Александър Дюма
Тримата мускетари (66)

XXXV
Съдът

Беше бурна и мрачна нощ, тежки облаци покриваха небето и забулваха звездната светлина; луната щеше да изгрее едва в полунощ.

Понякога при светлината на мълния, блеснала на хоризонта, се виждаше пътят, който се виеше бял и пуст. Угаснеше ли мълнията, всичко потъваше в мрак.

Всеки миг Атос викаше д’Артанян, който излизаше винаги начело на малката група, и го принуждаваше да се върне на мястото си, което напускаше пак след миг, той имаше само една мисъл — да препуска напред, и препускаше.

Преминаха мълчаливо селото Фестюбер, където беше останал раненият слуга, после минаха покрай Ришбургската гора. Като стигнаха в Ерлие, Планше, който водеше групата, свърна наляво.

На няколко пъти лорд Уинтър, Портос или пък Арамис се опитваха да заговорят мъжа с червената мантия, но на всеки въпрос, който му задаваха, той се покланяше, без да отговори. Тогава пътниците разбраха, че има някаква причина непознатият да пази мълчание, и престанаха да го заговарят.

При това бурята приближаваше, светкавици блясваха бързо една след друга, започна да гърми и вятърът, предвестник на урагана, свиреше в перата и в косите на конниците.

Групата препусна в силен тръс.

Като минаха Фромел, бурята се разрази. Те се загърнаха в мантиите си. Оставаха им още три левги; изминаха ги под проливен дъжд.

Д’Артанян беше свалил шапката си и не бе сложил мантията. Изпитваше удоволствие да оставя водата да се стича по горящото му чело и по тялото му, разтърсвано от трескави тръпки.

Когато малката група отмина Госкал и наближаваше пощата, човек, застанал на завет под едно дърво, се отдели от стъблото му, с което се беше слял в мрака, и излезе насред пътя, като сложи пръст на устните си. Атос позна Гримо.

— Какво има? — извика Атос. — Да не е напуснала Армантиер?

Гримо кимна утвърдително с глава. Д’Артанян скръцна със зъби.

— Тихо, д’Артанян! — успокои го Атос. — Аз съм се заел с всичко, оставете ме аз да разпитвам Гримо.

— Къде е тя? — запита Атос. Гримо протегна ръка към река Лис.

— Далеч ли е оттук? — попита Атос.

Гримо показа на своя господар препънатия си показалец.

— Сама ли е? — попита Атос. Гримо направи знак, че е сама.

— Господа — рече Атос, — тя е сама, на половин левга оттук, в посока към реката.

— Добре — каза д’Артанян, — води ни, Гримо.

Гримо тръгна направо през полето и стана водач на групата.

След около петстотин крачки видяха ручей и минаха по брода му.

При блясъка на една мълния забелязаха селото Ангенгем.

— Там ли е, Гримо? — попита Атос. Гримо кимна с глава, че не е там.

— Тихо! — прошепна Атос.

И групата продължи пътя си.

Друга мълния блесна. Гримо протегна ръка и при синкавата светлина на огнената змия видяха малка, самотна къща на брега на реката, на стотина крачки от някакъв сал.

Един прозорец беше осветен.

— Стигнахме — обяви Атос.

В този миг човек, легнал в един трап, стана — беше Мускетон; той посочи с пръст осветения прозорец.

— Там е — рече той.

— А Базен? — запита Атос.

— Докато аз пазех прозореца, той пазеше вратата.

— Добре — каза Атос, — вие всички сте верни слуги.

Атос слезе от коня си, подаде поводите на Гримо и пристъпи към прозореца, а на останалите направи знак да свърнат към вратата.

Малката къща беше оградена с жив плет, висок две-три стъпки. Атос прескочи плета и отиде до прозореца, който нямаше капаци, но малките перденца, които го закриваха до половината, бяха плътно дръпнати.

Той се качи на каменния перваз, за да може да надникне над перденцата.

При светлината на лампата той видя жена, загърната с тъмна мантия, седнала на столче пред угасващ огън; беше се облакътила на обикновена маса и подпираше глава с двете си ръце, бели като слонова кост.

Не се виждаше лицето й, но зловеща усмивка пробягна по устните на Атос; не можеше да има съмнение, беше тази, която той търсеше.

В този миг изцвили кон. Милейди дигна глава, видя бледото лице на Атос, долепено до стъклото, и нададе вик.

Атос разбра, че го е познала, блъсна с коляно и с ръка прозореца, прозорецът се отвори, стъклата се счупиха.

И Атос като дух на отмъщението скочи в стаята.

Милейди изтича към вратата и я отвори, но на прага стоеше д’Артанян, по-блед и още по-страшен от Атос.

Милейди извика и отстъпи. Д’Артанян, като мислеше, че тя има някаква възможност да избяга и в страха си да не им се изплъзне, извади пистолета си от пояса, но Атос дигна ръка.

— Приберете оръжието си, д’Артанян — рече той. — Тази жена трябва да бъде осъдена, а не убита. Почакай още малко, д’Артанян, и ще бъдеш удовлетворен. Влезте, господа.

Д’Артанян го послуша, тъй като Атос имаше тържествен глас и властни движения на съдия, изпратен от самия бог. След д’Артанян влязоха Портос, Арамис, лорд Уинтър и мъжът с червената мантия.

Четиримата слуги пазеха вратата и прозореца.

Милейди беше паднала на стола си с протегнати ръце, сякаш искаше да прогони страшното видение; като забеляза девера си, тя нададе страшен вик.

— Какво искате? — извика милейди.

— Ние търсим — каза Атос — Шарлота Бексън, която се наричаше най-напред контеса дьо Ла Фер, после лейди Уинтър, баронеса Шефилд.

— Аз съм, аз съм! — прошепна тя извън себе си от ужас. — Какво искате от мене?

— Ние искаме да ви съдим за вашите престъпления — отвърна Атос. — Вие сте свободна да се защищавате, оправдайте се, ако можете. Господин д’Артанян, вие пръв ще обвинявате.

Д’Артанян излезе напред.

— Пред бога и пред хората — подзе той — обвинявам тази жена в отравянето на Констанс Бонасийо, която почина снощи.

Той се обърна към Портос и Арамис.

— Ние потвърждаваме — казаха в един глас двамата мускетари.

Д’Артанян продължи:

— Пред бога и пред хората обвинявам тази жена, че се опита да отрови мене самия с вино, което ми изпрати от Вилроа с лъжливо писмо, с което искаше да ме убеди, че виното е изпратено от приятелите ми. Бог ме спаси, но вместо мене умря друг човек, който се наричаше Бризмон.

— Ние потвърждаваме — казаха със същия глас Портос и Арамис.

— Пред бога и пред хората обвинявам тази жена, че ме подтиквала да убия барон дьо Вард и понеже никой от присъствуващите не може да потвърди достоверността на това обвинение, поддържам го лично аз.

— Аз свърших.

И д’Артанян мина от другата страна на стаята, при Портос и Арамис.

— Ваш ред е, милорд! — каза Атос. Лордът се приближи.

— Пред бога и пред хората — заяви той — обвинявам тая жена, че накара да убият Бъкингамския дук.

— Бъкингамският дук убит!? — викнаха в един глас всички присъствуващи.

— Да — отговори лордът, — убит! Като получих писмото, с което ме предупреждавахте, аз заповядах да арестуват тая жена и оставих да я пази един честен служител. Тя поквари този човек, сложи му кинжал в ръката, накара го да убие дука и в този миг може би Фелтън заплаща с главата си престъплението на тая фурия.

Съдиите потрепериха при разкриването на тези още неизвестни престъпления.

— Това не е всичко — продължи лорд Уинтър. — Брат ми, който ви беше направил своя наследница, умря за три часа от някаква странна болест, която оставя синкави петна по цялото тяло. Снахо, от какво умря мъжът ви?

— Ужас! — извикаха Портос и Арамис.

— Убийца на Бъкингам, убийца на Фелтън, убийца на моя брат, аз искам правосъдие срещу вас и заявявам, че ако не го получа, аз сам ще го извърша.

И лорд Уинтър мина и застана до д’Артанян, като остави мястото свободно за друг обвинител.

Милейди отпусна чело в двете си ръце и се опита да събере мислите си, объркани от смъртно зашеметяване.

— Сега е мой ред — обади се Атос, треперейки, както лъв трепери, като гледа змия. — Сега е мой ред. Аз се ожених за тази жена, когато беше още съвсем млада, ожених се против волята на цялото ми семейство; дадох й богатството си, дадох й името си; и един ден открих, че тази жена е жигосана: тази жена има лилия на лявото си рамо.

— О! — извика милейди, като стана. — Заклевам ви да намерите съда, който е произнесъл тая подла присъда. Заклевам ви да намерите онзи, който я е изпълнил.

— Мълчете — обади се един глас. — На това аз ще отговоря!

И мъжът с червената мантия също се приближи.

— Кой е този човек, кой е този човек? — извика милейди, задъхана от ужас, косите й се разпуснаха и се изправиха над мъртво бледото й лице, сякаш бяха живи.

Всички очи се извърнаха към този човек, защото никой освен Атос не го познаваше.

И Атос го гледаше също така учуден както другите, защото не знаеше как той можеше да бъде замесен в тази ужасна драма, която сега се разкриваше.

Като се приближи до милейди с бавна и тържествена походка, така че само масата го разделяше от нея, непознатият свали маската си.

Милейди гледа известно време с нарастващ ужас бледото, окръжено с черни бакенбарди и коси лице, по което се четеше само ледено равнодушие, после изведнъж стана и се прилепи о стената.

— О! Не, не — прошепна тя, — това е адско видение! Не е той! Помощ! Помощ! — извика тя с пресипнал глас, като се обърна към стената, сякаш можеше да си пробие през нея път с ръцете си.

— Но кой сте вие? — извикаха всички свидетели на тая сцена.

— Попитайте тая жена — отговори мъжът с червената мантия, — нали видяхте много добре, че тя ме позна.

— Лилският палач, лилският палач! — викаше милейди, обзета от безумен ужас, като впиваше ръце в стената, за да не падне.

Всички се отдръпнаха, а мъжът с червената мантия остана сам, изправен сред стаята.

— О! Милост! Милост! Простете! — викаше клетницата, като падна на колене.

Непознатият почака да настане тишина.

— Нали ви казах, че ме позна — започна той. — Да, аз съм палачът на град Лил, а чуйте и моята история.

Всички погледи бяха устремени в тоя човек, думите му се очакваха с тревожно нетърпение.

— Тази млада жена беше някога девойка, също така хубава, както е хубава и днес. Тя беше монахиня в Бенедиктинския манастир в Тамплемар. Млад свещеник с чисто и вярващо сърце служеше в черквата на този манастир; тя се зае да го прелъсти и успя, тя и светец би прелъстила.

Обетите и на двамата бяха свети, ненарушими. Тяхната връзка не можеше да продължава дълго, без да погуби и двамата. Тя го убеди да напуснат тоя край; но за да напуснат тоя край, за да избягат заедно и да отидат в друга област на Франция, където биха могли да живеят спокойно, тъй като никой нямаше да ги познава, трябваха пари, а и двамата нямаха. Свещеникът открадна светите съдове и ги продаде; но когато се готвеха да бягат заедно, арестуваха и двамата.

Осем дни след това тя прелъсти сина на тъмничаря и избяга. Младият свещеник бе осъден на десет години в окови и на жигосване. Бях палач на града Лил, както каза тази жена. Бях принуден да жигосам престъпника, а престъпникът, господа, беше мой брат!

Тогава се заклех, че тази жена, която го беше погубила, която беше повече от негова съучастница, понеже го беше подтикнала към престъпление, ще сподели поне наказанието. Подозирах къде се укриваше тя, проследих я, открих я, вързах я и й сложих същия жиг, който бях сложил на своя брат.

На другия ден след завръщането ми в Лил брат ми също успял да избяга, обвиниха ме, че съм му съучастник, и ме осъдиха да лежа в затвора на негово място, докато той се предаде. Бедният ми брат не е знаел за тази присъда. Той се събрал пак с тази жена. Избягали заедно в Бери; там получил малка енория. Тази жена минавала за негова сестра.

Благородникът, в чиито владения била черквата на свещеника, видял мнимата сестра и се влюбил в нея, влюбил се дотолкова, че й предложил да му стане жена. Тогава тя напуснала мъжа, когото погубила, заради мъжа, когото щяла да погуби, и станала контеса дьо Ла Фер…

Всички погледи се обърнаха към Атос, тъй като това беше истинското му име, и той потвърди с глава, че всичко, което беше казал палачът, е вярно.

— Тогава — продължи палачът, — обезумял, отчаян, решен да се избави от един живот, на който тя бе отнела всичко — чест и щастие, бедният ми брат се върна в Лил и като се научи за заповедта, с която ме осъждаха на негово място, се предаде и се обеси още същата вечер на прозорчето на килията си.

Но трябва да им се отдаде справедливост; тези, които ме осъдиха, удържаха думата си. Веднага щом се установи самоличността на трупа, ме освободиха.

Ето престъплението, в което я обвинявам, ето причината, поради която тя бе белязана.

— Господин д’Артанян — запита Атос, — какво наказание искате за тази жена?

— Смърт — отвърна д’Артанян.

— Милорд Уинтър — продължи Атос, — какво наказание искате за тая жена?

— Смърт — заяви Уинтър.

— Господа Портос и Арамис — продължи Атос, — вие, които сте нейни съдии, какво наказание ще наложите на тази жена?

— Смърт — отговориха глухо двамата мускетари. Милейди нададе ужасен вик и се приближи към съдиите си, като се влачеше на колене.

Атос протегна ръка към нея.

— Шарлота Бексън, контеса дьо Ла Фер, милейди Уинтър — каза той, — вашите престъпления дотегнаха на хората на земята и на бог на небето. Ако знаете някаква молитва, прочетете я, защото сте осъдена и ще умрете.

При тези думи, които не й оставяха никаква надежда, милейди се изправи с целия си ръст и поиска да говори, но нямаше сили; тя усети, че някаква могъща и неумолима ръка я сграбчва за косите и я повлича тъй безвъзвратно, както съдбата повлича човека: тя не се опита да се съпротивява и излезе от колибата.

Лорд Уинтър, д’Артанян, Атос, Портос и Арамис излязоха след нея. Слугите последваха господарите си и стаята със счупения прозорец, с отворената врата и с димящата лампа, която гореше тъжно на масата, опустя.