Барбара Картланд
Зовът на любовта (2)

Глава първа

1805 година

— Влизаме в пристанището!

Кърк Хорнър стана и докато говореше, отиде до илюминатора на кабината, за да разгледа по-внимателно пристанището на Порт-о-Пренс, изпълнено с малки лодки и параходчета, нито едно, от които не беше голямо колкото „Америкън Шхунър“, с който той пътуваше.

— Моите приключения едва сега започват! — се чу глас зад него и високият, с волева брадичка, американец се обърна да види кой говори.

— Смени решението си, Андре — помоли той. — Върни се в Бостън с мен. Правиш грешка, за която жестоко можеш да съжаляваш, ако изобщо останеш жив, за да чувстваш каквото и да е.

— Ние всички сме имали такова чувство и по-рано — отвърна Андре де Вилар, — и уверявам те, заплахата, да живея в недоимък през целия си по-нататъшен живот, е не по-малко страшна.

— Това е лудост! Пълна лудост! — каза Кърк Хорнър уверено. — Но предполагам, че ще се наложи да ти помогна, въпреки че това противоречи на предчувствията ми.

— Ти обеща да ми помогнеш още преди да се кача на борда на кораба и сега държа да изпълниш дадената дума — отвърна Андре. — И така, с какво ще започнем сега?

Кърк Хорнър се обърна още веднъж да погледне входа на пристанището. Зад него бе разположен градът Порт-о-Пренс, а над него се издигаха планините, пурпурни и сини, които изглеждаха тъмни и страшни даже под лъчите на яркото слънце.

Всичко останало бе в зелено — толкова тъмнозелено, че почти заслепяваше и правеше белите къщи в далечината да блестят така ярко, както не бе възможно в никое друго кътче на земята.

— Това, което бих искал да направиш — каза Кърк, — е да останеш тук, на борда, докато аз не се свържа с човека, който мисля, че би могъл да ти помогне, за да не те изпратят за зелен хайвер.

— Кой е той? — попита Андре де Вилар.

— Казва се Жак Дежан и е мулат.

Андре де Вилар знаеше това, т.е. знаеше, че мулат означава потомък на бял и черен родител. Той бе виждал мулати в Америка и Кърк му бе казвал, че в Хаити мулатите презират черните, а черните мразят мулатите почти толкова, колкото и белите.

Както бе казал Кърк, французин да се опита да стъпи на хаитянска земя, в този момент бе диво, невъобразимо лудо приключение. Командващият хаитянската армия Жан Жак Десалин, който с животинска ярост се разправи с френските плантатори и почти всички други бели хора, предишната година се бе провъзгласил за император на Хаити.

Едно от първите неща, които той предприе, след като бе отпразнувана Декларацията за независимост, бе да облече в нови униформи войниците си. На една бостънска фирма бе поръчано да изработи две хиляди от тях и в момента се намираха в трюмовете на шхуната, с която Андре де Вилар и приятелят му Кърк Хорнър пристигнаха в Хаити.

Кърк бе упълномощен да изготви личен доклад за американския президент за условията на острова. Американците имаха намерение да възстановят позициите си в търговията на острова, от който покойният генерал Деклерк — братовчед на Наполеон Бонапарт, ги бе изгонил.

Френският вицеконсул във Филаделфия бе протестирал пред американската страна не само за нейната търговия с армията на Десалин и изпращаните за нея товарни кораби с оръжие и амуниции, но я обвиняваше също и в изпращането на американски негри, мобилизирани да подпомогнат въстаниците в техния бунт срещу остатъците от французи и испанци.

Всички тези услуги се заплащаха с памук, мед, дървесина и даже в долари, а и сребърните запаси на Десалин бяха внушителни.

След всичките събития островът бе така опустошен, че на другите държави бе трудно да разберат какво точно става там. Затова Кърк Хорнър, посещавал Хаити преди две години, очакваше да намери всичко коренно променено под тираничното управление на Десалин. Именно поради дивашкия садизъм, за който сведения все пак се промъкваха чак до Америка, той се страхуваше за живота на приятеля си Андре де Вилар.

Двамата мъже се познаваха от няколко години. По време на едно свое посещение в Англия, Кърк Хорнър бе отсядал в семейството на Андре.

Може би именно неговите разкази за Хаити бяха възбудили този силен интерес на Андре към острова. Тук се намесваха и роднинските връзки — чичото на Андре бе преуспяващ плантатор, намерил смъртта си в революцията, макар да бе оцелял по време на първото въстание от 1791 година поради простата причина, че неговото имение се управляваше добре и робите не бяха третирани по жестокия начин, обичаен за повечето от другите плантации.

До последното си отиване в Хаити Кърк не знаеше за нещастието, сполетяло плантатора и веднага, щом научи за станалото — че чичото и тримата му сина са убити — съобщи на Андре неприятната новина.

Голямо бе изумлението на Кърк, когато преди два месеца Андре се появи в Бостън и помоли за помощта му да отиде в Хаити.

— Невъзможно! — бе отговорил Кърк. — Жан Жак Десалин е дал клетва да убива всеки бял, когото срещне. Той е фанатик в омразата си към белите и аз не бих дал и два цента за живота ти от минутата, когато кракът ти стъпи на хаитянска земя.

След това Кърк се опита да опише Десалин на приятеля си.

— Той не е висок, външно повече прилича на горила, отколкото на човек. Широките му рамене поддържат биволски врат. Дебели устни се извиват под широки ноздри на безформен нос. Челото му е ниско и води полегато към шапка от къдрава коса, която почти се съединява с веждите му.

— Това действително не звучи привлекателно! — бе отвърнал, смеейки се, Андре.

— Не е за смях — остро отговори Кърк. — Той установява терор сред собствения си народ. Често изпада в периоди на истерия, когато подозира всички и непрекъснато говори само за кръв и отмъщение.

— Бях чувал — каза Андре, — че поведението на Десалин било демонично. Обещавал на бялото население защита, ако се предадат, а след това жестоко убивал всички.

— Улиците в Джереми бяха потънали в кръв след избиването на четиристотин и петдесет мъже, жени и деца — добави Кърк. — Даже самият главнокомандуващ Кристоф бе ужасен от неговата кръвожадност и диващина!

Той замълча за малко, за да могат присъстващите да осъзнаят напълно казаното и после добави:

— Учудва ли те, че американският президент бе сериозно загрижен, когато научи, че при изготвянето на Акта за независимост най-много аплодисменти Десалин получил за текста:

„За да бъде изпълнен настоящия Акт, ние се нуждаем от кожата на един бял човек за пергамент, черепа му да бъде мастилница, кръвта — мастило, а щикът — писалка.“

— Караш ме да потръпвам — каза Андре. — Независимо от всичко това, аз все още съм твърдо решен да се убедя, дали мога да намеря съкровището, което чичо ми е заровил в плантацията си.

Кърк бе уверен, че това бе единствената цел на пътуването на приятеля му.

Той вече знаеше, че бащата на Андре е починал, а самият той бе станал граф Де Вилар и глава на семейството.

Това бе положение, което самият Андре никога не се бе надявал да заеме.

Неговият дядо имал трима сина, от които бащата на Андре бил най-малкият.

По това време — началото на седемдесетте години на осемнадесети век, нещата във Франция не вървели съвсем добре, нараствало недоволството сред селяните. Това накарало средния син — Филип, да се засели в Хаити с решението да прекара там остатъка от живота си.

Във Франция семейството му редовно получавало неговите писма. А той пишел, че работите му потръгват добре, постепенно успял да забогатее от памука и кафето, които отглеждал и за които получавал добра цена от всички краища на Новия свят.

След това избухнала Френската революция и граф Де Вилар, заедно с най-големия си син, бил гилотиниран.

За глава на семейството останал живеещият в Хаити Филип де Вилар. Най-малкият брат — Франсоа, заедно с родената си в Англия съпруга и сина си Андре, успял да избяга от Франция.

И така, Андре посещавал английски училища, завършил английски университет, а и повечето от приятелите му били англичани.

Но баща му Франсоа разполагал със съвсем малко пари и само благодарение добрината и щедростта на роднините на жена си емигрантите избягвали крайната нищета.

Новината на Кърк за убийството на Филип де Вилар направи бащата на Андре глава на семейството, а със смъртта на баща си през 1803 година самият Андре стана граф де Вилар. Но той не притежаваше никакви източници на доходи, които да му позволят да поддържа както се полага една такава древна и уважавана титла.

Много по-късно той прочете най-внимателно последните писма на чичо си Филип от Хаити.

Най-важно за Андре се оказа последното от тях, писано изглежда само няколко месеца преди неговият автор да бъде заклан по най-жесток начин.

В писмото Андре прочете:

„Нещата тук вземат застрашителен обрат. Всеки ден чувам за ужасни зверства в плантациите на приятелите ми. Хората не само губят живота си. Тях ги измъчват и направо колят, а жените — изнасилват и изпращат на работа като робини по плантациите, които сега се управляват от местните чернокожи.

Ние кроим планове да избягаме, после ги отхвърляме, защото всички идеи изглеждат безплодни и неизпълними. А чрез привличане на вниманието към себе си, само можем да предизвикаме съдбата, която и без това не е особено благосклонна към нас. Чувстваме как обръчът около нас все повече се затяга.“

Следваше най-многозначителното изречение, което Андре препрочиташе безброй пъти:

„Аз мога да се доверя единствено на земята и разбира се, под закрилата на Бога!“

— Това — каза Андре на Кърк, когато му показа писмото, — според мен е напълно ясно послание до баща ми. Аз съм убеден, че чичо Филип е искал да съобщи на баща ми, че е заровил парите и цялото си състояние в земята, някъде около църква.

— Може и да е така — съгласи се Кърк. — Всички плантатори заровиха парите и скъпоценностите си. Но това бе добре известно на хората на Десалин, които или измъчваха жестоко плантаторите, за да признаят къде са скрили богатствата си, или сами преровиха плантациите на своите жертви толкова внимателно, че както са ми казвали, сега Десалин притежава огромно количество плячка, ограбена от убитите жертви.

Той помълча малко и добави:

— Когато Десалин напусна Джереми, след него едва вървяха двадесет и пет мулета, натоварени със сребърни прибори и други скъпоценности. Но се говореше, че това е нищо в сравнение с ограбеното в Аих Кайе, по-голямата част от което било намерено закопано в земята.

— Трябва да опитам шанса си — каза Андре. — В края на краищата винаги съм бил оптимист.

— Оптимист, който ще умре — подхвърли Кърк, — както хилядите твои съотечественици.

После се усмихна:

— Малкото късмет, който имаш, е, че не приличаш на французин. Много си едър.

— Ти си забравил, че майка ми е англичанка — отговори Андре.

Без съмнение неговият приятел мислеше, че от графиня Де Вилар нейният син е наследил характерните черти на мъжете от нейния род.

Андре бе с тъмна коса и тъмни очи, като баща си, но едрото си тяло дължеше на рода на майка си.

Широките плещи, тесните бедра и атлетическата фигура отговаряха на точната представа за външния вид на елегантните баски, които обграждаха уелския принц в Лондон.

Андре бе също така и твърде силен, но — мислеше си Кърк, — тогава би могло да го спаси в Хаити, щом имаше бяла кожа.

Той хвърли още един поглед към пристанището и каза:

— С малко късмет приятелят ми Жан Дежан ще дойде на кораба, щом го види да навлиза в пристанището. Той ме очаква или по-точно — трябваше да ме очаква през последните два месеца.

— Ти имаш приятели навсякъде — каза Андре с лека усмивка.

— Задължително е да ги имаш, ако живееш и работиш в света, в който живея и работя аз — отвърна Кърк.

— Това, което казваш, в действителност означава, че са ти нужни шпиони, за да ти предават информация за събитията — парира Андре. — Но мен не ме интересува кои са приятелите ти или как изглеждат, стига да знам, че ще ми помогнат.

— Ти си непоправим егоист! — каза Кърк, смеейки се. Но в същото време си помисли, че неговият приятел притежава това изключително качество да се интересува и да съсредоточава вниманието си само върху това, което е решил да направи.

Кърк напусна кабината и Андре седна с израз на лицето, който познаващите неговия род биха определили като решителност, граничеща с инат.

Преди тръгването си, той трябваше да се пребори не само с молбите на майка си да се откаже от авантюрата и да спори всеки ден с Кърк, но и със собственото си съзнание — а той бе реалист, което му подсказваше на какви трудности и опасности се излагаше.

Цялата история с революцията на робите в Хаити, подпалването на град Льо Кеп, когато генерал Леклерк се опитвал да акостира на брега, смъртта му от страшната жълта треска, подновяването на войната между Франция и Британия бяха страшни нещастия за французите.

Но от това, което Андре бе чувал за отношението на плантаторите към техните роби — местни жители, можеше с право да се очаква, че рано или късно те неминуемо ще се вдигнат на страшен бунт.

Самите въстаници имаха истински късмет със своите двама водачи, изключително блестящи в изпълнение на предприетите действия — Жан Жак Десалин и Хенри Кристоф.

Макар че бе жесток садист и изключително брутален, Десалин се отличаваше с качествата на смел и опитен войник. Кристоф пък, който бе далеч по-мек и по-разумен от съратника си, успешно бе издействувал спасяването на живота на някои от французите-плантатори, отнасяли се добре с черните си роби, както и на някои свещеници и лекари, изпълнявали честно човешките и професионалните си задължения към тях.

Въпреки това Андре знаеше, че девет десети от френското население вече не съществуваше, а Десалин продължаваше да убива и мъчи тези, които намираше живи.

Андре въздъхна дълбоко.

— Ако умра, ще умра! — каза си той. — В най-лошия случай си струва риска да смеся кръвта си с тази на моите съотечественици, заляла така обилно хаитянската земя.

Вратата на кабината се отвори и Кърк се появи отново.

— Добри новини! — възкликна той. — Бях прав като предполагах, че Жак Дежан ще ме очаква. Той вече е на кораба и ти можеш да се срещнеш с него.

След него в кабината влезе човек, когото Андре огледа внимателно с набито око. Той знаеше колко много зависи от него във всяко отношение.

Кожата на Жак Дежан бе бронзовокафява и ако Андре го бе видял в Англия, би го взел просто за силно почернял от слънцето човек. Но докато чертите му бяха европейски, косата му бе подозрително черна и къдрава, а очите — тъмни.

Той бе облечен така елегантно, както Кърк и Андре, пъстрата му вратовръзка бе завързана с безупречно изящество, а сакото му стоеше изключително добре.

— Жак — каза Кърк, — това е моят приятел Андре, който има нужда от твоята помощ. Аз му обещах, че няма да откажеш подкрепата, която можеш да му окажеш.

— Един от твоите приятели…! — подхвърли мулатът многозначително. — Ти знаеш, че съм дал обет да бъда винаги на твое разположение.

Троснатият начин, по който отговори, прозвуча искрено и като го гледаше, Андре си помисли, че това е човек, на когото може да се довери.

За да се увери в това, той рязко обърна поглед към приятеля си Кърк, който сякаш разбрал немия му въпрос, каза:

— Веднаж, в бурно море спасих живота на Жак. В замяна той обеща винаги да ми помага. Това включва и моите приятели, в случая — теб. Имай предвид, че Жак никога не нарушава обещанията си.

— Това е истина — каза Жак. — И така, монсеньор, какво мога да направя за вас?

При този въпрос и двамата — Андре и Кърк, се стреснаха. Защото обръщението монсеньор правеше напълно ясен факта, че без да е ставало даже дума, на мулата бе ясно, че говори с французин.

Кърк отиде до вратата на кабината, за да се увери, че е плътно затворена. После каза:

— Толкова очевидна ли е националността на моя приятел?

— Аз съм свикнал да се срещам с най-различни хора — каза Жак. — Самият факт, че той не излезе да ме посрещне на палубата, е вече подозрителен за мен. А когато спомена, че иска моята помощ и след като го разгледах, съм вече напълно сигурен, че не е американец.

Андре се засмя.

— Мислех да кажа, че съм англичанин, тъй като половината от кръвта, която тече във вените ми, е английска.

— Половината от моята кръв е бяла — отвърна Жак, — но белите никога не ме приемат като един от тях, освен когато съм им полезен.

Това не прозвуча остро, Жак просто констатираше един факт.

— Много добре. Признавам, че съм французин. Моето име, което Кърк пропусна да каже, е Андре де Вилар.

Мулатът се замисли за момент, после каза:

— Вие сигурно сте роднина на този Де Вилар, чиято плантация бе в долината на Черните планини, нали?

— Така е.

— Той е мъртъв.

— Същото ми каза и Кърк преди две години.

— Тогава защо сте тук? — попита Жак с любопитство.

Андре реши да каже истината, и така нямаше какво да губи.

— Вярвам, че чичо ми е заровил пари и скъпоценности някъде в имението си. Синовете му загинаха заедно с него, а сега аз съм глава на фамилията Де Вилар, тези богатства по право принадлежат на мен.

— Ще бъдете голям късметлия, ако нашият „велик“ император ги е запазил и чака само да си ги приберете — отвърна Жак.

— Има ли начин да се разбере, дали той ги е открил и заграбил, или не? — попита Андре. — И ако има сведения, че не ги е открил, бих искал да отида до плантацията Де Вилар.

Жак Дежан повдигна ръце.

— „Искате“! — възкликна той. — Лесно е да се каже. Но повярвайте ми, изключително трудно, да не кажа невъзможно, е да се направи. Както едното, така и другото.

— Хайде де, Жак — намеси се Кърк. — Ти знаеш така добре, както и аз, че ако има някой, който би могъл да помогне на Андре, това си ти. Би трябвало да има някакъв начин да се разбере какво е отмъкнал Десалин и от неговите роднини. Защото бях чувал, че този убиец притежава огромни скривалища в планините, пълни с ограбени съкровища.

— Това е вярно — съгласи се Жак. — Но той не може да пише, не води сметка и едва ли би доверил нещо за своята плячка, на когото и да е.

Андре повдигна рамене като че ли предчувстваше, че това е една сляпа следа, която няма да го изведе на правилния и верния път.

В този момент Жак каза:

— Има един човек, който би могъл да знае дали в съкровищата на Десалин има нещо от плантацията на Де Вилар.

— Кой е той? — попита Кърк.

— Орчис! — отвърна Жак кратко.

— Орчис! — възкликна на свой ред Кърк. — Тя в Порт-о-Пренс ли е?

Жак кимна с глава.

— Тя се е настанила в покоите на двореца на Леклерк и се облича като сестрата на Наполеон Бонапарт, живяла там докато била женена за генерал Леклерк, завърнала се след смъртта му в Европа, за да стане Нейно Императорско Височество Паулина Борже.

— Трудно ми е да повярвам на това! — възкликна отново Кърк.

— Коя е тази Орчис? — попита Андре.

Кърк се засмя.

— Ако останеш малко по-дълго в Хаити, съвсем скоро ще чуеш за Орчис.

— Коя е тя? — попита отново Андре.

— Тя е една от любовниците на Десалин — обясни Кърк. — Той има двадесетина, но явно тя е по-добра в професията си, отколкото другите. Макар всички те да се радват редовно на най-меко казано „прилични“ възнаграждения от императорската кесия, има съмнения, че Орчис е отмъкнала самата кесия!

Жак избухна в смях.

— Това е прекрасно описание, приятелю! — отбеляза той. — Но през последната година — година и половина нейната екстравагантност и алчност надхвърли всякакви граници. Единственото, което тя би желала сега, е да бъде коронясана за императрица. Но за нейно най-голямо съжаление Десалин си има жена!

Жак се засмя отново, преди да продължи.

— Както и да е. Тя вече се е примирила с това положение и се задоволява да играе ролята на принцеса Паулина с изкуство, което е трудно даже да бъде описано.

— Ти каза, че, тя се е преместила в двореца на Леклерк, нали? — попита Кърк.

— Тя приема ухажорите си както по време на закуска, така и късно вечер. Това е времето, по което монсеньорът може да се срещне с нея.

— Трябва да отбележа, че това ми се струва невъзможно — отбеляза Кърк.

— В своя истински вид — несъмнено! — съгласи се Жак. — Но повече от ясно е, че ако той има намерение да напусне Порт-о-Пренс и да замине за провинцията, при никакви обстоятелства не може и не трябва да стъпи на брега като бял човек.

Огромно изумление се изписа на лицата на двамата приятели. Жак обясни:

— Все още в Порт-о-Пренс има неколцина бели. Повечето от тях са американски производители на оръжие и амуниции. Но дори към тях не съществува някаква търпимост от страна на Десалин. Когато бял човек се появи в града, неговата смъртна присъда е подписана, преди да е изминал първите няколко мили.

— Тогава какво предлагаш? — попита Кърк.

Жак огледа Андре от главата до петите, като го изучаваше най-внимателно с поглед.

— От вас може да стане много приличен мулат!

— Мулат?! — възкликна Андре.

— За ваш късмет косата ви е тъмна — каза Жак, — макар че ще се наложи да я понакъдрим малко. Ако очите ви бяха сини или сиви, задачата ми би била значително по-трудна, но те са достатъчно тъмни, монсеньор, за да задоволят една проверка. А и кожата ви има цвета на моята.

— Трябва да отбележа, че никога не съм успявал да се маскирам добре — каза Андре с малко тъга в гласа си.

— Тогава ще умрете! — възкликна Жак. — И ако в това бъде замесен Десалин или някой от приближените му, уверявам ви, че това няма да бъде едно приятно приключение!

— Разбирам много добре това — съгласи се бързо Андре.

Той си спомни добре за зверствата, на които бяха подложени не само белите, но и някои мулати.

Спомни също така за нещо, което бе чул и което бе накарало косата му да се изправи. Веднъж Десалин заповядал да доведат в стаята му един човек и докато разговарял с него, най-хладнокръвно пробол сърцето му с кама.

Жак Дежан бе прав, помисли Андре. Той трябва да се дегизира така, че нито един човек в Хаити да не се усъмни нито за миг, че е бял и при това — французин.

— Сега отивам до къщи — каза Жак, — и ще донеса точно това, което е нужно, за да променим цвета на кожата ви — боя от кората на особен вид дърво. Освен това, ако бих могъл да се осмеля да ви посъветвам, монсеньор, извадете и облечете най-ярките си дрехи. Ние, мулатите, обичаме да парадираме и да се самоизтъкваме!

Той се обърна към вратата и от прага попита:

— Случайно да говорите поне малко креолски?

— Миналата година учих нещо такова — отвърна Андре — разбира се, от учебници. Но на борда на кораба имаше един креол, с когото разговарях, докато траеше пътуването ни.

— Това е добре — каза Жак. — Както би могъл да ви каже Кърк, често пъти креолите са високообразовани хора. Аз например имам няколко дипломи, с които да докажа колко съм умен. Въпреки това повече разчитам на това, което имам в главата си по рождение.

Андре се смееше от сърце, докато Жак напускаше кабината. После се отпусна на койката и се приготви търпеливо да изчака връщането му на кораба.

* * *

Слънцето беше започнало да залязва и падаше сумрак, когато двамата мулати слязоха от „Америкън Шхунър“ на брега.

Андре целият бе намазан с боята, донесена от Жак. Той усещаше отвратителната й миризма.

— Това вони! — бе отбелязал той, гледайки съдинката в ръцете на мулата, и гъбата, с която се канеше да я размаже по цялото му тяло.

— Щом се намаже върху кожата, миризмата изчезва — отвърна Жак. — Но за да не бъдеш открит, ти имаш нужда не само от тъмна кожа. Ти трябва, освен кожата, да промениш и начина си на мислене.

За първи път в гласа на Жак прозвучаха остри нотки:

— Ние, мулатите, дълго търпяхме презрителното отношение на белите към нас. В крайна сметка, без да искаме това, то ни доведе естествено на страната на черните.

— Бях чувал за това — каза Андре.

— Черните никога не са ни харесвали и никога не са се доверявали на нас — продължи Жак. — Но поради нашето по-добро образование и поради това, че можахме да бъдем полезни на белите, успяхме да достигнем до едни малко по-благоприятни позиции. В същото време би могло да се каже, че ние не живеем на земята като другите хора — ние сме между черните и белите, а това е едно не толкова приятно положение.

— Разбирам — каза Андре — и поради това съм още по-благодарен за помощта, която така великодушно сте готов да ми окажете.

Преди още да бъде намазан целия с кафявата боя, миризмата започна постепенно да изчезва. И Андре се заоглежда критично в огледалото.

Нямаше съмнение, че новият цвят на кожата бе изменил целия му външен вид. Беше виждал много хора със слънчев загар като цвета на неговата кожа и с право си задаваше въпроса дали някой няма да се усъмни в него.

Сякаш отгатнал мислите му, Жак каза:

— Мислете за себе си като за мулат — винаги малко несигурен в себе си и винаги малко отбраняващ се.

И като се усмихна, добави:

— Това е, което американците наричат „парченце на рамото си“ — нещо като бенка — всички мулати се раждат с това нещо и го носят през целия си живот, с него и умират.

— А откъде идвам? Каква е историята ми?

— Вие сте от Хаити, но сте получили образованието си в Америка — отговори Жак. — Вашето име нека остане Андре, няма смисъл да го сменяме. Мисля също, че можете да носите спокойно и фамилията си Де Вилар. В края на краищата, щом баща ви е бил бял човек, естествено е да вземете неговата фамилия, а не тази на майка си.

— Значи вие ми предлагате да казвам, че мой баща всъщност е бил чичо ми Филип де Вилар? — попита Андре.

— Защо не? — запита на свой ред Жак. — Ако се наложи да задавате въпроси за имението Де Вилар, което е неминуемо, всеки би разбрал, че нямате никакви претенции, тъй като сте мулат.

— Това е изключително умно — се чу гласа на Кърк, който бе влязъл в кабината, докато Андре приключваше с преобличането си.

— Много умно! — съгласи се Андре. — Благодаря Ви, Жак!

— Единственото нещо, което трябва и да правите сега — добави Жак. — Всичко зависи само от вас, от вашата способност да се възползувате от този — както самият вие казахте — умен план.

— Какво трябва да правя по-нататък? — заинтересува се Андре.

— Сега слизаме на брега. Вие ще казвате, че сте били в Америка и току-що сте се върнали. Това ще ви даде възможност да задавате много въпроси за това, което се е случило в Хаити, докато сте били в чужбина — той замълча за момент, после каза: — Вие не сте срещали Орчис по-рано, но сте чували за нея. Нейното име нашумя така много в Порт-о-Пренс едва след като се премести в двореца на Леклерк.

— Десалин ли я настани там? — попита Кърк.

— Мисля, че тя се самонастани — отвърна Жак. — Тя е твърдо решена да бъде истинска „гранд лейди“. Ако нейната черна магия вуду се изпълни, Десалин може да се разболее и да умре, преди да му е дошло времето. В този случай тя се готви да заеме трона, поне така си мисли и има такива намерения.

— Наистина ли Десалин е омагьосан от нея? — попита Кърк.

— Той харесва образованите, изтънчените и опитните жени, а Орчис е точно такава! Нещо повече, всички богове работят за нея, а те могат да се окажат много силни.

— За вуду ли говорите? — попита Андре.

— А за какво друго? — отвърна Жак.

— Но аз мислех, че този култ, тази черна магия, е забранена.

— Да, практикуването на вуду е забранено! И Десалин, и Кристоф го поставиха извън закона, тъй като твърдят, че вуду е религия на робите.

— Но това все още ли е така широко разпространено, както и преди да бъде забранено?

— Да, разбира се! — отговори Жак. — Вуду е неразделна част от всеки черен човек, нещо повече, то е част от всеки, който живее в Хаити. Хората на острова не могат да живеят без този култ. Той е така свързан със съзнанието даже на католиците, че е трудно да се разбере къде свършва вуду и къде започва католицизмът.

— Ще го разберете с времето — увери го Жак. — А сега нека посетим мадам Орчис. Вие ще видите на какво прилича змията, когато има красиво лице!

Андре се сбогува и слезе на брега, обхванат от такова чувство на възбуда, което бе трудно да потисне.

Именно в този момент започна неговото голямо приключение. Именно в този момент той почувствува, че започва истинското изпитание на неговия ум в среща не само с един тиранин, но и с всички негови последователи.

Бе благодарен на това, което научи от Жак — че Десалин отсъства, в момента ръководел военна операция срещу онази част от острова, която принадлежеше на Испания.

— Ще победи ли? — попита Кърк, когато Жак му каза къде и за какво се намира там императора.

— Съмнявам се — отговори Жак. — Испанците са се окопали дълбоко, а и са твърде добри войници.

— А какво ще стане, ако той загуби? — попита Кърк.

— Без съмнение ще опита пак, с повече американско оръжие и повече войници. Тогава може и да спечели.

Докато бяха на кораба, Жак се държеше съвсем свободно и не се страхуваше да изразява презрителното си отношение към ново коронясалия се император. Но щом стъпиха на брега, Андре усети, че Жак стана предпазлив.

Те наеха карета и макар да бе съмнително, че кочияшът може да подслуша разговора им, докато минаваха през тесните улички с дървени къщи, Жак упорито говореше само за пътуването на Андре.

Спряха пред дома на Жак, за да оставят в него багажа на Андре. Това бе една доста внушителна сграда, с боядисани в зелено дървени стени.

— Порт-о-Пренс става все по-модерен град — каза Жак, — но всички се страхуват от ново нападение на французите, и харчат парите си за нещо, което би могло да бъде разрушено от оръдие или погълнато от огън.

Андре се досети, че става дума за подпаления от Кристоф пристанищен град Ле Сап, разположен от другата страна на острова, когато френската флота приближила до неговите брегове.

Генерал Леклерк слезе на брега, само за да се увери, че всичко е разрушено и изгоряло. Тихо се говореше, че като видяла опустошенията, жена му Паулина Бонапарт се разплакала горчиво.

Тя се утешила, едва когато получила един изящен дворец в Порт-о-Пренс, по-късно наречен на името на мъжа й Леклерк, обитаван сега от Орчис.

Когато каретата, с която пътуваха, мина през внушителните железни врати, те навлязоха в една алея, от двете страни, на която имаше безкрайни редици от буйно раззеленени дървета. В нейния край Андре забеляза сива каменна постройка с колонада на входа.

Той си представи как в миналото тук е имало спретнати френски часови, облечени в бяло-червени униформи, които при минаването на посетители са се изпъвали като струна в уважителен поздрав.

Сега се виждаха само мулати в натруфени тъмночервени ливреи, които ги поздравиха учтиво и ги поведоха през тесни проходи, отворени отстрани към апартаментите на мадам.

Жак с шепот обясни на Андре, че точно както Паулина, която намирала мулатите за много по-симпатични и безкрайно по-интересни, отколкото френските офицери, така и Орчис предпочитала слугите й да бъдат мулати.

Мулатите-лакеи на Паулина носели плътно прилепнали към телата си ливреи, моделирани лично от нея така, че да изпъкват и се очертават колкото може по-ясно мъжките им прелести.

Андре видя, че Орчис бе последвала примера на своя идол.

Те слязоха няколко стъпала надолу, след това минаха под една гръцка порта, подпирана от йонийски колони и се озоваха от едната страна на осмоъгълен басейн, в който се вливаше поток кристално прозрачна вода.

Всичко бе заобиколено с храсти и високи дървета. След това пред тях се разтвориха две високи врати с дърворезба и лакеите-мулати церемониално ги въведоха в приемната на Орчис.

Помещението, обградено също от колонада и широко разтворени прозорци, през които нахлуваше топъл въздух, бе разделено на две части.

От едната му страна, върху издигнатата на около тридесетина сантиметра от земята платформа бе поставено огромно легло във формата на лебед, отрупано с множество възглавници от сатен и дантели.

Орчис, разположила се върху леглото в пеньоар от бледожълт шифон, достатъчно разтворен, за да се откриват изваяните й като от мрамор гърди, изглеждаше като истинска кралица, заобиколена от своите придворни.

До леглото, на по-ниската част на пода, бяха поставени мебелите от махагон с тежка политура, сред които се бяха разположили почти една дузина мъже.

Те бяха предимно черни. Сред тях имаше и няколко мулата. Повечето бяха облечени в разкошни униформи, украсени със златни ширити, които ясно показваха принадлежността към императорската армия.

Те всички се отнасяха с явно раболепие и внимание към жената на леглото, блъскайки се един друг, за да се приближат до нея и привлекат вниманието й, като я поглъщаха с широко отворени от възхищение очи.

Тя като че ли се зарадва на новодошлите, които разнообразиха обкръжението й. След като чу името на Жак, Орчис го извика близо до себе си и му подаде ръката си.

Той се приближи до края на леглото, следван от Андре, който можа да я разгледа отблизо.

Тя не бе това, което той очакваше. В действителност бе така екзотична, както звучеше името й.

Но той никога не би могъл да си представи, че някой може да изглежда толкова красив и в същото време толкова злобен.

Голите й ръце, лицето й и най-вече разголените части на тялото й изглеждаха като меко злато с нежни отблясъци. Пълните й червени устни бяха страстни, капризни и в същото време — злобно стиснати.

Зелените й очи изглеждаха пълни с мистерия, но своенравно упорити и алчни. Когато пронизваше някого с този поглед, тя сякаш се ровеше дълбоко в сърцето му, хипнотизираше го като пленник.

Всичко в нея бе съблазняващо и чувствено като у змия. Тя бе едновременно примитивна като диво животно от джунглата и съблазнителна като Ева в райската градина, когато е съблазнявала Адам.

— Жак — възкликна тя с галещ глас, който вибрираше по гръбнака на човек. — Защо толкова дълго време не си идвал да ме видиш?

— Бях в Ле Кап — обясни Жак. — Но сега се върнах, за да ти доведа един човек, когото ти никога по-рано не си срещала и който може да ти разкаже всички последни новини от далечна Америка.

— Америка!

Очите й се стрелнаха към Андре и той усети как го пронизват, сякаш го събличат и застава напълно гол пред нея.

Тя очевидно остана доволна от това, което видя, подаде му ръка и каза:

— Трябва да ми разкажете за последната мода, а също и колко нови милионери има вече в тази процъфтяваща страна!

— Много неща бих искал да ви разкажа — отговори Андре многозначително.

Орчис го погледна с лукави, преценяващи очи. След това внезапно плесна с ръце и със самочувствието на кралица каза:

— Вървете си — всички! Имам приятели, с които трябва да обсъдя някои неща, а не мога да чувам от шума, който вдигате. Напуснете!

— Как можете да бъдете така груба, мадам? — попита един офицер, който имаше на раменете си такива огромни позлатени еполети, които го правеха да изглежда толкова широк, колкото бе и висок.

— Била ли съм някога груба с теб, Рене? — го попита Орчис. — Ела утре и може би ще си поговорим насаме.

Нямаше съмнение в това, какво се криеше зад тази покана и бе повече от очевидно, че Рене — който и да беше той, се успокои от оказаната му чест.

Той целуна края на пръстите на ръката й, след което цялата компания, сякаш знаеше, че е невъзможно да не се подчини на нейната команда, напусна помещението, като остави Орчис насаме с Жак и Андре.

— Седнете, мои храбри кавалери — каза тя. — Ако искате, има вино.

— Ти омайваш главите ни, без да има нужда, от каквото и да е вино — галантно отвърна Жак.

— Винаги си бил твърде неискрен и твърде умел ласкател — отвърна Орчис. — Какво направи с тази малка мръсница, на която позволи да ме измести от твоите страстни милувки?

— Никой не би могъл да стори това — запротестира Жак. — Докато ме нямаше, тя си е намерила друг закрилник — един генерал. А кой може да е съперник на такъв човек?

Начинът, по който Жак говореше, накара Орчис да се засмее с истинско удоволствие.

— Значи ти си бил изместен. Е, добре е, че все пак принадлежността към армията носи и някои привилегии!

Тя погледна Андре и попита:

— Не мислите ли за добра идеята да облечете и вие униформата на нашите славни хаитянски воини?

— Аз съм бизнесмен — твърдо отговори Андре.

— И щом стана дума за униформи — намеси се Жак, — Андре току-що пристига от Америка с две хиляди готови униформи, произведени по модел лично на императора!

— Те тук ли са вече! — възкликна Орчис. — Жан Жак ще бъде възхитен! Как бих искала само да ги получи навреме за победата си над испанците!

— Една битка никога не се отразява добре на състоянието и външния вид на униформите — каза Жак. — Не е ли по-добре да се запазят и да ги облекат при отпразнуването на самата победа?

— Разбира се! — отвърна Орчис. — Само да се надяваме, че те са така впечатляващи, както очаква, че ще бъдат моят Десалин. Защото иначе няма съмнение, че ще се търкалят глави!

Жак повдигна рамене.

— Не моята! — каза той. — Аз нямам нищо общо с това, а моят приятел Андре де Вилар случайно пътуваше с кораба, с който пристигна пратката.

Орчис наклони главата си на една страна и каза:

— Струва ми се, че това име ми е познато.

— То бе твърде известно преди революцията.

— Искате да кажете, че е имало човек с име Де Вилар, който е бил известен в Хаити?

— Една от най-процъфтяващите плантации бе собственост на бащата на Андре.

— Разбира се! Ето защо съм чувала това име — възкликна Орчис. Добре, ясно ми е, че той не е имал огромно желание да работи на памучните или каквито и да са били други плантации на баща си!

— Не, разбира се! — отвърна Андре.

Той помисли, че Жак отвори дума за плантацията твърде рано и реши да смени темата на разговора.

— Вие сте много красива, мадам — каза той. — Бях слушал за вашите прелести още преди да замина за Америка. Даже в Бостън хората говореха за тях! Сега намирам, че думите са твърде оскъдни, за да изразят вашата истинска красота!

Орчис направи малко, но изразително движение към него и само за момент ръката й се докосна до неговата. За него това докосване бе като от езика на змия по кожата му.

После още веднъж тя го огледа преценяващо с присвити очи по начин, който го накара да се чувствува като че ли е облечен с една от стегнатите, показващи всичко униформи на слугите.

— Вие ще вечеряте с мен — каза тя провлачено. — Бях обещала на един офицер, че ще съм сама тази вечер, но промених решението си.

Тя подаде ръка на Жак.

— Като си тръгваш, кажи на слугите, скъпи Жак, че не искам никой да ме безпокои повече. Никой!

— Можеш да бъдеш спокойна, че ще предам най-точно заповедта ти — отвърна Жак. — Само че се надявам да не срещна поканения и изгонен твой гост с шпага в ръка.

— Ти както винаги ще оцелееш — отвърна Орчис. — И двамата знаем, че си незаменим.

Жак целуна пръстите на ръката й и се запъти към изхода.

— Вие сте късметлия, Андре — каза той, когато стигна до вратата.

— Едва мога да повярвам на добрия си шанс — отговори на свой ред Андре.

Вратата се затвори зад Жак и Орчис се обърна с остро движение към Андре. Знаеше, че от него очакват да седне, и се изтегна в края на леглото с лице към нея.

— Много сте ми симпатичен, скъпи приятелю — каза тя. — Но и в действителност ли сте такъв мъж, какъвто изглеждате?

— Мога само да се надявам, че е така — отговори Андре. — Защото вие, най-красивата и екзотична орхидея, сте истинска жена!

Той усети тръпнещите й ръце върху себе си. И защото бе невъзможно да не се възползува от тази покана, изписана ясно върху устните, от съблазънта в очите й, той се наведе напред.

Нейните устни се впиха в неговите и той почувствува през тънкия плат на дрехите си острите нокти, които тя впиваше в гърба му.

Погледна в очите й и видя собствения си образ, плуващ дълбоко в нейните зеници. Имаше чувство, не някъде в мрака се разлива течен огън, който запалва и неговата кръв.

След това като че ли огнени фойерверки избухнаха в главата и му бе невъзможно повече да мисли.