Александър Дюма
Тримата мускетари (33)

II
Обед у прокурора

Но дуелът, в който Портос игра толкова блестяща роля, не го накара да забрави обеда у прокуроршата му. На следния ден към един часа Мускетон го изчетка за последен път и той се запъти към улица Мечкарска с походката на крайно щастлив човек.

Сърцето му биеше, но не както на д’Артанян от младежка и нетърпелива любов. Не, по-користна цел раздвижваше кръвта му: най-после той щеше да пристъпи тайнствения праг, да изкачи непознатата стълба, по която се бяха качвали едно по едно старите екю на Кокнар.

Той щеше да види в действителност известния сандък, който беше виждал двайсетина пъти в сънищата си: дълъг и дълбок сандък с катинари и резета, прикован за пода; сандък, за който той толкова често бе чувал да се говори и който малко сухите наистина, но нелишени от известна красота ръце на прокуроршата щяха да отворят пред възхитения му поглед.

И после той, бездомният скиталец, човекът без състояние и без семейство, войникът, привикнал към странноприемниците, кръчмите, пивниците и механите, лакомецът, който в повечето случаи трябваше да се задоволява със случайна храна, щеше да опита домашните обеди, да се наслади на семейната обстановка и да се предостави на ония дребни грижи, които, колкото човек е по-груб, толкова повече му харесват, както казват старите войници.

Да идва в качеството си на братовчед, да сяда всеки ден на богата трапеза, да разведрява жълтото и сбръчкано чело на стария прокурор, да скубе по малко перушинката на младите писари, като ги запознава с тънкостите в играта басет^[1], играта на зарове и с ландскнехт, и да печели от тях като възнаграждение за урока, който би им предал за един час техните спестявания за цял месец, всичко това се харесваше извънредно много на Портос.

Мускетарят си спомняше добре чутите оттук-оттам лоши приказки, които се носеха по онова време за прокурорите и които се носят и сега: за скъперничеството им, за тяхната алчност, за честото постене; но понеже в края на краищата с изключение на няколко пристъпи на пестеливост, които Портос винаги беше намирал за крайно неуместни, прокуроршата се беше показала доста щедра за една прокурорша, той се надяваше, че ще намери добре подредено домакинство.

Но на вратата мускетарят бе обзет донякъде от съмнение, входът не беше никак приветлив: вонящ и тъмен коридор, слабо осветена стълба от прозорчета, през които се процеждаше светлината от съседен двор; на горния етаж — ниска и обкована с грамадни гвоздеи врата, като главната врата на затвора Гран Шатле.

Портос почука с пръст; някакъв висок, блед писар, с гъсти, несресани коси дойде да отвори и поздрави като човек, принуден да уважава у другия и високия ръст, който разкрива неговата сила, и военната униформа, която показва званието му, и цветущото лице, което говори за навика му към добър живот.

По-дребен писар застана зад първия, друг по-едър — зад втория, а зад третия се появи дванадесетгодишен дребосък.

Всичко трима писари и половина; това на времето означаваше адвокатска кантора с голяма клиентела.

При все че мускетарят трябваше да дойде чак в един часа, прокуроршата започна да се ослушва още от дванадесет часа и се надяваше, че сърцето, а може би и стомахът на нейния любим ще го накарат да дойде един час по-рано.

Госпожа Кокнар излезе на входа почти в същото време, когато гостът й застана пред вратата, и появата на достойната дама го избави от голямо затруднение. Писарите го гледаха любопитно, а той, като не знаеше какво да каже на тази възходяща и низходяща гама, стоеше с вързан език.

— Това е моят братовчед — извика прокуроршата. — Влезте де, влезте, господин Портос.

Името Портос направи впечатление на писарите, които почнаха да се смеят, но Портос се обърна и всички станаха отново сериозни.

Влязоха в кабинета на прокурора, след като минаха през чакалнята, където бяха писарите, и през кантората, където трябваше да бъдат: тя беше мрачна стая, отрупана с книжа. Като излязоха от кантората, минаха покрай кухнята, която остана вдясно, и влязоха в приемната.

Всички тия стаи, които бяха свързани една с друга, не вдъхваха приятни мисли на Портос. Разговорите навярно се чуваха отдалеч през всички тия разтворени врати; освен това, когато минаваха покрай кухнята, той хвърли бърз и изпитателен поглед и сам установи за срам на прокуроршата и за свое голямо съжаление, че там нямаше оня огън, онова оживление, онова движение, които царят обикновено в тоя храм на лакомството при един добър обед.

Прокурорът беше навярно предупреден за това посещение, защото не се изненада никак при появата на Портос, който се приближи към него доста нехайно и се поклони вежливо.

— Ние, както изглежда, сме братовчеди, нали, господин Портос? — рече прокурорът и се приповдигна, опрял ръце на тръстиковото си кресло.

Старецът, облечен в широка черна дреха, в която се губеше хилавото му тяло, беше зелен и сух; малките му сиви очи, които блестяха като въглени, и устата му, която постоянно се кривеше, бяха сякаш единствената част от лицето му, където трептеше още живот. За нещастие краката започваха да отказват да служат на цялата тази кокалеста машина; от пет-шест месеца, откакто беше почувствувал това безсилие, достойният прокурор беше станал почти роб на жена си.

Братовчедът бе приет безропотно — ето всичко. Ако беше здрав, господин Кокнар би отхвърлил всякакво родство с господин Портос.

— Да, господине, ние сме братовчеди — отвърна, без да се смути, Портос, който всъщност никога не беше се надявал, че ще бъде приет възторжено от съпруга.

— От женска страна, нали? — попита подигравателно прокурорът.

Портос не схвана подигравката, взе я за простодушие и се засмя под големите си мустаци. Госпожа Кокнар, която знаеше, че простодушен прокурор е много рядко явление, се усмихна леко и силно се изчерви.

Още щом пристигна Портос, Кокнар започна да хвърля тревожни погледи към големия шкаф, поставен срещу дъбовото му писалище. Портос разбра, че този шкаф, при все че не приличаше никак на оня, който беше виждал в сънищата си, трябва да е желаният сандък, и се поздравяваше, че действителността е с шест стъпки по-висока от мечтата.

Господин Кокнар не се задълбочи повече да изследва родствените връзки, но като придвижи разтревожения си поглед от шкафа към Портос, каза само:

— Нашият братовчед, преди да замине на поход, ще ни направи честта да обядва един път с нас, нали, госпожо Кокнар?

Този път Портос получи удара право в стомаха и го почувствува; изглежда, госпожа Кокнар също го почувствува, защото отговори:

— Моят братовчед няма да идва вече, ако види, че го посрещаме зле; но в противен случай той ще прекара толкова малко време в Париж, с други думи, няма да има възможност да ни вижда често, и ние трябва да го помолим да ни навестява почти винаги, когато разполага със свободно време до заминаването си.

— О, крака мои! Бедни мои крака! Къде сте? — измърмори господин Кокнар и се опита да се усмихне.

Тази помощ, която дойде на Портос в момента, в който бяха застрашени гастрономическите му надежди, вдъхна на мускетаря голяма признателност към неговата прокурорша.

Скоро стана време за обед. Минаха в столовата, голяма тъмна стая, която се намираше срещу кухнята.

Писарите, които навярно бяха подушили необичайни занимания в къщата, се явиха с военна точност, като държаха в ръка столчетата си, напълно готови да седнат. Виждаше се как движат предварително челюстите си със застрашителни намерения.

„Дявол да го вземе! — помисли си Портос, като хвърли поглед върху тримата гладници, тъй като хлапакът, разбира се, не беше допуснат на общата маса. — Дявол да го вземе! Ако бях на мястото на своя братовчед, не бих държал такива лакомци. Сякаш са корабокрушенци, които не са яли от шест седмици.“

Появи се господин Кокнар — госпожа Кокнар го возеше в креслото му с колелца и Портос й помогна да го приближи до масата.

Щом влезе, и той като своите писари раздвижи ноздри и челюсти.

— Охо! — подхвърли той. — Каква апетитна супа!

„Какво толкова необикновено намират в тая супа, дявол да го вземе?“ — каза си Портос като видя бледия бульон, който наистина беше много, но съвсем постен — само тук-таме плаваха няколко корички като острови от архипелаг.

Госпожа Кокнар се усмихна, даде знак и всички бързо насядаха.

Най-напред се сипа на господин Кокнар, после на Портос; след това госпожа Кокнар напълни своята чиния и раздели коричките без бульон между нетърпеливите писари.

В този миг вратата на столовата се отвори от само себе си със скърцане и през полуотворените крила Портос забеляза малкото писарче, което не можеше да вземе участие в угощението и ядеше хляба си при двойната миризма от кухнята и от столовата.

След супата прислужничката донесе варена кокошка, разкош, който накара сътрапезниците така да се ококорят, сякаш очите им щяха да изскочат.

— Вижда се, че обичате роднините си, госпожо Кокнар — забеляза прокурорът с почти трагична усмивка. — Това е наистина уважение, което правите на своя братовчед.

Бедната кокошка беше мършава и покрита седна от ония дебели и настръхнали кожи, които костите никога не успяват да пробият въпреки усилията си; трябва да са я търсили дълго време, докато я намерят на пръта, кацнала там, за да умре от старост.

„Дявол да го вземе! — помисли си Портос. — Това е много жалко. Уважавам старостта, но никак не я обичам варена или печена.“

И той погледна наоколо, за да види дали споделят мнението му; но тъкмо обратното, той видя само пламнали очи, които поглъщаха предварително славната кокошка, предмет на неговото презрение.

Госпожа Кокнар дръпна чинията към себе си, откъсна сръчно двата големи черни крака, които сложи в чинията на мъжа си; отряза врата и го остави заедно с главата настрани за себе си; отдели крилото за Портос и подаде на прислужничката, която я беше донесла, почти непипнатата птица и тя изчезна, преди мускетарят да успее да види измененията, които отчаянието придава на лицата според характера и темперамента на тези, които го изпитват.

Вместо кокошката се появи блюдо с боб, грамадно блюдо, от което се подаваха няколко овнешки кости, които на пръв поглед изглеждаха покрити с месо.

Но писарите не се поддадоха на тази измама и по мрачните им лица се изписа примирение.

Госпожа Кокнар раздели това ястие между младежите пестеливо, като добра домакиня.

Дойде ред на виното. Господин Кокнар наля от съвсем малко пръстено шише по една трета от чашата на всеки младеж, наля почти толкова и на себе си и шишето мина веднага към страната на Портос и на госпожа Кокнар.

Младежите доливаха във виното си вода, после, като изпиеха половин чаша, пак я допълваха и продължаваха непрестанно така, докато на края на обеда пиеха някакво питие, чийто цвят от рубинен започваше да напомня на горен топаз.

Портос изяде свенливо кокошето си крилце и потрепери, когато усети под масата коляното на прокуроршата да се допира до неговото. Той също изпи половин чаша от толкова червеното вино и позна, че е отвратителното монтрьойско вино, ужас за хора с изтънчен вкус.

Господин Кокнар го погледна как пие виното чисто и въздъхна.

— Ще си хапнете ли от боба, братовчеде Портос? — попита госпожа Кокнар с глас, който искаше да каже: повярвайте ми, не яжте.

— Дявол да ме вземе, ако вкуся от него! — измърмори съвсем тихо Портос.

После продължи високо:

— Благодаря, братовчедке, нахраних се вече.

Настъпи мълчание. Портос не знаеше какво да прави. Прокурорът повтори няколко пъти:

— Ах, госпожо Кокнар, моите поздравления, вашият обед беше истинско угощение! Боже мой, как се нахраних!

Господин Кокнар беше изял супата си, черните крака на кокошката и единствената овнешка кост, по която имаше малко месо.

Портос помисли, че му се присмиват, и започна да суче мустаците си и да се мръщи; но коляното на госпожа Кокнар най-нежно го посъветва да има търпение.

Това мълчание и прекъсването на обеда, които Портос не можеше да си обясни, имаха, напротив, страшно значение за писарите: при един поглед на прокурора, придружен с една усмивка на госпожа Кокнар, те станаха бавно от масата, сгънаха още по-бавно кърпите си, после се поклониха и тръгнаха.

— Хайде, младежи, вървете, храната ви ще се смели през време на работата — каза важно прокурорът.

Когато писарите излязоха, госпожа Кокнар стана и извади от бюфета парче сирене, сладко от дюли и точено с бадеми и мед, което тя сама бе приготвила.

Господин Кокнар се намръщи, защото виждаше много ястия; Портос прехапа устни, защото виждаше, че няма какво да обядва.

Той погледна дали блюдото с боба е още там, но блюдото с боба бе изчезнало.

— Истинско угощение — извика господин Кокнар, като се въртеше в креслото си, — истинско угощение.

Портос погледна шишето, което беше до него, и се надяваше, че с вино, хляб и сирене ще се нахрани; но нямаше вино, шишето беше празно; господин и госпожа Кокнар, изглежда, изобщо не забелязваха това.

„Добре — каза си Портос, — за друг път ще зная.“

Той поднесе към устните си лъжичка сладко и по зъбите му полепна лепливото тесто на госпожа Кокнар.

„Сега — каза си той — жертвата е принесена. Ах! Да не беше надеждата, че ще надникна с госпожа Кокнар в шкафа на мъжа й.“

След удоволствието от такъв обед, който той наричаше разточителство, господин Кокнар почувствува нужда да си почине. Портос се надяваше, че това ще стане веднага и на самото място, но проклетият прокурор не искаше да чуе за нищо! Трябваше да го отведат в стаята му. Той крещеше, докато не го заведоха пред шкафа му, о ръба на който опря краката си за още по-голяма предпазливост. Прокуроршата отведе Портос в една съседна стая и започнаха да поставят основите на помиряването.

— Можете да идвате на обед три пъти седмично — каза госпожа Кокнар.

— Благодаря — отговори Портос, — не искам да злоупотребявам; освен това трябва да помисля за екипировката си.

— Наистина — изстена прокуроршата, — за тази нещастна екипировка.

— Уви! Да — отвърна Портос, — за нея!

— Но от какво се състои екипировката във вашия полк, господин Портос?

— О! От много неща — рече Портос. — Както ви е известно, мускетарите са елитна войска и те се нуждаят от много неща, които са излишни за гвардейците и швейцарците.

— Но продължавайте, опишете ми подробно.

— Това може да струва около… — поколеба се Портос, който предпочиташе да спори върху общата сума, а не върху подробностите.

Прокуроршата очакваше изтръпнала.

— Колко? — запита тя. — Надявам се, че няма да надхвърли…

Тя спря, нямаше думи да се доизкаже.

— О, не — каза Портос, — няма да надхвърли две хиляди и петстотин ливри. Мисля дори, че с малко пестеливост ще се справя с две хиляди ливри.

— Божичко! Две хиляди ливри! — извика тя. — Та това е цяло състояние!

Портос се намръщи многозначително, госпожа Кокнар го разбра.

— Питах за подробности — продължи тя, — защото имам много роднини и клиенти търговци и съм почти уверена, че ще купя необходимите ви вещи два пъти по-евтино, отколкото вие.

— Аха! — кимна Портос. — Това ли искахте да кажете!

— Да, скъпи господин Портос! И така, не ви ли е нужен най-напред кон?

— Да, кон.

— Ето на, аз имам, каквото ви е необходимо.

— А! — светна от радост Портос. — Значи работата с коня е уредена. После ми трябва пълен такъм, който само един мускетар може да купи и който всъщност няма да струва повече от триста ливри.

— Триста ливри: тогава да турим триста ливри — въздъхна прокуроршата.

Портос се усмихна: знаем, че той имаше седлото, което беше подарено от Бъкингам, значи това бяха триста ливри, които той смяташе да сложи скрито в джоба си.

— После — продължи той — трябва кон за слугата ми и куфар за мене. За оръжието няма защо да се безпокоите — имам оръжие.

— Кон за слугата ви ли? — започна нерешително прокуроршата. — Но това е голям разкош, приятелю.

— Моля, госпожо! — изпъна се гордо Портос. — Аз да не съм случайно бедняк?

— Не. Исках само да кажа, че едно хубаво муле изглежда понякога не по-зле от кон и ми се струва, че ако намерим на Мускетон хубаво муле…

— Може да бъде хубаво муле — съгласи се Портос. — Имате право, виждал съм много знатни испански благородници и цялата им свита яздеше мулета. Но в такъв случай вие разбирате, нали, госпожо Кокнар, муле с панделки и звънчета.

— Бъдете спокоен — рече прокуроршата.

— Остава куфара — продължи Портос.

— О, не се тревожете за това — извика госпожа Кокнар. — Мъжът ми има пет или шест куфара, ще изберете най-добрия. Има особено един, с който обичаше много да пътува — в него може да се побере много нещо.

— Празен ли е вашият куфар? — запита простодушно Портос.

— Разбира се, че е празен — отвърна също така простодушно прокуроршата.

— Да, но куфарът, който ми е необходим, трябва да бъде добре напълнен, скъпа моя — заяви Портос.

Госпожа Кокнар пак почна да въздиша. Молиер още не беше написал своя Скъперник, тъй че госпожа Кокнар беше предшественица на Арпагон. С една дума, останалата част от екипировката беше обсъждана последователно по същия начин; съвещанието завърши с това, че прокуроршата щеше да даде осемстотин ливри в пари и да достави коня и мулето, на които щеше да се падне честта да понесат Портос и Мускетон по пътя към славата.

Като се спряха на тези условия, Портос се сбогува с госпожа Кокнар. Тя искаше много да го задържи, като му хвърляше нежни погледи. Но Портос се оправда със служебна работа и прокуроршата трябваше да отстъпи пред краля.

Мускетарят се прибра в къщи гладен и в лошо настроение.