Александър Дюма
Тримата мускетари (31)

XXX
Миледи

Д’Артанян проследи милейди, без тя да го забележи: видя как се качи в каретата си и чу, че заповяда на кочияша да кара в Сен Жермен.

Излишно беше да се опитва да върви пеш след каретата, която потегли бързо, носена от два здрави коня. Той тръгна към улица Феру.

На улица Сена срещна Планше, който се беше спрял пред една сладкарничка и гледаше прехласнат някаква апетитна наглед кифла.

Заповяда му да оседлае два коня от конюшните на господин дьо Тревил, единия за него, д’Артанян, а другия за себе си, и да го намери у Атос — господин дьо Тревил веднъж завинаги беше оставил конюшнята си на разположение на д’Артанян.

Планше се запъти към улица Стария гълъбарник, а д’Артанян към улица Феру. Атос си беше у дома и изпразваше печално една бутилка от прословутото испанско вино, което беше донесъл от пътуването си в Пикардия. Той направи знак на Гримо да донесе чаша за д’Артанян и Гримо, както винаги, се подчини.

Тогава д’Артанян разказа на Атос всичко, което се беше случило в черквата между Портос и прокуроршата, и каза, че другарят им в тоя час навярно беше на път да се екипира.

— Аз пък — отвърна Атос, след като изслуша разказа — съм напълно спокоен; жени няма да поемат разноските по моята екипировка.

— И все пак вие сте хубав, учтив и знатен благородник, скъпи Атос, и нито принцесите, ни кралиците ще устоят на вашите любовни стрели.

— Колко е млад този д’Артанян! — въздъхна Атос, като дигна рамене.

И направи знак на Гримо да донесе втора бутилка.

В този миг Планше подаде скромно глава през полуоткрехнатата врата и съобщи на господаря си, че двата коня са готови.

— Какви коне? — запита Атос.

— Два коня, които господин дьо Тревил ми заема за разходка и с които мисля да отида до Сен Жермен.

— А какво ще правите в Сен Жермен? — запита пак Атос.

Тогава д’Артанян му разказа за срещата в черквата, как е открил жената, която, както и благородникът с черната мантия и с белега на сляпото око, постоянно го занимаваше.

— С други думи, вие сте влюбен и в нея, както бяхте влюбен в госпожа Бонасийо — заяви Атос и дигна презрително рамене, сякаш съжаляваше човешката слабост.

— Аз ли, нищо подобно! — извика д’Артанян. — Любопитен съм само да разкрия тайната, която я забулва. Не зная защо, но ми се струва, че тая жена, която ми е съвсем непозната, както и аз съм непознат за нея, има някакво влияние над моя живот.

— Всъщност вие имате право — каза Атос. — Не познавам жена, която да заслужава труда да я търсиш, ако си изгубил следите й. Госпожа Бонасийо се е изгубила, толкова по-зле за нея, нека се намери сама.

— Не, Атос, не, грешите — рече д’Артанян. — Аз обичам своята бедна Констанс повече от всеки друг път и ако знаех къде се намира тя, дори накрай света да е, бих отишъл да я избавя от ръцете на враговете й. Но аз не зная нищо и всичките ми издирвания бяха напразни. Какво да се прави, човек трябва да се развлича.

— Развличайте се с милейди, драги ми д’Артанян. Пожелавам ви го от все сърце, ако това ви забавлява.

— Слушайте, Атос — продължи д’Артанян, — вместо да стоите тук като затворник, метнете се на коня и елате да се поразходите с мене в Сен Жермен.

— Драги мой — възрази Атос, — аз яздя само мои коне, в противен случай ходя пеш.

— А пък аз — отвърна д’Артанян, като се усмихна на нетърпимостта на Атос, която у всеки друг положително би го обидила, — аз не съм толкова горд и яздя, каквото намеря. И така довиждане, скъпи ми Атос.

— Довиждане — отвърна мускетарят, като направи знак на Гримо да отпуши бутилката, която беше донесъл.

Д’Артанян и Планше възседнаха конете си и тръгнаха за Сен Жермен.

През целия път момъкът мислеше непрестанно за всичко което Атос му беше казал за госпожа Бонасийо. При все че д’Артанян не беше много сантиментален, младата жена бе оставила дълбоки следи в сърцето му: както сам той казваше би отишъл накрай света, за да я намери. Но земята е кълбо с много краища и той не знаеше накъде да тръгне.

А в това време щеше да се помъчи да разбере коя е милейди. Милейди беше разговаряла с човека в черната мантия, значи го познаваше. А според д’Артанян човекът с черната мантия беше отвлякъл госпожа Бонасийо и втория път, както я беше отвлякъл първия път. С други думи, когато казваше, че като отива да търси милейди, той отива да търси същевременно Констанс, д’Артанян лъжеше наполовина, а това не е голяма лъжа.

Като размишляваше така и пришпорваше от време на време коня си, д’Артанян измина пътя и стигна в Сен Жермен. Той мина край вилата, където след десет години щеше да се роди Луи XIV. Когато прекосяваше някаква съвсем безлюдна улица, оглеждайки се наляво и надясно дали няма да открие следа от своята прелестна англичанка, той видя на долния етаж на една хубава къща, която според тогавашния обичай нямаше никакъв прозорец към пътя, познато лице. Това лице се разхождаше по тераса, украсена с цветя. Планше пръв го позна.

— Господине — обърна се той към д’Артанян, — не познавате ли тая особа, която се е зазяпала?

— Не — отвърна д’Артанян. — И все пак съм положителен, че не за пръв път виждам това лице.

— Разбира се, дявол да го вземе — възкликна Планше. — Това е бедният Любен, слугата на конт дьо Вард, когото вие така добре наредихте преди един месец в Кале по пътя за вилата на началника на пристанището.

— А, да, да! — сети се д’Артанян. — Сега го познах. Мислиш ли, че той ще те познае?

— Не мисля, господине, той беше толкова изплашен, че не вярвам да ме е запомнил както трябва.

— Добре! Иди тогава поприказвай с него — рече д’Артанян — и разбери дали господарят му е жив.

Планше слезе от коня си и отиде право при Любен, който наистина не го позна. Двамата слуги започнаха да разговарят най-приятелски, а д’Артанян сви с двата коня в тясна уличка; той заобиколи една къща и се върна да присъствува на разговора зад някакъв плет от лещак.

Като наблюдава известно време иззад плета, той чу шум от кола и видя, че пред него спря каретата на милейди. Нямаше никакво съмнение — вътре беше милейди. Д’Артанян се прилепи към шията на коня си, за да вижда всичко, без да го виждат.

Милейди показа прелестната си руса глава през вратичката и даде някакво нареждане на прислужничката си.

Последната, хубаво двадесет-двадесет и две годишно момиче, жива и подвижна, истинска прислужничка на знатна дама, скочи от стъпалото, където стоеше според обичая по онова време, и тръгна към терасата, където д’Артанян беше забелязал Любен.

Д’Артанян проследи прислужницата с поглед и видя, че тя тръгва към терасата. Но случайно някой отвътре беше извикал Любен и Планше бе останал сам, като гледаше на всички страни къде е изчезнал д’Артанян.

Прислужницата се приближи до Планше, когото сметна за Любен, и му подаде някаква малка бележка.

— За вашия господар — прошепна тя.

— За моя господар ли? — запита учуден Планше.

— Да, и много бързо. Вземете веднага.

След две минути тя изтича към каретата, която предварително бе обърната в оная посока, откъдето беше дошла, качи се на стъпалото и каретата потегли.

Планше повъртя бележката в ръцете си, после, свикнал да се подчинява, без да разсъждава, слезе от терасата, сви в уличката и на двадесетина крачки срещна д’Артанян, който бе видял всичко и идеше насреща му.

— За вас, господине — рече Планше и подаде на момъка бележката.

— За мене ли? — зачуди се д’Артанян. — Положителен ли си?

— Дявол да го вземе! Положителен съм! Прислужничката каза: „За твоя господар“. Аз нямам друг господар освен вас, тъй че… Ех, хубаво девойче е тая прислужничка!

Д’Артанян отвори писмото и прочете следното: „Едно лице, което се интересува от вас повече, отколкото може да се каже, иска да знае кой ден ще бъдете в състояние да се разходите в гората. Утре в хотела «Златно поле» един лакей, облечен в черно и червено, ще чака вашия отговор.“

— Охо — каза си д’Артанян, — какво съвпадение! Изглежда, че аз и милейди сме загрижени за здравето на едно и също лице. Е, Планше, как е със здравето добрият господин дьо Вард? Не е ли умрял?

— Не, господине. Той бил толкова добре, колкото може да бъде добре човек с четири рани от шпага, защото, без да ви укорявам, вие ранихте четири пъти тоя любезен благородник и той бил още много слаб, тъй като е загубил почти всичката си кръв. Както ви казах, господине, Любен не ме позна и ми разказа от край до край целия случай.

— Много добре, Планше, ти си крал на слугите. А сега качвай се на коня и да догоним каретата.

Тя не беше отишла далеч. След пет минути забелязаха каретата, спряна на края на пътя. Богато облечен конник стоеше до вратичката.

Разговорът между милейди и конника беше толкова оживен, че д’Артанян се спря от другата страна на каретата, без никой да забележи присъствието му освен хубавата прислужничка.

Разговорът се водеше на английски, език, който д’Артанян не разбираше; но по тона разбра, че хубавата англичанка е много разгневена. Тя завърши с едно движение, което прогони у д’Артанян всякакво съмнение относно естеството на разговора: тя удари ветрилото си така силно, че малкият женски накит се пръсна на хиляди парчета.

Конникът избухна в смях, който сякаш разсърди още повече милейди.

Д’Артанян реши, че е време да се намеси. Той се приближи другата вратичка и свали почтително шапка.

— Госпожо — започна той, — ще ми позволите ли да ви предложа услугите си? Струва ми се, че този конник ви ядоса. Една ваша дума, госпожо, и аз съм готов да го накажа за неговата неучтивост.

При първите думи милейди се обърна, погледна учудено момъка и когато той свърши, му отвърна на чист френски език:

— Господине, на драго сърце бих приела закрилата ви, ако човекът, който спори с мене, не ми беше брат.

— Ах, извинете тогава — отговори д’Артанян. — Вие разбирате нали, че не знаех това.

— Какво се бърка тоя хапльо — извика, като се наведе към вратичката, конникът, когото милейди нарече свой роднина. — Защо не си върви по пътя?

— Вие сте хапльо — отвърна д’Артанян, като се наведе и той към шията на коня си и отговаряше от другата вратичка. — Не вървя по пътя си, защото ми е приятно да стоя тук.

Конникът каза на сестра си няколко думи по английски.

— Аз ви говоря на френски — продължи д’Артанян — и ви моля, направете ми удоволствието да отговорите на същия език. Вие сте брат на госпожата, много добре, но за щастие не сте мой брат.

Можеше да се очаква, че милейди, страхлива като всяка жена, ще се намеси в началото на спора, за да го предотврати, но тя, напротив, се прибра в дъното на каретата и извика студено на кочияша:

— Карай в къщи!

Хубавата прислужничка хвърли тревожен поглед върху д’Артанян, чиято красива външност, изглежда й беше направила впечатление.

Каретата потегли и остави двамата мъже един срещу друг, тъй като никаква веществена пречка не ги отделяше вече.

Конникът изви, за да последва каретата, но д’Артанян, който още повече кипна, когато позна в негово лице англичанина, който спечели в Амиен коня му и едва спечели от Атос диаманта, хвана повода и го спря.

— Господине — рече му той, — изглежда, вие сте по-голям хапльо от мене, защото сякаш сте забравили, че ние имаме помежду си малък спор.

— А! А! Вие ли сте, господине — позна го англичанинът. — Вие, както изглежда, вечно играете ту на една, ту на друга игра.

— Да, и това ми напомня, че имаме стари сметки, ще видим, драги господине, дали си служите така умело с рапирата, както със заровете.

— Виждате много добре, че нямам шпага — каза англичанинът. — Искате ли да продавате юначество пред човек без оръжие?

— Надявам се, че у дома си имате шпага — възрази д’Артанян. — Във всеки случай аз имам две и ако искате, ще играя с вас на едната.

— Излишно е — рече англичанинът, — аз имам доста такива оръжия.

— Добре, достойни благороднико — продължи д’Артанян, — изберете най-дългата си шпага и елате ми я покажете тази вечер.

— Къде, моля?

— Зад Люксембург. Мястото там е прекрасно за такава разходка, каквато аз ви предлагам.

— Добре, ще дойда.

— В колко часа?

— В шест.

— Между другото, вие навярно имате един или двама приятели?

— Имам трима, които ще бъдат много поласкани да вземат участие в играта заедно с мене.

— Трима ли? Чудесно! Какво съвпадение! — възкликна д’Артанян. — И аз имам точно толкова.

— Кажете сега кой сте вие? — запита англичанинът.

— Аз съм д’Артанян, гасконски благородник, гвардеец в ротата на господин Де-з-Есар. А вие?

— Аз съм лорд Уинтър, барон Шефилд.

— Добре, аз съм ваш слуга, господин барон — отвърна Д’Артанян — при все че имената ви много трудно се запомнят. И като пришпори коня си, той препусна в галоп към Париж.

Както постъпваше винаги в такива случаи, д’Артанян отиде право у Атос.

Той свари Атос излегнат на голям диван, където чакаше, както сам казваше, да го намери екипировката му.

Той разказа на Атос всичко, което се беше случило, без да споменава за писмото на господин дьо Вард.

Атос изпадна във възторг, когато научи, че ще се бие с англичанин. Казахме вече, че това беше мечтата му.

Изпратиха веднага слугите да повикат Портос и Арамис и им разказаха всичко.

Портос извади шпагата си от ножницата и започна да нанася удари по стената, като от време на време отстъпваше и приклякваше като танцьор. Арамис, който продължаваше да работи върху поемата си, се затвори в кабинета на Атос и помоли да не го безпокоят, докато не дойде време за дуела.

Атос направи знак на Гримо за една бутилка.

Д’Артанян си състави мислено малък план — по-късно ще видим изпълнението му, — който обещаваше някакво приятно приключение, ако се съди по усмивките, които пробягваха от време на време по замисленото му лице.