си, намерете в тях място и на молбите си за опрощаване на моите грехове.

Той целуна ръката й още веднъж и се изправи на крака.

— Елате — каза нежно той. — Ще ви придружа обратно.

Те поеха към къщата и още с първите крачки, които направи, Андре се почувствува така, като че ли е преминал през силно емоционално преживяване и е безкрайно изтощен.

Всичко изглеждаше толкова недействително. Но той знаеше със сигурност, че казаните от него думи идваха от самото му сърце.

Андре бе срещнал само два пъти досега монахинята, но любовта, която изпитваше към нея, бе всеобхватна и завладяваща. И той не се усъмни нито за миг, че е загубил сърцето си завинаги.

Вървяха покрай къщата, към пътеката, когато изведнъж на терасата се появи Томас и извика:

— Мон’сер!

Андре се обърна.

— Какво има, Томас?

— Мон’сер, почака!

Андре погледна нагоре към терасата й се запита какво ли го е разтревожило.

Томас слезе по стълбата и когато се приближи, Андре видя, че в едната си ръка носеше дълбока паничка, а с другата държеше бяла кърпичка.

— Какво е това, Томас? — попита го той раздразнено.

— Лейди измива ръце — отговори той й подаде кърпа на монахинята.

Андре си спомни, че след като изядоха варената царевица, бе подал чиста носна кърпа на монахинята, за да избърше ръцете си.

Томас върши нещата със закъснение, си помисли той. Изненада се, че слугата предлага и купичка с вода за измиване на пръсти, макар да знаеше, че нямат такава.

Монахинята се усмихна приветливо на негъра.

— Благодаря ти, Томас — каза тя. — Много мило от твоя страна да си спомниш за това.

Тя потопи пръстите си във водата на паничката, после протегна ръце за кърпата.

Томас й я подаде с подчертано уважение и след като се избърса, тя му я върна.

Той я пое и поднесе паничката към Андре.

— Мисля, че това наистина не е необходимо — започна той с колебание, но си помисли, че Томас ще бъде разочарован, ако Андре не направи това, за което е бил помолен.

На свой ред той потопи пръстите си във водата и после ги избърса.

— Благодаря ти, Томас! — и се обърна, за да тръгне, когато Томас каза:

— Мон’сер!

— Сега пък какво има?

— Виж пръстите лейди, мон’сер — отговори верният слуга. — Виж сега твои!

Андре го погледна учудено и хвърли разсеян поглед на пръстите си.

За миг не можа да съобрази нищо. Не можа да види това, което гледаше с очите си. После осъзна, че не само полулуните на неговите нокти и връхчетата на пръстите му бяха побелели.

Той продължаваше да ги гледа като вкаменен.

После проследи погледа на Томас и забеляза, че той гледа втренчено пръстите на монахинята, която също бе вцепенена от изненада.

Тъмните полулунички на ноктите й, които доказваха, че е мулатка, бяха изчезнали!