Александър Дюма
Тримата мускетари (29)

XXVIII
Завръщане

Д’Артанян беше потресен от страшната изповед на Атос, но много неща му изглеждаха още неясни в това полупризнание; първо, то беше направено от напълно пиян човек на полупиян и въпреки мъглата, която забулва мозъка на две-три бутилки бургундско вино, като се събуди на другата сутрин, д’Артанян помнеше съвсем ясно всяка дума на Атос, сякаш от устата на Атос думите се бяха врязвали една по една в паметта му. Цялото това съмнение породи у него още по-силно желание да се добере до истината и той отиде в стаята на Атос с твърдото намерение да поднови вчерашния разговор; но Атос беше в пълно съзнание, с други думи — най-хитрият и непроницаем човек.

Освен това, когато се ръкуваха, мускетарят го превари.

— Вчера бях много пиян, скъпи ми д’Артанян — започна той, — почувствувах това тая сутрин по езика си, който още се преплиташе, и по много ускорения си пулс. Обзалагам се, че съм надрънкал хиляди глупости.

И като каза тези думи, той погледна така втренчено приятеля си, че го смути.

— Не, не — възрази д’Артанян, — доколкото си спомням, вие говорихте за съвсем обикновени неща.

— А! Вие ме учудвате! Мислех, че съм ви разказал една много печална история.

И той гледаше младежа, сякаш искаше да проникне в най-потайните кътчета на сърцето му.

— Знаете ли — рече д’Артанян, — изглежда, че съм бил по-пиян от вас, защото не си спомням нищо.

Атос не се задоволи с тези думи и продължи:

— Вие навярно сте забелязали, скъпи приятелю, че всеки има различно пиянство, тъжно или весело. Моето пиянство е тъжно и когато се напия, аз имам слабост да разказвам всички зловещи истории, които ми е набила в главата глупавата ми дойка. Това е мой недостатък, главен недостатък, признавам, а инак аз умея да пия.

Атос говореше така естествено, че д’Артанян взе да се колебае.

— О, наистина — започна момъкът, като се опитваше да се добере отново до истината, — спомням си такова нещо спомням си като насън, че разговаряхме за обесени.

— А! Виждате ли — рече Атос, като пребледня, но все пак правеше опит да се усмихва, — уверен бях в това, тъй като обесените са мой кошмар.

— Да, да — продължи д’Артанян, — ето че си спомням. Да, ставаше дума… почакайте… ставаше дума за някаква жена.

— Виждате ли — повтори Атос и стана почти като мъртвец, — това е любимата ми история за русата жена и когато я разказвам, значи съм мъртво пиян.

— Да, така беше — призна д’Артанян, — историята за русата жена, стройна и хубава, със сини очи.

— Да, и обесена…

— От мъжа си, благородник, ваш познат — продължи д’Артанян, като гледаше втренчено Атос.

— Ето, виждате ли как човек може да злепостави някого, когато сам не знае какво говори — продължи Атос, като дигна рамене, сякаш съжаляваше сам себе си. — Реших да не се напивам вече, д’Артанян, това е много лош навик.

Д’Артанян мълчеше.

После Атос промени изведнъж разговора и каза:

— А между другото благодаря ви за коня, който сте ми довели.

— Харесва ли ви? — запита д’Артанян.

— Да, но той не е много издръжлив.

— Грешите. Изминах с него десет левги за по-малко от час и половина, а той сякаш беше обиколил само площада Сен Сюлпис.

— Тъй ли? Ще ме накарате да съжалявам.

— Да съжалявате ли?

— Да, защото се отървах от него.

— Как така?

— Ето как: тая сутрин се събудих в шест часа, вие спяхте като заклан и не знаех какво да правя. Бях още съвсем замаян от вчерашния пир. Слязох в кръчмата и видях там един от нашите англичани, който пазареше кон с някакъв търговец на коне, тъй като неговият умрял вчера от кръвоизлив. Приближих се до тях и като го видях, че предлага сто пистола за някакъв червеникав кон, му казах: „Знаете ли, благороднико, и аз имам кон за продан“.

— И дори много хубав — добави той. — Видях го вчера, слугата на вашия приятел го държеше за повода.

— Смятате ли, че струва сто пистола?

— Да. Ще ми го дадете ли на тая цена?

— Не, но ще го заложа в игра.

— Ще го заложите ли?

— Да.

— На какво?

— На зарове.

— Речено — сторено: и загубих коня. Но — продължи Атос — върнах си седлото.

Д’Артанян се намуси.

— Неприятно ли ви е? — запита Атос.

— Откровено казано, да — призна д’Артанян. — По този кон трябваше да ни познаят в боя. Той беше подарък, знак на внимание. Сбъркали сте, Атос.

— Е, драги приятелю, поставете се на моето място — продължи мускетарят. — Умирах от скука, а освен това, да си призная, не обичам английските коне. Слушайте, ако е въпрос само да ни познаят, седлото е достатъчно, то лесно се забелязва. А ако става дума за коня, ще намерим някаква причина, за да обясним изчезването му. Дявол да го вземе, конете не са безсмъртни. Да допуснем, че моят е имал сап или краста.

Д’Артанян продължаваше да се мръщи.

— Неприятно ми е — продължи Атос, — че вие, както изглежда, държите много на тия животни, защото аз не съм довършил разказа си.

— Какво още сте направили?

— След като изгубих коня си с девет срещу десет — виждате ли какъв зар! — хрумна ми да играя срещу вашия.

— Да, но се надявам, че сте се задоволили само с хрумването си.

— Не, изпълних го още в същия миг.

— Ах, виж ти! — възкликна разтревожен д’Артанян.

— Играх и изгубих.

— Моят кон ли?

— Вашият кон. Седем срещу осем; за една точка… вие знаете пословицата.

— Атос, вие не сте с ума си, кълна се!

— Драги мой, вчера, когато ви разказвах глупавите си истории, трябваше да ми кажете това, а не тая сутрин. Изгубих го с всичките му принадлежности.

— Но това е ужасно!

— Почакайте, то не е всичко. Щях да бъда превъзходен играч, ако не се увличах, но аз се увличам, също както при пиенето. И се увлякох…

— Но какво друго можехте да проиграете? Вие не сте имали вече нищо.

— Имах, имах, приятелю; оставаше диамантът, който блести на пръста ви. — Забелязах го вчера.

— Диамантът ли? — извика д’Артанян, като посегна бързо към пръстена.

— Аз съм познавач, тъй като лично аз съм имал няколко такива пръстена и го оцених за хиляда пистола.

— Надявам се — каза сериозно д’Артанян, примрял от страх, — че не сте споменали нито дума за моя диамант?

— Напротив, скъпи приятелю. Вие разбирате, че тоя диамант оставаше единствената ми надежда; с него можех да си върна седлата, конете и на това отгоре да спечеля пари за път.

— Атос, карате ме да треперя! — извика д’Артанян.

— Казах за вашия диамант на своя партньор, който също го бил забелязал. Дявол да го вземе, драги мой! Та вие носите на пръста си небесна звезда и искате да не се забелязва! Невъзможно.

— Довършете, драги мой, довършете — рече д’Артанян. — Кълна ви се, че ще ме уморите с вашето хладнокръвие!

— И ние разделихме диаманта на десет части, по сто пистола едната.

— Ах, вие се шегувате и искате да ме изпитате — провикна се д’Артанян, когото гневът улавяше вече за косите, както Минерва улавя Ахил в Илиадата.

— Не, не се шегувам, дявол да го вземе! Много бих искал да видя как щяхте да постъпите вие! От петнадесет дни не бях виждал човешко лице и се бях превърнал в говедо, като разговарях с бутилките.

— Но това не е причина да залагате моя диамант! — възрази д’Артанян, като си стискаше трескаво ръката.

— Чуйте впрочем края. Десет части от по сто пистола, едната с десет удара без право на реванш. С тринадесет удара изгубих всичко, с тринадесет удара! Числото тринадесет всякога е било съдбоносно за мене. На тринадесети юли аз…

— Дявол да го вземе! — ревна д’Артанян и стана от масата, тъй като тази история го караше да забрави вчерашната.

— Търпение — пресече го Атос, — аз имах план. Англичанинът беше чудак, видях го сутринта да разговаря с Гримо и Гримо ме беше предупредил, че му предлага да постъпи при него на служба. Заложих Гримо, мълчаливия Гримо, разделен на десет части.

— Ей, че залог! — извика д’Артанян, като избухна неволно в смях.

— Самият Гримо, разбирате ли! И с десетте части на Гримо, който, общо взето, не струва и пара, си върнах диаманта. Кажете сега, че упоритостта не е добродетел.

— Вярно, много смешно! — извика д’Артанян, като продължаваше да се превива от смях.

— Разбирате, нали, щом видях, че ми върви, веднага пак заложих диаманта.

— Ах, дявол да го вземе! — възкликна д’Артанян, като отново се намръщи.

— Върнах вашето седло, после вашия кон, после моето седло, после моя кон, после пак го загубих. Накъсо казано, върнах си вашето седло, после моето. Това е положението. Прекрасен удар, и на него спрях.

Д’Артанян си отдъхна, сякаш бяха снели цяла кръчма от гърдите му.

— Значи диамантът ми остава? — запита той плахо.

— Непокътнат, драги приятелю. Освен това имаме и седлата на вашия Буцефал и на моя.

— Но какво ще правим със седлата, като нямаме коне?

— И за това ми се върти една мисъл в главата.

— Атос, карате ме да треперя.

— Слушайте, вие не сте играли отдавна, нали, д’Артанян?

— И нямам никакво желание да играя.

— Не се заричайте. Повтарям, вие отдавна не сте играли и навярно ръката ви е лека.

— Е, и после?

— Англичанинът и другарят му са още тук. Забелязах, че той съжалява много за седлата. Вие, изглежда, държите за коня си. На ваше място бих заложил седлото си срещу коня.

— Но той няма да иска да играе срещу едното седло.

— Заложете и двете, дявол да го вземе! Аз не съм себелюбец като вас.

— Вие бихте ли направили това? — запита нерешително д’Артанян, тъй като увереността на Атос започваше неволно да го овладява.

— Честна дума, само с един удар.

— Въпросът е, че след като загубих конете, държа много на седлата.

— Тогава заложете диаманта.

— О, диамантът е съвсем друга работа! Никога, никога.

— Дявол да го вземе! — сети се Атос. — Бих ви предложил да заложите Планше, но тъй като имаше вече такъв случай, англичанинът надали ще се съгласи.

— Решено, драги Атос, предпочитам да не рискувам нищо — заяви д’Артанян.

— Жалко — каза студено Атос, — англичанинът е пълен с пистоли. Боже мой, опитайте един удар. Един удар бързо ще свърши.

— А ако изгубя?

— Ще спечелите.

— Но ако изгубя?

— Е, ще дадете седлата.

— Щом е за един удар, може — съгласи се д’Артанян. Атос тръгна да търси англичанина и го намери в конюшнята, където разглеждаше с алчен поглед седлата. Случаят беше добър. Той постави условията си: двете седла срещу единия кон или сто пистола, по избор. Англичанинът бързо пресметна: само двете седла струваха триста пистола. Той се съгласи.

Разтреперан, д’Артанян хвърли заровете — паднаха се три точки. Бледността му изплаши Атос, който се задоволи само с думите:

— Лош зар, друже. Ще имате конете със седлата, господине.

Тържествуващият англичанин не си направи дори труд да разклати заровете и ги хвърли на масата, без да погледне, толкова беше уверен в победата. Д’Артанян се беше извърнал, за да скрие лошото си настроение.

— Я гледай, я гледай — каза спокойно Атос, — този зар е изключителен, виждал съм го само четири пъти през живота си: еци.

Англичанинът погледна и се учуди, д’Артанян погледна, обхванат от задоволство.

— Да — продължи Атос, — само четири пъти: веднъж у господин дьо Креки; втория път у дома, на село, в замъка ми… когато имах замък, трети път у господин дьо Тревил, тогава се учудихме всички; а четвъртия път в кръчмата, където се падна на мене и изгубих сто луи и една вечеря.

— Значи вземате си коня, господине — рече англичанинът.

— Разбира се — отвърна д’Артанян.

— Значи няма да има реванш.

— Условията ни, както си спомняте, бяха без реванш.

— Вярно, конят ще бъде предаден на слугата ви, господине.

— Почакайте — обади се Атос. — С ваше разрешение, господине, искам да кажа две думи на приятеля си.

— Кажете му.

Атос дръпна д’Артанян настрана.

— Е, какво желаеш още, изкусителю? — запита го д’Артанян. — Искаш да играя, нали?

— Не, искам да размислите.

— За какво?

— Ще вземете коня, нали?

— Разбира се.

— Грешите, аз бих взел стоте пистола. Знаете, че заложихте седлата срещу единия кон или сто пистола, което си изберете.

— Да.

— Аз бих взел стоте пистола.

— А аз вземам коня.

— Повтарям ви, че грешите. Какво ще правим двамата с един кон — не мога да седна зад вас, ще приличаме на двамата сина на Еймон, които изгубили брата си. Вие не можете да ме поставите в такова унизително положение, и то на такъв прекрасен кон. Без да се колебая нито миг, аз бих взел стоте пистола. За да се върнем в Париж, ни трябват пари.

— Държа на тоя кон, Атос.

— И грешите, приятелю. Един кон може да отскочи настрани, може да се спъне и да си ожули коленете, може да яде в ясли, където е ял болен кон: ето ти един кон или по-право сто пистола загубени. Стопанинът трябва да храни коня си, докато, точно обратното, стоте пистола хранят стопанина си.

— Но как ще се върнем?

— С конете на слугите си, дявол да го вземе! Всеки ще разбере по външността ни, че сме благородници.

— Как ли ще изглеждаме върху тия кранти, когато Портос и Арамис ще се перчат върху своите коне!

— Арамис! Портос! — викна Атос и почна да се смее.

— Какво? — запита д’Артанян, който никак не разбираше защо приятелят му е весел.

— Нищо, нищо, да продължим — каза Атос.

— И така, вие ме съветвате?

— Да вземете стоте пистола, д’Артанян. Със стоте пистола ще пируваме до края на месеца. Твърде много се уморихме, нали, и няма да е зле да си поотдъхнем.

— Да си отдъхна! О, не, Атос, щом стигна в Париж, веднага ще почна да търся тази нещастна жена.

— Добре. Мислите ли, че в случая конят ще ви бъде полезен колкото звънливите златни луи? Вземете стоте пистола приятелю, вземете стоте пистола.

Само една причина можеше да накара д’Артанян да се предаде. Последната му се стори крайно убедителна. После, ако продължаваше да се противи, можеше да мине за егоист в очите на Атос. Той отстъпи и предпочете стоте пистола, които англичанинът му брои веднага.

След това започнаха да мислят само за заминаването. Помирението със съдържателя, освен стария кон на Атос, струваше още шест пистола. Д’Артанян и Атос взеха конете на Планше и Гримо, а двамата слуги тръгнаха пеш, като носеха седлата върху главите си.

Колкото и лоши да бяха конете на двамата приятели, те скоро изпревариха слугите и стигнаха в Кревкьор. Още отдалеч забелязаха Арамис, натъжен, облегнал се на прозореца си — той гледаше облаците прах на хоризонта, както сестра Ана от приказката.

— Хей! Хей! Арамис! Какво правите там, дявол да го вземе? — викнаха двамата приятели.

— А! Вие ли сте, д’Артанян, вие ли сте, Атос? — отвърна младежът. — Мислех си колко нетрайни са земните блага. Моят английски кон, който се отдалечи и изчезна зад облак прах, е жив пример за преходността на всичко земно. Самият живот може да се изрази с три думи: erat, est, fuit.

— Какво означава това всъщност? — запита д’Артанян, който започваше да подозира истината.

— Това означава, че ме изиграха: шестдесет луи за кон, който, ако се съди по хода му, може да измине в тръс пет левги в час.

Д’Артанян и Атос избухнаха в смях.

— Драги ми д’Артанян — каза Арамис, — не ми се сърдете много, моля ви — необходимостта закон изменя. После аз самият съм наказан, тъй като тоя проклет търговец на коне ме изигра най-малко с петдесет луи. А вие какви добри стопани сте! Идете с конете на слугите си, а вашите ги водят за поводите бавно и като почиват от време на време.

В същия миг една товарна кола, която се бе задала по амиенския път, спря и от нея излязоха Гримо и Планше със седлата на глава. Колата се връщаше празна в Париж двамата слуги се бяха споразумели, вместо да платят за превоз, да поят каруцаря из целия път.

— Какво е това? — попита Арамис, като видя какво става. — Само седлата ли?

— Разбирате ли сега? — рече Атос.

— Приятели, сякаш сме се наговорили. И аз, кой знае защо, запазих седлото. Хей, Базен! Занесете новото ми седло при седлата на тия господа.

— А какво направихте с вашите свещеници? — запита Д’Артанян.

— Драги мой, на следния ден ги поканих на обед — заразказва Арамис. — Тук, между другото, има прекрасно вино. Така ги напоих, че свещеникът ми забрани да свалям униформата, а йезуитът ме помоли да се погрижа да го приемат мускетар.

— Без теза! — извика д’Артанян. — Без теза! Държа да се отмени тезата!

— Оттогава си живея приятно — продължи Арамис. — Започнах поема в едносрични стихове. Доста е трудно, но достойнството на всяко нещо е в трудността. Тя е с любовно съдържание, ще ви прочета първата песен — състои се от четиристотин стиха и трае една минута.

— Вижте какво, драги Арамис, — рече д’Артанян, който ненавиждаше стиховете почти колкото латинския, — прибавете към трудността и краткостта, и бъдете положителен, че вашата поема ще има две достойнства.

— После — продължи Арамис — тя вдъхва благородни чувства, ще видите. Ах, приятели, ние се връщаме в Париж, нали? Отлично, готов съм. И ще видим милия Портос, много добре. Знаете ли, че този голям наивник много ми липсваше? Той не би дал коня си дори за цяло кралство. Много искам да го видя на коня и на седлото. Уверен съм, че ще прилича на Великия могол.

Престояха един час, за да си починат конете. Арамис се разплати, настани Базен в товарната кола при другарите му и тръгнаха на път, за да намерят Портос.

Свариха го на крак и не толкова блед, както го беше видял Д’Артанян при първото си посещение, седнал до една маса, у която, при все че беше сам, имаше обед за четирима.

Обедът се състоеше от отлично сготвени меса, отбрани вина и прекрасни плодове.

— Ах, слава богу, тъкмо навреме идете, господа! — зарадва се той и стана. — Току-що започнах супата, ще обядвате с мене.

— О! О! — учуди се д’Артанян. — Едва ли Мускетон е ловил тия бутилки с ласо, освен това тук виждам телешко задушено, говеждо филе…

— Възвръщам си силите, възвръщам си силите — поясни Портос. — Нищо не изтощава така много, както тия проклети навяхвания. Навяхвали ли сте си някога крака, Атос?

— Никога. Спомням си само, че при нашата схватка на улица Феру ме раниха с шпага и след петнадесет или осемнадесет дни се чувствувах също като вас.

— Но този обед не е само за вас, нали, драги Портос? — запита Арамис.

— Не — отвърна Портос. — Чаках няколко благородници от околността, които току-що ми съобщиха, че няма да дойдат. Вие ще ги заместите, аз не губя нищо от това. Хей! Мускетон! Столове и още толкова бутилки.

— Знаете ли какво ядем сега? — попита Атос след десетина, минути.

— Как да не знаем! — отвърна д’Артанян. — Аз ям телешко шпиковано с ангинари и мозък.

— Аз ям агнешко филе — рече Портос.

— А аз — пилешки гърди — добави Арамис.

— Всички вие се лъжете, господа — отвърна важно Атос, — вие ядете конско месо.

— Хайде де! — не повярва Д’Артанян.

— Конско! — повтори Арамис с отвращение. Само Портос не отговори.

— Да, конско. Нали, Портос, ние ядем конско? Дори може би със седлото!

— Не, господа, запазих седлото — отвърна Портос.

— Ей богу, всички сме една стока — обади се Арамис. — Сякаш сме се наговорили.

— Какво да се прави — вдигна рамене Портос. — Този кон караше гостите ми да се стесняват, а аз не исках да ги унижавам!

— После, вашата дукеса е още на бани, нали? — запита д’Артанян.

— Да — каза Портос. — И освен това, знаете ли, стори ми се, че управителят на областта, един от благородниците, които чаках днес на обед, много го хареса и аз му го дадох.

— Дадохте ли го? — извика д’Артанян.

— Да, боже мой, да, дадох му го! — отговори Портос. — Той струваше положително сто и петдесет луи, а тоя скъперник ми плати само осемдесет.

— Без седлото ли? — попита Арамис.

— Да, без седлото.

— Забелязвате ли, господа — обади се Атос, — че все пак Портос го е продал най-скъпо.

Тогава почнаха да се смеят с глас и нещастният Портос съвсем се обърка; но скоро му обясниха причината за тоя смях и той се присъедини към тях много шумно, както винаги.

— Ето че ние всички имаме пари — заключи д’Артанян.

— Мене не ме смятайте — възрази Атос. — Испанското вино на Арамис толкова много ми хареса, че поръчах да оставят към шестдесет бутилки от него в колата на слугите: сега съм съвсем безпаричен.

— А аз — додаде Арамис, — представете си, аз дарих и последния си петак на черквата в Мондидие и на амиенските йезуити, поех освен това задължения, които трябваше да изпълня, поръчах литургии за себе си и за вас, и те ще бъдат отслужени, господа, и съм уверен, че ще ни помогнат много.

— А моето навехнато коляно — намеси се Портос — да не мислите, че не ми струва нищо? Да оставим настрана раната на Мускетон, за която бях принуден да викам лекаря два пъти на ден, а той ме накара да му платя двойно визитите, под предлог че глупакът Мускетон се е оставил да го ранят на такова място, което не може да се показва на всеки. Препоръчах му да не позволява друг път да го раняват там.

— Така, така — рече Атос, като размени усмивка с Артанян и Арамис, — виждам, че сте били щедър към клетия момък, постъпили сте като добър господар.

— Накъсо — продължи Портос, — като се разплатя, ще ми останат към тридесет екю.

— А на мене десетина пистола — каза Арамис.

— Хайде, хайде — обади се Атос, — изглежда, че ние двамата ще излезем крезовци. Колко ви остават от стоте пистола, д’Артанян?

— От стоте пистола ли? Първо, дадох от тях петдесет на вас.

— Така ли?

— Дявол да го вземе!

— Да, вярно, спомням си.

— После платих шест на съдържателя.

— Какво животно беше този съдържател! Защо му дадохте шест пистола?

— Вие ми казахте да му ги дам.

— Вярно, аз съм много добър. Накратко, какво остава?

— Двадесет и пет пистола — отвърна д’Артанян.

— А аз — подзе Атос, като извади някакви дребни пари от джоба си, — а аз…

— Вие нямате нищо.

— Вярно, или пък толкова малко, че не заслужава да се включва в общото.

— Сега да пресметнем колко пари имаме всичко.

— Портос?

— Тридесет екю.

— Арамис?

— Десет пистола.

— А вие, д’Артанян?

— Двадесет и пет.

— Всичко колко? — запита Атос.

— Четиристотин седемдесет и пет ливри! — отговори Д’Артанян, който смяташе като Архимед.

— Като стигнем в Париж, ще ни останат към четиристотин и седлата — каза Портос.

— Ами ескадронните ни коне? — запита Арамис.

— Е, от четирите коня на слугите ще направим два господарски и ще теглим жребий; от четиристотинте ливри ще купим половин кон за един от пешеходците, а останалото по джобовете ни ще дадем на д’Артанян, който има лека ръка, и той ще иде да играе с него в първия игрален дом, който ни се изпречи на пътя; това е всичко.

— Да обядваме — покани ги Портос. — Яденето ще изстине.

И четиримата приятели, поуспокоени вече за бъдещето си, почетоха обяда, а остатъците дадоха на господата Мускетон, Базен, Планше и Гримо.

Като пристигнаха в Париж, д’Артанян намери писмо от господин дьо Тревил, който му съобщаваше, че по негова молба кралят го е удостоил с разрешението да постъпи мускетар.

Понеже това беше единствената мечта на д’Артанян — да не говорим, разбира се, за желанието му да намери госпожа Бонасийо, — той изтича радостен при приятелите си, с които се беше разделил преди половин час, и ги свари много тъжни и загрижени. Бяха се събрали на съвет у Атос: това показваше винаги, че положението е някак сериозно.

Господин дьо Тревил им беше съобщил, че негово величество е решил твърдо да започне военните действия на първи май и те трябва веднага да приготвят екипировката си.

Четиримата мислители се гледаха смаяни: господин дьо Тревил не се шегуваше, когато ставаше дума за службата.

— А колко ще струва според вас екипировката? — запита д’Артанян.

— О, няма какво да говорим — отвърна Арамис, — ние направихме най-скъперническата спартанска сметка и на всеки от нас трябват по хиляда и петстотин ливри.

— Четири по хиляда и петстотин прави шест хиляди — пресметна Атос.

— Струва ми се, че с по хиляда ливри — подзе д’Артанян, — наистина аз не говоря като спартанец, а като прокурор. Думата прокурор сепна Портос.

— Ха, хрумна ми една мисъл! — викна той.

— Това все пак е нещо: а на мен нищо не ми хрумва — каза бавно Атос. — Но, господа, д’Артанян се е побъркал от щастие, че постъпва при нас. Хиляда ливри! Заявявам, че само на мене ми трябват две хиляди.

— Четири по две прави осем — пресметна тогава Арамис — Значи осем хиляди ливри са ни необходими, за да се екипираме. Вярно, че имаме вече седла.

— Освен това — добави Атос, като почака, докато д’Артанян, който отиваше да поблагодари на господин дьо Тревил, затвори след себе си вратата, — освен това и хубавият диамант, който блести на пръста на нашия приятел. Дявол да го вземе! Д’Артанян е добър другар и няма да остави братята си в затруднение, щом носи на средния си пръст цяло кралско съкровище.