Барбара Картланд
Зовът на любовта (4)

Глава трета

Андре излезе от къщата и се спусна внимателно по стълбите към градината.

Той бе вечерял изненадващо вкусни неща, които по някакъв начин бе доставил Томас.

Когато минаваха през едно село по пътя си към плантацията Де Вилар, Андре и Томас купиха две пилета. Докато яздеха, погледът на Андре често се спираше на висящите от седлото на Томас пилета и той се питаше какъв ли готвач бе Томас.

Сега той си помисли, че нито за миг не би трябвало да се съмнява в опитността на Жак, който му бе намерил слуга не само да го води там, където му бе нужно, но и да върши още много неща.

Веднага, след като разбра, че Андре има намерение да остане в къщата, Томас започна да почиства боклуците от пода със саморъчно направени четки и метли, като не забрави да махне и висящите по стените паяжини.

Той поработи доста, докато почисти една от стаите, която според Андре е служила за малък салон. След това се зае с кухнята.

Не мина много време и апетитен аромат изпълни ноздрите на Андре, който се бе настанил на терасата и белеше портокал, откъснат от едно дърво в градината.

Бе оставил по-внимателното оглеждане на мястото за следващата сутрин, като се надяваше да си отпочине поне малко ида не се чувствува така изморен.

Този ден бе тежък, ездата — продължителна, а предишната нощ бе спал съвсем малко, защото Томас бе неудържим в желанието си да напуснат гората колкото е възможно по-скоро.

Андре седеше на терасата и си представяше как ли е изглеждала къщата докато чичо му е бил жив. Най-вероятно — с красиво подредени стаи от леля му, която помнеше като доста привлекателна жена, която се справяше с домакинството с умение, което вероятно бе вродено във всяка французойка.

Сигурно са имали многобройни слуги и понеже чичо му беше взискателен човек, сигурно в имението е царял ред, в къщата е имало всичко необходимо за осигуряването на така нужния в чужда страна домашен комфорт.

Той се запита дали би искал да живее в Хаити. Но ако бе честен пред себе си, щеше да признае, че в него съществуваше една вътрешна необходимост да живее сред англичаните. Отдавна бе възприел английските навици и английския начин на живот, примесен с копнеж към Франция.

Андре бе принуден да избяга със семейството си в Англия, за да не бъдат подложени на ексцесиите на френската революция. Но още като дете, той бе разбрал великолепието, в което бе живял дядо му и властта, с която се е ползвал като собственик на огромно имение, което владеел и стотиците хора, на които осигурявал работа.

Сега той си даваше сметка, че дядо му се е радвал на цялото величие и слава, които са вървели ръка за ръка с титлата граф Де Вилар, докато чичо му Филип се е радвал в Хаити на силата на своето богатство.

Сега Андре притежаваше титлата, но нищо повече. И затова си мислеше, че ако издирването на съкровището се окажеше неуспешно, щеше да бъде принуден да се върне обратно в Англия и да се опита да намери никаква работа, за да може да се издържа сам и да се грижи за доста остарялата си вече майка.

Той съзнаваше отлично, че съкровената мечта на майка му бе да го види оженен.

Докато при нормални условия всяко благородно семейство във Франция би било поласкано да се свърже чрез родствени връзки като омъжи дъщеря си за един граф, при това с такова аристократично потекло, като Де Вилар, Андре знаеше прекрасно, че не бива да се надява на подобна женитба, докато не можеше да предложи друго, освен една титла и бедно положение.

Мъжкият инстинкт в него се бунтуваше при мисълта да се ожени за жена, към която би бил длъжен да показва раболепие само заради това, че тя е донесла парите в семейството.

Зестрата, която всяка уважаваща себе си девойка носи на своя съпруг, бе едно нещо. Но жена, която да плаща всичко, от която съпругът трябва да получава дори джобни пари, бе нещо съвсем различно.

„Никога няма да се оженя, мислеше си Андре, докато не бъда в състояние да се срещна с бъдещата си съпруга при равни условия.“

Той все още бе потънал в дълбок размисъл, когато Томас съобщи, че вечерята е готова.

Андре влезе в къщата през вратата на терасата зад себе си, като стъпваше върху парчета от счупените кепенци. Томас бе разположил вечерята върху една дървена каса.

Парче дърво му послужи за стол, а огромни твърди листа от храстите, които растяха пред прозорците на къщата, заменяха чиниите.

Но Томас бе взел със себе си и донесъл чак до тук нож и вилица, с които сега Андре можеше да се храни като цивилизован човек. А пилето, сготвено по някакъв креолски начин, бе наистина вкусно.

Томас бе успял да намери сред избуялата около къщата трева един царевичен кочан и няколко узрели домата.

Андре бе много гладен и отдаде дължимото на вкусната храна.

За пиене имаше студена вода, която Томас бе намерил да извира от едно място, разположено във вътрешната градина, която се намираше по средата на къщата.

Андре прояви първоначално известно недоверие към тази вода, защото знаеше, че по време на войни и бунтове изворите често бяха отравяни или служеха за хвърляне на труповете на избитите, като по този начин ги превръщаха в общи гробове.

Но водата бе кристалночиста и Андре си даде сметка, че в момента за него тя е по-вкусна от най-изисканото френско вино.

— Утре купи храна, чинии, чаши, чашки — мърмореше Томас, — кърпи, и метли.

Андре се засмя.

— По-добре да ти приготвя списък.

След това си помисли, че най-вероятно Томас не знае да чете.

— Томас знае какво иска! — каза негърът с достойнство и Андре с усмивка и свиване на рамене остави на него решаването на тези битови проблеми.

Той взе един банан, поставен върху чиния от лист и го обели. После се запъти към градината.

Слънцето току-що бе залязло и всичко изглеждаше странно и мистично сред падащия мрак. Прилепи прелитаха над главата му, първите звезди започнаха да се появяват на небето.

Андре чувствуваше горещия и влажен въздух плътно около себе си, почти като плът на жена. Това го накара да си спомни за Орчис. Но с тръсване на глава я отпъди от мислите си.

Постепенно ухото му започна да долавя от много, много далече приглушени звуци на барабан.

Колкото повече обаче, се вслушваше, толкова повече му се струваше, че те не са действителни, че това е просто една халюцинация.

Долавяше ясно само високите писъци на прелитащите прилепи и неочакваните дрезгави крясъци на дългоопашатите папагали, скрити в бугенвилиите.

Това изглеждаше като част от мистериозните тайни на Хаити и той се опита да си спомни всичко, което знаеше за вуду, всичко, което бе чел за него, както и малкото, което му бе разказал Кърк докато плаваха от Америка за Хаити.

Той си спомни, че през миналия ден около един милион чернокожи бяха докарани през океана от Африка и разтоварени на пазарите.

За тези нещастници новия живот започваше, съпроводен от свистенето на господарските камшици и една жестокост, която изглеждаше невероятна за Андре и за повечето англичани.

Уилям Уилбърфорс, който се бореше за премахване на робството, бе разказал в парламента на скептично настроените и недоверчиви лордове за господари, които безнаказано биха застреляли свой роб, само за да докажат колко точен е новополучения от Европа револвер. Други заравяли робите си до шия в земята и ползвали главите им в различните си игри с топки.

Кърк бе разказал по пътя на Андре, че управителят на една плантация слагал черен пипер и поливал със солена вода откритите им рани, получени от жестоки побои с камшици.

Друг получил прозвището „Дървеният крак“, защото заповядал на заловените роби-бегълци да се отсича единия крак, след което ако нещастниците все пак оживявали, великодушно им слагал дървен крак.

Най-разпространеният инструмент за мъчения бе дългия бич от волска кожа, с който биели робите докато живото тяло се превърнело в кърваво месо.

Нямало господарска милост и за жените, които били бичувани наравно с мъжете. Изобщо животът на робите по това време се ценял по-малко, отколкото на домашните кучета.

Единственото развлечение, единствената искрица надежда в изпълнения им с нещастия живот на този райски остров, бил донесения с тях от Африка ритуал вуду.

Това е религия на магията, поклонението пред много духове и Андре бе чувал, че най-висшите изпълнители на тези ритуали, наричани Папалой и Мамалои, имали силата чрез заклинания да върнат умрял човек към живот, но във вид на зомби.

Андре никога не бе повярвал даже на малка част от всичко това. Но сега, сред горещия и лепкав въздух, бе възможно да повярва в много неща, над които в Англия би се смял дълго и от сърце.

Революцията в Хаити бе започнала чрез вуду, превърнал покорните негри в тайно общество, свързвало всички роби от всички плантации.

Папалой и Мамалои бяха естествените ръководители, издигнати над обикновените роби, които работеха в къщите на плантаторите.

Именно един от тези по-висши роби на име Бъкман бе повел първото въстание.

Бъкман използувал мрежата на вуду, за да координира действията и синхронизира времето за начало на въстанието по целия остров.

През юни и юли 1791 година избухнали смутове и в западната част на острова. Много хора били бичувани или обесени.

Плантаторите не обърнали внимание на тези изолирани по това време инциденти, и не им придали важно значение. В края на юли Бъкман свикал представители на всички северни плантации, за да ги убеди в необходимостта от единство.

Те се събрали в една голяма и гъста гора. В същото време завалял пороен дъжд, вятърът се усилил, с гръм и трясък започнали да падат гръмотевици. Това било прието като знак, че събраните са спечелили благоволението на боговете. Бъкман изпълнил ритуали на вуду.

Неговата Мамалои се появила от челюстите на черен глиган. С почервенели от кръвта на глигана уста конспираторите дали клетва за вярност към Бъкман и заместниците му. За начало на въстанието той насрочил 22 август.

В нощта срещу въстанието Бъкман, който бил колар, събрал приятелите си в плантацията на своя господар. Не с камшици, като белите господари, а със запалени факли започнали своя бунт робите — палежи, грабежи, изнасилвания и убийства по цялото северно плато.

Под отблясъците от пламъците на горящите къщи и подпалената захарна тръстика те търсели своите жестоки господари, за да ги измъчват и убиват по начин, по който самите те вършели това.

На някои места робите не забравили показаното добро отношение от страна на плантаторите и скрили добрите си господари и техните семейства на сигурни места.

Но преобладавали местата, където не останал нито един бял човек, за да може после да разкаже какво се е случило.

Един от управителите на плантация — Оделук, който се славел с особената си жестокост към своите роби, бил в Ле Кап, когато дочул, че става нещо и побързал да се завърне в плантацията си.

Със себе си той взел няколко от полицаите на града, за да смажат всеки смут. Но когато пристигнали в плантацията, Оделук заварил собствените си роби начело на вдигнатия бунт. А за знаме на въстаниците служело голото телце на бяло детенце, набито на кол.

Жестокият плантатор бил заловен и също убит. Вече нямало нужда да се вдига тревога. Екзалтираните тълпи от роби, надъхани от желание за мъст, се разпръснали като, горски пожар из цялото плато.

Андре имаше чувство, че вижда със собствените си очи как става всичко.

Най-необяснимото в тази история бе, че когато завзел властта, декларирал независимостта и се обявил за император, Десалин заедно със своя най-близък помощник и последовател Кристоф, бе забранил вуду, което всъщност го доведе на властта.

Това бе нещо, което Андре не можеше да разбере. Но той бе сигурен, че не е възможно — въпреки поредното преминаване в нелегалност — вуду да бъде откъснато от сърцата и представите на тези, които вярваха в него.

Мракът на нощта се сгъсти. Томас се появи на терасата и каза:

— Легло готово, мон’сер.

С усмивка на устата Андре влезе в малкия салон. Очакваше да види одеялото си проснато на голия под, както през предишните нощи.

Той само се надяваше, че многобройните зелени гущерчета, тичащи по стените и тавана, няма да го държат буден.

Но в светлината на мигащата свещ, донесена от Порт-о-Пренс, сега поставена на дървения сандък, използван преди това като маса, Андре видя, че някъде от празната и разрушена къща Томас бе намерил и домъкнал едно просто легло.

То представляваше четири парчета дърво на крака с празно място, запълнено от грубо завързани за така образуваната рамка ремъци като на люлка.

Това всъщност бе примитивното легло, използвано от слугите и робите във всяка топла страна. Но Андре бе сигурен, че тази нощ то ще му предостави удобства, които бяха добре дошли за измореното му от дългата езда тяло.

След като се приближи достатъчно, за да го разгледа, Андре разбра колко труд бе вложил в поправката на това старо и без съмнение счупено легло — иначе отдавна да е било откраднато — за да го направи използваемо.

— Мон’сер, внимателно! — предупреди Томас. — Утре направя здраво.

— Благодаря ти, Томас — отговори Андре. — Ти си показал истинска изобретателност, за да направиш всичко това. Сигурен съм, че то ще ми предложи значително по-големи удобства, отколкото твърдата земя през миналите нощи.

Томас се усмихна доволно от похвалата. После изу ботушите за езда от изморените крака на Андре и заедно с другите му дрехи ги взе, за да ги изнесе от стаята.

— Ще ти трябва свещта — каза Андре.

— Светлина достатъчно в кухня — отвърна Томас. — Лека нощ, мон’сер!

Андре легна с голяма предпазливост в предложеното му легло и придърпа леката завивка върху голото си тяло.

Помисли си колко е странно всичко това: да лежи на разнебитено легло в къщата на чичо си, обслужван от черен слуга, в очакване на приключенията, които му предстояха на следващия ден.

„Досега имах късмет, огромен късмет“ — помисли си той.

После си спомни Педро Оуанга, който висеше завързан за порутената колона.

Каквото и да говореше Томас, той не можеше да повярва, че това нещо се отнася до него.

Как някой можеше да научи предварително, че той има намерение да отседне тук през нощта, че е пропътувал цялото разстояние до плантацията Де Вилар с определена цел?

„Тук има твърде много измислени приказки, с които да плашат малките деца!“ — бе последната му мисъл, преди да се унесе в сън.

* * *

Часове по-късно Андре се събуди, отвори очи и видя, че свещта бе почти изгоряла и помисли, че е бил излишно разточителен, за да не я загаси, преди да заспи.

После се запита дали подсъзнателно не се е страхувал да остане сам в тъмнината. Но си каза, че нищо подобно, няма, просто е проявил небрежност.

Над него зееха отворени празните рамки на прозорците и вратата, водещи към терасата. През тях можеше да вижда мъждукащите светлинки на звездите и да усеща аромата, който се носеше във въздуха, излъчван от екзотичните тропически цветя, чието ухание се усилваше от топлината на нощта.

Именно в този момент той чу съвсем ясно ехото на барабаните.

Той идваше отблизо, много по-близо отколкото по-рано през изминалата вечер, когато даже не беше сигурен дали това, което чува, е реално или не.

В полудрямка той се запита какво ли послание искаха да му предадат ударите по опънатата на барабаните кожа.

Можеше ли да бъде сигурен, че те пееха в странен ритъм, и искаха да му кажат нещо?

Андре се разсъни напълно и с присъщото си любопитство се надигна от леглото, стана, прекоси стаята и излезе на терасата.

Той се движеше внимателно, защото терасата беше — той усети това със стъпалата си, твърде неравна, с множество разпръснати боклуци и зеещи дупки, през някои от които би могъл лесно да пропадне на долния етаж.

Постепенно започна да чува барабаните все по-ясно. Техният звук идваше от близко разстояние, някъде в гората, помисли си той, по посоката, от която бяха дошли.

Запита се дали не трябва да извика Томас и да го накара също да се вслуша в ударите на барабаните.

После като че ли някакво шесто чувство, някакъв вътрешен глас му подсказа, че Томас не е в къщата и той е сам.

Нямаше, никакво основание да мисли така и все пак реши, че е безполезно да се опитва да намери слугата си. Сметна, че е най-разумно да се върне в леглото си, което и направи, като се обърна с лице към стената.

Лежа дълго на светлината на примигващата свещ и се вслушваше във всеки шум. Не можеше да се отърве от чувството, че нещо около него е твърде странно и необичайно. Дълго след това не можа да заспи.

* * *

Сутринта Андре се събуди от миризмата на кафе. Няколко минути след това Томас влезе в стаята. Носеше каната, която бяха използвали по време на пътуването си. Тя бе пълна с ароматна тъмна течност.

Томас му донесе и взетите вечерта дрехи. Със задоволство видя, че ботушите са почистени и лъснати, а дрехите изтупани и изчеткани.

Най-отгоре имаше чиста риза, която облече с голямо удоволствие. Когато бе готов, Томас му поднесе закуската — яйца, плодове и чаша кафе, която Томас пълнеше отново и отново.

Когато Андре приключи с храненето си, след като опразни „чиниите“ от листа на дървета, Томас му каза:

— Отива намери храна. Мон’сер остане тук.

— Защо? — автоматично попита Андре, макар да се досещаше какъв ще бъде отговора.

— Мон’сер не трябва виждан.

— Съгласен — отговори Андре. — Ето ти малко пари и ако се наложи да платиш повече, кажи ми, за да ти ги върна.

— Върне?

Андре почувствува, че Томас не го разбира и продължи бързо:

— Не вярвам кредитът да е добра идея, специално по тези места. Вземи всичко, което мислиш, че ни е необходимо. Но се страхувам, че ако то е твърде много, местните жители ще заподозрат, че искаш да обзавеждаш къщата за постоянно.

Томас се засмя и Андре осъзна ясно, че Томас, макар да мислеше за неразумно да видят непознат човек в селото или където смяташе да направи покупките, намираше за съвсем естествено в околностите вече да знаят, че той е тук и е отседнал в къщата, която е била изоставена толкова дълго време.

Изобщо според Андре нямаше смисъл да се задават твърде много въпроси докато Томас не разбере от местните жители какво става наоколо.

След като негърът тръгна, Андре запретна ръкавите на чистата си бяла риза и се запъти към градината.

Слънцето се бе издигнало вече високо в небето и ставаше все по-горещо, макар да имаше дебели сенки от растящите наоколо дървета. Андре бе решил твърдо още през нощта да разгледа колкото се може повече от градината, без да бъде видян, както бе обещал на Томас.

Бе трудно, ако не и невъзможно, да се разбере докъде е била обработвана градината или да се намерят в избуялите бурени и плевели къде са били отглеждани зеленчуци за нуждите на домакинството по времето, когато чичо му е бил жив. Като се взираше в земята Андре мислеше отново и отново колко тъжно бе да намери всичко така изоставено и загиващо под естественото настъпление на природата. Без грижата на човешка ръка постигнатото бързо загиваше.

Слънцето започна да сипе огнена жар и топлината го принуди да се изтегне под сянката на едно дърво.

Сега той разгледа в подробности дългоопашатите папагали, които като че ли разсичаха въздуха с блестящите си във всички цветове на дъгата криле, кълвяха нещо в орхидеите. Те му се сториха различни от видените предишния ден в гората, през която бяха минали на идване.

След като си почина малко, той продължи да върви. Любуваше се на красотата на имението. Усети, че започва да мисли за необичайни неща, които преди и на друго място никога не бяха минавали през ума му. Като че ли бе въвлечен в мистиката, която екзотиката събуждаше в него.

Стъпките му се заглушаваха от рехавата пръст и дебелия мъх, който растеше под сенките на дърветата. Според него това някога е било пътека, водела от къщата за някакво неизвестно му засега място.

Той продължи, възбуден от любопитството да разбере какво е това място.

После съвсем внезапно, когато се наведе, за да избегне надвисналите клони на едно отрупано с плодове дърво, недалеч от себе си видя една бяла фигура.

Андре застина неподвижно на едно място, спомняйки си заръката на Томас никой да не го види. Кой ли се приближаваше към него?

След това с учудване разбра, че фигурата бе неподвижна.

Това бе монахиня, облечена цялата в бяла дреха, която Андре прие за нещо обичайно в Хаити. По оживените улици и пазари на Порт-о-Пренс бе видял много монахини, облечени с такива одежди.

Освен традиционния воал и покривалото, тя имаше на главата си и тюрбан, също бял, който закриваше напълно косата и ушите й.

Изненадан, той видя, че монахинята е седнала на огромен дънер и не е сама.

Около нея, докосвайки протегнатите й ръце, пърхаха птички, кацаха за миг по ръцете и раменете й, а после пак подхвръкваха в своя въздушен танц около нея.

Най-вероятно тя ги хранеше. Накацалите по ръцете й птици кълвяха нещо, поставено на дланите й, а тези от раменете хвръкваха без страх до протегнатите и ръце и пак се връщаха, като някои кацаха дори на главата й.

Гледката бе толкова необикновена и очарователна, че за миг омагьоса Андре и той застина. Наблюдаваше монахинята от разстояние, без да може да се помръдне.

После съвсем внимателно, за да не се издаде с някакъв звук, се приближи малко по-близо.

Скрит зад стъблата и клоните на дърветата, той достигна достатъчно близо, и разгледа по-подробно това, което беше зърнал.

Когато погледна лицето на девойката, обърнато към птиците, които бяха станали още повече, той с изумление видя, че то бе изключително красиво.

Нещо повече! То беше бяло!

Беше ли възможно, питаше се той, бяла жена да живее тук, в имението и на земята на Де Вилар!

После си каза, че може би защото е облечена като монахиня, жената се намира в безопасност.

Но даже да бе така, едва ли императорът и неговите последователи биха приели, която и да е бяла жена за свещена и неприкосновена, независимо от религията й.

Но не! Нямаше никакво съмнение, че монахинята бе бяла, при това изключително красива!

Трябва да е много млада, помисли си Андре. В същото време той не можеше да си спомни кога и дали изобщо някога е виждал толкова привлекателно същество.

Очите й, които следяха птиците, бяха толкова големи, че изпълваха почти цялото й лице. Малкият й прав нос, извивката на брадичката й и капризната гънка на устните й го караха да бъде уверен, че е родена и отгледана в добро семейство.

В красотата й имаше нещо фино и изящно, реши той след непродължително съзерцание. А това можеше да означава само, че във вените й тече благородническа кръв.

После Андре едва не се засмя на глас.

Какви ли аристократи можеха да са останали живи след революцията. И изобщо едва ли имаше някой оцелял, освен тези от северната част на острова, които сега на свой ред бяха нападнати от императора, и доставчиците на оръжие, работещи в Порт-о-Пренс.

Малките птички, някои от които с блестящи жълти коремчета, бяха привлекли вниманието и на два дългоопашати папагала.

Те кръжаха около главата на монахинята, кацаха по ръцете й, като разблъскваха с големите си криле другите птички встрани, навираха човки и кълвяха зрънца или каквото и да държеше в протегнатите си длани.

Тя се засмя с лека изненада.

— И двамата сте нахални и груби! — възкликна малко нацупено. — Трябва да получите полагащата ви се дажба от земята.

Монахинята раздвижи ръце, за да вземе още зърна от една кошница, и ги хвърли на земята. Припряно и шумно двата папагала се спуснаха долу, без ни най-малко да се страхуват. Половин дузина други птички мигом кацнаха до тях.

Андре с безкрайно удивление чу, че тя говореше на превъзходен френски език. Нито в изисканите й думи, нито в меките звуци на гласа й имаше дори следа от нещо креолско.

Тя взе още зърна в дланите си и отново ги издигна нагоре, за да могат малките птички, които бяха отлетели уплашени от папагалите, да се върнат и продължат да кълват от тях.

На едната й ръка бяха кацнали три, а на другата четири птички.

Тя ги наблюдаваше с усмивка, която я правеше още по-красива.

Андре почувствува завладяващото го със страшна сила желание да говори с нея, да разбере коя е. Той пристъпи, за да излезе от храстите, зад които се бе скрил.

Едва бе успял да направи две крачки, когато птичките го усетиха, отлетяха като облак. И накацаха по клоните на дърветата около тях.

Монахинята машинално ги проследи с поглед. На лицето й се изписа безкрайно учудване.

После извърна глава към мястото, откъдето Андре се приближаваше и го видя.

За миг тя остана неподвижно, сякаш превърнала се в статуя. После ясно на лицето й започна да се изписва тих ужас и със заглушен вик, изразяващ страх, непознатата скочи на крака.

— Не, мадмоазел! Не си отивайте, моля ви! — извика Андре, но вече бе твърде късно.

Със скорост, на каквато не смяташе, че е способна, монахинята побягна и преди да разбере какво става, тя вече почти се бе скрила между стъблата на дърветата.

— По дяволите! — промърмори той недоволно. — Не исках да я плаша.

В момента, в който произнасяше тези думи, силно раздразнен от това, че не успя да говори с непознатата монахиня, Андре си даде сметка, че не би следвало да се изненадва от уплахата й.

За нея той не беше бял мъж, който се приближава до жена от своята раса, а мулат, и то с доста тъмна кожа.

„Забравих, разсъждаваше той на ум, че когато е тук сама и като знае каква е била съдбата на белите жители на Хаити по време на бунтовете, съвсем естествено е да се изплаши, дори да се ужаси при вида на непознат, при това мулат.“

Нямаше съмнение, че страхът й бе истински. В същото време тя изглеждаше действително обезоръжаващо красива, когато хранеше заобиколилите я нейни хвъркати приятели.

— Трябва на всяка цена да я намеря! — си каза Андре. После го осени нова мисъл.

Ако тук се намира една монахиня, значи има и други.

А щом има монахини, това означава, че наблизо има и църква.

Целта на неговите търсения първоначално бе именно да намери църква. Това би била първата крачка към намирането на съкровището, което предполагаше, че е заровено в близост до нея, под закрилата на Бога.

Той помисли малко и реши, че ще е грешка да тръгне веднага след монахинята. Трябваше да каже на Томас какво се е случило и какво възнамерява да прави по-нататък.

Андре бавно тръгна обратно към къщата. След около половин час се появи и Томас.

И той самият и конят бяха отрупани със закупените неща, които според него бяха от първа необходимост за престоя им в разрушената къща на плантацията. Най-голямо впечатление на Андре направиха вдигащите голям шум три живи кокошки и един петел, които кудкудякаха уплашено.

Андре се засмя от сърце на това, което видя.

— Сигурно си решил, че трябва да имаме яйца собствено производство — каза той.

— Не, снася яйца, ние тях ядем — каза лаконично и с желязна логика Томас.

Със смайващо малко пари той бе успял да купи не само храна, но и много други необходими, според него, неща: връв, пирони и един чук, кухненски съдове — чинии, чаши, кафеник и един голям нож.

Това не бе обикновен кухненски нож, а остро и опасно оръжие, което в Хаити употребяваха за сечене на захарната тръстика.

Томас изглеждаше изключително доволен от покупките, направени по негов избор. Като наблюдаваше неговата нескривана радост, Андре не можа да се сдържи и се усмихна.

— Ако останем тук за по-дълго време — каза той — мисля, че ще имаме нужда от много повече неща.

— Започва с малко — отговори Томас. — Иначе хора пита въпроси.

На това не можеше да се възрази. Но умът на Андре бе зает с друго — имаше хиляди въпроси, които му се искаше да зададе на Томас, след като така неочаквано срещна монахиня, и то бяла, в градината на бившата плантация на чичо си.

— Знаеш ли тук наоколо да има някакъв манастир?

Томас не отговори веднага. Андре помисли, че не го е чул и продължи:

— Монахини. Видях една монахиня в гората.

— Идва от църквата — отговори този път Томас. Той посочи посоката, в която бе избягала монахинята и каза:

— Църква там.

— Тогава аз ще отида да я разгледам. Ще оседлаеш ли коня ми?

Той почувствува, че Томас има намерение да се опита да го убеди, че отиването до църквата може да се окаже грешка. Но целият му вид бе толкова решителен, така личеше твърдата му убеденост да направи това, което каза, че Томас не посмя да каже каквото и да е.

Томас едва бе успял да оседлае коня, когато обхванатият от неудържимо нетърпение Андре, който бе завързал на врата си копринено шалче и спуснал ръкавите на бялата си риза, го възседна.

Беше сложил шапка, защото слънцето препичаше твърде силно. Реши да не облича, сако.

После сбута коня по обраслия път, убеден, че той води в посоката, в която избяга изплашената от него непозната монахиня.

Краят на пътя преминаваше в тясна пътечка, която стигаше почти до подножието на планината.

Сега вече трябваше да язди много по-бавно и постоянно да се пази от дългите въжета на лианите и ниско спускащите се клони на дърветата.

Налагаше му се да прескача или заобикаля огромни клони и цели дървета, повалени на пътеката от бурните ветрове.

Не след дълго, по-скоро, отколкото очакваше, се появи това, което търсеше — една постройка, която можеше да бъде само църква.

Тя бе заобиколена от дървета. Издигаше се над една плантация, заобиколена от няколко разнебитени кирпичени колиби, сламените покриви, на които бяха поставени кой знае кога.

Самата църква бе построена от камък и според преценката на Андре бе много по-стара от къщата в плантацията на чичо му. Тя бе така обрасла от пълзящи растения, че изглеждаше зелена почти толкова, колкото заобикалящите я отвсякъде дървета.

Видими бяха следите от съществувал някога гордо извисен купол, от който беше останало твърде малко. Покривът бе поправян на няколко места, които можеха да бъдат познати по дървените летви, поставени вместо каменните плочи.

Това придаваше неугледен вид на цялата църква. Андре не можа да се стърпи да не потръпне от радостно предчувствие, че това е точно целта на неговите издирвания.

Изведнъж бе осенен от мисълта, че именно защото църквата бе стара, и бе стояла на това място десетки, а може би и стотици години, чичо му беше построил къщата си недалеч от нея.

Сега Андре почувствува непреодолимо желание, каквото го обземаше често по време на пътуването му първо до Америка, а после от Америка до Хаити, да има при себе си писмата, които чичо му бе писал някога, за да може да ги прочете.

Но те бяха безвъзвратно загубени за него, защото при бягството им в Англия по време на революцията, бяха останали в старото им имение на френска земя.

През последните години, преди да престанат да получават каквато и да е вест от чичо му, писмата ставаха все по-редки.

Каквито и да бяха мотивите на чичо му при пристигането в Хаити, за да отседне именно на това място и да построи къщата си тук, за Андре бе важно самото съществуване на тази църква, защото около нея или в нея чичо му бе заровил съкровището с мисъл за своите наследници.

Особено чувство будеше изгледът на църквата. Интересно, как е изглеждала преди десетина или повече години? Сега буйната зеленина бе обхванала така плътно всичко около нея, че минаващите хора можеха да видят само заобикалящата я външна стена.

Бе трудно да си представи каква сянка би могла да хвърля тази потънала в зеленина сграда върху земята, гъсто покрита с лишеи и трева.

Андре си помисли колко дълбоко бяха пуснали корени всички показващи се от земята растения и какъв упорит и тежък труд бе необходим, за да бъде разчистена поне една малка площадка пред самата църква. Това наистина би представлявало непосилен труд.

Той приближи до църквата и като видя, че вратата е отворена, слезе от коня.

После завърза юздите му на един дебел клон, надвиснал напреко на входа, като че ли специално поизгладен за тази цел.

Отново се огледа наоколо и видя, че порутените колиби, които бе забелязал от разстояние, оставаха по-настрана, отколкото бе предположил отначало.

Може би първоначалният замисъл е бил църквата да бъде построена в центъра на това село, но сега в него не се забелязваше никой.

Тук самотно се издигаше само църквата.

Когато погледна на изток, видя продълговата ниска постройка, която бе скрита от погледа му от едно огромно дърво.

Стените й бяха покрити с гипсова мазилка като тази, с която някога е била боядисана и къщата на чичо му, но личеше, че тя се поддържа добре и сега. Кепенците, които покриваха прозорците, не бяха изкъртени.

В центъра на постройката имаше една врата и бронзова камбанка, излъскана до блясък.

„Това е мястото, където живеят монахините“ — помисли си Андре.

Реши, че срещата му с тях може да почака. Даже и със симпатичната монахиня, която хранеше птичките. Той искаше първо да влезе и да разгледа църквата.

Андре прекрачи през отворената врата и един поглед му бе достатъчен, за да се убеди, че тя наистина е много стара.

Стените бяха от груб, недялан камък. Но в задната й източна част, където се намираше олтарът, се виждаха ярки стенописи, които поразяваха с изяществото си.

Когато бе отседнал при семейството на Жак, Андре бе имал възможност да разгледа някои от неговите картини, за които се смяташе, че са съвсем различни от всичко, което би могло да се види в Англия, освен разбира се, в музеите.

Те бяха оцветени в брилянтно ярки цветове и нарисувани грубо, но в същия стил, достигнат векове преди това от италианската живопис.

Когато прояви интерес към картините, Жак му бе обяснил:

— Хаити има богата история, свързана не само с пиратство и жестокост, но и с традиции в своето, макар и самобитно изкуство.

— Какво имаш предвид? — бе попитал Андре.

— Някои от мулатите като мен, които са виждали и други страни по света, поискаха да проверят дали сами могат да се изявят като художници. Резултатът са тези картини.

— Картините са необикновени и очевидно е, че мулатите са аматьори — каза Андре. — Но макар да не съм специалист, от пръв поглед бих могъл да кажа, че авторите им притежават безспорен талант.

— И аз мисля така — отговори Жак. — Един ден ще отнеса някои от тези картини в Америка, а може и Кърк да направи това вместо мен.

— Съмнявам се дали американците ще ги харесат — намеси се Кърк. — По-добре Андре да ги покаже в Европа.

— А най-добре, във Франция, — приключи с въздишка разговора Андре.

Сега той си спомни за всичко това и забеляза, че фреските по стените твърде много наподобяват картините в дома на Жак — примитивно изобразяване на светиите и ангелите, на Дева Мария и разпънатия Христос.

Макар и грубовати, те бяха оцветени в такива свежи цветове, които сигурно създаваха подходяща атмосфера и приближаваха молещите се към Бога.

Той така се бе унесъл в съзерцание на фреските, че почти се стресна, когато от дъното на църквата една монахиня се приближи и застана до него.

— Какво търсите тук, господине? — заинтересува се тя.

Андре я огледа и видя, че е чернокожа и толкова стара, че набръчканата й кожа бе придобила почти сивкаво сребърен цвят, а очите й бяха хлътнали дълбоко в орбитите.

Бе облечена в бели дрехи, носеше покривало и шал. Закачена на кръста, й, висеше броеница с едри зърна.

Стараеше се да говори спокойно и безизразно, но когато я погледна в очите видя, че те бяха изпълнени със страх.

— Дойдох да се помоля, света Майко — отвърна той и видя, че страхът й като че ли намаля малко.

Той погледна пак към фреските.

— Аз се любувам също и на вашите стенописи — добави той.

— Когато ремонтирахме църквата, не разполагахме с достатъчно средства, за да направим всичко така, както ни се искаше. Затова наскоро една от нашите монахини се опита да направи каквото може и нарисува стените — обясни монахинята.

— Кога ремонтирахте църквата? — попита той. — Какво й се е случило?

Имаше чувството, че възрастната жена бе почти поласкана от въпроса му, макар за един момент да се подвоуми, дали да му отговори или не. После учтиво каза:

— Тези, които са обзети от желанието за насилие, невинаги приемат дома Господен.

Андре бе сигурен, че църквата е пострадала по същото време, когато къщата на чичо му е била подпалена и ограбена, а фамилията Де Вилар заклана.

— Мога ли да поговоря с вас, света Майко? — попита той.

— За какво, господине?

— Бих искал да зная какво се е случило тук и в плантацията Де Вилар — отговори той. — Нека ви обясня. Моето име е Андре де Вилар и граф Филип де Вилар бе моя истински баща.

Монахинята заклати утвърдително глава, като че ли приемаше за верни обясненията му, особено като видя цвета на неговата кожа.

— Графът бе добър, щедър и великодушен патрон. Той построи къщата, в която живеем, когато дойде от север.

— Кога е било това? — попита Андре.

— През 1791 година, когато започна въстанието.

Той си припомни как миналата нощ си бе представял революцията на Бъкман.

— Ние тук бяхме на сигурно място — каза монахинята, — докато десет години по-късно нашият патрон загуби живота си. В гласа й имаше нотка на ужас, която не можеше да остане незабелязана. Една от нейните треперещи ръце се протегна към висящата на колана на дрехата й броеница, като че ли тя можеше да я защити от собствените й мисли.

— Какво се случи с вас и вашите монахини? — внимателно попита Андре.

— Повечето от нас се спасиха, като се изпокриха в гората — въздъхна монахинята.

— Повечето от вас?

За момент той помисли, че няма да получи отговор. Но после с тих глас тя прошепна така, че той едва я дочу:

— Те не биха разрешили на никой да избяга.

Това бе достатъчно на Андре, за да разбере, че повечето бели монахини са били избити или нещо още по-лошо.

В такъв случай коя бе монахинята, която той бе видял в градината на имението и която бе избягала от него.

Той се подвоуми дали да спомене за срещата с нея, след това реши да премълчи.

Изглежда нахлулите в главата й спомени изтощиха силите на монахинята и тя отпаднала приседна на една от пейките. Андре също седна до нея.

— Бяха ужасни събития! — каза тя. — Ужасни! Но добрият Бог се смили над нас, защото когато се върнахме и намерихме църквата разрушена, поне дома ни бе останал почти такъв, какъвто го бяхме оставили.

— Имали сте малко късмет — каза Андре.

— Бяхме много благодарни на добрия Бог — каза простичко възрастната жена.

— А сега? Какво става с вас сега? — с нетърпение в гласа зададе въпроса си Андре.

Монахинята погледна кръста на олтара и той видя, че е изрязан грубо от къс дърво.

Без да задава въпрос Андре разбра, че всичко ценно, от кръста до църковния олтар, е било ограбено.

— Мисля, че тук сме на сигурно място. Хенри Кристоф е добър католик, но императорът… — тя замълча сякаш усети, че е преминала границата на дискретността. Свитите й устни потрепериха.

— Императорът гледа с отвращение на белите и не харесва мулатите — продължи мисълта й Андре. — Но някои от нас са му полезни и това спасява за известно време живота ни.

Макар че не искаше да увеличава страховете й, той се реши да попита:

— Нима всички сестри в този дом на Бога, на който вие явно сте игуменката, са черни или мулатки?

Последва продължителна пауза. След това с безизразен и твърде сух глас игуменката отговори:

— Всички, монсеньор!