Барбара Картланд
Зовът на любовта (3)

Глава втора

Първите лъчи на зората бавно разпръскваха последните звезди на нощта, когато Андре пое бавно по алеята, която водеше към изхода на двореца на Леклерк.

Стана, преди Орчис да се е събудила. Облече се с втвърдени пръсти. Чувствуваше краката си като чужди.

Никога през живота си не бе прекарвал нощ, като тази. С жена като Орчис, която даже когато спеше, като че ли излъчваше ясно доловими във въздуха около нея вибрации.

Те бяха вечеряли под звездите в градината до официалната трапезария, която се осветяваше от огромни свещници и която бе открита от двете си страни.

Само ромонът на водата от фонтана до тях и шепотът от листата на тропическата растителност, надвиснала над градината и като че ли заплашваща да затрупа цялата сграда, смущаваха тишината и нарушаваха покоя на нощта. Бяха поднесени изумителни по вкус вина, които прибавяха на креолските ястия нужната изтънченост и елегантност. Орчис бе настояла Андре да опита и това питие, за което чак след това му каза, че се нарича „дяволско“.

То изглеждаше като ликьор, със странен аромат и вкус, различен от всичко, което бе пил някога.

След като изпи съдържанието на чашата, той усети как цялото му тяло пламва, как течността се устреми лудо като разтопен метал по нервите и кръвоносните му съдове, докато мозъкът му отказваше да функционира и единственото му желание бе да притежава Орчис, която се превърна в нещо нереално, нещо, на което той повече не можеше да устои.

Часове по-късно, когато лежаха изтощени в приличащото на лебед легло, той искаше да си спомни защо се намираше тук и каза:

— Бих искал да сложа около врата ти колие от изумруди, които така биха отивали на зелените ти очи. Да украся с рубини ушите ти, червени и ярки като твоите устни. Но уви, нямам пари за такива неща.

— Парите не са толкова важни, колкото мъжът да е истински мъж — отвърна Орчис. — А ти си именно това, скъпи мой.

— Не мислиш ли — попита Андре, като избираше бавно думите си, — че в плантацията Де Вилар съществуват някакви скрити пари или съкровище?

— Това, което искаш да знаеш, е дали императорът вече е успял да ограби и твоята плантация, както всички останали — тя се засмя и това в никакъв случай не можеше да се определи като приятен звук.

— Той е сръчен и лукав, изкусен и хитър, моят Жан Жак. И това му помага да открие всички малки местенца, в които белите са скрили тайно сандъчетата със своите съкровища като са мислели, че някога ще се върнат за тях. Но както казва императорът, те ще имат злато в изобилие на другия свят, на този то повече никога няма да им е нужно.

— Наистина бих бил радостен да имам малко от него, за да го сложа в краката ти.

— Има друг подарък, който бих предпочела много повече в този момент — каза Орчис.

Тя се извърна към него и устните и ръцете й запалиха нова страст в мускулите му, нов огън пламна в тялото му — огън, който той мислеше вече за загаснал.

* * *

По-късно той опита пак.

— Помогни ми — каза той — да намеря каквото е мое поне по закона. Защо баща ми да не си плати за удоволствието, макар най-вероятно да не ме е признал за свой син?

Орчис се намръщи с отвращение.

— Белите са винаги едни и същи. Необходимо е да се отървем от тях, а тези, които все още са сред нас, трябва да получат наказание, по-лошо от смъртта.

Тя говореше с такава вътрешна убеденост и апломб, с които според Андре, се опитваше де имитира Десалин. Но някак си не бе приятно това да бъде чуто от красивите устни на една жена, която не само говореше така, но по всички личеше, че в действителност се наслаждава само при мисълта за умиращи в агония хора.

Всичко това бе точна имитация на личната слабост на императора към проливането на кръв. Но той се стараеше думите му да звучат така, като че ли не той толкова искаше смъртта на белите, колкото неговите войници.

— Помогни ми — помоли той лак — да отмъстя на човека, който се отнесе към майка ми като към бездушен предмет, който ме отхвърли — нито черен, нито бял, и който ме захвърли в един тежък и непосилен свят.

— Но той те е снабдил с прекрасно оръжие, с помощта, на което да бъдеш в състояние да печелиш чуждото разположение — го подразни тя. Като прокара пръсти по гърдите му, Орчис добави: — Имам добра памет и императорът винаги се е осланял на нея. Но не се спомням да е споменавал за някаква плячка от плантацията Де Вилар. И да е намерил нещо, то не е било нито толкова много, нито толкова ценно.

Това беше, което Андре всъщност искаше да разбере. Но той бе достатъчно предпазлив и каза:

— Проклет да е баща ми и нека се пече в ада, задето ме е оставил без никакво наследство, освен собствения ми мозък.

— Но той също ти е дал и тялото — каза гальовно Орчис.

После бе невъзможно да се говори.

* * *

Когато се приготви да стане, като внимаваше да не събуди лежащата до себе си жена, Андре я погледна още веднъж и внезапно почувствува такова отвращение, което не можеше да си обясни.

Даже когато спеше, нейната красота спираше дъха. Тя лежеше с изящество, което наподобяваше гъвкавостта на змия.

Андре потрепери при спомена как, възбуден от даденото му от нея „дяволско“ питие през нощта, и той се бе превърнал в такова животно, каквото бе тя самата.

Докато вървеше по алеята, влажният въздух, който духаше в лицето му, не можеше да го освежи толкова, колкото му бе необходимо и колкото му се искаше.

И изведнъж почувствува колко му липсва студената английска зима с остър северен вятър и замръзналата белота на зимата.

Зад желязната врата видя невзрачно файтонче с уморен, полузадрямал кон, какъвто бе и неговият господар, свил се на задната седалка.

Андре го разбута. Мъжът седна, ухили се и попита на креолски:

— За къде, господине?

— Всяка нощ ли чакаш тук? — заинтересува се Андре.

Негърът се захили отново.

— Винаги изящни мъже от двореца Леклерк също уморени да вървят.

Андре се качи във файтона и той потегли надолу по хълма, който се спускаше към града.

Един слуга го въведе в къщата на Жак Дежан, който го чакаше заедно с Кърк.

Но Андре бе толкова уморен, че щом се изкачи по дървената стълба, която водеше към стаята му на първия етаж усети, че едва ще може да се добере до очакващото го легло.

След като седна на края на леглото, той събу само ботушите и без да се съблича, легна напреко.

Щом главата му докосна възглавницата, моментално заспа.

* * *

Някъде към обяд Кърк влезе в стаята и го събуди.

— Добър ден, Ромео! — каза той. — Тази сутрин не изглеждаш много бодър. И не си така запалено уверен, както снощи.

Андре въздъхна.

— Завиждах ти, когато тръгна на среща с прекрасната Орчис — продължи Кърк. — Но сега съвсем не мисля така.

Андре седна в леглото си.

— Поръчай ми едно кафе и за Бога, престани да си така ироничен в този час на ранната сутрин.

Кърк се засмя и седна удобно в разкошно кресло, поставено до прозореца, който бе отворен и гледаше към балкон.

— Ако си в такова настроение — каза той — няма да те измъчвам с въпроси какво стана снощи. От черните кръгове под очите ти всичко е ясно.

Андре въздъхна отново и отказа да говори, докато един прислужник не му донесе димящо кафе и топли френски кифлички, току-що извадени от фурната.

— Искам да се изкъпя — каза той, след като изпи цялото кафе, но изяде само една от кифличките.

— Прислужникът ще уреди това — отговори Кърк, но няма да бъде съвсем в американски стил.

— Искам да се почувствувам чист и това се отнася и за тялото, и за душата ми.

— Твоят махмурлук — ако това може да се нарече така, с малко усилия от твоя страна скоро ще премине — каза Кърк с усмивка. — Това именно ти подготвя сега Жак.

Андре го погледна въпросително и Кърк продължи:

— Днес ти ще напуснеш Порт-о-Пренс и, мисля че Жак е напълно прав. Би било голяма грешка да се мотаеш тук твърде дълго. Въпреки че изглеждаш като мулат, възможно е някои хора от предполагаемите ти събратя да подушат нещо.

— Аз също се опасявам от това — отговори Андре. — В спалнята на Орчис снощи имаше много мулати, но за мой късмет в нейно присъствие те рядко поглеждаха към мен.

— Наистина, засега ти изглеждаш като истински мулат. Но снощи Жак ми обясни колко важно за теб е да мислиш като такъв, а това — както знаеш, не е лесно.

— Ще се опитам — каза Андре. — Твърде много залагам, за да не взема всички предпазни мерки. Много добре разбирам, че ако се наложи да се срещна с Десалин и най-малката грешка би означавала твърде много, да не кажа всичко.

— Ти разбра ли дали съкровището на чичо ти е все още в плантацията? — попита Кърк.

— Мисля, че да. Десалин никога не бил споменавал на Орчис да е вземал нещо от плантацията на Де Вилар. А аз съм напълно убеден, че тя следи много точно, какви, съкровища трупа императорът. На практика, обаче, той е сложил ръката й в бурето с меда.

— Жак не само мисли, но е твърдо убеден, че самата Орчис е заграбила и има огромно количество пари и скъпоценности — каза Кърк. — Разбра ли снощи нещо друго, което да се окаже важно?

— Време за много разговори нямаше — каза сухо Андре. — Освен по време на вечерята, когато й разказах някои неща за Америка, които обаче не я заинтересоваха особено.

След като Андре се изкъпа в нещо примитивно, за да е вана, но все пак достатъчно приемливо и след като започна да се облича в чисти дрехи, Жак се прибра.

— Направих необходимите постъпки да напуснеш Порт-о-Пренс днес след обяд — каза той. — Освен ако Орчис ти е казала, че едно такова пътуване е напълно безнадеждно.

— Орчис ми каза, че Десалин никога не е споменавал плантацията Де Вилар или да е вземал нещо от там — отговори Андре. — Според нея това означава, че той не е намерил нищо, което представлява интерес.

— Казах ти, че Орчис е хитра. Ако чичо ти е бил богат човек, а леля ти е притежавала скъпи бижута, тя без съмнение щеше да е запомнила.

— Тогава ще трябва сам да търся и да намеря съкровището — каза Андре.

— Но ти си длъжен първо да направиш нещо абсолютно необходимо, ако искаш да стигнеш жив на повече от няколко мили.

Андре го погледна с благодарност.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Трябва да напишеш писмо до Орчис, в което да изразиш възхваляващата си благодарност и да й го изпратиш, придружено от огромен букет цветя — отговори Жак.

Андре го погледна отново с явно смущение.

— Сам трябваше да се сетя за това.

— Паула Леклерк винаги е била заобиколена с толкова много цветя, който получавала всеки ден, че слугите й не знаели какво да ги правят — разказа Жак. — А каквото е получавала Паула, очаква да го получи и Орчис. Напиши такова писмо, което да бъде израз на красноречието не на един мулат, а на истински галантен французин. Но не го подписвай.

Андре го погледна изненадан, а Жак поясни:

— Орчис ядосва Десалин с любовните си приключения, целта, на които е да го накара да се разведе. И ако успее да го накара да мисли, че ти си за нея нещо по-различно от другите й мимолетни завоевания или по-добър любовник от него, неизбежно ще бъдеш убит.

— Трябва да се съглася, че за краткия си престой в Хаити успях да разбера, че това е едно много опасно място за живеене! — каза Андре, с необяснимо спокойствие.

Кърк, който досега само слушаше, се засмя, после каза:

— Промени си мнението. Върни се обратно на шхуната и ме изчакай на нея, за да се върнем заедно в Бостън.

— Нямам намерение да правя такова нещо! — възрази Андре. — Но в същото време бих искал наистина да имам една възможност, която бих могъл да използвам, за да се измъкна по всяко време от този остров, ако това стане неизбежно. Би било чудесно да има кораб, който да ме чака и ако стане твърде опасно, да се кача и да отплувам далеч от тук.

— Има две възможности — вметна Жак, преди Кърк да успее да отвори уста. — Първо, връщането ти в Порт-о-Пренс със съкровището, ако си го намерил. Това ще бъде несъмнено един ненужен риск, защото не само Десалин, но и много други хора, включително Кристоф, ще направят всичко възможно, да не им се изплъзнеш с това, което смятат, че им принадлежи.

Андре знаеше, че в казаното има достатъчна доза здрав разум.

— Ако откриеш нещо — продължи Жак, — единственият ти шанс е да отидеш в Ле Кап. Разстоянието от там до плантацията на чичо ти е по-малко, отколкото до тук.

— Мислиш ли, че в Ле Кап ще има американски кораб?

— Много голяма е възможността да има, тъй като оръжието и амунициите, доставяни в Хаити, се разтоварват там. Освен това би могъл да намериш по-лесно и някой английски кораб.

— Английски? — попита Андре.

— Британските военни кораби патрулират по море от Ямайка през протока Уиндуард Пасидж до акваторията на Атлантика. Поради тази причина императорът не се страхува от френско нападение в гръб.

— Разбира се! — възкликна Андре. — Сега ми става ясно защо Десалин напада испанската част на острова.

— Там има няколко хиляди бели и цветнокожи войници — допълни Жак. — Кристофър пък настъпи по северния бряг, и тръгна от Ле Кап, в помощ на Десалин. Така че в момента пътят ти е чист — както от тук до плантацията на чичо ти, така и от нея до Ле Кап.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за помощта, която ми оказваш!

— Приготвил съм кон, който те чака — продължи Жак, — и един слуга, който ще те придружава.

Андре го погледна изненадан и Жак обясни:

— Ще имаш нужда от някой, който познава страната. А също да говори и диалекта на хората, от които ще искаш и ще получаваш храната си.

— Имам чувството, че съм ти създал твърде много излишни главоболия — каза Андре с тих глас.

— Човекът, когото избрах да те придружава, е повече от специален. Ти можеш да му се доверяваш като на мен. Казва се Томас и въпреки че е преживял жестокостите на един френски господар, ненавижда кръвожадността на тиранина, който сега ни управлява точно толкова, колкото и аз.

След лека закуска Андре реши, че е готов за тръгване. Той предаде и написаното за Орчис писмо, пълно с пламенна възхвала.

То бе изпълнено с поетични изрази — цветя и рози, обожание и страст. Андре се бе постарал да напише такова писмо, което би се харесало, на която и да е куртизанка по света, спечелила симпатиите на един мъж.

Очите на Жак се завъртяха одобрително, след като завърши с четенето на писмото.

— Прекрасно! — каза той. — Трудно е да се повярва, че във вените ти тече и една капка английска кръв.

— Искаш да кажеш, че англичаните са студени и въздържани — каза Андре. — Ако някога би посетил Англия, щеше да си много изненадан!

Докато говореше, Андре си мислеше за жените, които му се бяха отдавали ако не със същата физическа страст като Орчис, то поне с такова влечение, което прозираше от написаното писмо.

— Ще изпратя един слуга с твоето писмо и с букета, който е направен от избрани екзотични орхидеи веднага, щом напуснеш града — каза Жак.

— Смяташ ли, че Орчис би могла да поиска отново да ме види? — попита Андре.

— Тя рядко приема един мъж повече от един път — отвърна Жак. — Но нейните прищевки са толкова неочаквани, че никой не би могъл да ги предвиди.

— Нямаш друг избор — каза Кърк.

— Опитвам се да обмисля всички възможности — усмихвайки се, каза Жак. — Тъй като познавам Орчис от много години зная, че когато нещо я засегне, по-добре би било човек да е предварително нащрек.

Докато слугите сваляха багажа на Андре от неговата стая долу при коня, който го чакаше, той каза:

— Моля да ми разрешиш да ти платя това, което дължа за коня, цветята и всички други разходи, които направи за мен.

Жак се усмихна.

— Всичко това е част от моя дълг към Кърк, а аз му дължа живота си, трудно е нещо такова да бъде оценено в пари.

Всички посрещнаха думите му с усмивка. Когато Андре настоя да плати, Жак сви устни и се намръщи, което ясно показа на Андре, че ако продължи да настоява, жестоко ще обиди мулата.

Андре мислеше, че може да разбере Жак, който бе споменал как мулатите страдат от липсата на доверие в отношението на хората към тях. В този смисъл явно им доставяше удоволствие да мислят, че са нужни на един бял човек.

Всъщност Андре би бил наистина загубен без помощта на Жак в условията, в които бе попаднал.

Именно това разбиране, проявено от Андре, създаде в Жак увереност, че той ще успее в начинанията си и че е възприел такъв начин на мислене, който напълно покриваше дегизировката му, като гарантираше, че няма да бъде открит.

Той изчака слугата да излезе и каза:

— В багажа ти сложих едно пакетче, което съдържа пудра от кората на дървото, с боята, от което постигнахме този цвят на кожата ти.

— Кога ще трябва да я използвам отново? — попита Андре.

— Не по-рано от две-три седмици — отвърна Жак, — защото те намазах дебело. В момента ти си по-тъмен не само от мен, но и от много други мулати. Но има едно нещо, което трябва да подновяваш всеки няколко дни — това са белите полулунички в основата на ноктите си.

Докато Жак говореше, Андре погледна ръцете си. Той си спомни много добре, че най-внимателен Жак бе, когато потъмняваше основите на ноктите му.

— Ти ще срещнеш много светли мулати — обясни Жак — и боядисан по този начин, по който го направих аз, бял мъж или бяла жена могат да минат напълно незабележими, ако бъде спазено едно задължително условие — полулуничките на ноктите им трябва да имат тъмен, а не светъл оттенък.

— По цвета на тези полулунички може да се познае — допълни Кърк, — дали някой е бил докоснат или не от „катранената“ четка.

Това бе израз, твърде често използван и в Англия и докато Андре кимаше в знак на разбиране, Жак продължи:

— Естествено е ноктите да продължат да растат и запомни, че бял цвят в основата на ноктите, която ако си истински мулат и във вените си имаш дори незначителна част негърска кръв би следвало да е кафеникава, ще те издаде със сигурност.

— Ще го запомня непременно — каза Андре. — И още веднъж, благодаря ти!

Той хвана ръката на Кърк и го попита:

— Ако все пак някога стигна до Америка, мога ли веднага да те посетя в Бостън?

— Ти знаеш много добре, че винаги си добре дошъл — отговори Кърк. — Цялото ми семейство с нетърпение очаква да те види отново. Ти спечели сърцата на всички!

Андре се обърна към Жак.

— Кърк ми каза, че е научил от теб за смъртта на чичо ми и тримата му сина, зверски заклани от въстаниците. Имаш ли някаква представа къде биха могли да бъдат погребани или поне заровени?

— Научих, че всички в къщата са били убити — отговори Жак, — чичо ти и жена му, тримата им сина, едно малко осиновено от тях момиченце, както и няколко приятели, укрили се при тях. Това е всичко, до което можах да се добера, когато Кърк ме помоли да проуча този въпрос.

Той помълча, след това каза тихо:

— Десалин няма навик да погребва тези, които е убил. Обикновено телата на невинните жертви са били оставяни да изгният върху земята, която някога са притежавали или са били захвърляни в блата и тресавища, намиращи се наоколо.

Жак се поколеба малко, преди да продължи.

— Уверен съм, че мъжете са били измъчвани. Но това е толкова обикновено за Хаити, че подробности за случилото се не съм чул.

Андре стисна устни. После още веднъж каза „довиждане“ на Кърк и Жак го придружи надолу по стълбата.

В двора, от задната страна на къщата, където никой не би могъл да ги зърне и заминаването би останало незабелязано от случайни минувачи, чакаха два коня. Държеше ги огромен негър, който бе представен на Андре като Томас.

Косата му бе прилепнала плътно до черепа и приличаше на черен мъх. Челото му се спускаше ниско над големи тъмни очи, които имаха интелигентен поглед.

Когато се усмихна, цялото му лице сякаш светна. Андре го хареса от пръв поглед и си помисли, че в излъчването му имаше нещо честно, което не можеше да остане незабелязано или прието за друго качество.

Той подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Томас — каза Андре. — Радвам се, че именно ти ще ме съпровождаш в опасното ми пътешествие.

За момент негърът се поколеба и Андре разбра, че това е защото никога преди това при каквито и да било обстоятелства нито един бял човек не е подавал ръка на негъра, на когото сигурно вече бяха доверили, че Андре е бял.

После грамадната му ръка, толкова грамадна, че пръстите на Андре потънаха в нея, стисна неговата, като показа страшната си сила.

— Ако се наложи, Томас ще те защитава с цената на живота си — каза Жак. — Доверявай му се напълно и не пази никакви тайни от него.

Андре забеляза, че на седлото върху единия от конете бе завързан пакет, който съдържаше дрехите му.

Той отново стисна ръката на Жак и се опита да изрази благодарността си. После с Томас яхнаха конете и напуснаха двора.

Почти веднага пътят започна да изкачва хълма, който се издигаше непосредствено зад Порт-о-Пренс. Томас водеше.

Андре забеляза, че те избягваха задръстените улици и многолюдните площадчета, и се придържаха към прашните улички, които скоро се превърнаха в истински пътеки.

Когато разглеждаше картата в дома на Жак, Андре бе забелязал, че за да стигне до плантацията на чичо си, трябваше първо да вървят край канала Свети Марк, после да изкачат Черните планини и да се доберат до долината, в която някога Филип де Вилар бе основал своята плантация, след като се установил в Хаити.

От картата Андре се бе уверил, че разстоянието от плантацията до Порт-о-Пренс и до Ле Кап бе еднакво.

Той не трябваше да забравя, че Ле Кап се намираше под командването на Хенри Кристоф, когото би предпочел да не среща. Самият той бе подпалил построената от него къща в града при появата на френските кораби.

Макар Кристоф да бе убил също много хора, по разказите на мнозина Андре знаеше, че той е значително по-малко жесток и тираничен от новия император.

Различието между двамата се дължеше на разбирането на Кристоф, че въпреки твърдата необходимост от освобождаване от френско господство, разумно би било все пак да се поддържат приятелски връзки с държави на бели хора, каквито бяха Съединените щати и Англия, защото те биха могли да им помогнат и да им бъдат полезни.

В този момент Кристоф, както и Десалин, бе зает в борбата срещу испанците. Андре се молеше и се надяваше да завърши мисията си за по-кратко време.

След като се отдалечиха достатъчно от града и започнаха да се движат по крайбрежния път с добра скорост, Андре започна разговор с Томас.

— Томас, г-н Жак каза ли ти какво търся?

— Да, мон’сер^[1]. Но няма да е лесно.

— Разказа ли ти също така, че струва ми се зная ключа към мястото, където може би е скрито съкровището?

— Каза ми.

Андре извади от джоба писмото на чичо си и прочете на глас важното изречение в него.

— Сигурен съм, че това означава само едно нещо — парите ще бъдат скрити около или в сянката на някаква църква — каза той убедено.

Томас не отговори. Те продължиха да яздят. След известно време негърът проговори:

— Ние намерим църква.

— Трябва да има поне една — потвърди Андре.

Първата нощ те преспаха в малка колиба със сламен покрив, в покрайнините на някакво село.

То се състоеше от малко на брой дървени или кирпичени колиби със сламени покриви. Всяка бе разположена върху малко парче земя, отделено от другите с ограда от високо израснали кактуси.

— Хора добри — заключи Томас. — Не пита въпроси.

Той спря коня си, слезе от него и отиде до най-близката колиба, където разговаря надълго и нашироко с един възрастен мъж, който бе седнал пред нея на пейка и пушеше глинена лула.

Когато се върна при Андре, той се усмихна.

— Добър покрив. Колиба нова и празна.

И наистина, тя беше малко встрани от другите колиби и изглеждаше с прясното сено на покрива и още влажната глина по стените като току-що построена.

Вътре бе чисто и след като Томас хвърли наръч слама на глинения под, върху който Андре можеше да прекара нощта, той си помисли, че сигурно ще им се наложи да преспиват и при много по-лоши условия.

Със себе си носеха достатъчно храна, за да преживеят първите два дни.

— В края на краищата — бе казал Жак, — разчитай на Томас. Той може да намери за ядене нещо, което няма да бъде особено вкусно или дори приятно за ядене, но ще е достатъчно, за да поддържа живота в тялото ти.

Имаха пиле, малко твърдо сварени яйца и студена риба, приготвена в креолски сос, който се оказа много вкусен.

Андре изяде всичко, което Томас му предложи. Знаеше, че такава храна не може да бъде запазена за по-продължително време при топлия климат и разбираше, че това може да бъде последното му прилично ядене за дълго време.

След това все още изморен от случилото се предишната нощ, легна върху сламата. Преди да бе усетил, че изобщо е заспивал, Томас го събуди с думите, че е време за тръгване.

Закусиха с по една чашка кафе и изсушени френски кифлички, но когато минаха под едно дърво Андре откъсна от него портокал и с истинска наслада изяде сочния пресен плод.

Видяха толкова много банани и Андре си помисли, че колкото и трудно да намират храна, с която е свикнал, все пак няма да му се наложи да гладува.

Продължиха да яздят, вече по посока към планините и скоро между дърветата можаха да зърнат панорамата на прострялата се под тях зелена равнина, опираща в далечината до синевата на морето.

Трябваше да яздят съвсем бавно. Пътят се препречваше от клони на махагонови и железни дървета, които често съвсем скриваха слънцето, като изпълваха гората с мистицизъм, който изличаваше всяко чувство на реалност.

Малки дългоопашати папагали с блестящи в пурпурно, бледозелени и наситено жълти петна се стрелкаха около тях. От време на време през клоните прозираха жълтите и бели цветове на разкошни орхидеи.

Яздеха под гъстите клони на дървета, от които висяха като огромни въжета провиснали до земята лиани.

Орхидеите върнаха мислите на Андре към Орчис и за миг той почувствува почти физически нейното докосване. Разтърси глава, разбрал, че все още не се е освободил от ласките на сластното й тяло, от обвиващите го като лианите ръце, от настоятелните й устни.

Тя беше наистина като лианите, помисли си той. Обгърнала мъжа с тялото си, тя го превръщаше от самостоятелно мислещо същество в роб на своите прищевки.

Следващата нощ не им провървя много.

Колибите със сламените покриви, край които минаваха, изглежда не бяха по вкуса на Томас. Освен това Андре имаше чувство, че той твърде не обича гората и се бои от нея.

На едно място пътеката, по която яздеха, пресече друга пътека. На ъгъла между двете бе издигнат висок дървен стълб.

От върха му висеше въже, на което за рогата бе закачена черна коза.

Томас вече бе казал на Андре, че горските кръстовища се смятат за свещени. Той бе посочил по-рано един малък олтар, издигнат в чест на някакъв местен култ.

— Нима искаш да ми кажеш, че това е част от вуду, Томас? — бе попитал Андре.

— Да, мон’сер.

Начинът, по който Томас говореше и изразът на лицето му, когато гледаше олтара подсказваха на Андре, че той е последовател на вуду.

Страхът, с който сега Томас гледаше черната овца, показваше, че бе почти панически уплашен.

— Какво означава това, Томас? — попита Андре и посочи стълба.

— Вуду, мон’сер — отвърна Томас. — Култ Педро. Педро Лош! Велик бог, черна магия!

Начинът, по който Томас каза всичко това, можеше да накара всеки да се разсмее от сърце. Но Андре се въздържа, защото негърът бе напълно сериозен. Чак след известно време го попита:

— Къде са добрите богове? Боговете, на които се молиш ти, Томас?

Като задаваше въпроса, Андре реши, че няма да получи отговор, но само след миг чу:

— Дамбалах, мон’сер. Дамбалах Уеудо велик Бог. Той помогне.

— Да се надяваме, че наистина ще помогне! — каза с въздишка Андре.

— Мосю не мрази вуду? — попита нарочно Томас.

— А защо трябва да го мразя? — учуди се Андре. — Зная твърде малко за него и съм убеден, че всеки човек има право да вярва в религията, която сам си е избрал.

По лицето на Томас той прочете израз, който можеше да определи само като облекчение и добави:

— Аз съм роден като католик, и съм посветен в католицизма, но имам приятели протестанти, будисти и даже мюсюлмани. Вярвам, че те са толкова добри или толкова лоши, колкото аз самият. Те отговарят за делата си само пред своите богове.

Томас погледна нагоре към козата. По-късно, когато яздеха успоредно по пътеката, приближи коня си съвсем до този на Андре:

— Дамбалах помогне тебе, мон’сер. Помогне тебе намери къде съкровище скрито.

— Ако той наистина ми помогне — отвърна Андре, — аз ще се вслушам в неговите повели и ще направя всичко, за да изразя уважението си към него.

Томас кимна с глава.

— Остави това на мен, мон’сер — каза той и продължиха да яздят по пътеката, без повече да се връщат към този въпрос.

Те прекараха нощта твърде неудобно, без подслон, на едно сечище сред гората. То бе заобиколено от дървета, чиито клони така се преплитаха и стигаха чак до земята, че създаваха чувството за огромно, затворено от всички страни помещение.

Все пак Андре бе сигурен, че Томас не се е успокоил, че бе нащрек и макар самият да бе спал малко, не разбра какво бе правил Томас преди изгрев-слънце, когато го събуди.

Тази сутрин за закуска нямаше кафе, а само няколко изсушени парчета хляб и плодове, които си откъснаха сами.

Докато се спускаха по стръмния склон от другата страна на планината, приближиха до едно село, в което Томас помоли някакъв човек да свари малко вода за кафе, което носеха със себе си в прикачения към седлата багаж.

Следващата нощ прекараха в едно село, хората, в което разглеждаха Андре подозрително и очевидно не вярваха на обясненията на Томас за него.

— Някога, мон’сер — обясни Томас, — мулати предизвикват черни. Те умни. Те заповяда и чака черен човек подчини. Ако отказва, мулати жестоки.

Андре си помисли, че това наистина бе една страна, разкъсана на части. Той изпита съжаление към хората, които не знаеха на кого да вярват, на кого могат да се доверят.

После, когато очакваше най-малко, защото му се струваше, че е яздил години без прекъсване, видя долината пред себе си.

Като се спуснаха в нея Томас каза на Андре, че именно това е мястото, което търсят.

Ако гората изглеждаше прекрасна, то долината бе изключителна.

Първо видяха разровени тръстикови полета, избуяли или току-що засадени на малки парцели, очевидно от местните селяни.

Андре можеше да си представи как са изглеждали преди, през процъфтяващите години, когато чичо му пишеше такива ентусиазирани писма до Франция за големите успехи, които бе постигнал.

Минаваха покрай изоставени и разрушени захарни мелници, големите мелничарски колела, на които някога са били задвижвани от добре гледани волове.

В тази очевидно плодородна долина имаше много полета, напоявани от лъкатушещ поток и защитавани от обграждащите ги като стена планини.

Всеки метър, който преминаваха, бе така красив, че Андре помисли дали не е попаднал в някакъв странен рай.

Те не спряха, а продължиха да яздят, защото без да попита, Андре знаеше, че Томас го води към къщата на чичо му.

Минаха през порутени порти и се озоваха на широка алея, покрай която току-що започваха да избуяват огненочервените цветове на дърветата. Всяко от тях бе така покрито с брилянтно пламтящи цветове, по-красиви от всякакви думи, с които човек би могъл да се опита да ги опише.

Стени от бугенвилии се издигаха до съборени овални колони, които някога са били подредени в колонади, за да подчертаят изяществото на преливащите се цветове — пурпур, тъмен пурпур, кармин.

Наоколо бе пълно с жасмин, златно осветен от слънцето и виещ се по дърветата, смесен с бели лилии и портокалови храсти, цветовете, на които изпълваха въздуха със завладяваща сладост и упойващ аромат.

Трябваше да си пробиват път през сплетени храсти, докато най-после стигнаха до края на алеята, който се разширяваше в широка площадка, в едната страна, на която се издигаше къщата.

С нескривана гордост чичо му бе описал в писмата си голямата, бяла, измазана с гипс представителна къща, която бе построил. Тя бе едновременно изящна по архитектура и солидно изградена, за да създаде чувството на сигурност и уют в обитателите си.

Сградата беше на два етажа и с широка стълба в средата, която водеше до обширна тераса, която я опасваше от всички страни на равнището на първия етаж. Но сега парапета на терасата бе изпочупен, на пода зееха огромни дупки.

През изминалите години след разрушаването силните ветрове постепенно бяха отнасяли керемидите от покрива. Някои от тях се намираха на парчета пред къщата, където необяснимо защо имаше копани дупки — вероятно работа на вандали.

Входната врата бе измъкната от пантите, всичко бе обрасло с лишеи или украсено със зелени пълзящи растения, обвили се около колоните и останките от парапетите на терасата и вече настъпваха към прозорците.

Всичко бе разрушено до такава степен, че навяваше само пустота и угнетеност.

Двамата мъже слязоха от конете и Андре влезе в къщата. Стъпваше внимателно върху останките от дървения под.

Не бе учуден, когато видя, че всичко, което е можело да бъде преместено, е откраднато. Стаите бяха празни. Навсякъде се виждаха само разкъртени стени и тавани, от които висяха летви.

Част от къщата бе горяла и стените бяха почернели от дим. Подовете бяха сякаш разорани и покрити с дебел слой прах. Отвсякъде висяха огромни паяжини. Къщата бе изпълнена със запарен въздух, макар че от всички страни зееха дупки. Цареше призракът на пълното опустошение.

Андре се върна в градината с истинско облекчение. Там го чакаха избуялите храсти и високите дървета, отрупани с цветове във всички оттенъци на дъгата.

— Явно, че нищо не са оставили за нас в тази къща — каза той на Томас.

Това бяха първите произнесени от него думи, откакто бяха влезли в имението.

Двамата мъже се отправиха към конете си, без да говорят.

— Никой не идва тук каза Томас. — Лоша магия!

— Магия? Какво общо може да има тя с нас? — попита учуден Андре.

В отговор Томас се обърна и посочи с пръст. Андре проследи посоката, в която показваше пръста на Томас.

— Какво е това? Какво ми сочиш?

Той се вгледа по-внимателно и видя върху една колона, в основите на стълбището нещо, което му приличаше на извита клонка или парче дебело въже.

— Какво е това? — попита той още веднъж.

— Педро оуанга — черна магия! Злина! — отвърна Томас.

— Глупости! — каза Андре. — Не вярвам в такива неща. Те може да са реални за теб, но не и за мене!

Той говореше рязко. Но като видя намръщеното лице на Томас, добави бързо:

— Съжалявам, Томас. Не исках да говоря така неуважително, но може би и аз съм уплашен като теб от подобно нещо. В магия — черна или бяла, лесно може да се повярва, когато се намираш в тази страна.

— Ела, гледа, мон’сер — каза Томас.

Те се приближиха до колоната и Андре видя, че това, което бе забелязал преди малко, е наистина дебело въже.

То бе много тъмнозелено, дълго приблизително метър и дебело колкото човешка ръка, със завързани в краищата разноцветни парченца вълна. По него бяха окачени птичи и кокоши пера, оцветени в единия край в червено, а в другия — в бяло.

Част от въжето бе покрита с бял остатък от нещо, което се откъсна, когато Андре го докосна. Друга част от него бе покрита с нещо гъсто, изсушено и почти почерняло. Сигурно бе кръв.

— Какво е това? — все пак попита Андре.

— Аз вече казал, мон’сер — Педро оуанга, зелена змия. Силна магия. Много черна!

— Защо трябва това да е сложено тук?

— Не зная, мон’сер. Само това — те знаели ти идва тук.

— Аз? Че идвам тук? Как някой би могъл да узнае това? — попита Андре.

Очите на Томас се извърнаха към планините. После той каза:

— Всичко знае се. Барабани говори.

— Нима искаш да кажеш — попита бавно и търпеливо Андре, — че пристигането ми в тази изоставена и пуста плантация би могло вече да се знае от тези, които практикуват вуду?

Томас кимна утвърдително с глава.

— Много ми е трудно да повярвам във всичко, което ми казваш — каза Андре.

Той огледа добре парчето въже и реши, че не е минало много време, откакто е било поставено на това място.

Докосна тъмната част от него, за която мислеше, че е изсъхнала и която му приличаше на кръв. Като я натисна с пръсти, усети, че е мека и още влажна. Това наистина бе кръв!

Видя също така, че докато колоните наоколо бяха обвити в лиани и лишеи, тази, на която висеше оуангата, бе разчистена от тях.

Нямаше съмнение, че въжето, изобразяващо змия, е било поставено на това място съвсем скоро — може би тази сутрин или късно предната нощ.

— Не разбирам, Томас — каза той, — но зная, че това не ми харесва.

— Не се безпокой, мон’сер — отговори Томас. — Намери добър Папалой, прави неща правилни.

— Какво е това? — попита Андре.

— Човек, мон’сер.

— Какъв човек?

— Какъвто вие нарича свещеник — свещеник на вуду! — Андре докосна с ръка главата си.

— Трябва ли да разбирам, че за да се вдигне заклинанието и да се предпазя от злото, което тази имитация на змия може да ми донесе, трябва непременно да намерим свещеник-вуду, който обаче извършва бяла магия?

— Вярно, мон’сер!

— Изглежда ми, че най-крайният…

Андре прехапа устни и преглътна другите думи.

Той изведнъж си спомни какво му бе казал Жак — ако иска да играе ролята на мулат, трябва и да мисли като мулат.

А мулатите вярваха във вуду, тъй както и черните.

Много добре! Да става, каквото ще! Колкото странни и чудновати да изглеждаха нещата, той трябваше да се държи като хаитянин. И той щеше да се държи именно така. А това означаваше, че една магия може да бъде премахната само с друга магия. Нямаше друг изход, освен да се съгласи с това.

— Къде ще намериш този свещеник Папалой? — попита Андре.

— Аз намери, мон’сер.

— Много добре, съгласен съм — отвърна Андре. — Хайде да се освободим от този отвратителен боклук!

Той махна парчето въже от колоната и го захвърли с всичка сила в гъсто избуялите храсти, заобиколили къщата.

— Поне това нещо не гърми — каза той с усмивка, но Томас остана все така сериозен.

— Проклятие тук стои, докато Папалой премахне!

Андре притежаваше добро чувство за хумор потупа го доброжелателно по рамото и каза:

— Тогава намери своя Папалой, а също така избери място в къщата, където довечера да мога да поспя. Гледай само покривът да не рухне върху главите ни или подът да не пропадне под нас.

Той огледа къщата още веднъж и изпълнен със спокойствие, каза:

— Поне докато спя бих могъл да си представя, че съм господар на плантацията Де Вилар, който спи спокоен сън, той напълно законно ми се полага, макар никой да не е склонен да повярва в това, освен тебе.

Томас се замисли за малко. После каза така тихо, че Андре едва го чу:

— Дамбалах казва, мон’сер, къде съкровище скрито.