Барбара Картланд
Зовът на любовта (5)

Глава четвърта

Дълбоко замислен, Андре яздеше обратно към къщата.

Той бе сигурен, че игуменката е излъгала. В същото време би било трудно да й възрази, като се основава само на факта, че е видял в градината на имението една бяла монахиня.

От главата му не излизаше въпросът дали, след като бе избягала ужасена от него, тя бе доверила на някого какво я е изплашило. Дали другите монахини, предупредени от нея, са очаквали да го видят в околността?

Той бе почти сигурен, че в началото игуменката беше погледнала на появяването му не само със страх, но и с изненада. Но тази мисъл разсея опасенията му.

„Още една загадка в тази мистериозна и странна земя“ — си каза той.

По пътя си обратно Андре се позабави малко. Търсеше местата, където чичо му е отглеждал памук. Видя къде растяха банани. Захарната тръстика, някога носила изключителни доходи, сега се бе превърнала в диворастяща.

Той се запита защо Хенри Кристоф и новият император все още не са изпратили своите хора, да разграбят и малкото, което бе останало в плантацията.

После си спомни, че сега те се чувстват свободни. А веднъж свалили игото на един господар, трудно можеха да бъдат заставени да работят за друг, дори за себе си.

Това, което искаха бившите роби, бе малка колиба, в която да могат да живеят със семейството си и неголямо парче земя, на което да отглеждат достатъчно зеленчуци за задоволяване само на собствените си нужди.

Денят напредваше — преваляше пладне, когато Андре доведе коня си до къщата на чичо си. Встрани от нея полусрутена, почти без покрив, зееше конюшнята. Но все пак в нея можеха да се вържат двата коня под нещо като навес.

Като видя коня на Томас вързан на мястото си, Андре разбра, че той се е прибрал и се отправи с бавни стъпки към къщата.

Влезе и видя Томас да нарежда новите чинии върху сандъка, който им служеше за маса.

— Ти май друг път не си приготвял толкова рано обяда? — попита Андре.

— Мон’сер сега яде. После отива срещне Дамбалах.

Андре го погледна изненадан.

— Нима искаш да кажеш, че си уредил церемония вуду за тази вечер? — попита той.

Нямаше нужда от отговор. Сега знаеше къде се бе губил Томас предишната нощ и защо биенето на барабаните се бе чувало толкова близо.

Андре беше доволен, че ще има възможност да научи повече за вуду, макар да намираше за малко вероятна увереността на Томас, че може да реши всичките им проблеми чрез добронамерена магия.

Беше запотен от язденето и слезе до изворчето да се освежи. Той плискаше шепа след шепа кристалночиста вода по лицето си. След това най-внимателно се огледа и изтупа полепналия по него прах, дребни листа и изсъхнали клечки. Бе доволен, че мазилото на Жак се бе оказало толкова добро и никой страничен човек не би могъл дори да предположи, че е бял човек.

В същото време той не можеше да не осъзнае цялата опасност от това, което би се случило, ако го разкриеха по време на тазвечерната церемония. Животът му щеше да е изгубен безвъзвратно, даже и да не го принесяха в жертва веднага.

Преоблечен в чисти дрехи, Андре се нахрани с вкусната храна, приготвена от Томас. Още веднъж си помисли какъв късметлия е, че го има до себе си, а той беше такъв добър готвач.

Повече не си казаха нищо. Слугата сложи юздите на двата коня и ги доведе пред къщата.

Андре слезе по стълбите, възседна своя кон, потупа го по гривата и дръпна юздите. Те се отправиха, както и предполагаше Андре по същия път, по който бяха дошли предишния ден в плантацията.

Скоро се озоваха в гъсталака на гората и след като яздиха още около миля или малко повече, започна да се стъмва.

Около тях проблясваха различни разноцветни светлинни. Небето стана оранжево, кремаво, тъмно зеленикаво, виолетово. После докато продължаваха да яздят то измени цвета си в аметистов, а накрая стана съвсем тъмносиньо.

Чуваха се постепенно заглъхващите крясъци на папагалите, приглушеният плясък от крилете на прилепите, недоволното цвърчене на прибиращите се в гнездата си малки птички.

После толкова тихо и неусетно, че отначало Андре не го долови, макар да мислеше, че ухото му вече е привикнало към необичайните шумове на тази страна, глухият тътен на барабаните започна да се чува все по-ясно.

Все по-силно и оглушително биеха барабаните. Звуците, като че ли се разнасяха от всички посоки. Те кънтяха зад дърветата, мрачно надвисваха от височината на заобикалящите ги планини, сякаш изплуваха от дълбините на прострялата се под тях долина.

Тъмнината бе гъста и непрогледна. На небето блестяха със студена светлина звездите.

Андре яздеше след Томас. Той нямаше никаква представа къде отиваха, но Томас водеше уверено. Андре си помисли, че Томас се доверява повече на това, което чуваше, отколкото на това, което вижда.

Нощта се оказа пълна с живот и движения, с пулсиращи звуци, които се струваха на Андре като тайни послания, загадката, на които му бе невъзможно да открие.

Бяха се изкачили доста високо в планината, когато Томас внезапно дръпна юздите на коня си, спря и слезе от него.

Андре също спря и след като се поколеба за миг, също скочи от коня. Без да произнесе нито дума Томас хвана юздите на двата коня и ги отведе.

Завърза ги за едно изсъхнало дърво, паднало наблизо до мястото, където спряха. Томас се върна при Андре и го поведе в обгръщащата ги тъмнина.

Между клоните на дърветата прозираха мигащи светлинки. Биенето на барабаните стана много силно, чуваше се съвсем ясно и отчетливо. Ударите следваха един след друг. На Андре се струваше, че те удрят направо върху ушите му. Вибрациите станаха едва поносими.

Неочаквано двамата се озоваха на една разчистена от дървета площадка, осветена от множество малки пламъчета. Андре спря. Пред него няколко човешки фигури със светлинки в ръце се раздвижиха и потънаха в заобикалящата ги тъмнина.

Томас усети смущението му и погледна назад.

— Ела! — прошепна той. Засрамен от моментната си слабост, Андре побърза да го последва.

След малко те се приближиха достатъчно, за да могат да разгледат наоколо. В средата се издигаше голям стълб или окастрено дърво — Андре не можеше да различи добре. В основата му мъждукаха огънчетата на светилници, които представляваха малки глинени съдинки пълни с течно масло.

Изведнъж в основата на стълба лумна буен огън. Сред звуците на барабаните започнаха да се различават и човешки гласове.

Постепенно гласовете се засилиха и се сляха в монотонна песен. Но тя бе твърде странна. Сякаш огромна тълпа ревеше с пълно гърло, издавайки странни, плачещи звуци. Те като че ли бяха в известна степен предизвикателство към страха, към силите, които го предизвикваха. Всъщност бяха заплашителни.

Андре почувствува ръката на Томас да го дърпа надолу, към земята и докато сядаше до него, хората около тях започнаха да танцуват.

Пламъкът се издигаше все по-високо. Сега Андре различи ясно една гола до кръста възрастна жена, която започна да танцува.

Запита се дали тя не беше мамалои. Почти веднага един също гол до кръста мъж, препасан само с парче плат около бедрата, започна да нарежда по земята причудливи редици от царевични зърна.

От мястото, където бе седнал, Андре можеше да вижда добре пръстите на папалоя, които се извиваха и огъваха по странен начин като наподобяваха движенията на змия.

Макар това да не означаваше нищо за него, от прочетеното знаеше, че тези движения представляват призив към боговете, за чиято благосклонност се молеха.

Тоновете на монотонната песен се издигнаха още по-високо. Наблюдаващите танца Андре и Томас инстинктивно започнаха да движат телата си, следвайки ритъма на барабаните.

Танцуващите издаваха неразбираеми звуци. Те тресяха, гърчеха, извиваха почти истерично черните си блестящи тела.

От време на време се извисяваше някакъв по-висок писък, по-остър крясък, които Андре възприемаше като безсловесни призиви за помощ.

След като папалоя завърши своя танц, ритъмът стана по-отсечен, по-разчленен. Андре почувствува, че той възбуждаше в него странни усещания — чувствени, еротични и в същото време — отчаяно буйни.

Папалоят със ситни стъпки започна да се приближава към огъня. На главата си имаше тюрбан от разноцветни парчета плат, навит нагоре като изправена качулка, със стърчащи от нея пера от петел.

Бе очевидно, че е на границата на изпадане в транс. Той се спря изправен и затресе тялото си, размахвайки ръчно кречетало, което държеше в едната си ръка.

С ускоряването на ритъма на танца старата жена-мамалои започна да обикаля в кръг, вдигнала нагоре двете си ръце и бързо движейки стъпалата на краката си. В двете си ръце сега тя държеше, хванати неизвестно откъде, два диви гълъба.

Крилата им безжизнено се повдигаха и падаха в ритъм с движението й. Андре бе благодарен, че дивите подскачания и кривене на танцьорите скриваха това, което следваше да се случи.

Той знаеше, че това е жертвоприношение, което бе задължително, преди да се поиска каквото и да е благоволение от боговете. Сигурно гълъбите бяха убити от самата мамалои, която най-вероятно бе прегризала гърлата им със собствените си зъби.

Би трябвало жертвоприношението вече да е извършено. Музиката започна постепенно да утихва. Държейки в ръцете си това, което бе останало от гълъбите, мамалои направи един голям кръг около огъня, така че всички да ги видят.

Когато танцувайки, тя минаваше близо до Андре, той успя да разгледа по-добре белите мъниста, нанизът, от които бе единственото нещо върху горната част на тялото й. Те бяха направени от змийски прешлени.

Изведнъж, с мощен рев всички започнаха да крещят в унисон:

— Дамбалах Уеудо! Дамбалах Уеудо!

Тези викове преминаха като ураган през клоните на дърветата около тях. Под звуците на продължаващите скандирания папалой и помагащите му изпиха някаква течност от една черна бутилка. После от устата им започнаха да излизат бели облаци.

— Това кларин — прошепна Томас.

Андре си спомни, че кларинът е много силен местен бял ром, който неразреден не само би изгорил стомаха на изпилия го човек, но като че ли отиваше направо към главата му.

Папалой се запъти към центъра на площадката като се полюляваше, разтрисаше и извиваше така тялото си, като че ли тези движения представляваха един непрекъснат конвулсивен гърч.

После, като стенеше и продължаваше да се гърчи, той клекна на колене.

Една от танцуващите жени се приближи до него и хвърли върху му покривало, което приличаше на дебело вълнено одеяло. Тя първо зави краката, после извиващото се тяло и накрая — главата му.

Неочаквано викащите и пищящи гласове замлъкнаха изведнъж, а барабаните постепенно намалиха силата на ударите.

Сгърчената на земята фигура на мамалоя като че ли ставаше все по-ниска. В един миг тя замря неподвижно, после одеялото се раздвижи — отначало едва забележимо, после постепенно движението започна да става все по-забележимо за зрителите.

Огънят почти беше угаснал, поне пламъците му вече не се издигаха толкова високо и не хвърляха наоколо предишната ярка светлина. Андре все по-трудно различаваше сенките около себе си. След това му се стори, макар да не бе съвсем сигурен, че под одеялото се подаде една ръка.

— Тя по-скоро изглеждаше като глава на змия, която се движи с чувствена грация.

После от гъстия, почти непрогледен мрак, в който движещите се фигури се възприемаха като призрачни сенки, изплува една от тях — на мъж, който би трябвало да бъде самият папалой.

Но въпреки, че сега той изглеждаше като съвсем реален човек, движенията му бяха на извиваща се змия.

„Хипнотизират ме“, помисли Андре.

Но не можеше да отклони погледа си от гънещата се срещу него фигура, осветявана само от мигащите светлинки в глинените съдчета. Не можеха да се различат и чертите на лицето му.

После от мрака се чу глас:

— Ти си тук, Андре. Това е добре.

Андре изтръпна.

Струваше му се, че бълнува. Но думите бяха произнесени на безупречен френски език и звучаха с гласа на чичо му.

— Ти ще намериш каквото търсиш — продължи гласът. — Защото Саона ще ти го покаже. Саона знае къде е скрито… Саона… Саона…

Гласът постепенно замираше, докато изчезна сред тихите удари на барабаните.

Сега вече папалоят-змия се бе проснал на земята, покрит с одеялото. Ръката му започна постепенно да изчезва сякаш наистина бе глава на влечуго.

Андре се задъха, стори му се, че не може да диша. После танцът започна отново, барабаните увеличиха силата на звука, танцьорите започнаха да прескачат огъня, който постепенно се разгоря и пламъците му лумнаха отново.

Те се издигаха все по-високо и по-високо към стълба, по който се катереше един крещящ в екстаз мъж.

Андре разкърши плещи с облекчение. Изглежда ритуалът привършваше. Той се опита да мисли трезво и да повярва, че това, което бе чул не бе плод на болна фантазия.

Все пак, това бе гласът на чичо му. По начина, по който той говореше — с малко твърдост и властни нотки. Думите бяха изречени на безупречния френски, който говореха образованите хора.

Никой от полуголите негри, събрали се тук, за да изпълнят донесения от техните деди от Африка древен ритуал, не би могъл да говори по този начин.

Папалой се вдигна от земята.

Той се приближи към Андре и протегна ръката си.

Андре го разбра и стисна подадената му ръка. После папалой се обърна и към Томас, с когото обаче се ръкува по различен начин. По-късно Андре научи, че това е таен знак, използван само от практикуващите вуду.

Той каза нещо, което Андре не можа да чуе. Обърна се и отиде до мъжа, който седеше на земята до тях.

Томас докосна ръката на Андре.

— Ние време тръгва — прошепна той.

Андре се повдигна с известна неохота. Искаше да остане тук още, да чуе повече и да се убеди напълно, че това, което се случи тази вечер, е действителност, а не някакъв сън.

Когато тръгваха, той забеляза, че танцьорите се развихриха в буен танц, по-необуздан и невъздържан, отколкото можеше да си представи. Един мъж дръпна партньорката си, повали я на земята и я покри с тялото си.

В този момент Томас издърпа Андре настрана и го поведе с уверени стъпки извън кръга, към завързаните за клона коне.

Чак когато стигнаха до тях Андре усети, че гласът му се е върнал.

— Чу ли какво ми бе казано, Томас? — попита той.

— Не мон’сер — отвърна Томас, — не чува нищо.

— Ти не си чул нищо? — запита изумен Андре. — Но ти трябва да си чул! След като се изправи под одеялото си, папалой ми каза няколко думи на висок глас.

Томас развърза конете.

— Не чува нищо, мон’сер!

Томас възседна коня си. Бе безсмислено да задава повече въпроси. Той последва Томас надолу към равнината.

Едва когато свършиха дърветата и навлязоха в плантацията, Томас проговори.

— Дамбалах благословил мон’сер. Дамбалах помогне.

— Ако не си чул нищо, откъде знаеш това? — попита рязко Андре.

— Папалой казал. Дамбалах защити. Сега всичко наред.

— Ти не разбра ли, че папалой ми говори за това, което търсим? — попита Андре.

— Дамбалах говори на сърце, мон’сер.

„Това е точният отговор“, си каза Андре.

Сега той повярва на Томас, че не е чул нищо. Инстинктът му подсказа, че само той и никой друг не е чул гласа на чичо му.

Но неговото съзнание не можеше да приеме това. Как бе възможно? Как един цивилизован, мислещ човек можеше да повярва, че е чул гласа на отдавна мъртъв човек?

Андре усети борбата, която се водеше в него. Защото му се искаше каквото е чул да е истина, а каквото се бе случило да е възможно.

А ако бе истина, тя бе просто поразяваща, за да бъде лесно възприета и асимилирана.

Спомни си също, че никога не бе чувал за момичето, осиновено от чичо му и изчезнало заедно с цялото му семейство.

Саона ли бе нейното име? На него му бе неизвестно не само името й, но и каквото и да е за нея.

С усилие си спомни за това, което бе чувал от майка си много отдавна. Чичо му Филип и леля му били много разочаровани, когато и третото им дете се оказало син.

Графът не бе споменавал нищо за нея в писмата си, които бяха получавали в Англия след бягството им от Франция. Но по това време те бяха намалели.

Той не бе писал много и за синовете си. Писмата му съдържаха преди всичко опасенията, които имаше за бъдещето на Хаити.

„Саона е твърде странно име и в никакъв случай не може да се приеме, че е френско“ — помисли си Андре.

Той се обърна към Томас.

— Чувал ли си за някой, на име Саона? Това е женско име.

— Не, мон’сер.

Андре възкликна тихо.

— Аз го чух и зная защо! Това е малък остров, недалеч от Санто Доминго.

— Да, мон’сер — отговори Томас, като че ли и той си бе спомнил това. — Вярно е.

— Саона! — повтори Андре. Изведнъж го осени една идея.

Ако допуснеше, че бялото момиче-монахиня, която бе видял да храни птичките, бе Саона?

Той бе чувал много истории, в които се разказваше за роби, които са спасили своите господари, господарки или техните деца, от разярените тълпи, преследващи ги, за да ги убият.

Възможно ли беше историята и на Саона да е такава?

Чичо му бе умрял преди десет години. Ако тогава момиченцето е било осем или деветгодишно, сега би било приблизително на годините на монахинята, която бе видял тази сутрин.

Това обясняваше и защо игуменката го бе излъгала.

Смятайки го за мулат, тя се е страхувала да не заплаши с нещо нейната монахиня.

— Вярвам, че ще успеем да решим всичките си проблеми — каза Андре, високо с нотки на увереност в гласа си.

Томас се усмихна.

— Дамбалах велик бог, мон’сер.

Трудно му бе да заспи след всичко, което бе чул и видял. Всички противоречия, сензации и емоции от изминалия ден вибрираха в измореното му тяло.

Вслушвайки се по-внимателно в тишината на нощта, той можеше да долови тътена на барабаните в далечината. Но въпреки разстоянието, което сигурно го делеше от тях, те сякаш биеха в мозъка му — удар след удар, и удар, и пак.

В тези звуци отново дочуваше гласа на чичо си, който му, и казваше това, което така много го интересуваше.

Всичко изглеждаше толкова невероятно. Случилото се в гората така го глождеше, че му бе невъзможно да заспи. Той разбра, че не може да дочака зората, за да разбере дали това, което бе чул е истина. Наистина ли Саона бе видяната от него монахиня? Дали ще му каже къде е скрито съкровището на чичо му?

Андре стана рано, много преди Томас да се събуди и излезе на терасата. Там се загледа в богатството на градината. Ярките цветове на храстите, дърветата и цветята, плуваха пред очите му в калейдоскоп от красота.

Чувствуваше се странно. Като че ли през нощта се бе родил отново, толкова нови сили и смелост се бяха влели в тялото му.

Влажният въздух не го измъчваше, а сякаш го ободряваше. Той усети, че би могъл да се изкачи на най-високата планина, да се гмурне в най-големите дълбини на морето. Не чувствуваше никаква следа от умора.

Отиде до изворчето във вътрешния двор да измие лицето си. Вече се бе облякъл, когато Томас донесе закуската.

Върху сандъка бяха поставени яйца и кафе.

— Благодаря ти, Томас, че ме заведе на вуду церемонията — каза Андре. — Да се надяваме, че сега черната магия на Педро оуанга няма да ни заплашва.

— Дамбалах пази мон’сер — отвърна Томас. Широко усмихнатото му лице показа на Андре, колко щастлив се чувствува слугата му.

— Сега трябва да разбера дали това, което ми каза Дамбалах снощи, е вярно — каза Андре. — Доведи ми коня. Не мога да чакам повече. Искам да намеря Саона.

Томас сложи юздата на коня му без повече приказки и с усмивка на уста проследи как Андре се отдалечаваше от къщата.

После бавно направи от няколко отчупени клонки и листа защитния знак на Дамбалах и го закачи на колоната, на която бяха намерили привързан Педро оуанга.

* * *

Андре препускаше бързо към църквата. Когато стигна до нея се спря и се замисли дали да не отиде направо в къщата, в която живееха монахините и да поиска настоятелно да види бялата монахиня.

Ако постъпеше така, можеха да му откажат. Възможно бе и да я отведат и скрият някъде. Тогава би било невъзможно да я открие отново.

Беше по-разумно да е много внимателен. Защото сигурно, и бялата монахиня, и игуменката виждаха в него враг — беше мъж, при това с почти кафява кожа.

Той завърза коня си на същото място, както предишния ден, и закрачи към църквата, питайки се как да постъпи.

Вратата, както й вчера, бе отворена. Когато влезе вътре, видя две жени, които стояха пред олтара.

С неочаквано вълнение позна в едната фигура, макар да бе с гръб към него, срещнатата в градината на плантацията бяла монахиня. Въпреки че бе покрита с наметало и облечена с бели дрехи, втората жена явно бе старата негърка — най-вероятно игуменката.

Те стояха пред фреските. Монахинята каза:

— Мисля, че боите са започнали да поизбеляват. Бих искала да намерим по-добри от Порт-о-Пренс.

— Кого бихме могли да изпратим? — попита възрастната игуменка.

— Пътят до там е дълъг. Но в Ле Кап няма нищо, което би могло да ни послужи.

— Трябва да се справим с това, което имаме — бе категоричния отговор, в който се чуваха нотки на отказ. — Отивам да донеса боите, за да ги смесим заедно.

С тези думи игуменката се отдалечи от олтара и влезе в една врата, която сигурно водеше към жилищната сграда.

Монахинята в бяло стоеше, без да се движи, с поглед, отправен към фреските.

Много тихо Андре слезе по стълбите. Едва когато се озова на няколко крачки от нея, младата девойка го чу и се обърна рязко към него.

Андре се увери, че тя бе хубава — по-хубава от всички жени, които бе виждал някога. На лицето й отново се появи ужас и той побърза да каже:

— Моля ви, мадмоазел, не се плашете. Няма да ви сторя никакво зло. Всъщност аз съм този, който има нужда от вашата помощ!

Изправено пред него, момичето трепереше цяло. Той знаеше, че то иска да избяга, както и предния път. Но той бе застанал на пътя й.

— Моля ви, помогнете ми! Много ви моля!

С видимо усилие тя остана на мястото си. После каза с треперещ глас:

— Как бих… могла да ви… помогна?

— Моето име е Андре де Вилар и съм тук по една много особена причина.

— Всички… Де Вилар… са мъртви — все още трепереща отговори тя.

— Граф Филип де Вилар бе моят истински баща.

Андре се отвращаваше от лъжата, която бе принуден да каже на това прелестно същество. Но това бе може би единственият начин да задържи вниманието й, преди тя да е решила и намерила възможност да избяга отново.

Бузите й пламнаха розово-червени, когато до съзнанието й стигна значението на това, което бе чула. След това се покриха с мъртвешка бледост, на фона, на която дългите й мигли изпъкнаха още по-ясно.

— Може би това не е възможно, но аз съм твърдо убеден, че вие сте единствения човек, който би могъл да ми помогне. Поради тази причина се оставям в ръцете ви и коленопреклонно настоявам да ме изслушате.

— Как бих… могла да ви… помогна?

— Не можем ли да седнем някъде, за да имаме възможност да погорим за всичко? — попита Андре.

За миг помисли, че тя ще му откаже. После очите й срещнаха неговите и въпреки първоначалната си уплаха тя по всяка вероятност реши, че би могла да му повярва.

Той се отстрани и показа скамейката, на която бе седял, когато разговаряше с игуменката.

Побърза да седне, като остави шапката си направо на пода. След кратко колебание монахинята също седна колкото бе възможно по-далеч от него. После скръсти ръцете си с усилие, което показваше умението й да контролира чувствата си. Стисна така силно пръстите си, че кокалчетата й побеляха.

— Аз съм отседнал в имението Де Вилар — каза Андре със спокоен и монотонен глас. — Дойдох тук от Порт-о-Пренс преди два дни.

Той направи малка пауза. Макар монахинята да не показа никакъв външен израз на интерес към думите му, той знаеше, че тя го слуша внимателно.

— Бяха ми разказвали колко изящна е къщата и колко е прекрасна градината около нея — продължи Андре. — Много ми е болно, че намерих всичко порутено и ограбено, а плантацията запустяла, занемарена и буренясала.

Той въздъхна. Стори му се, че и монахинята до него отрони лека въздишка.

— Когато ви видях — продължи той, — бях много изненадан. Никога не бях очаквал на това място да видя бяла жена. Още по-малко такава, на която птичките се доверяват така, както на вас.

Той замълча, после добави:

— Може би вие сте женската Свети Франсиз. Как се казвате?

— Казвам се… сестра Девоте.

— Красиво име — отбеляза Андре. — И как примамвате птичките да кацат на раменете ви и да кълват от дланите ви?

Той бе много разочарован, че името й не бе Саона. Но в същото време помисли, че би било твърде лесно, ако в самото начало на търсенията си бе намерил тази, която бе определена от Дамбалах да му помогне.

— Птичките знаят, че аз ги… обичам — каза тя, след кратка пауза. — И макар че наоколо има достатъчно храна за тях, изглежда им се струва по-лесно да я вземат от моите ръце, вместо да я търсят в полята.

— Разбирам — каза Андре. — Как ли бих могъл да ви обясня каква прекрасна картина представлявахте с пърхащите около вас птички. Така ми се иска да бях художник, за да мога да ви нарисувам и да нарека картината „Света Дева и птиците“.

Монахинята леко се усмихна и това я направи още по-привлекателна.

— Аз не съм… светица — отговори тя. — И не мога да си представя как би реагирала преподобната майка, нашата игуменка, ако някоя от нас си представеше, че е такава.

— Вчера разговарях с преподобната майка — каза Андре — и тя ми каза, че след преместването им от север, монахините тук са в безопасност.

На лицето на монахинята се появи изражение, което той не можеше да разбере. После тя проговори:

— Вие не ми… казахте как бих… могла да ви помогна.

— А вие готова ли сте да го сторите?

— Зависи. Как бих могла да зная дали мога да ви… помогна, след като още не сте ми казали какво… искате от мен?

Той си помисли, че в гласа и в очите й се връща страхът.

Замисли се и каза:

— Бихте ли ми разрешили да ви обещая нещо напълно искрен? Тук, пред олтара? Аз няма да направя нищо, което да ви уплаши или смути.

Монахинята замълча за известно време, после деликатно отвърна:

— Бих искала да ви… вярвам, но не мисля, че трябва да говоря с вас тук… сама.

— Какво значение има това? — попита Андре. — След минута вашата приятелка ще се върне с боите си, така че няма от какво да се безпокоите. Освен това няма нищо необикновено, че сме седнали тук, пред олтара на църквата и разговаряме като цивилизовани хора.

И едва се въздържа да не добави полуусмихнат: „Кой би могъл да бъде по-зорък настойник от самия Господ Бог?“ После се уплаши да не би тя да си помисли, че е ироничен и преглътна думите си.

— Дойдох в имението Де Вилар — продължи той, — защото вярвам, че преди да умре, графът е оставил някъде тук нещо, което би искал да бъде мое.

— Къщата е празна… Всичко бе отмъкнато, след като графа бе… убит — каза монахинята.

Андре не пророни нито една дума и тя продължи:

— Те изпочупиха, откраднаха и подпалиха мебелите… картините… всичко, което беше в къщата.

— Откъде знаете всичко това? — попита рязко Андре.

— Това е, което ми бе… казано — отговори бързо монахинята. — И докато бягахме към гората… ние чувахме как… се вършеше това… беше ужасно! Ужасно!

В гласа й имаше една особена нотка, която подсказа на Андре доколко засегната е била лично тя от събитията.

Той се опита да си представи целият ужас на това, което се е случило, независимо дали тя е била с другите монахини или със семейството на Де Вилар, преди всички негови членове да загинат.

— Вие сигурно сте била много млада, когато всичко това се е случило — каза той. — Как сте се оказала в манастира?

Андре зададе нарочно този въпрос, за да види каква ще бъде реакцията й.

— Бях оставена на грижите на преподобната игуменка — отвърна тя. — Баща ми… майка ми… са мъртви.

— А ти дойде с тях тук от севера.

— Там живееха… родителите ми.

Андре започна бързо да премисля. Той искаше да й зададе един пряк въпрос: дали тя е осиновената дъщеря на чичо му и ако не, дали знае нещо за нея. Но се опасяваше, че по този начин може да прекъсне веднъж завинаги започнатия разговор, който бе така важен за него.

Тя със сигурност щеше да отговори отрицателно, независимо дали това бе истина. След като се разделяха, щеше да е почти невъзможно да я срещне отново.

— Сигурно е ужасно да се мисли за това, което се е случило — каза той. — Толкова разрушения, толкова много избити и пролята кръв!

— И дали това ще свърши някога? — попита монахинята. — Ако французите се върнат, отново ще има сражения и пролята кръв.

Тя говореше с мек, нещастен и тих глас, който събуждаше в Андре инстинктивно желанието да я защити. Без да мисли, какъв отговор би могъл да предизвика, той каза:

— Вие говорите сякаш французите са врагове. Каква е вашата националност?

Монахинята извърна лицето си, за да го погледне и той видя нещо поразително в израза на очите й. После каза бавно и внимателно:

— Аз съм хаитянка. Не сте ли… разбрали, че съм… мулатка?

За един миг Андре отвори уста от учудване и изненада. После веднага погледна към пръстите на ръцете й. Видя в основите на ноктите й кафяви полулуни.

Не можеше да обясни шокиращото чувство, което породи у него това разкритие. Но беше наистина поразен и дълго време не можеше да каже каквото и да било.

Само гледаше втренчено ръцете й, красиво оформените й нокти с цвят на лешник и техните кафяви полулуни…

Той искаше да изкрещи, че това е невъзможно, че не е истина. После в ушите му прозвуча гласът на Кърк, който му казваше: „Това е как ще обясниш, ако те са докоснати от четка за катрани.“

Мисълта, че монахинята е бяла бе така твърдо влязла в главата му от момента, в който я бе видял за първи път и през цялата нощ, когато подозираше, че тя е Саона, че сега почувствува как земята пропада под краката му.

Мулатка!

Както Кърк, така и Жак му бяха казали, че е трудно понякога те да бъдат различени от белите хора. И сега пред очите му стоеше доказателство, че казаното от неговите приятели е истина.

Често в Лондон и в Америка бе чувал да казват, макар по онова време това да не представляваше особен интерес за него, че мулатите, които са „деца на любовта“, често са много по-красиви от законните наследници.

Наистина монахинята пред него като че ли бе живо доказателство за истинността на тази теория. Но самият факт, че нейната красота се дължеше на смесената й кръв, го караше да се чувствува по особен начин.

Това не бе само разочарование, че тя не е Саона, която той търсеше.

В стоящата до него девойка имаше нещо така деликатно, така чувствено, така красиво, че би трябвало да бъде поставена в някаква стъкленица и боготворена като закрилница на птиците.

Но макар баща й да е бил бял, във вените й течеше ако не кръвта на черна майка, то поне на майка-мулатка.

Бе му невъзможно да говори, не знаеше какво да каже. След малко, като че ли разбрала, че го е шокирала, монахинята каза:

— Аз… все още чакам да… чуя как бих могла да ви… помогна.

Вече нямаше никакво значение и Андре отвърна:

— Може да съм допуснал грешка. Може би тук никой не би могъл да ми помогне. Бях наивен оптимист, като мислех, че графът е осигурил бъдещето ми.

— Как би могъл да го стори?

— Като ми остави пари или някакво съкровище. Или нещо друго.

— Вие… претърсвахте ли… къщата?

— Какво ли има там? — запита Андре с горчивина. — Празни стаи с изкъртени и извадени от пода дъски. Реших, че тези, които са грабили и опожарявали, са претърсили всички възможни места — под пода, на тавана. В къщата няма дори мебели, които биха могли да скрият каквото и да било. Там се търкаляше само един полусчупен сандък, който използувам като маса за хранене.

— Сигурен ли сте, че графът е искал да… осигури бъдещето ви?

— Много сигурен — отвърна Андре. — И ако се съмнявах и най-малко в това, то през изминалата нощ се уверих напълно, че е истина. Виждате ли, аз присъствах на един вуду ритуал.

Докато говореше си спомни, че такива, неща не трябваше да споделя с една бяла жена. Но нали присъстващата бе мулатка?

В нея течеше същата кръв като на тези, които се молеха на Дамбалах и сърцата, на които забиваха по-бързо при ударите на барабаните.

Като че ли наистина смутена, монахинята стана от скамейката, на която седяха и отиде до олтара.

— Вуду не трябва да се упражнява или на него да присъстват християни — обясни тя. — Но все още има хора, които… не могат да живеят без този ритуал.

— Той е забранен от техните водачи — напомни Андре.

После почака тя да заговори, но като видя, че продължава да мълчи, продължи сам:

— Но както вие добре знаете, те не обръщат внимание на това. Би трябвало да чувате барабаните всяка нощ и да знаете какво става в планините.

— Вуду е нещо, което ние не би трябвало… да обсъждаме — каза монахинята. — Ако вие не можете да ми кажете как бих… могла да ви помогна… ще разберете, че си имам и… други задължения, които трябва да изпълнявам.

Андре различи в гласа й студена нотка, която досега не бе усетил. Разбра, че е раздразнена от него, без да знае защо.

— Много добре — каза той. — Ще ви кажа какво бих искал от вас. Желая да ми отговорите дали някога сте чували за девойка с име Саона?

Тя стоеше с гръб към него и той имаше чувството, макар да не бе сигурен в това, че при неговите думи тя потрепери.

— Саона?

Тя повтори името и то прозвуча меко и приятно, изречено от красивите й устни и мелодичния й глас.

— Да, Саона — каза Андре. — Тя е била осиновена от графа. Казаха ми, че е била заклана заедно с другите членове на неговото семейство. Но миналата нощ на вуду ритуала за нея се говореше като за жива.

— Как биха могли тези, които практикуват… вуду, да знаят нещо за… Саона? — попита монахинята.

— Нямам представа — отговори Андре. — Но барабаните ми казаха това. А те предават тайните на тези, които разбират и вярват в техните послания.

— Те… грешат! — каза монахинята с известно смущение.

Андре се изправи на крака.

— Откъде знаете това? — попита той.

Той почувствува резкостта на гласа си, който прозвуча с металните звуци на църковна камбана. Монахинята се обърна.

— Тя е мъртва! — каза много твърдо тя. — Саона е мъртва!

* * *

Когато се върна в къщата на чичо си, Андре седна на терасата, за да размисли върху случилото се, докато Томас тактично се въздържа да не задава въпроси. Вместо това побърза да му донесе нещо разхладително.

Андре очакваше, че по израза на лицето му Томас е разбрал, че разходката до църквата се е оказала напразна и че той не е намерил това, което търси.

След чутото от папалой през миналата нощ, той бе изпаднал в някакво приповдигнато настроение, което го бе накарало да повярва, че е достатъчно да открие Саона и търсеното съкровище на чичо му ще бъде негово.

„Колко съм бил глупав, за да мисля, че всичко е толкова просто“ — каза си Андре.

Последната нощ той като че ли бе хипнотизиран от фалшива надежда. Сега започна да се презира за това, че се е поддал на измама и е повярвал във вуду.

Той си помисли как ще разсмее като се върне в Лондон своите приятели с разказа си за проявената от него наивност — да повярва, че подаващата се под одеялото ръка на папалой е всъщност знакът на Дамбалах — змията.

Вуду, змии и хора с малко черна кръв. Черна магия, бяла магия! Всичко това е една глупост от началото до края! Как съм могъл да повярвам на тези детинщини? — си помисли Андре с голямо разочарование.

Томас донесе питието, което Андре пое и изпи жадно. Негърът бе смесил сока от няколко вида плодове, бе добавил студена вода от извора и се бе получило нещо наистина вкусно и освежаващо.

— Дай ми още — помоли Андре, като подаде празната чаша.

— Мон’сер разочарован? — попита Томас за всеки случай.

— Крайно разочарован! — отговори почти сърдито Андре. — Ако искаш да знаеш истината, бях повярвал на твоя Дамбалах. Но той ме постави на мястото ми!

Томас поклати глада.

— Дамбалах никога греши! Мон’сер бърка!

Томас се отдалечи и Андре го проследи с поглед. Лицето му бе намръщено.

„Мон’сер греши първо място! — промърмори Андре. — И няма кого да обвинявам, освен себе си, че съм бил такъв лековерен глупак!“

Той въздъхна.

„Предполагам — помисли Андре, — че сега би трябвало да започна да копая, но само Бог знае как и къде!“

Той се изправи, наблюдавайки как гущерчетата се гонят около краката му. В това време Томас се върна с нова чаша сок.

Андре пое чашата от него и каза:

— Миналата нощ бях хипнотизиран, Томас, от твоя папалой. Той ми каза, че трябва да намеря някаква жена на име Саона. Но днес научих, че Саона е мъртва. Може би ти ще си в състояние да ми обясниш как да се срещна с нея при тези обстоятелства.

Той говореше със сарказъм. Но преглъщайки хладната освежителна течност си помисли, че Томас не е виновен, че неговите богове не помагат на временния му господар.

— Дамбалах казал ти намериш Саона? — попита бавно и сериозно Томас, като че ли решаваше някаква загадка.

— Точно така — отговори Андре. — Ще ти кажа и нещо, за което досега не бях ти разказвал. Вчера видях една монахиня тук, в градината на имението и помислих, че е бяла. Изглеждаше странно, че бяла жена е успяла да оцелее след толкова много убийства наоколо. Но тя наистина ми изглеждаше съвсем бяла.

Той видя, че Томас го слуша внимателно и продължи:

— След това, което чух миналата нощ — не зная защо, но бях почти напълно уверен, че бялата монахиня е Саона, осиновената дъщеря на чичо ми. Но се оказа, че във вените й тече черна кръв. Ноктите й бяха оцветени като моите. И като стана дума за това, да не забравя утре да ги боядисам отново, за да не ми се случи нещо.

Томас не проговори.

Той стоеше неподвижен, сякаш замислен над нещо свое, дълбоко вътре в него. Андре си каза, че всичко това е твърде много за черния човек.

Въздъхна, а после каза с променен тон:

— Няма значение. Не обръщай внимание. Все още имаме време да успеем в нашите издирвания по един или друг начин.

Томас все още не проговорваше и след малко Андре продължи.

— Не е ли време да помислиш за обяда? Да ти кажа истината, аз съм гладен.

— Мислиш Саона, мон’сер.

— Казах ти, че тя е мъртва — троснато отговори Андре — и единственият, който би могъл да стигне до нея, е твоят Дамбалах. Така, че ако отиваш довечера на нов вуду ритуал, попитай къде можем да я намерим.

Той не можа, въпреки усилията, които полагаше, да скрие раздразнението в гласа си.

Но Томас бавно и внимателно, сякаш подбирайки думите си, каза уверено:

— Дамбалах намери Саона!